Съборите на българските правници. Ще има ли Четвърти събор? доц д. и н. Евгени Благоев Йочев

Познаващ добре историята на организираното движение на юристите в страната проф. Киров формулира като най важна задача пред него обсъждането на стоящите пред правната наука и практика въпроси с цел тяхното „правилно разрешение”. В това вижда и най-голямата нужда и значение на съборите на правниците. Дългият му професионален път на юрист и преподавател му дава основание да заяви със загриженост и тревога, с надежда и оптимизъм – „Твърде печално, че ние пропуснахме да изминат почти двадесет години от последния – ІІ Събор, докато се съберем на този – ІІІ. Дано занапред се събираме по-редовно, по често”.⁵¹

Поздравления до участниците отправят министърът на правосъдието д-р Т. Кулев, подпредседателят на Висшия адвокатски съвет д-р П. Джидров и ректорът на Държавния университет проф. д-р Ст. Петков.

Дневният ред на събора включва изслушването и дискусии по следните реферати: 1) „Ньойският мирен договор от гледище на публичното и частно международно право” от проф. Г. П. Генов, както и речите по него на проф. П. М. Богаевский, проф. д-р Ст. Данев, проф. д-р Й. Фаденхехт и Никола Константинов. 2) „Юридическите лица (сдружения и фондации) в нашето гражданско право de lege lata и de lege ferenda” от проф. д-р Й. Фаденхехт. 3) „Нуждата от реформи в българското брачно право” от доц. д-р Л. Диков и кореферат от члена на ВКС Никола П. Георгиев. 4) „Предпоставки за добро и бързо правосъдие” от С. П. Велчев, главен прокурор на ВКС. 5) Разширение на административното правосъдиие от Михаил Генадиев, председател на Върховната сметна палата, и кореферат от проф. Петко Стайнов.

Централният въпрос пред събора е въпросът за несправедливия характер на Ньойския мирен договор и неизпълнението на някои негови клаузи. Той се определя като „въпрос на въпросите, който души нашия народ и като призрак смущава спокойствието и бъдещето на другите народи”. В своето заключение проф. Генов характеризира по следния начин задълженията, които Ньойския договор налага на България и на нейните граждани. „Много от тия задължения, поставени под критиката на международното право, се очертават като наложени твърде произволно на победените; други – макар съгласни с нормите на правото надхвърлят обективната възможност на изпълнението. И едните и другите не могат да бъдат изпълнени, защото за първите липсва една правна основа да се иска изпълнението им, а за другите – защото са обективно неизпълними”. В несправедливите клаузи на договора той вижда почвата за разпалването на нова война. Затова призовава да се запази мира, като се премахне от договорите „онова, което е в противоречие със справедливостта и онова, което носи разорение за падналите държави”. Пророчески са думите му „Не стане ли това Европа ще се раздели на ново на два лагера, както беше преди войната, ще се тръгне по пътя на създаване на съюзи и контра съюзи, които ще сеят семето на враждата и взаимното недоверие и ще подготвят нова катастрофа. Това би било най голямото нещастие за европейските народи”.⁵² Всъщност големият урок на историята, че несправедливите договори за мир винаги водят до нови войни намира своето потвърждение 20 г. по-късно във Втората световна война.

Общо е мнението, че „колективната мисъл на българските правници” публично и мощно поставя този въпрос пред световната общественост и международната правна общност. Апелът към съвестта на юристите от цял свят, намира най-пълен израз в идеята за обединяване на световната правна мисъл чрез един международен съюз на правниците. Това издига престижа на събора и авторитета на българските правници в страната и в чужбина и доказва, че те се „вдъхновяват от ценни идеи, които са чужди на един тесногръд професионален живот”.⁵³

Българските правници се обявяват в защита на националните интереси, срещу поробващия и несправедлив Ньойски договор още след като става ясно съдържанието на предварителния договор за мир с България. В специален апел на Българското юридическо дружество до правниците и юридическите дружества в цивилизования свят се разкриват „тежките и несправедливи” условия на договора, с които „компактни маси от българския народ се предават на чуждо владичество и най-безогледно се потъпква неговия държавен суверенитет и неговата политическа, стопанска и финансова независимост”. Председателят на БЮД д-р Н. Минков се обръща към световната правна общност с въпроса: „Човечно ли е да се наказва цял един народ за това, че се е осмелил да се бори за защита на своите идеали – за своето национално обединение, за свобода и за културно развитие?” Като „протестира най-енергично против тоя акт на насилие и въпиюща неправда, БЮД апелира към правното чувство и съвест на правниците в цивилизования свят и ги моли най-учтиво да издигнат мощния си глас в защита на правото и справедливостта, за да не допуснат да с извърши едно престъпление над един малък, но дълбоко проникнат от съзнанието на своите права народ, за да не допуснат за загуби той завинаги своята вяра в мировата справедливост”.⁵⁴

Съдържанието и целите на апела, написан на 18 октомври 1919 г., са развити, допълнени, обогатени и правно обосновани в реферата на проф. Г. П. Генов.

В специална резолюция Третият събор на българските правници изразява своята пълна подкрепа на възгледите, изложени в реферата на проф. Г. П. Генов и в бележките, направено от проф. Богаевски, проф. д-р Ст. Данев, проф. д-р Й. Фаденхехт и Н. Константинов. Той се обръща към съвестта на юристите от целия свят и ги призовава „да съдействуват в името на международната солидарност, за съгласуването на договора за мира с международното право и великите принципи на правдата и справедливостта”.⁵⁵

Другите решения на Събора на правниците касаят три групи проблеми, които имат пряко отношение към независимостта на съдебната власт, към качеството и бързината на правораздаване. Това са: несменяемостта на съдиите и прокурорите, подобряване на материалното им положение и създаване на по-добри условия и организация на работа на правораздавателните органи. Прави впечатление разглеждането им в единство и особено обвързването на прокурорската несменяемост с въвеждането на пълна несменяемост на съдиите. Този подход е доказателство за последователност, за убедеността на правната общност в ползата и ефективността на издигнатите от нея искания, за решимостта й да ги осъществи до край.

Централно място в реферата на С. П. Велчев заема анализът на състоянието на правосъдието в страната, на предпоставките и конкретните действия за да стане то по-добро и по-бързо. Главният прокурор на ВКС разкрива признаците на външната и на вътрешната самостоятелност на съдебната власт и недостатъчното й законодателно гарантиране. Той отделя специално внимание на „етическата и обществено правната деятелност на съдията, във всички нейни разклонения”. Актуално и съвременно звучат думите му „всяко разумно законодателство трябва да се погрижи да постави съдията в такива условия, щото центърът на тежестта в организацията на правосъдието, особено в углавното, да лежи не толкова в движението на процеса, колкото в самия съдия”.

Предпоставките за добро правосъдие според С. П. Велчев са: самостоятелността на съдебната власт; способността на съдиите да решават правилно делата; добре и правилно уредени помощни органи (прокуратура, адвокатура, предварително следствие, нотариуси, изпълнители на съдебните решения и съдебни канцеларии); дейността на съдията и съдебната етика; последователно, грижливо изработено и систематизирано законодателство. Като първа и най-важна предпоставка се откроява самостоятелността на съдебната власт. Главният прокурор на ВКС е убеден, че безпристрастността на съдиите зависи от самите тях, че тя е „качество, което е плод на твърдо убеждение и висока нравственост и което се възпитава от обществото, наблюдаваните примери в живота и възвишаващата ума на съдията наука”. Не на последно място той отбелязва, че условията за добро и своевременно правосъдие в не малка степен зависят и от „установяването на пълна законност в живота и от съзнанието на самото общество за нуждите на правосъдното дело”. ⁵⁶

Във връзка с реферата, четен от С. П. Велчев, съборът взема следните решения, касаещи несменяемостта на съдиите, тяхното материално положение, както и дейността на съдилищата: „1) Да се създадат допълнителни законодателни норми за установяване пълна несменяемост на съдиите; 2) Началото на съдийска несменяемост да се разшири и разпростре и върху прокуратурата. 3) Да се направи всичко възможно за подобрение материалното положение на магистратурата и помощния съдебен персонал...6) Да се пристъпи към общ преглед на действащото законодателство и кодификацията му....9) Да се изземат из подсъдността на съдилищата и се предадат на други юрисдикции въпроси и дела не от чисто съдебно естество – като пенсионните дела, тези по благоустройството и т. н. 10) За привършване на висящите дела в съдилищата временно да се увеличи числото на съдиите и нужния помощен персонал, като се направи това по начин, който да не засегне несменяемостта на съдиите”. Наред с тези решения съборът настоява да се създаде съдебна полиция, подчинена и ръководна от прокуратурата; да се вземат мерки за построяване на сгради за съдилищата, като за целта се внесе незабавно необходимия за това законопроект в Народното събрание. Предлага да се узакони подготвителната работа в гражданския процес да се извършва от един съдия. С цел да се обезпечи „добро, своевременно и бързо правосъдие, както и бързо изпълнение на съдебните решения” се настоява, да се направи преглед на Закона за гражданското съдопроизводство като се „усили писмеността и се опростотворят процесуалните форми”, без това да се отрази на основните начала и институти.⁵⁷

Следвайки традицията, съборът приема и решения, свързани с подобряване и допълване на съществуващото законодателство, които се основават на изнесените реферати.

Рефератът на проф. Фаденхехт е посветен на един важен въпрос на гражданското право, който въпреки предложенията и стъпките в тази посока остава неразрешен дотогава. Изтъкнатият български юрист анализира действащите норми за създаване на сдружения, както и практиката на съдилищата и стига до заключението, че в нашето законодателство липсват наредби „относно дееспособността на сдруженията юридически лица с идеални цели”, а също и законни постановления, които да уреждат „общо за тая категория юридически лица отношенията им към трети лица, вътрешните отношения към членовете, начина и случаите на прекратяването и имотните последици от това прекратяване”. Още по-тежко е положението с фондациите. Според автора „всичко в тая материя може да бъде оспорвано”, а практиката на съдилищата „не е ясно установена”.⁵⁸ Проф. Фаденхехт не само обосновава належащата потребност от подобно решение, но и предлага на събора предварителен проект на Закон за юридическите лица, с цел да послужи „само като основа за изработване на един окончателен проект”.⁵⁹ Законопроектът се основава на Швейцарския граждански законник, който различава сдружения и фондации и на Германския граждански законник, що се отнася до материята за гарантиране третите лица и за интересите изобщо на правната сигурност.

Съборът намира, че е от „наложителна нужда” да се създаде по-скоро закон за юридическите лица и препоръчва на правителството подготвения от проф. д-р Й. Фаденхехт законопроект. Резолюцията насочва вниманието на законодателя и към някой основни моменти, върху който да се основава бъдещият закон. Първо – сдруженията с корпоративно устройство „да добиват юридическа личност чрез вписване в надлежния регистър при съда, като се изключат ония сдружения, за които съдът намери, че с целта и средствата си се явяват противни на закона или на добрите нрави”. Предлага се в бъдещия закон да се уредят чрез повелителни и диспозитивни правила следните въпроси: за организацията и функционирането на сдруженията и за отношението им към членовете и към трети лица, както и за разтурянето им и за съдбата на имуществото на разтурените или прекратили дейността си сдружения. Второ – изисква се за „създаването на фондации (учреждения) да се предвиди вписването на учредителния акт (нотариален за учредяване приживе, или завещателен акт), ако съдът намери, че целта на фондацията не е противна на законите или на добрите нрави”. На трето място се препоръчва „фондациите да бъдат поставени под държавен контрол, който да има право да следи за изпълняване волята на учредителя, да попълва при нужда или изменява уреденото в учредителния акт управление на фондацията, да измнява целта й, когато първоначалната цел, поради изменението на условията, вече не би отговаряла на волята на учредителя, като се предвидят също в закона и причините за прекратяване фондацията по право и съдебно решение.”⁶⁰

Рефератът на доц. Диков засяга друг не по-малко важен и актуален въпрос – за състоянието на българското брачно право и необходимостта от реформирането му. Обобщавайки развитието на църковния брак след появата на християнската религия, доц. Диков заключава, че бракът „като институт указва едновременно на нравствени и правни моменти”. Убеден в необходимостта от подобна реформа, той посочва, че тя няма да засегне авторитета на православната църка. В тази връзка специално отбелязва, че „евентуалното отделяне на двата момента, сир. на правния от нравствения такъв и подвеждането на всеки един от тях под неговата естествена компетенция в никой случай не трябва да се таксува като враждебен акт спрямо християнската религия, нито като акт накърняващ достойнството и естествената компетентност на черквата”. Стъпвайки върху тази позиция и въз основа на анализа на съществуващата правна уредба на различните вероизповедания, доц. Диков обосновава причините, които налагат законодателната уредба на светския брак от държавата. Наред с това посочва и как трябва да се извърши реформата на българското брачно право, а именно държавата, ръководена от своите интереси и цели, „да постави за всички свои поданици еднакви условия за сключване и запазване на брака” и да уеднакви цялата гражданскоправна материя за брака. Според него единственото средство, което, от една страна, може да спомогне за преодоляване на съществуващото положение, а от друга – за прокарване на общата държавна политика по отношение на брака е ”създаване на гражданско брачно право със задължителен граждански брак, с граждански развод и обща компетенция на гражданските съдилища по предметната материя”. Доц. Диков определя като най-добра система за кодифициране съществуващата по българското обичайно право система „на пълна разделеност на имотите с право на управление и плодоползване в полза на мъжа само върху т. н. зестрални имоти, сир. върху имотите, които изрично са отделени от общото състояние на жената и доходите, от които са предназначени да служат като принос от нейна страна за обща издръжка на семейството”.⁶¹

Съборът счита, че „се налага повелително” създаването на гражданско брачно право със своя система и компетенция, и предлага: „1. Да се кодифицира българското лично семейно право, като се създаде гражданско брачно право със задължителен граждански брак; 2. Да се даде на обикновените съдилища изключителната компетенция по брачни спорове и въпроси и 3. Да се създаде имуществено брачно право, като се узакони системата на пълна разделеност на имотите между мъжа и жената, със законно плодоползване и право на управление в полза на първия само върху онзи комплекс от имоти, които изрично и по желанието на страните са подчинени на казаните тяжести”. Кодифицирането на личното семейно право се обвързва със задължителното законодателно обработване, допълнение или изменение на действащото законодателство и преди всичко на имущественото брачно право. В приетата резолюция специално се подчертава, че позитивното брачно право „няма с нищо да засегне и накърни религиозните вярвания и поставените от Църквата на последователите й изисквания”.⁶²

Особено внимание съборът отделя и на състоянието и проблемите на административното правосъдие. Те са подробно анализирани в реферата на председателя на Върховната сметна палата Михаил Генадиев. Той се спира на следните въпроси: 1) установяване на административното правосъдие; 2) компетентност на ВАС; 3) йерархическо обжалване, предшестващо съдебното; 4) административни актове, които не подлежат на съдебния контрол на ВАС; 5) висшите правителствени актове; 6) ВАС като съд по форма; 7) съотношението между компетентността на отделните съдилища и на ВАС; 8) юридическите последствия от решенията на ВАС и др. Най-широко внимание в реферата се отделя на необходимостта от разширяване на административното правосъдие и учредяването на административни съдилища. Представените аргументи и мотиви в защита и против това предложение не се различават съществено от тези, изложени още при приемането на ЗАП.⁶³ Разликата е тази, че те са допълнени и обогатени от 13 годишната практика на ВАС. Председателят на Върховната сметна палата счита, че е настъпило времето за създаването на цяла система на административното правосъдие, като се учредят административни съдилища по същество – „апелативни инстанции, на които да се признае компетентност да разглеждат всички апелативни административни дела, сиреч всички ония дела, по които първоначалните решения са постановени от Администрацията, действующа като съдия. По тоя начин юрисдикционалната дейност на Администрацията ще се контролира от административните съдилища, а касационно от Върховния административен съд”. Той разкрива последствията от учредяването на административни съдилища и ползата от това за обикновените съдилища, а именно възможността те да се посветят изключително на присъщата им работа, да се намали тяхната претовареност и по този начин да се ускори правораздаването. Не на последно място в реферата се пледира за това административното правосъдие да бъде лесно достъпно за гражданите, да се ограничи санкцията оставяне без разглеждане на една жалба, като се предостави срок на страната да поправи допуснатите пропуски и дефекти, да се възстанови компетентността на ВАС, установена със ЗАП от 1912 г. В заключение М. Генадиев обобщава, че учредяването на административни съдилища, „които да заместят обикновените съдилища по всички дела, заведени по различни административни закони и по всички чисто административни дела, би било от много голяма полза за правораздаването”.⁶⁴

Като отчита значението на административното правосъдие, негативните последици от измененията и допълненията на ЗАП, направени през 1914 г. и 1922 г., съборът изказва мнение, че е „належаще време” да се учредят административни съдилища, който да заместят обикновените съдилища „относително юрисдикционалните актове на администрацията”, както и да се възстанови режима на ЗАП от 1912 г. по въпроса за компетентността на ВАС и освобождаването на делата пред него от мита, такси и берии.

Решенията се основават на анализа на съществуващата практика, на дейността на обикновените съдилища по разглеждането, по същество и по касация, на постановления на различни администрации по отделни административни закони, както и на съдебната компетентност на самата администрация. Съборът стига до извода, че „учреждаването на административни съдилища, които да се посветят изключително на приложението на административните закони и на съдебния контрол над юрисдикционната дейност на администрацията, ще представлява също такава гаранция по отношение на правораздаването, каквото представляват обикновените съдилища, на които е поверено разглеждането на тия дела и ще спомогне за навременното свършване на делата, като обезпечи едновременно и правилното им разглеждане”.⁶⁵ Идеята е да се освободят обикновените съдилища от този род дела, а също и от изборните и пенсионните дела, както и от съдебния контрол над дейността на администрацията по тези дела.

Освен разгледаните резолюции съборът гласува и две отделни резолюции, предложни съвместно от Ил. Янулов и Л. Данаилов.

С първата резолюция той приветства инициативата за „обединението на световната правна мисъл чрез един международен съюз на правниците”. Декларира готовността на българските правници да участват в нейното реализиране и пожелава по-скорошното й осъществяване.

С втората резолюция Третият събор на българските правници възлага на управителните съвети на двата съюза и на делегацията на професорите от Правния факултет при Университета да се погрижат: „1. Да се изпълнят решенията на събора; 2. Да се отпечатат и издадат четните реферати с станалите разисквания и приети резолюции и 3. Да се подготви и свика четвъртия Събор на българските правници”.⁶⁶

Важно значение във връзка с координиране усилията на трите професионални общности и техните ръководства има образуването на Общия съвет на българските правници (изпълнителен комитет). Той е в състав от 9 души по трима представители от СБС, СБА и професорското тяло от ЮФ на СУ „Климент Охридски”. Задачата му е да работи по изпълнение на решенията на последната резолюция, както и да организира честването на 50 г. от приемането на Търновската конституция.

По този начин, след близо 20 г., се възстановява единството на правната общност, макар и под формата на отделни съюзи. С удовлетворение председателят на събора д-р Ст. Киров отбелязва, че „трите отделни корпорации, макар и не в формата на стария съюз, образуват отново едно цяло, на което колективният живот остава да се доразвие. Но обединението е постигнато”.⁶⁷

Новото начало на традицията, започнала с първия събор на юристите, се оказва твърде кратко, а третият събор – последен. Сигурно причините да не се свика следващият четвърти събор са много и различни. Така и тази нова форма на обединение на българските правници не издържа на изпитанието на времето. По скоро причината е в нейните създатели. Прав е д-р Киров, когато казва „През дългия период на нашето разединение, ние, всички български правници, бяхме в борба, във вражда – не искам да кажа един с други, но с нашия дълг, и с нашата съвест. Ние оставихме нещата да текат, без наше участие, и с това се провинихме немалко. Комуто много е дадено, от него много се иска. С тоя Събор ние вече сме ангажирани да изпълняваме дълга си като български правници”.⁶⁸ Тези думи, впечатляващи със своята откровеност и самокритичност, са казани по повод на продължителния 20 г. период между втория и третия събор. Те важат с пълна сила и за времето след третия събор.

Съборите на българските правници са само част от богатия опит, натрупан през годините, показващ ангажираността и търсенията на съдии, прокурори, адвокати и университетски преподаватели за единение на правната общност, за създаване на истински независимо, достъпно и качествено правосъдие.

Изправени пред сериозни трудности и проблеми, днес българските юристи могат да почерпят вдъхновение, смелост и решителност от своите предци в търсенето на тъй необходимото единодействие и единство в името на независимостта на съдебната власт, на утвърждаването на законността и правовия ред в страната, на възстановяване на изгубеното обществено доверие в правораздаването. Постигането на тази цел ще означава, че България е завършила своя преход и наистина е демократична и правова държава.