Сценарий за многосериен филм Приключенията на групата юнаци-смешни изтърсаци с нанизи от масали и майтапи гласът на актьора

ВТОРИ МАСАЛ

НАРЪТ ЕВТИНДЖОС

Пенка обикаляше пазарите и оглеждаше южните плодове. Отдавна имаше мерак да си купи един два нара, ама де де, един нар струваше 1,50 – един и петдесет лева Ама как щеше да даде толкова много пари за някакви си зрънца. Тя отдавна вече беше забравила какво е да ходиш на работа, цепеше стотинката на две, само мъжът й работеше. А тя жената си е за това, да си стои вкъщи. Ама де де. Мина покрай наровете, мина и замина, а вкъщи я чакаше сюрприз.

Мъжът й бил събрал малко пари и сега за четири дена щели да ходят до Истанбул. И Пенка се застяга. Заминаваха с рейс с група, после обикаляха из Истанбул четири дена, най-вече обикаляха пазарите. И ето там Пенка съзря сергия с нарове. Ох, колко много плодове има на тази сергия, купчини, купчини, и колко евтини, килото левче. И тя веднага си купи два нара. После си купи и едно лимонче. И това всичко за левче.

На връщане Пенка си мислеше колко евтино й беше излязло това пазаруване. Къде е един лев за наровете в Истанбул, къде е лев и петдесет за един нар в София.

А за пътуването за стотиците левове мъжът й да му мислеше. Бре, че нар евтинджос!

ВАНЧО РОБОВ (Вкисва се.):

- А, бе, Наров, какво ти разбира на тебе главата от световните хубости, нарове та нарове, хората Истанбул обиколили, той отново, виж, какви ги дъвче.

- Ето к’ви ги дъвча. Обикалям аз из световните намерения – айде стига почивка, че файтонът не чака, к’ви сте ги свършили досега, нещо кяр да имате, ник’ви ви няма, вятър ви вее на бяла кобила, и вижте к’во световно намерение открих вчера, докато вие спрягахте глагола – мотам се, и, разбира се, че ще ви кажа

НЕЩО ФРЕНСКО

Личко беше много ядосан. Тия негови вити столове напоследък не вървяха много добре на пазара. И особено има една много претенциозна дама, вече няколко пъти идва и с часове се върти насам натам, не че кой знае какво избира, е, така, вие се около столовете, кърши китки, извива очи, говори с едно вито гласче такова:

- Само дето не е проговорила още на френски – вайкаше се Личко по телефона на приятеля си Петър, - Петре, така е, но в края на краищата тази французойка или трябва да купи столове, или да престане вече да идва. Заради мен да идва? Не съм чак толкова вит като столовете си. Ай, стига навивки, че ми писна… (мълчание), а не мога ли да ти кажа нещо такова по-френско – ядосано викна Лишко и после се засмя, - ай, чао, че може някой да ме потърси.

И наистина наскоро след това телефонът иззвъня.

- Ало, о, мадам, колко съм доволен да ви чуя. Слушам ви.

Мълчание… и след това сякаш изригна вулкан, такъв смях последва – гърлен, гъргорещ, кикотен, задавен, Ниагара просто бледнееше пред разкатите на този, пощурен кой знае от каква фраза, смях… - мълчание почти задавено… мълчание…

И после:

НИКО ВИКОВ (Прави стоп с ръка и виква.):

- Я вземи да спреш с твоите френски проучвания. Тебе на тия приказчици в първо отделение ли те научиха? И да не би да си завършил първо смешно отделение? Я ни остави и нас, и ние да разтегляме масали. Това, че играем файтонджийски белот, не означава, че не можем да си вдигнем главата от зоба, и да разкажем и ние някоя и друга пикантерийка. Ти за гениален ли се мислиш, да не би да си нашенският Наполеон…

И при тази реплика Марио Наров отново пада от стола.

МАРИО НАРОВ:

- Ами да, я чуй четвъртия масал за княжевския Наполеон и тогава ще видим кой брат, кой сват и кой какви на цвят патки пасе и къде… -

И Марио Наров така се залива от смях, че отново пада от високия си стол.

НИКО ВИКОВ (Поглежда го тъжно:)

- Ти по-добре да беше си седял на земята, по-надолу от нея няма и къде да паднеш, вместо да ни замъгляваш съзнанието с тия твои гениални шегички.

МАРИО НАРОВ (Леко подсмихнат каза:)

- Ама, моля ти се, чуй к’во чух за

ЧЕТВЪРТИ МАСАЛ

КНЯЖЕВСКИЯТ НАПОЛЕОН

Седнали сме четиримата приятелчета на вътрешната веранда на къщата ни и обядваме. Хем проветриво, хем вкусно, хем лакардийка. И тя също толкова сладка. Що бе, август месец, морно време. И тишина, тишина…

И изведнъж на отсрещната тераса се появява Милчо, вдига тържествено ръка нагоре и изрича гръмогласно:

- Аз съм Наполеон. Вчера бях при психиатъра и му казах: аз не съм луд, аз съм Наполеон, луда е жена ми, която казва, че не била Жозефина, а Стоянка Петрова. Ето, тя е луда, че си е втълпила, че е Стоянка Петрова…

Гледаме ние, втренчили нагоре към Милчо очи, дивиме се, чак се тюхкаме и не смеем дори да се обадим. Голям резил пада, си мислим, с този наш Милчо.

После той се изкикотва злорадо, махва ни с насмешка и отново гръмогласно изрича:

- Това беше вица от Труда”, от вестника, а вие се хванахте. Още едни луди!

МАРИО НАРОВ (И тогава казва.):

- Така е, така е, няма измама, няма измяна и няма промяна. Айде, стига съм римувал. Но сега ще ви докажа, че в нашия еди к’ъв си живот има и промяна. И в тази промяна и стотинката на две се цепи, и капката.

ВАНЧО РОБОВ:

- Я стига си ни баламосвал, я ни остави и ние да спечелим някоя стотинка. А, бе, ти що не ги продадеш някъде тия твои масали или май само за сало стават, е, това значи сланина, стават, да си ги наложиш в качето…

МАРИО НАРОВ (Изгледа го презрително:):

- Ама ти още ли не си спечелил… някой хубав бой…

ВАНЧО РОБОВ (Не спира да говори:),

- Ти ще видиш една капка, ама то е капка по капка: вир, левче по левче: язовир.

МАРИО НАРОВ (Възкликва:):

- О, ти, Ванчо Робов, ти за онази ли робия говориш, дето беше преди толкоз време, я чуй сега в днешното, двехилядното време, хората как разбират кое е първото: капката, левчето или за това, как беше:

КАПКИ ЗА НОС

И вие можете ли да си представите какво ми се случи? Моля ви се, хванах алергичен ринит. Хремица, моля ви се! И то само да знаете от каква дяволия я хванах! Моля ви се, ама как ще се досетите, за нищо на света! И от какво – познайте, де! От сладолед!

Боже, хората от сладоледа си докарват само удоволствие, а аз да взема да си докарам хрема! Срам и резил!

Но то цялата галиматия не излезе в източника на хремата на носа. И, разбира се, че отидох на лекар! Не, на лекарка. Ние, жените, сме по-атрактивни. И кой е казал, че често говорим глупости? Казал го е и е сбъркал. То, ако почна да ви разказвам за хорските патила, ама нейсе, с него почнахме, с носа. С него и ще свършим.

Изписаха ми капки за нос. И какво пишеше на шишенцето? По три капки в носа. И сега? И сега го загазихме! Значи става по капка и половина в ноздра. И кой ще е тоя факир дето ще разделя една капка на две. Та на мен ли ми беше гласувано това доверие? Боже, как само умея да обайвам хората. С едни нищо и никакви капки за нос и вече съм нещо като световен лидер. Ще попитате с какво? Ами с това да деля баницата само на две. Едно парче за мен, а останалото за света. Той, светът, не е като мен – винаги успява да се оправя и само с една капка за нас. А, бе, исках да кажа – за нос. И, както казват, без да броим гилзите. Боже, то проблемът е как да разделим капката на две. Е, колко му е, като да цепиш стотинката на две. А, бе, това носът ни да не е банка! Но за банката после. Нали го знаете това от едно време – капка по капка вир, левче по левче – беше язовир, но сега е банка. Беше юруш на маслините, а сега е юруш на банките. Но само да не ми излязат тия капки за нос през носа, а?

Последва гробна тишина. По едно време Каро Каров погледна през прозореца, не вижда яркото слънце и започва да се тюхка:

- То слънце няма, тоя за банки ще ми говори. Де ги тия твои банки, бе, ланколу, тях за левче ли ги продават? Светът бил оцелял, защото се бил смял – не, както казват, другой раз, друг път, защото банките са растели като гъби на слънце и там е въпросът, че на другите и банките им банки, и слънцето им пак слънце, а ние де да идем да се оплачем… от нашата скъцана работа. Живот ли бе да го опишеш, я по-добре да го отпишеш… А то и слънцето ни или е много силно, ще ни умори, или ич го нема… също като банките ни.

На кого да се оплачем, по-рано беше на арменския поп, а сега, при новия, к’ъв му викаха и на тоя, - век, бе, век – на кого да се оплакваме…

МАРИО НАРОВ (Този път не пада от стола си, ами се захилва:):

- Брей, брей, че ти цяла съвременна реч дръпна, къде да се оплачел, ей сега ще ти кажа какво да направиш:

ШЕСТИ МАСАЛ

ОТИДИ НА СЛЪНЦЕ ДА СЕ ОПЛАЧЕШ

И аз все отивам на слънце! Ама то от време на време залязва! А, де! И как да му се оплача! А Ивко, все като му се жалвам от Денка, съседката, че с тая нейна нова къща ми засенчва слънцето в стаите, все ми вика – отиди на слънце да се оплачеш! И аз тогава трябва все навънка да излизам, да ходя на слънце, ама там освен мене няма никой, на кого да се оплача тогава?! А вкъщи нямам слънце, защото Денка ми го засенчва!

Този път вече надълго и нашироко ще му обясня на тоя мой син, че Денка, с тая нейна нова къща, ми засенчва слънцето, и че колкото и да ми казваш да ходя на слънце да се оплача, работата не се получава, тю, джанъм! И сега к’во, седя си аз вкъщи без слънце, навън като ида, се скрива, и к’во да правя, к’во да правя, наистина ще отида на слънце да се оплача от Ивко, че вечно ме праща на слънце да се оплача!

И най-накрая реших: първо ще го питам тоя мой Ивко на кое това слънце да ида да се оплача, а той знаете ли какво ми обясни: е на онова слънце, дето е от спирката на Овча Купел на трамвай петицата (5), и после малко назад, е там е това Слънце, учицата де, дето е съветът! Е, сега разбра ли, майко мила, ама тя, майка ми, си мислела, че я пращам на истинското слънце! Тю, бре! Майко мила!

След което четиримата гласуваха кой е победителят в масалите и, разбира се, то пък кой ли друг досега разтягаше масали, за да е пръв той; спечели пак Марио Наров и моменталически му беше извадена най-дългата луканка и най-дългият рахат-локум. К’во ли ги правеше тоя ми ти Марио Наров толкоз много от тия, ама то да броим… вече шест масала, луканки и локуми, сигурно ги продаваше изпод тезгяха. Ама де тезгях в тяхната хралупа, само един висок стол и то Наров вечно се изтрисаше от него. И отново за смях на компанията. Ама к’во ядяха тия четиримата отбор юнаци – смешни изтърсаци това Марио Наров изобщо не го интересуваше. Да не би да им беше бавачка? И си мислеше: все някой и друг залък ще да са скътали в джобовете си, дето бяха като цигански торби. Не че искам да обидя някого, сигурно така си мислеше Марио Наров, загледан в следващия вкусен масал.

А то, че следващият, вече седми, масал хич не беше и вкусен, ами направо си беше гол-голеничък, и тогава Марио Наров посвети този, тъй наречен кой знае от кога, масал, нещо май ми намирисва на мухъл, ама нейсе, два пъти режи, един път мери… кое?… ами, че гледката си, разбира се.

МАРИО НАРОВ (Рече, рече и отсече):

- Ванчо Робов, слушай моя глас: ГОЛ, и си спомни случайната случка, дето ти се случи. И така:

СЕДМИ МАСАЛ

ГОЛ

Та той се изкъпал, изтрил се добре? с кисето, е, добре, преди това се накиснал във ваната две минути, е, стига де, избръснал се, някакви въпроси или допълнения? Да, бе, да, не е викал теляк, сам се изтъркал с кисето, после, кой ли каза, разбира се? се изплакнал, не, бе, не душата, а тялото с душа, избръснал се тъйнаката хубаво до синьо и се облякъл с ризата също синята на карета, да, бе, и панталонът му бил на карета, не, бе, на раета. Излязъл после на същата негова улица, откачил от катинара колелото си, точно така! Никой не му го бил дотогава задигнал, стига подробности ли? добре, и стигнал до работата си.

Дотук всичко беше нормално и в реда на нещата, слязъл от колелото си, още си било на мястото и… но ризата му не била на мястото си, то ест защипана на задната седалка на колелото, и к’во? к’во странно има? човекът по пътя до работата се охлаждал на воля, … сега?

Ами сега е… гол… абе не във вратата, ами във врата му и бил гол, гол до скъсване, не бе, не на ризата, а на хала му – и сега как гол ще се яви пред Незабравка, а, бе, шевката му, и сега к’во? к’ви щял да ги дъвче гол пред нея и цялата му работата, срам и резил, да станеш гол пред нея, ама тя май само това и чака, ама нейсе – върнал се назад по пътя, който води все назад при него, така май излизало, и… к’во да види: ама тя, ризата демек, си била паднала спокойно на пътя и си чакала стопанина, е, добре, че се сетил да се върне, че инак бре що резил, бре що мераци на Незабравка, ами ако е сгрешил като се е върнал? ама нейсе, явил се пред Незабравка, ама как така? е, разбира се, че си разкопчал горното копче, ама как така усукан пред питащите очи на Незабравка, е, това е, е, що, бе, малко ли беше загубата? е, другия път ще го накарам да си загуби и панталона…

На края на масала Ванчо Робов не издържа и замери Марио Наров с рахат-локума, който, не само че се омота около захилената му мутричка, ами взе, че го събори от трона му. И Марио Наров пльосна на така обикналата го в последно време земя. И той замята гневни погледи към появилия се изневиделица негов опонент. Марио Наров стана, отлепи рахата, някой да ви е казал, че в живота всичко е рахат, от главата си, изгледа четиримата победоносно и с премрежени от смях очи.

МАРИО НАРОВ (Казва:лаконично.)

- Разбира ви на вас, четиримата отбор юнаци – смешни изтърсаци, главата от майсторлък. Седят тука, дъвчат едни и същи попове и дами, особено за дамите да не говорим, видели сте вие дами, ама май само на картинка, в картите си на белот, файтонджийска му работа! Ако не съм аз да ви вкарам в правия път, кой знае докъде щяхте да стигнете, най-много до

ОСМИ МАСАЛ

КНЯЖЕВСКИЯТ ТЕНЕКЕДЖИЯ

В китното село Княжево, Софийско, живееше богатичкият тенекеджия Бруско Вилиса. Кръстен на съответната марка кола. Много му идеше отръки да изчуква колите и затова много му се беше прочуло името. Изчукваше само руски номенклатурни коли. Една такава кола доста загази в прочутия Лос Анжелис и той на бърза ръка беше командирован там. Поради липса на добри местни изчуквачи. Толкова надалече се разнасяше звукът на чука му, че се чу чак в Холивуд. Разбраха по звука що за човек е и ето го в първия му филм «Последният скаут», преведен на български

“Първият изчуквач». Но вече под подобаващо име на местен актьор - Брус Изчуквача. Той сам си беше избрал това име. Беше се оказало, че Бруско Вилиса е по-голям шегаджия, отколкото тенекеджия.

Призоваваме всички обслужвани господа и другари от Бруско Вилиса да се стекат масово пред Княжевското кино в ремонт.
ПРЕДИ ДЕВЕТИЯ МАСАЛ
МАРИО НАРОВ(Отново започва.):

- Че да не си мислите, че всичките, тия дето ходят по земята, са все начетени и интелигентни като вас. Има и много неграмотни, като Пепи Джарата, например.

БОС

-Ти за нашия Пепи недей така. Той не е неграмотен, той е само бос.

МАРИО НАРОВ (Отново започва.):

- Ами именно. Аз какво казвам. Колко добре казано. Бос, така е, неграмотните хора са боси.

ВЛАДО ДАРОВ:

- Не, бе. Казах, че е бос, защото ходи на бос крак по земята, това му е странността.

МАРИО НАРОВ (Отново)

- Я виж какъв готин каламбур стана. Хем бос, хем неграмотен. Да не си той.

КАРО КАРОВ (Подвиква:):

- Да не си ти. А той си е той.

МАРИО НАРОВ:

- Бос също като гол. Я чуйте за Айвън Плюс-Минос, нещо като гръцкия цар, нещо като тука ли си, сама ли си, нещо като сам си…

КАРО КАРОВ:

- А бе, нали беше гол, а не сам на поле воин…

МАРИО НАРОВ:

- Гол, бос, нещо като преоблекъл се Илия, огледал се, пак в тия… се същото, пак си е гол и бос… нещо като босия голтак… и кой беше той…

КАРО КАРОВ (Не издържа:):

- Марио, я стига фукни… се той знае, а той кой е, а, Марийо такава… фукни, фусти, се тая Миносова позиция… на Айвъна…

ВАНЧО РОБОВ (Гледа щастлив и се ухилва зарадван:):

- Цар съм, я, сега ли го разбрахте, фасулковци такива…

КАРО КАРОВ:

- А бе, я да мълчиш ти там, Маслинката… а, бе, я да играем, залагам пет дни и пет нощи кискане и мърморене за още пет готини масала от Марио Наров, и кой е следващия, а, Марийо, сладък, сладък нар на пазар при Маслинката…

МАРИО НАРОВ (Този път поглежда сериозно.):

- Я вие играйте, аз да ходя да го напиша… масала, де.

Отнякъде се появява Рожо Анжов, оглежда се.

РОЖО АНЖОВ (Заключава.):

- А, бе, вие, още ли разтягате локуми?

- Как пък не, разтягали сме локуми, в пълна грешка си, ние никога не сме разтягали локуми, а само… рахат-локуми. Един вид разтягаме локуми за кеф. Я виж само как кефски изглеждаме.

НИКО ВИКОВ (Обръща към Рожо Анжов с насмешка.):

- Тебе какво, яд те е, че не сме те почерпили с рахат-локум ли? Та най-накрая и ти да рахатясаш. Я постой още малко, за да чуеш ние какви масали разтягаме, той си мисли локуми. Марио, айде, бе, готов ли си със следващия, к’во беше, бе, месал ли беше, о, не – масал, то се тая, на ядене отива. На рахат-локум.

МАРИО НАРОВ (Отбелязва.):

.-Този път без предисловие к’во що било, е, това е…

КАРО КАРОВ (Пак започва.):

- А, бе, Наров, а, бе, ти откъде ги къдриш тия небивалици, ти ли ги измисляш? Я кажи нещо по-така, по-по-Шекспир. Нещо така по-разтърсващо, нещо така по Хамлетовски...

МАРИО НАРОВ (Хлъцва.):

- Ама мойте са смешни разкази, а не трагични, рано ми е още за трагизъм... а, а, а... ето и нещо по Шекспир:

ПРЪКНАТ ДВА РЕДА И ОГЪРМЯТ СВЕТА

Аз съм писател. Пиша какви ли не искаш хубости. И един ден изведнъж реших да се поровя в архива си. И след дълго време намерих една ученическа тетрадка и на етикета написано името на дъщеря ми. О, викам си, запазил съм тетрадката на детето, на етикета пишеше четвърти клас. И я разгръщам и започвам да чета. И, представяте ли си, открих най-първата си пиеса, е, малко тромава, е, като идея далеч от другите им пиеси, но и това е находка…

Свърших с това, захванах се с друга работна. Но по едно време си помислих – че аз ако бях продължил още да ровя в архива си, тогаз току-виж съм открил и “Хамлет”!

МАРИО НАРОВ (Ядосано виква.):

- А бе, къде скитахте досега?

ЕДИНИЯТ (Единият от тримата, най-високият, отвръща засегнато.):

- Ай стига де, къде скитахте, къде скитахте, и какво като името ми е Къде Скитов, с ударение на о-то, е така ме е орисала съдбата – да скитам ей с тия – Млад Левов и Мон Вагонов, пусти да опустеят дано, а и откъде левове за вагони, пеша, брате, пеша…

МАРИО НАРОВ:

- И какво ни донесохте за спомен от тези вечни ваши скитания, поне да бяхте написали нещо, а, бе, колко му е да яхнеш коня и да препуснеш през… пребледнелия от уплах заради неспособността ви да го оскверните със забутаните си мисли, к’во беше…

КАРО КАРОВ (Виква.):

- Айде стига диващини, сега играем, айде спрете. Марио Наров пак е измислил нещо до втрисане смешно и отново ще ни досажда, бре, бре, жена да беше, нямаше да е толкова дотеглив!

ВЛАДО ДАРОВ (Захилва се и допълва.):

- Е, това е, няма отърване от него, какво ни се е забил като пирон в главата, дето не го сееш, се там никне, а, бе, ние тука да разтягаме масали ли сме дошли или да пукаме белотче, айде, по-бързо, казвай кой поред беше следващият масал…

МАРИО НАРОВ (Отново тържествено заявява.):-

- А сега ще ви кажа нещо по-така:

ЕДИНАЙСТИ МАСАЛ

ЦИГАНСКА ОБИЧ

Кога се на’пия, все черпя. Нямам вече па’ри повече. Ще се кълнем.

Не бе, Любчо, казвам му, ама ако пропиеш пак. Страшно е.

Няма да пропи’ем. Нали че се кълнем.

Тръгнахме в църквата. Там пусто. По’по дойде. Казва’ му на колене. Хвърли отгоре му една църга, а Любчо ми вика клекни и ти, Бистро, че страшно. Нали ми се виждат петите, бе. Клекнах. Дума’ по’по, дума’, взе накрая пет лева и си дойдохме вкъщи. И не пиеше. Как го издържаше, знаеш ли. Издържаше. Задойде Василица. Любчо вика, Бистро, ела да се разкълнем в църквата.

Що бе, Любчо. Страшно е. Казах ти. По’по че те бие. Или пак па’ри че зема. Отидохме в църквата. По’по пак каза на колене, и той и аз, тури пак църгата отгоре него и задума’. Дума’, пак дума’, взе пак пет лева и ние си дойдохме пак вкъщи. Дойде Василица. А мене все нещо ми страшно. Клева’ се, разклева’ се. Любчо, си викам, Любчо. Какво ли ще се случи, бе. Дойде Василица. То е голям на нас празник. Свири’ха, и’граха и пак пиха, пак пиха. Взех да си викам, страшно е. Страшно, а хубаво. И’грахме, пехме, весело беше, най-весела Василицата. Всички приятели на Любчо, роднините, мойта майка, баща, сестри, братята, де’тето ни, едно ние само, не можех повече, уф, много исках, сега е на десет години, нещо се разболях, по строежите, нали му помагам в ситото на фи’ната. Ходихме по лекари, тук, в София, ходихме, не става, казват, нещо си се повредила. Сега майка го гледа. Хубаво де’те, момче. Ма едно весело, страшно беше през деня. Любчо се напи, прибрахме се в къщи с един касетофон. Он голям, тежок, що ти е, питам Любчо, отде го зема, да не го кра’де.

Не го кра’дох. Купи’их го.

Що ти е.

Вика и го слага на земята в стаята, и го пуща. Не свири. И взе, че го ритна’. И падна’ на земята. Що ти е, бе, Любчо,

Ох, крака ми, боли, страшно е.

Водихме го на лекар, гипсира’ха го. Викам му, видя ли дето се кле да не пиеш. Наказа те по’по. Инак е добър.

Няма вече казва да се кълнем.

Миналата година беше.

- Това беше! Аз тук да не съм ви циганска торба, бръкна и извадя масал след масал, а сега ви оставям да си бистрите белотчето, да пришпорвате файтонджийския му кон и аз да ида да обяздя цвиленето на масалските жребчета, колкото по’ ви гледам, млади и стари радетели на белотчето, толкова по’ ми идват смехоранските настроения и изстъпления да ви ударя в земята, хей така, по масалски.