Същност и структура на конфликтите определение
Изтегляне 51.63 Kb.
|
|
СЪЩНОСТ И СТРУКТУРА НА КОНФЛИКТИТЕ 1. Определение. Конфликтът е стълкновение между противоположни вътрешни или външни действия, които реализират стремежа на субекта (субектите) за постигане на намиращи се в противоречие цели. „Намиращи се в противоречие цели“ означава най-малко две неща: 1) при различни цели - постигането на едната цел води до непостигане на другата; 2) при една и съща цел – постигането ú от едната страна води до непостигането ú от другата. Освен това може да се каже, че конфликтът е съвместно съществуване на противоположности, предназначението на което е те да престанат да бъдат противоположности. От определението могат да бъдат изведени следните три съществени признака на конфликтите: Биполярност. Това означава, че от една страна конфликтът представлява сблъсък на начала, които взаимно се предполагат, а от друга – че тези начала са противоположни. Активност, насочена към преодоляване на противоречието. Това означава, че конфликтът е начинът за постигане на своеобразно единство, даже когато то се постига с цената на унищожаване на една от страните в конфликта. Наличие на субект или субекти като носители на конфликта. Това означава, че конфликтът предполага осъзната активност на страните. 2. Структура на конфликта. Конфликтът се състои от следните структурни компоненти: Страни (участници) в конфликта. Участниците в конфликта се обозначават с техните социални роли – „началник – подчинен“, „мъж – жена“, „баща – дете“, „учител – ученик“. От гледна точка на конфликта са важни интересите на участниците, целите, които преследват, техните социокултурни и индивидуално-психически особености. Преходът на участниците в ситуацията към конфликтно взаимодействие започва с действието на един от тях, който е проявил инициативата в борбата за предмета на конфликта. В началния етап на конфликта този участник се разглежда като инициатор. Ако на следващите етапи от конфликта инициативата е по-често на едната страна, тя се разглежда като активна, а другата – като пасивна. Условия на конфликта. Това са обстоятелствата или факторите, които определят възможностите за възникване на конфликта, както и характеристиките на неговото протичане. Когато конфликтът е в сферата на междуличностните отношения, условията на конфликта са характеристиките на тези отношения, които могат да бъдат кооперативност – конкурентност, равенство – неравенство на участниците, ориентацията към изпълнение на задачата или към съхраняването на позитивни взаимоотношения и т. н. Предмет на конфликта (обект на конфликта). Това е тази реалност, която предизвиква противоречивите или несъвместими претенции на участниците в конфликта. Например материален обект (един компютър за двама), конкретна възможност (една длъжност, за която претендират двама души), ценностно твърдение, което изключва мнението на другия, спазване или неспазване на някакви правила. Предметът на конфликта като правило е свързан с целите на участниците в конфликта, но не всички цели в конфликта са свързани с неговия предмет. Действия на участниците в конфликта. Тези действия се обуславят взаимно, което налага да се говори не за действие на отделни участници, а за взаимодействие. По думите на Хегел „Действието, строго погледнато, започва само тогава, когато наяве излиза противоположност, която се съдържа в ситуацията. Но тъй като ориентираното към сблъсък действие заплашва определена противостояща страна, то предизвиква срещу себе си противоположна сила, която го атакува, като вследствие на това акцията е непосредствено свързана с реакцията“. Изход от конфликта. Това е не толкова резултатът от развитието и завършването на конфликта, колкото идеалният образ на този резултат, който съществува в представите на участниците в конфликта и определя неговата насока. В процеса на развитието на конфликта участниците преследват цели, свързани с предмета на конфликта, с взаимно въздействие, със съхраняване на достойнството и т. н. Тези цели не винаги се осъзнават от участниците конфликта, а още по-малко се формулират като подлежащи на постигане резултати. Наред с това представата за желателния изход от конфликта е регулатор на действията на участниците в конфликта. ХАРАКТЕРИСТИКА НА КОНФЛИКТИТЕ 1. Обективно – субективната природа на конфликтите.
За да стане конфликтът реален, участниците в него трябва да осъзнаят възникналата ситуация като конфликтна. Именно възприемането на реалността като конфликтна поражда конфликтното поведение. 2. Възприемане на ситуацията. Какво означава на езика на социалната психология ситуацията да се възприеме като конфликтна? Това означава, че когато оценява конкретната ситуация чрез сравнението ú с образци на различни ситуации на социално взаимодействие, съществуващи в неговия опит, човекът я отнася към категорията „конфликт“. Категоризацията е начин за систематизация на действителността, чрез който се реализира потребността на човека за опростяване на възприеманото. Социалната категоризация е процес на подреждане на средата в категории, т. е. чрез групиране на хората, обектите и събитията така, като че ли те са подобни или еквивалентни един на друг в тяхното отношение към индивида. Особената роля на категоризацията е свързана с това, че обектът на възприятието (ситуация, социално явление, човек или предмет) се оценява и се натоварва с един или друг смисъл в зависимост от своята категориална принадлежност. 3. Определяне на ситуацията. Определянето на ситуацията представлява възникването на нейния образ като резултат от възприятието и нейната интерпретация въз основа на категоризацията. От тази гледна точка възприятието е своеобразен процес на вземане на решение (Дж. Брунер). Това решение е „определението“, което човекът дава на ситуацията. За разбиране на поведението на хората са много по-важни техните индивидуални представи, произтичащи от индивидуалното възприемане на действителността, отколкото обективните социални факти, описващи тази действителност. В резултат на развитието на тази идея американският социолог У. Томас формулира следната теорема „Ако ситуациите се определят като реални, те стават реални по своите последствия“. Основата на „определянето на ситуацията“ е житейското знание, здравият смисъл на човека. Здравият смисъл включва в себе си знания, които представляват типизация (идеални социални типове, привични правила за действие в определени ситуации, принципи на действие), техните значения, създавания от тях контекст, а също така практическия разум, който осигурява функционирането на здравия смисъл. По такъв начин човек не просто реагира на една или друга ситуация, но я „определя“, като едновременно „определя“ и себе си в ситуацията, и фактически създава, конструира този социален свят, в който живее. 4. Определяне на ситуацията като конфликтна. Конфликтът се отнася към този тип ситуации, към които е напълно приложима теоремата на Томас: ако човек определя ситуацията като действителна, то тя става такава по своите последствия независимо от нейното реално съдържание. Приложението на тази теорема към конфликтите означава, че ако човек определя ситуацията като конфликтна, то тя става конфликт, тъй като той в своите следващи действия се опира на това определение, на това значение, което е приписал на ситуацията, и съответно развива конфликтното взаимодействие, оценява действията на другата страна, избира стратегия на поведение. Всеки конфликт е ситуация на противоречие, но не всяка ситуация на противоречие представлява конфликт. Тя става такава в резултат на нейното възприемане и интерпретиране от участниците. Като интерпретира външната ситуация като конфликтна, човек започва да следва в поведението си правилата на конфликтното взаимодействие, трансформирайки по такъв начин ситуацията в конфликтна. При това принципно значение имат два прехода: какви фактори обуславят възприемането на актуалната ситуация като конфликтна и как след определянето на ситуацията като конфликтна, се осъществява преход към конфликтно взаимодействие. Главният признак, въз основа на който човек определя ситуацията като конфликтна, е възприеманата несъвместимост между собствените цели и целите на другата страна. Несъвместимостта на целите на страните като централен признак във възприемането на ситуацията като конфликтна, се свързва от много автори с възникващото у човека усещане за заплаха. В резултат на изследване се очертават три основни признака, наличието на които води да определянето на ситуацията като конфликтна в масовото съзнание: Поведенчески прояви на участниците в ситуацията („борят се един с друг“, „искат да се наложат“, „стремят се да докажат своята правота“, „пишат жалби“, „гонят си интереса“ и т. н.). Противоречие между участниците в ситуацията („различни интереси“, „различни цели“, „несъвместими позиции“, „искат различни неща“, „разногласия“ и т. н.). Афективни прояви на участниците в ситуацията („преживяват“, „страдат“, „нервни са“, „настроени са враждебно“ и т. н.). По такъв начин, от гледна точка на масовото съзнание конфликтът е противоречие между хората, което се проявява в противодействие между тях и предизвиква афективни прояви. Тази представа съвпада и с мнението на изследователите на конфликтите. 5. Фактори за определяне на ситуацията като конфликтна. В зависимост от това какъв е приносът на външната ситуация за възникването на конфликтите и каква роля играят в нея субективните фактори, всички конфликти могат условно да се разположат в някакъв континиум. На единия полюс ще се намират конфликти, предизвикани изключително от външни причини: ситуацията обективно е толкова конфликтогенна, че индивидуалните особености на хората фактически нямат значение, поради което тази ситуация предизвиква у тях еднаква реакция. Теоретично може да се допусне, че в 100 % от случаите хората ще възприемат тази ситуация като конфликтна. На противоположния полюс ще се разположат конфликтите, предизвикани изключително от субективни фактори: сами по себе си те не съдържат никакво конфликтно начало, а са породени от субективната склонност на хората да виждат в тези ситуации конфликт. Условно е възможно да съществува човек, за когото 100 % от неговите жизнени ситуации са конфликтни. Повечето конфликтни ситуации обаче възникват както в резултат на наличието на обективно конфликтогенно начало, намиращо се във външните условия на ситуацията и позволяващо тя да се определи като конфликтна, така и вследствие на индивидуалните особености на хората, виждащи в нея конфликт. 5.1. Обективни фактори за определяне на ситуацията. Обективните фактори са тези особености на ситуацията, които устойчиво предизвикват еднотипни реакции у хората. Свойството на ситуацията да предизвиква еднотипни реакции често се обозначава като „сила“ на ситуацията. „Силните“ ситуации твърдо и еднозначно детерминират поведението на участниците, „слабите“ допускат по- голяма свобода в интерпретирането на ситуацията, а следователно и в избора на стратегии на поведение. „Силни“ са например екстремалните ситуации. 5.2. Групови фактори за определяне на ситуацията. Социалната и културната принадлежност на човека оказва влияние на това в какви конфликтни ситуации попада той и как се справя с тях. 5.3. Индивидуални фактори за определяне на ситуацията. Съществуват индивидуални особености на личността, които повишават склонността на хората да възприемат едни или други ситуации като конфликтни. Може да се говори например за потенциално агресивно възприятие и потенциално агресивна интерпретация като за устойчиви особености на начина на мислене на някои хора. При тях се формира своеобразно емоционално привличане към периодично драматизиране на взаимоотношенията и засилване на междуличностното напрежение. Това влечение към емоционалното напрежение на конфликтните ситуации представлява всъщност „потребност от конфликти“. Много често то е неосъзнато, породено е от дълбинни проблеми на личността и трудно се поддава на корекция. Конфликтността на личността в голяма степен е обусловена и от неадекватната представа за себе си и за другите: завишената самооценка, която не отговаря на действителните възможности на личността и тенденцията към нейното доказване чрез ниска оценка на другите води до възникване на трудности в междуличностните отношения. В такива случаи е възможно да възникне устойчива ориентация към възприемане на негативните личностни особености на другите и като следствие от това – преобладаване на отрицателните оценки за тях. ЦЕЛИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНФЛИКТНАТА СИТУАЦИЯ Целите на участниците в конфликтната ситуация могат да бъдат обобщени в три
СТИЛОВЕ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТИ 3. Стилове (начини) за разрешаване на конфликти (М. Фолет, Дж. Рубин,
Капитулация, при която едната страна безусловно отстъпва победата на другата. Избягване, при което едната страна отказва да участва в конфликта. Преговори, при които страните в конфликта обменят предложения и идеи, за да намерят взаимно приемливо решение. Намесване на трета страна, при което се търси помощта на хора или групи, които нямат пряко отношение към конфликта, но са готови да предприемат усилия, насочени към намиране на съгласие. Дарендорф предлага следната последователност в прилагането на различните форми за решаване на конфликти: Преговори. Предполагат създаването на специален орган, в който страните в конфликта редовно се срещат за обсъждане на остри въпроси и за вземане на решение. Ако тези преговори се окажат безрезултатни, се препоръчва привличането на „трети страни“, т. е. на неучастващи в конфликта лица или инстанции. Посредничество като най-меката форма на участие на трета страна. То предполага съгласие на страните за периодично сътрудничество с посредника и разглеждане на неговите предложения. Арбитраж. Неговата особеност е в това, че решението за обръщане към трета страна е обвързано със задължително изпълнение на нейните решения. Задължителен арбитраж. При него са задължителни както обръщането към трета страна, така и приемането на нейното решение. 4. Стилове за разрешаване на конфликти (К. Томас) С голяма популярност поради практическата си стойност са изследванията на К. В. Томас. В публикациите си от 1976/77 г. той диференцира пет главни стила за управление на конфликтите: съперничество, сътрудничество, избягване, приспособяване, компромис. Съперничеството се изразява в опит да се надделее над противника чрез използване на официална власт, заплахи или сила. То представлява взаимодействие от типа „печеля – губиш“ и е ефективно в ситуации, когато бързите, решителни действия са жизненоважни; при решаването на въпроси, изискващи непопулярни действия; когато едната страна е убедена, че е права и др. Сътрудничеството включва решаването на общ проблем, при който всички страни в конфликта се изправят лице с лице и го обсъждат. Сътрудничеството е взаимодействие от типа „печеля – печелиш“, тъй като решението удовлетворява всички страни. То е ефективно в ситуациите, когато се търси единно решение; когато интересите на страните са твърде значими, за да бъдат пренебрегвани; когато целта е да се обедини опитът на хора с различни гледни точки и др. Избягването е един от начините, по който страните могат да се справят със ситуацията, вместо открито да демонстрират несъгласие. Избягването има две форми – отдръпване и потискане. То се използва обикновено, когато проблемът е тривиален; когато едната или двете страни го оценяват като маловажен; когато потенциалната възможност за задълбочаване на проблема е по-голяма от тази за неговото решение; когато трябва да се оставят хората да се отпуснат и да потърсят нови гледни точки. Приспособяването е стил, при който едната страна поставя интересите на другата страна по-високо от своите собствени интереси. Този стил е подходящ в ситуации, когато едната страна преценява, че не е права и притежава мъжеството, за да го признае; когато едната страна проявява търпимост към другата, отстъпва и прощава не за да стимулира нейното поведение, а за да го промени (приспособяване с тактическа цел); когато едната страна иска да сведе до минимум загубите в случай, че е победена и губи и др. Компромисът възниква в ситуации, когато всяка страна се отказва от нещо и няма победител и губещ. Компромисът е ефективен, когато целите са важни, но не си заслужава да се отстояват потенциално – разрушителни позиции; когато противници с еднакви сили са отдадени на общи цели; когато трябва да се постигне временно решение на сложни проблеми; когато трябва да се намерят целесъобразни решения в условията на дефицит на време. КОНСТРУКТИВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КОНФЛИКТИ 1. Определение.
Характер на проблемите, засегнати от конфликта. Ако конфликтът засяга проблеми на властта, статуса, ценностите, притежаване на ресурси, съперничество на страните, то нараства вероятността за неговото деструктивно развитие. Колкото е по-голяма величината на конфликта, в толкова по-малка степен се поддава той на конструктивно разрешаване. Величината на конфликта е равна на предполагаемата разлика в резултата за едната страна, ако тя спечели, а другата загуби, или тя загуби, а другата спечели. С други думи величината на конфликта се определя от това какво е „поставено на карта“. В по- голяма степен се поддават на конструктивно разрешаване конфликти от типа „тук и сега“, които изискват отделни, ограничени действия, а в по-малка степен се поддават на конструктивно разрешаване конфликти, които се отнасят до принципи или права, които са разтегнати във времето и пространството и засягат общите закони на личностите, групите, расите или други големи социални единици. Характеристики на страните в конфликта. Най-голямо значение за развитието и разрешаването на конфликтите имат такива индивидуални характеристики като потребност от власт и контрол, кооперативна или конкурентна ориентация, способност за намиране на алтернативни решения, толерантност към несъгласието и др. Степента на сходство и различие между страните. Участниците в конфликта, които имат близки социокултурни особености, „говорят на един език“, а това облекчава общуването и разбирането. Междугруповите различия засилват социалните противоречия. Характеристики на ситуацията. Такива характеристики са общият социално- психически климат, наличието на социални норми за регулиране на отношенията, история на отношенията, наличие на трети страни, които са заинтересовани в засилване или отслабване на конфликта. Умения за управление на конфликти. Към тях се отнасят комуникативните умения и уменията за вземане на решение – техники за активно слушане, водене на диалог, способност за различаване на временни изисквания и базови интереси, перспективно мислене. Стратегии за управление на конфликтите. Двете противоположни стратегии за разрешаване на конфликтите са кооперативната и конкурентната. При кооперативната ориентация страните в конфликта са ориентирани към потребностите и интересите на другата страна, а при конкурентната – към собствените потребности и интереси. Конструктивното управление на конфликтите е подобно на ефективния кооперативен процес, а деструктивното управление – на конкурентния процес. Съществува и гледна точка, според която за постигане на съгласие в конфликта не е необходима кооперация или конкуренция, а ориентация към постигане на своите цели, разбиране на целите на другия, и опит за съединяване на усилията за постигане на собствените интереси. Този подход се нарича „индивидуалистична ориентация“ и съчетава в себе си кооперацията и конкуренцията. 3. Конструктивни и деструктивни техники за решаване на конфликти. 3.1. Конструктивни техники. Конструктивните техники се прилагат при конфликти, в които страните спазват принципа на „негативното сътрудничество“. Този принцип изисква борба при спазване на определени норми и правила, честно състезание, достойно водене на дискусията, диалогичен спор, основан на уважение към опонента. Конструктивният спор е възможен например при спазване на следните правила: Бъди ясен в аргументацията. Бъди искрен в разсъжденията. Не бъди многословен. Не говори безсмислено. Бъди логичен и последователен в разсъжденията. 3.2. Примери за деструктивни техники в процеса на обсъждане на проблема. Заплахи. Обща формула: „защото аз съм по-силен от теб“, „ако ти не…, то аз…“; Примери: „аз имам възможност да ви въздействам“, „ако вие не решите моя въпрос, аз ще се обърна към вашия началник“. Оскърбления и унижения. Обща формула: „никога не постъпваш правилно“, „никога не можеш ясно да обясниш какво точно искаш“, „никога не довеждаш работата докрай“, „просто си глупак“, „нищо не разбираш от това“. Примери: „вие дори не можете да разберете проблема“, „много пъти съм се убеждавал, че вие правите елементарни грешки“. Позоваване на своя авторитет или отричане на авторитета на другия. Обща формула: „тук аз решавам“, „разбирам това по-добре от вас“, „вие не сте прав, както си мислите“. Примери: „на мен не за първи път ми се случва да вземам подобни решения“, „не мисля, че вие разбирате това по-добре от другите“. Избягване на обсъждането на проблема. Примери: „вие драматизирате ситуацията“, „не виждам никакъв проблем“. Хвалба. Примери: „вие разбирате това по-добре от мен и няма да ви бъде трудно да решите проблема“, „наистина ли няма да ми помогнеш, след като това няма да ти струва никакви усилия“. ПРАВИЛА И МОДЕЛИ ЗА ВОДЕНЕ НА ПРЕГОВОРИ 1. Правила за „принципно водене на преговори“.
Да се проучват интересите на страните. Вместо заплахи или отстъпки е необходимо да се определи зоната на взаимните интереси или точката на тяхното пресичане, тъй като това ще помогне за намирането на взаимно изгодно решение. Да не се определя „програма – минимум“. „Програмата – минимум“ е най- лошият от всички възможни варианти в конфликтната ситуация. Целта на „програмата – минимум“ е да се предотврати сключването на неизгодно споразумение, приемането на прибързани решения, т. е. съблюдаването ú предпазва от извършването на неразумни действия. Но недостатъкът на „програмата – минимум“ е в това, че сляпото ú спазване сковава инициативата и въображението. Възможно е в хода на преговорите едната страна да предложи споразумение, което втората страна да оцени като неприемливо, тъй като то е под нейната „програма – минимум“, но което лесно може да стане приемливо след поставянето на някои условия. Големи шансове за успех има този участник в конфликта, който умее за обмисля всички алтернативи на предлаганото споразумение и да избира най-добрата от тях. Да се обмислят взаимно изгодните възможности. Да се върви не по пътя на загубите и печалбите, а по пътя на търсенето на взаимни изгоди. Да се предлагат повече варианти за решение, а самото решение да се взема по- късно. Ако „отстъпчивата“ страна се стреми да удовлетвори желанието на другата страна, „твърдата“ страна – да наложи своето, то разумният преговарящ предпочита да разглежда повече варианти. Важно е да се отбележи, че нито един от тези варианти не трябва да се разглежда като решение от една от страните, защото това ще я накара упорито да го защитава, ограничавайки по такъв начин свободата на избора си и използването на възникналите в процеса на преговорите възможности. Да се използват обективни критерии. Предварително да се определят критерии, които да отговарят на предполагаемото решение на проблема. По такъв начин всяка страна се защитава от натиска на другата и не се поддава на чувствата и желанията. Да се преследват резултати, основани на норми, а не зависещи от силата на волята на една от страните. Ако двете страни определят обективни критерии, то те ще вървят към резултат, основан на норми, а не постигнат като следствие от силата на натиска на една от страните. Да се разсъждава и да се отстъпва пред аргументите и принципите, а не пред натиска. „Отстъпчивият“ участник в конфликта се поддава на натиск, „твърдият“ – използва натиска като тактика за водене на преговорите, „принципният“ – се ръководи от принципи, а не от идеята за борба. 2. Модели за водене на преговори. В преговорния процес е възможно да се обособят два модела: Модел на взаимната изгода. Централната идея на този модел е, че не е задължително решаването на конфликтите да завършва с неизбежна победа за едната страна и загуба за другата, а, напротив, съществува възможност за взаимна изгода. За да се постигне тя, е необходимо съгласието да се търси на основата на интересите, а не на позициите на страните. Модел „отстъпки – сближаване“. Същността на този модел е в това, че при противоречие в интересите на страните, те предприемат отстъпки, докато не намерят положения, които смятат за приемливи. Класически пример за приложението на този модел е пазарлъка между купувач и продавач за приемлива цена на стоката. „Принципът на Парето“ (по името на италианския учен Уилфредо Парето, който го е формулирал в началото на 20 век) изисква отстъпките да не преминават границите на минимално приемливото за страните. В литературата този вид преговори често се нарича дистрибутивен за разлика от интегративния. Конфликтите, които се решават чрез приложението на този модел, често се наричат ресурсни, а техният предмет е разпределението, разделянето, борбата за притежаването на ресурса. ВИДОВЕ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ Могат да се обособят три вида конфликти между учители и ученици:
МЕХАНИЗМИ ЗА ВЗАИМНО РАЗБИРАНЕ 1. Същност.
Представата за другия човек е тясно свързана с равнището на собственото самосъзнание. Тази връзка е двояка: от една страна, богатството от представи за самия себе си определя и богатството от представи за другия човек, а, от друга страна – колкото по- пълно се разкрива другият човек /в по-голямо количество и с по-дълбоки характеристики/, толкова по-пълна става и представата за самия себе си. Това е така, защото всеки от партньорите се уподобява с другия. При замисъла и реализацията на взаимодействието между тях на всеки от партньорите се налага да се съобразява не само с потребностите, мотивите, нагласите на другия, но и с това, как този друг приема моите потребности, мотиви, нагласи. Затова анализът на осъзнаването на себе си чрез другия включва две страни: идентификация и рефлексия. 2. Идентификация. Терминът “идентификация” буквално означава уподобяване на себе си с другия. Понятието “идентификация” изразява установения в редица експериментални изследвания прост емпиричен факт, че един от най-простите начини за разбиране на другия човек е уподобяването на самия себе си с него, поставяне на себе си на негово място. Идентификацията е един от механизмите за познание и за разбиране на другия човек. В експерименталните изследвания е установена тясна връзка между идентификацията и друго, близко по съдържание явление – явлението емпатия. Емпатията също е особен начин за разбиране на другия човек. Само че тук се има предвид не рационално осмисляне на проблемите на другия човек, а по-скоро стремеж към емоционално откликване на неговите проблеми. Емпатията е не рационално, а афективно “разбиране”. Нейната емоционална природа не толкова “се премисля”, колкото “се пречувства”. 3. Рефлексия. Процесът на разбиране в процеса на консултиране се усложнява с явлението рефлексия. Тук думата рефлексия се използва не в онова значение, в която тя обикновено се използва във философията като познание на самия себе си от субекта. В социалната психология под рефлексия се разбира осъзнаване от действащия индивид на това, как той се възприема от партньора по общуване. Това вече не е просто знание за другия или разбиране на другия, а знание за това, как другият ме разбира. Изследването на рефлексията в социалната психология има доста стари традиции. Още в края на миналия век Дж. Холмс, описвайки ситуация на диадично общуване на някои си Джон и Хенри, твърдеше, че в тази ситуация са налице като минимум шест човека: Джон, какъвто е наистина; Джон, какъвто той самият се вижда; Джон, какъвто го вижда Хенри. Съответно налице са и три позиции от страна на Хенри. ТЕОРИИ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА АГРЕСИЯТА В ПОВЕДЕНИЕТО НА ЛИЧНОСТТА 1. Теорията на А. Бандура за агресията като социално учене. Едно твърде адекватно обяснение на агресивното поведение е представено от широко известната когнитивно-бихевиористична теория за агресията като социално учене, разработена от А. Бандура (Енциклопедия..., 1998: 27-30). В тази теория, на първо място, се приема, че потенциалът на даден човек да действа агресивно зависи от неврофизиологични характеристики. Генетичните, хормоналните, характеристиките на централната нервна система и произтичащите от тях физически характеристики на човека влияят върху потенциалната му възможност да действа агресивно, както и върху вероятността да бъдат научени определени форми на агресия. На второ място, неврофизиологичната способност да се придобива и поддържа агресивното поведение се реализира чрез преки преживявания или чрез съпреживяване. И в двата случая особено съществена е ролята на подкреплението. Агресивните актове, които получават положително подкрепление чрез постигане на успех или одобрение от страна на околните, увеличават вероятността агресията да бъде заучена от човека. Затвърдяването на прекия опит чрез положително подкрепление се извършва в най-разнообразни ситуации – в детското бутане и удряне, в юношеските побои или във военните битки на възрастните. Като най-значима форма за придобиване на агресивнотот поведение се разглежда процесът на съпреживяване. Под съпреживяване А. Бандура разбира учене чрез наблюдение, което се реализира чрез три типа моделиращи влияния: семейни, субкултурни и символни. Физически малтретираното в семейството дете, което удря връстниците си и като възрастен бие собственото си дете, е придобило това поведение чрез наблюдение върху родителите си. Субкултурните моделиращи влияния се илюстрират с поведението на юношите в отговор на наблюдаването на агресията у техните връстници. Символните моделиращи влияния, водещи до формиране на агресивно поведение, се осъщстевяват чрез съпреживяване на предавания по телевизията, игрални филми, текстове в пресата, сюжети на компютърни игри. Ефективността на тези влияния отново зависи от подкреплението. Много често агресивният модел на поведение, бил той родител, връстник или филмов герой, бива подкрепян за агресивното си държание. Хората са склонни да придобиват това поведение, което според техните наблюдения е било награждавано. Вероятността за такова придобиване се засилва от десйтвието на следните фактори: Характеристики на модела на подражание – например възприеманата експертност, висок статус, пол, раса, възраст, които са идентични с тези на наблюдаващия. Характеристики на поведението, което се моделира – например яснота, повторение, трудност, детайли, изпълнение на няколко модела. Характерстики на наблюдателя, т. е. на човека, учещ се от модела – например сходство с модела, дружелюбност към модела, инструкциите да се подражава, награда за подражанието. След като веднъж се е научил да действа агресивно, човекът реализира това поведение в зависимост от различни фактори. Неприятните събития могат да събуждат агресията. Такива могат да бъдат фрустрацията, неоправданите трудности, вербалните заплахи и обиди, физическите атаки. Моделиращите влияния също могат да изпълняват функцията на значими провокатори на агресивно поведение. Ако се наблюдава агресивен модел на поведение, който не е наказан за това, таково наблюдение може да има ефект на намаляване на задръжките. Ако човекът, демонстриращ агресивен модел на поведение, е награден за проявената агресия, може да възникне ефект на подпомагане на реакцията. Гледката на околните, които действат агресивно, често пъти пъти предизвиква емоционална възбуда у наблюдателя, която подпомага проявата на агресивно поведение, особено при хора, за които такава реакция е често практикувана и добре отработане. Агресията може да бъде породена от усилието да се получи някаква награда. Този фактор се обозначава като стимулен подтик и характеризира така наречената инструментална агресия. Хората могат да действат агресивно към другите, защото им е казано да го направят. Подчинението се преподава и награждава диференцирано от семейството и училището по време на детството и юношеството, както и от много социални институции по време на зрялата възраст (на работното място, в армията и т. н.). Този фактор се обозначава като поучителен контрол. Е. Фром нарича агресията, породена от тази причина «конформистка агресия». Агресията може да бъде породена от фактори на средата като стълпяване, неприятна температура, шум, физическо обкръжение. 2. Теория за двата вида агрессия на Е. Фром. «Трябва да разграничаваме у човека два съвсем различни вида агресия – казва Е. Фром – първият, който той дели с всички животни, е психогенетичен програмиран нагон да напада (да бяга), когато са заплашени жизнени интереси. Тази «защитна», «благоприятна агресия» служи на естествения подбор на вида и индивида, тя е билогично адаптивна и престава да действа, когато заплахата повече не съществува. Другият тип «зловредна» агресия, т. е. жестокост и деструктивност, е специфична за човешкия вид и виртуално отсъства в повечето бозайници, тя не е филогенетично програмирана и не е биологично адаптивна; тя няма цел и задоволяването ú има похотлив характер» (Фром, 2003: 15). Е. Фром подкрепя тезата си за филогенетично програмираната защитна агресия с редица данни от неврофизиологични изследвания, доказващи, че човекът е надарен с потенциална агресия, която се мобилизира от заплахите за неговите жизнени интереси (Фром, 2003: 119). Ако това е така, то потенциалът на човека за защитни агресивни действия трябва да се разбира не само като индивидуална характеристика на личността, както е при А. Бандура, но и като групова характеристика на човешкия род. Ако това е така, то социалното учене не е задължително условие за съществуването на защитната агресия. То само я развива и усъвършенства. Ключовият за разбирането на защитната агресия въпрос в анализа на Е. Фром е какви въздействия човекът възприема като пораждащи заплаха за неговите жизнени интереси? Логично е също така да се предположи, че дефицитите, до които довежда реализацията на заплахите, са не по-малко сериозен източник на агресивно поведение. Заплаха за живота и здравето на човека и на хората, които той възприема като близки, както и самият дефицит на собствено и на близките му здраве. Животът и здравето са фундаментални ценности на човешкото съществуване. Заплахите за тези ценности, независимо дали крият реална или субективно възприемана опасност, в редица случаи съвсем естествено отключват агресивен механизъм за защита. Ситуациите на война, на самоотбрана, вербални закани, физическа болка, заболяване, страдание, причинено на близки хора и др. превръщат агресивния потенциал на човека в агресивни действия. Разбира се, това е само една от възможните реакции на подобни заплахи, но тя е твърде разпространена, за да бъде подценявана. Заплаха за свободата и дефицит на свобода. „...Свободата е условието за пълното израстване на индивида, за неговото духовно здраве е благополучието му, докато нейното отсъствие осакатява човека и бива нездравословно. Свободата не означава липса на принуда, тъй като всяко израстване се осъществява само вътре в дадена структура, а всяка структура налага налага някаква принуда. От значение обаче е дали принудата действа преди всичко в интерес на друго лице, или институция или пък бива автономна, т. е. бива резултат от нуждите на израстването, присъщи на структурата на индивида” (Фром, 2003: 222). Заплаха за самооценката, както и ниската самооценка. Самооценката е представата за собствена ценност, която хората свързват със своята Аз-концепция (Енциклопедия..., 1998: 1086). Съхраняването и повишаването на ценността на собственото Аз е една от основните жизнени потребности. Заплахата за самооценката, ниската самооценка и следващата ги възможност за агресивна реакция са налице при външна критика или прекалена самокритика, външни и вътрешни страхове 1 , неуспехи, тревожност, неувереност в себе си, чувство за непълноценност. В условията на заплаха за самооценката и на ниска самооценка най-ясно се проявява зараждането на автоагресия и нейното преминаване във външна агресия. Ниската самооценка възпрепятства усвояването от личността на адекватни начини за самоутвърждаване и често тя компенсира този дефицит чрез усвояване на един от най-достъпните начини за псевдосамоутвърждаване – агресията, подчинявайки се на мощната потребност от личностно и социално себедоказване. Разновидност на заплахата за самооценката е заплахата за нарцисизма. «...Нарцисизмът може да бъде описан като такова състояние на усещане, в което единствено самият индивид , неговото тяло, неговите нужди, неговите чувство, неговите мисли, неговата собственост, всяко нещо и всяко лице, отнасящи се до него, биват усещани като напълно истински, докато всяко нещо и всяко лице, които не са част от индивида или не са обект на неговите нужди, не представляват интерес за него, не биват напълно истински и биват възприемани само чрез интелектуалното им разпознаване, докато емоционално те нямат нито тежест, нито цвят...» «...Когато другите наранят неговия нарцисизъм, като го пренебрегнат, критикуват или изобличат, когато е казал нещо неправилно, като го победят в игра или при много други поводе, нарцистичното лице реагира, обикновено със силен гняв или ярост, независимо от това, дали го показва наяве или не и даже дали го осъзнава» (Фром, 2003: 224-225). Заплаха за довеждане „...до съзнанието на потиснати стремежи и фантазии” (Фром, 2003: 228). «Тази заплаха предизвиква агресия не само в психоаналитични ситуации, но и в ежедневния живот». «Кой не е виждал майка, която реагира гневно, когато някои ú каже, че тя иска да държи децата си близо до себе си, защото иска да ги притежава и контролира – а не защото ги обича толкова много? Или баща, на когото кажат, че загрижеността за девствеността на дъщеря му се мотивира от собствения му сексуален интерес към нея? Или патриот, комуто напомнят заинтересоваността от печалбата, скрита зад политическите му убеждения? Или пък революционер, на когото напомнят собствените деструктивни импулси, спотаени зад идеологията му? В действителност усъмняването в нечии мотиви нарушава едно от най-уважаваните табута на учтивост – и то много необходимо табу, доколкото любезността има за задача да сведе до минимум предизвикването на агресия» (Фром, 2003: 229-230). 1 „...Страхът бива фиксиран колкото от истинските заплахи, толкова и от вътрешната среда, която го поражда даже и при малка вътрешна стимулация” (Фром, 2003: 221). Заплаха за стабилността на социалната интеграция на личността, както и социална дезинтеграция. Като следствие от тази заплаха се появява т. нар. от Е. Фром «конформистка агресия». «Конформистката агресия включва разните актове на агресия, които се вършат, не защото агресорът е тласкан от желанието си да руши, а защото му е казано да прави така и той счита за свой дълг да се подчинява на заповедите. Във всички общества с йерархична структура подчинението е може би най-дълбоко вкоренената черта. Подчинението се приравнява с добродетелта, а неподчинението – с греха. Да не се подчиниш е върховно престъпление, от което следват всички останали престъпления. … …Подчинението като последица от нуждата за съобразяване в много случаи ще мобилизира агресивни импулси, които иначе биха могли да не се проявят. Следователно импулсът да не се подчиниш или да не се съобразиш представлява за мнозина вътрешна заплаха, от която те се защитават чрез извършването на изисквания агресивен акт“ (Фром, 2003: 230-231). Заплахата за социалната интеграция е възможно да породи защитна агресия и по силата на друг механизъм. Принадлежността към група е потребност на личността, неудовлетворяването на която се идентифицира от нея като заплаха за жизнен интерес. В резултат на това отхвърлянето на личността от групата е възможно да предизвика проявата на агресивно защитно поведение, което, насочено към негостоприемната група, е наказанието на личността за групата. Социалната дезинтеграция в редица случаи също е причина за отключване на защитна агресия. Защитна по своя характер е част от агресията, проявявана например от групи, намиращи се в различна степен на социална изолация – криминални престъпници, малцинствени групи, безработни и др. Заплаха за светогледа на личността. «За човека всичко това, което е необходимо за поддържането на психичното му равновесие, представлява същият жизнен интерес както и онова, което служи за запазването на неговото физическо равновесие. Преди всичко човекът има жизнен интерес да запази схемата на своята ориентация. От нея зависи способността му да действа, а в последна сметка и чувството му за индивидуалност. Ако другите го заплашват с идеи, които поставят под въпрос неговата собствена схема за ориентация, той ще реагира на тези идеи като на жизнена заплаха. Той може да осмисли своите реакции по много начини. Ще каже, че новите идеи са присъщо «неморални», нецивилизовани», «налудничави» или каквото и да е друго, което може да измисли, за да изрази своето отвращение, но този антагонизъм бива фактически активиран, защото «той се чувства заплашен» (Фром, 2003: 220). Заплаха за ценностната система на личността. «Човекът се нуждае не само от схема за ориентация, но и от обекти на своята преданост, които се превръщат в жизнена необходимост за неговото емоционално равновесие. Каквито и да се те – ценности, идеали, предци, баща, майка, пръстта, страна, класа, религия и стотици други феномени, те биват възприемани като свещени. Даже обичаите могат да станат свещени, защото те символизират съществуващите ценности. Индивидът или групата реагират на нападението срещу «свещените» обекти със същия гняв и агресивност, както на атаката срещу живота му» (Фром, 2003: 220). По-голяма част от защитната агресия в поведението на човека в сравнение с поведението на животните Е. Фром обяснява със следните причини: 1) човекът реагира не само на настоящите опасности и заплахи или на спомените за опасности и заплахи, но и на бъдещите такива; 2) човекът е способен да предвижда не само истинските опасности в бъдещет; той може да бъде убеден в съществуването на мними опасности; 3) при защитата на своите жизнени интереси човекът защитава не само своето физическо равновесие, но и своето психическо равновесие 2 (Фром, 2003: 220). За анализирането на втория вид агрессия, зловредната агрессия, е необходимо предварително да се изяснят четири основни понятия: човешка природа, човешки потребности, човешки наклонности и характер на човека. Е. Фром разсъждава по следния начин: “...природата на човека не може да бъде определена от гледната точка на някое специфично качество като любов, омраза, добро или зло, а само от гледната точка на фундаменталните противоречия, които характеризират човешкото съществуване и чиито корени са в биологичното разделение между липсващите инстинкти и осъзнаването на самия себе си” (Фром, 2003: 250-251). Този конфликт създава известни душевни потребности, които са общи за всички хора. Е. Фром ги нарича “екзистенциални”, защото са вкоренени в самите условия на човешкото съществуване. Тяхното удовлетворяване е толкова необходимо, за да запази човек разума си, колкото е необходимо осъществяването на органичните му нагони, за да остане жив. Но всяка от тези потребности може да бъде удовлетворена по различни начини, които се менят според разликите в обществените условия, при които съществува. Тези различни начини на удовлетворяване на човешките екзистенциални потребности се проявяват в наклонности като любов, нежност, стремеж към справедливост, към независимост, към истина, омраза, садизъм, мазохизъм, деструктивност, нарцисизъм. Е. Фром нарича тези наклонности вкоренени в човешкия характера или просто човешки наклонности, защото са част от характера на човека” (Фром, 2003: 251). От тези разсъждения следва, че характерът, разбиран като относително постоянна система от всичките неинстинктивни стремежи, чрез които човекът общува с човешкия и 2 Смисълът на последната причина ни подсети да обособим заплахата за светогледа на личността като една от виводете заплахи, предизвикващи защитнаагресия. природния свят, може да се възприема като заместител на липсващите животински инстинкти на човека. Това, което е общо у всички хора, са техните органични нагони и техните екзистенциални потребности. Това, което не е общо у тях, са видовете наклонности, които преобладават в съответните им характери и които Е.Фром нарича “вкоренени в характера наклонности”. Разликите в характерите се дължат в голяма степен на разликите в обществените условия (макар генетично дадените предразположения също да влияят върху оформянето на характера). Поради тази причина вкоренените в характера наклонности могат да се нарекат историческа категория, а инстинктите – природна категория. Ала и тези наклонности не са чисто историческа категория, понеже общественото влияние може да действа само чрез биологично дадените условия на човешкото съществуване (Фром, 2003: 251). Схващането на Е. Фром за характера е определящо за разбиране на зловредната агресия: „Деструктивните и садистичните наклонности у човека са организирани обикновено в системата на неговия характер. Например у садистичния човек садистичният нагон е доминантната част от структурата на неговия характер и го мотивира да се държи садистично, като бива ограничаван само от грижата му за самосъхранение. У човека със садистичен характер садистичният импулс е активен непрестанно, като чака само подходяща ситуация и удобна рационализация, за да бъде проявен“ (Фром, 2003: 280). По отношение на социалните детерминанти на агресивното поведение Е. Фром и А. Бандура са единомишленици, въпреки, че единият разсъждава за зловредната агресия, а другият – за човешката агресия като цяло. Това, което Е. Фром нарича „обществени условия“, в терминологията на А. Бандура е обозначено с понятието „моделиращи влияния“, независимо че акцентът при първия е върху социалната структура на обществото, а при втория – върху индивидуалните условия на живот на индивида. Безспорното влияние на разнонобразните социални фактори върху формирането и проявлението на човешката деструктивност е основание да се говори за особен тип ценностна система, присъща на хората с деструктивни характери. Вкорените в характера наклонности, за които говори Е. Фром, всъщност са динамичната страна на ценностите, които личността е усвоила в процеса на своите социализация и възпитание. Е. Фром разграничава два типа ценностна система, въпреки че не използва това понятие. „На първо място трябва да имаме предвид, – казва той – че тези наклонности не се проявяват като самостоятелни единици, а като синдроми. Любовта, солидарността, справедливостта и разумът са взаимосвързани; всичките те са прояви на една и съща продуктивна ориентация, която ще нарека “утвърждаващ живота синдром” (позитивна ценностна система – бел. авт.). От друга страна, садомазохизмът, деструктивността, алчността, нарцисизмът и кръвосмешението също си принадлежат и са вкоренени в същата основна ориентация: “потискащ живота синдром” (негативна ценностна система – бел. авт.). Където може да бъде намерен един от елементите на синдрома, там съществуват в разни степени и другите му елементи, ала това не означава, че някой бива направляван само от единия или от другия синдром. В действителност хората, у които това е така, са изключения: обикновеният човек е смесица от двата синдрома; това, което е от значение за поведението на човека и за възможността за промяна, е точно съответната сила на всеки синдром” (Фром, 2003: 281). Последната забележка не противоречи на твърдението за съществуването на позитивна и негативна ценностна система, а по-скоро насочва вниманието към многоизмерността на личността, към нейната противоречивост и сложност за изучаване и прогнозиране на поведението ú. ЛИТЕРАТУРА Енциклопедия по психология (1998) Реймънд Дж. Корсини (ред.). София: Наука и изкуство. Фром, Е. (2003) Анатомияна човешката деструктивност. София: Захарий Стоянов. Изтегляне 51.63 Kb. Сподели с приятели:
|