Списание „Прозорец”1/12 Наказваният проговаря

Веднъж, когато бях на пет, трябваше да отида да купя сирене и яйца с легендарните тогавашни сто лева. Когато свърших с пазаруването, пред очите ми светна едно пликче с бонбони лукчета. Струваха точно толкова, колкото беше рестото от покупките. В душата ми се породи изключително желание да придобия тази изкушаваща сладост. Двоумих се около минута и точно преди да се откажа, продавачката ми посочи лукчетата и заяви: „Тези са много вкусни.” Това тотално съкруши всякакъв опит за съпротива. Подадох парите, останали в ръката ми, и грабнах пликчето. По пътя за вкъщи вече бях изготвил план за действие по укриване на престъплението. Престъпление, защото тогава не ми се позволяваше да купувам нищо без разрешение на родителите ми. Сложих бонбоните в пощенската кутия и затворих внимателно вратичката. Почувствах се горд от това, че запазвам самообладание в толкова критичен момент и дори до някаква степен в мен се проявява „piece of genius” . Прибрах се вкъщи, сякаш нищо не се е случило, и продължих със заниманията си. Точно когато съвестта започна да ме гризе и се чудех дали да се изповядам пред майка ми, баща ми се зададе от стълбището с пликчето лукчета в ръка. „O tempora! O mores!” - би казал Цицерон. Над главата ми беше надвиснала страшна буря, а геният, проявил се в мен малко по-рано, се бе изпарил моментално. Две минути по-късно следствието вече беше приключило, а виновникът - наказан. Явно неслучайно бонбоните се казваха „лукчета”. От тях очите ми не просто бяха насълзени, ами цели реки се стичаха по зачервените ми бузи.

След време, когато навърших девет и явно съм бил забравил за тази случка, в мен отново се прояви естественият за едно дете порив към сладкото. Не се чудете, че и тази история е свързана с магазин и пари - в моето семейство аз съм най-малкият и откакто се помня, бях специализиран в областта на пазаруването. След поредния тежък работен ден, изкаран в мъкнене на торби, изкачване на стъпала и спорене с продавачката, че сиренето е развалено, реших, че заслужавам поне някаква награда. Тогава левът вече беше стабилизиран. Носех ресто от седем лева, които бяха солидни пари за онова време. И така, в края на работния ден си взех една вафла „Фиеста”. Това беше любимата ми вафла. След като изгълтах набързо последната троха, усетих, че детският ми апетит далеч не е удовлетворен, и си взех още една. Повторих същата процедура, но в мен се беше събудил звяр, който не можех да спра. След около половин час стомахът ми беше запълнен с десетина вафли, а в джоба ми бяха останали само два лева. Усетих се, но беше твърде късно. Преди дори да успея да събудя заспалия в мен гений, на хоризонта се зададоха черните облаци на бурята отпреди четири години. По стечение на обстоятелствата, докато съм бил запилян нейде из шубраците, ръфайки поредната вафла, майка ми пратила до магазина по-големия ми брат. Продавачката, подтикната от добри чувства към мен, разказала на брат ми, че съм изял десет вафли „Фиеста”, което не било добре за растящите ми зъби. Точно през това време по ирония на съдбата аз се връщах от скривалището си. Видях брат ми и по зоркия му орлов поглед разбрах, че ме очаква нещо неприятно. Разбира се, не ме наказа той. Това не му влизаше в правомощията. Той просто ме хвана за ръчичка и ме заведе при съответните органи, на които разказа в подробности за станалото. Последвалата фиеста по нищо не отстъпваше на тези в Рио де Жанейро.

Не мислете обаче, че като малък не са ми давали сладки неща. Просто за всичко си имаше мярка и на мен точно тази мярка не ми харесваше. Както знаете, в човека винаги присъства желанието да надхвърли лимита.

Разбира се, по онова време мнението ми за наказанието беше съвсем различно. Все пак тогава нерядко съм имал възможност да го изпитвам на свой гръб. Но сега, като видя нещата от друга гледна точка, осъзнавам, че родителите ми всъщност са били прави. Просто човешката природа е такава, че ако на някого се позволява всичко и не му се поставят никакви граници, той постепенно започва да деградира. Както физически, така и душевно, и духовно. Според мен, ако не бяха родителите ми и техните забрани, сега щях да съм или пияница, или може би даже наркоман. Някои хора си мислят, че децата не крият нищо лошо в себе си, че всичките им мотиви са чисти и дори да направят нещо нередно, те не го осъзнават, затова не трябва да се наказват. Но от историите, които ви разказах, става ясно, че не е съвсем така. Още на пет годинки съм бил с ясната представа какво правя, имал съм план как да се прикрия и да излъжа родителите си. Ако тогава не ме бяха наказали, у мен постепенно щеше да се развие чувство за безнаказаност и с времето щях да съм все по-близо до това, да стана престъпник. Не преувеличавам с думата „престъпник”, защото статистиката посочва, че повечето престъпници не са имали добро възпитание - заради липсата на един от родителите, заради техен развод или просто заради непоставени и неотстоявани стриктно правила.

Сега, когато съм по-голям и мога сам да преценявам някои неща, започнах да наблюдавам малките деца и да анализирам тяхното поведение. В семействата, където няма строги закони и наказания, децата са много по-агресивни, не приемат отказ, не спазват никаква йерархия и са готови на всичко, за да постигнат това, което искат. Както споменах, голямата заблуда на днешното общество е, че децата са ангелчета, които нямат общо с този свят и няма как да вършат нещо нередно. Но след грехопадението на Адам и Ева човек се ражда грешен и злото присъства у него от началото на земния му живот. А ако едно зло не се контролира от самото му зараждане, то може да се превърне в цяло природно бедствие. Още в древните времена Соломон, най-мъдрият човек, живял някога на земята, казва: „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича, го наказва навреме” (Пр. 13:24).