1. Предмет, метод и система на историята на Българската държава и право
Изтегляне 98.56 Kb.
|
| 06.09.2022
Наследство по закон. Едната линия е права, а другата, когато имаме общо родоначало. Тогава имаме кръвно родство по съребрена линия. Родството между брат и сестра е по съребрена линия. Братът и сестрата са роднини по съребрена линия, защото имат обща майка и общ баща. Това е единия детайл, а другия е степента на родство. Има няколко степени в зависимост от това колко раждания има между две деца. Когато комбинираме двата критерия се получава следното: родството между майка и баща, и тяхното дете е по права линия от първа степен. Между бабата и дядото, и техния внук, родството е по права линия от втора степен. Респективно връзката между прабаба и прадядо, и техния правнук е по права линия от трета степен. При съребрената линия връзката между брат и сестра е от първа степен, а вече по-нататък нещата стават доста сложни, защото това е най-близката съребрена линия между братство. Между чичото и лелята, и техния племенник е от втора степен, и така нататък. Това групиране, тази класификация е изключително важна за наследяването, а също така е важен детайла възходящи и низходящи. Децата са низходящи, а родителите са възходящи. Принципът е такъв, че наследяват цялото имущество лицата от една степен. Ако ги няма лицата от тази степен, се отива към следващата. Следователно, когато има деца, те наследяват, а внуците не наследяват. Децата обаче могат да бъдат лишени от наследство. Тук става дума за средновековната държава конкретно в няколко случая: ако има реализиран побой на наследодателя, ако има реализирана някаква тежка обида, ако е отправено клеветническо обвинение, че той е извършил някакво престъпление, ако се укрие заговор (конспирация) против неговия живот, в случаите на магьосничество спрямо наследодателя и когато има реализиран брак без съгласието на родителите. Ако няма деца, то линията на наследяване се обръща нагоре и наследяват родителите ако има такива. Ако няма родители, но има живи баба и дядо, наследяват те и с това се изчерпва наследяването по права линия. Ако няма наследници по права линия се отива в съребрена. Тук на първо място ако има братя и сестри наследяват те. Принципа е, че всички братя и сестри, като оставим жените при които наследяването е по сложно, наследяват по равно независимо от някои детайли. Братята и сестрите могат да бъдат два вида: пълнокръвни, когато са от един баща и от една майка. Могат да бъдат еднокръвни, когато са с общ баща, но от различни майки. Могат да са едноутробни, когато са от обща майка, но от различни бащи. Когато няма братя и сестри, наследяват техните деца, а когато вече няма и такива, наследяват всички останали съребрени роднини. Тук действително става много сложно поради простата причина, че може да има много съребрени роднини, но в огромната част от случаите до там не се стига. Ако почине съпругата, но остане съпругът, реално няма процеси на наследяване, защото за титуляр на имуществото се смята по принцип съпруга. Ако обаче почине съпругът и съпругата остане жива, тя не се смята за кръвен роднина и стои на последно място след другите наследници. Най-общо казано принципът е ако няма кръвни роднини, но има жива съпруга тя наследява половината от неговото имущество, а другата половина се взема от държавата. А ако няма съпруга, което е последния възможен случай, наследството се дели между държавата и църквата. Има една определена процедура, която се нарича приемане на наследство. Защо е необходимо да има такава процедура? Защото при така наречената маса на наследството, задълженията са повече от правата. В такъв случай се приема за справедливо наследниците да имат възможност да не го приемат, а да го откажат. Това приемане може да бъде няколко вида. Може да е изрично, тоест да има някакво изрично устно или писмено явление, но може да бъде и мълчаливо, когато съгласието за приемане на наследството се демонстрира чрез определени действия. Примерно наследодателя има тъща и наследника си взема багажа, нанася в къщата, и по този начин чрез своите действия показва, че го приема. При някои случаи може да се състави и опис на приетото имущество. Обикновено, когато има писмено приемане на наследството се прави и опис. Това е по въпроса за българското средновековно наследствено право. Българско средновековно наказателно право. Модерното наказателно право се дели на два големи дяла. Така наречената обща част и така наречената специална част, и особености. В общата част влизат разпоредби, които се отнасят до всички престъпления и до всички престъпници. В специалната част са отделните конкретни видове престъпления и съответните санкции. Това деление обаче не е познато в средновековието. То е плод на размишленията на модерните юристи. Независимо от това обаче, този въпрос ще бъде построен на базата на общата и специалната част, като изрично трябва да знаем, че средновековната държава не го е възприемала по този начин. Кои са нещата, които можем да кажем за общата част. Първо, субект на престъплението или наказателно отговорно лице е всеки един човек от чиито действия или бездействия е настъпил конкретен противоправен резултат. По принцип според средновековното ни право не се изисква минимална възрастова граница, за да носи лицето наказателна отговорност. Единствено в синтагмата на Матей Властар, лицата до 7 годишна възраст са наказателно неотговорни, но това е само там, и следва да имаме предвид че това е документ от 14ти век. Това не е определяне на минимална възраст в средновековна България. Говорим за теоретично недоразвита наказателно правна система, защото е вън от съмнение, че не може да се подхожда по един и същи начин спрямо действия на дете и човек на възраст. В средновековна България субект на престъплението може да бъде и колектив от хора. Това е колективната наказателна отговорност, за която имахме вече възможност да споменем. В ЗСВ ставаше дума за отговорността, която ще понесат селяните от село, в което се извършват езически обреди. Тук не се визират самите извършители на конкретните обреди. Другия пример, който споменахме е за граничарите, които охраняват границите. Субект на престъплението може да бъде и животно. Това е отбелязано специално в един Византийски закон, който най-вероятно използваме и в България. Това е земеделския закон, но този пример е доста екзотичен. Ние трябва в същото време да погледнем сериозно на този въпрос, тъй като се спазва една традиция, която е съществувала още от античността. Както вече имахме възможност да кажем, в средновековна България са се различавали престъпленията по умишленост и по непредпазливост, съдейки по ЗСВ, тъй като там има такова изречение. Съвсем отделен е въпроса до колко на практика го има това разделение. Също така към общата част би трябвало да се отнесе и разпоредбата, че при самозащита, ако се докаже разбира се, лицето може да бъде освободено от наказателна отговорност. Толкова за общата част. Видовете престъпления в средновековна България са доста по ограничени като брой и като същност в сравнение с модерна България. На първо място, и това е най-същественото, са престъпленията между държавата и държавния глава. Бунта срещу владетеля, измяната, предателството, заговора против здравето и честта на владетеля, престъпленията против религията. Тук се има предвид най-вече езическите обичаи, а също така разпространението на християнски ереси (не канонично тълкуване на християнското обучение). Тук са и военните престъпления като дезертьорство, отказ да се влезе в сражение, явяване на война с неизправно оръжие, кражба по време на война и други подобни. На следващо място са престъпленията против личността, които не се различават, а и не биха могли да се различават кой знае колко от сегашните. Тук са убийството, нанасянето на телесни повреди, нанасянето на обида и клевета, тук са и така наречените престъпления против половата неприкосновеност (има се предвид изнасилване). Следваща група престъпления са тези срещу собствеността, където разбира се на първо място си е традиционната кражба, грабежа, разбойничеството, повреждането или унищожаването на чужда вещ. Пропуснахме в общата част да кажем за рецидива, тоест случая в който се случва повторно престъпление. Разбира се както е логично, това повторно престъпление се наказва по-тежко, защото се установява определена последователност в действията на това лице. Видове наказание. На първо място трябва да се посочи смъртното наказание. В българското средновековие няма точно определен способ за неговото извършване, то се извършва така както постанови съответния съдия и човек понякога може да се замисли по въпроса за това, до къде е стигала човешката изобретателност, за да намери различни способи и начини да лиши един човек от живот. Като се почне от класическото посичане с меч, изгаряне на клада и т.н. Смъртното наказание се е налагало дори за престъпления, които на нас ни изглеждат не особено значими, но такова е било времето. Явно така се е смятало..., че смъртното наказание може да внуши съответния респект от държавата в населението. Опозорителни наказания. Това е боя като класически тип наказание. Тук ефектна е не само физическата болка, а и засягането на честта и авторитета на даденото лице, доколкото наказанието се извършва от друг човек. При жигосването се избира открита част от тялото на човек, на която се е нанасял определен белег, който е съпровождал човека до края на дните му. На следващо място е остригването. Това е свързано с убеждението, че дългата коса е атрибут на свободния човек. Такова отношение има още в именника на българските ханове, където се говори, че българите дошли с дълги коси от другата страна на Дунава. Тук е интересно да се отбележи, че тази практика с остригването се е запазила много дълго време. Мъжете, които са служили в казармата принципно им е било позволено да имат много къса коса, но при разни дребни нарушения се е прибягвало до остригване като наказание. Франция по време на втората световна война е окупирана от Германия. Отношенията между двете държави са сложни, има съпротива, но има и сътрудничество по линията на евреите. Също така има и група френски жени, които по един или друг начин влизат във връзка с германски войници. През 1945г., когато Франция е освободена има един спонтанен процес на отмъщение спрямо всички онези, които са сътрудничели на германците. Специално примера с тези жени, има запазени доста неприятни снимки от онова време и по този начин се е показвало обстоятелството, че те са били в близки отношения с германците. Групата на членовредителните наказания. При този тип наказания е особено, че се посяга върху част от тялото, която се смята, че е участвала в извършване на деянието. При кражба се чупят ръцете, при лъжа се реже езика, при престъпления против половата неприкосновеност се реже носа. Това е група наказания, които са характерни за средновековието като цяло и които са категорично отхвърлени от модерното право. Опозорителното наказание и по-специално боя като наказание се запазва до много по-късно. Например, по време на първата световна война се приема допълнение към военно-наказателния закон. В рамките на 20ти век в българското наказателно право е присъствала такава санкция, което е странно и тъжно като факт. Последната група наказания е имуществените наказания: конфискация на имуществото, която принципно е обща конфискация и не съществуват онези днешни ограничения, тоест да има вещи, които не могат да бъде конфискувани. Сега не могат да бъдат конфискувани леглото, завивките, единственото жилище и изобщо нещата, без които човек не може да съществува. Това е в модерното законодателство. Последния тип наказание е глобата. Тези наказания са характерни за светското право. Съществуват и църковни, така наречените епитимийни наказания, които са сравнително по-леки. За тях вече споменахме, това са пост и покаяние, недопускане до литургия. Тези наказания се изпълняват от православната църква. Толкова по въпроса за бъгларското наказателно право през средновековието. Самоустройство и съдопроизводство в българската средновековна държава. Още в преддържавния период, в развитието на обществото намираме наченки на нещо, което можем да наречем съдебна власт. Така наречения триом (кръвна мъст). Според изворите, с подобна съдебна власт разполага рода, старейшините и вождите, на много известния принцип „око за око зъб за зъб“. След като се формира държава обаче, нещата се променят. Най-характерната черта за средновековието е, че по принцип няма съдебна власт, а съдебни функции има администрацията. На първо място разбира се тук е владетеля, който разполага с върховна съдебна власт. Той може да реши всяко едно дело, може да изземе дело от някой свой подчинен и да го реши той, а може и да преразгледа негово дело. Общо взето в неговите ръце е една неограничена съдебна власт. Надолу съответните управители на региони (области) също разполагат със съдебна власт, както и близките помощници на владетелите. След покръстването се учредяват църковни съдилища, които от начало са два вида. Има висш църковен съд, който е един за цялата страна, има и църковни съдилища по митрополии. Като правомощията на църковните съдилища са предимно в областта на съдебното и наследственото право и решаването на съдебни спорове. През зрелия феодализъм (второто българско царство), със съдебна власт започват да се ползват съответните феодали. Висше извънредно съдилище е народния събор. Може би ще си спомним от това, което сме учили в средното училище, че цар Борил свиква събор. Там той лично съди и разпитва еретиците. Още веднъж да повторим. Тук най-важния въпрос тук е, че липсва отделна съдебна власт. Тоест липсват чиновници, чиито функции да са само правораздаващи. Каква е съдебната процедура? Тя е твърде елементарна. Съдейки по отговорите на Папа Николай 1ви, ние можем да стигнем до извода, че съдебния процес има инквизиционно следствен характер. Той се характеризира с две особености. Първо разследващото (наказващото) лице, грубо да ги наречем съдията и следователя, са едно и също лице. Втората особеност, която вече споменахме е, че при съдебния процес масово се използва физическо насилие. Това не е познато единствено в България, всъщност така е във всички държави и този подход си остава такъв до епохата на ранната модерност. Според ЗСВ, основно доказателство са свидетелските показания, като дори е определен максималния брой свидетели и това е 11 човека. Те разбира се могат да бъдат и по-малко като към тях са отправени определени изисквания. Цитирам: „те трябва да бъдат чести, правдиви и богобоязливи“. Вече имахме повод да говорим за това нещо. Обръща се внимание на техния морал. В славянската еклога, която е заимствана от византийската еклога се предпочитат свидетели с определена професия и обществено положение, хора с богатство или такива, които са познати на съда. Както вече имахме възможност да кажем физически мъчения са били използвани спрямо свидетелите в съда. Забранено е деца да свидетелстват срещу своите родители. Това противоречи на християнския морал и етика. Разбира се, допускат се писмени доказателства макар, че както би могло да се допусне до онова ниво на вероятност, те едва ли са често използвани. Съществува така наречения божи съд - ордалии. Това не трябва да се бърка с правораздаването на църквата, това е съд на съветските личности. Този способ е доста екзотичен и странен в нашите очи и показва между другото пълната безпомощност на съответните съдии в определени ситуации, когато не могат по друг начин да стигнат до истината за случилото се. Общо взето ордалиите са два вида. Най-характерния е да се върже подсъдимия и да се хвърли в дълбок вир с вода като се приема, че ако той е невинен Бог няма да позволи той да се удави. След като се удави значи е добър. При изпитанието с нажежен камък или метал, който оставя рани по човешкото тяло съдията съди по това как заздравява раната, съди за истинността на показанията на съответното лице. Накрая трябва да кажем изключително важно нещо и то е че съдебните решения на средновековния съд нямат силата на пресъдено решение. Съвременните съдебни актове, след като се измине цялата процедура и се стигне до окончателна присъда, те имат силата на пресъдено нещо. Те не могат да бъдат обект на преразглеждане освен в някои много частни случаи, когато се открие грубо лъжесвидетелстване или се открият някои съществени нови обстоятелства. Това е средството, с което гражданите се предпазват от съдебната присъда. В средновековието това го няма. Може да се стигне до присъда или да се реализира наказание, а в един следващ момент да се организира нов процес. Това разбира се е крайно неблагоприятно за населението, но е факт. Толкова за съдоустройството и съдопроизводството в средновековна България. По този начин завършваме дяла за средновековна България и се прехвърляме в следващия исторически период, а именно времето на Османското владичество по българските земи, когато господстващо сред българското население е обичайното право. Първи въпрос е малко по-особен. Ролята на българските общини, църква и османски организации за запазване на българското обичайно право в периода 15-19 век. Както ще видим господстваща форма на право (законодателство) е българското обичайно право. То е един институт в държавата и има няколко характерни черти. Първо, има устна форма. Тоест предава се от поколение на поколение. На следващо място, то е много консервативно. Ттоест много малко се променя през десетилетията и вековете. Когато се създава българската държава и се появяват писмени законодателни актове, обичайното право не изчезва. То се запазва и съществува успоредно с писаното право. Намира се някакъв баланс между двете. Може би ще си спомним това което говорихме при ЗСВ, че той е много по-малък по обем от онази част на византийската еклога, в която са развити наказателноправните разпоредби и че не присъстват убийството, и кражбата, но те продължават да се запазват при разпоредбите на обичайното право. Обичайното право не е едно и също на цялата територия на България. Това е един чисто исторически процес, при който се формират доста различни понякога, правни обичаи. В края на краищата се получава така, че през средновековието на държавата, писаното право се прилага най-вече в градовете, столицата и там където има съсредоточаване на администрация, а в селата се прилага обичайното право що се отнася до по-леките престъпления, и нарушения. Така че в момента, в който на балканите се появяват османците, съществува една общо взето добре структурирана система от обичайно право. Тази система се запазва и по време на османското владичество. Както гласи заглавието има три институции, които съвсем пряко спомагат за запазването на писаното право. На първо място това са българските общини. Българските общини са едни самоуправителни тела, които изпълняват ролята на една трансмисия между османската власт и християнското население. Поради различната религия принципно между властта и населението в някакъв смисъл има показност. И османската държава е заинтересована, на тази показност да се прехвърлят някакви мостове, защото християнското население има определени данъчни задължения. Невъзможно е да се съберат приличен размер данъци без данъчно задължение. Османската правна система е много ефикасна и тя използва органи на местно самоуправление точно за тази цел. Първоначално тези органи разполагат с ограничени прави по отношение на събирането на данъци, но по късно през 19 в. българските общини се сдобиват с множество други функции, които стоят принципно далеко от правораздаването по отношение на българската образователна система. Освен това трябва да споменем специално така наречената рая, тоест християнско население със специални правомощия. Става дума за населението на селище, на което са възложени специални функции от страна на османската власт. Най-характерния пример в това отношение е охраната на планинските проходи. Тя е осъществявана от така наречените войнугани, войнугански селища. Сигурността на пътищата през средновековието е едно много относително понятие, особено по планинските проходи, където царува едно масово сборище. Осъществяват се грабежи, най-вече на търговски кервани и османските власти са принудени да вземат мерки в това отношение. Възможно е да се разположат военни или полицейски сили, но това принципно е тежко и скъпо струващо. Затова османската власт прибягва до един метод, който е познат още преди това във Византия. С охранителни функции са натоварени жителите на селища разположени в близост до съответния проход. Трявна е било точно такова селище. През тревненския проход минава ЖП линията на северна България. Разбира се през останалото време, там ЖП линия не е имало, но е имало проход, който го има и сега, през който са минавали пешеходни и конни пътници. Срещу задължението да се охранява прохода, османската държава е предоставяла определени предимства, привилегии и свободи на това население. Първо разбира се е било възможно да носят оръжие. Освен това самата охрана изисква определена организация, самоорганизация, което от своя страна означава, че общините в тези селища имат много повече функции. Всичко това се явява един много мощен фактор за запазването на принципа на обичайното право по българските земи, тъй като всички тези обществени отношения свързани с българските самоуправителни тела е трябвало да бъдат подчинени на някакви правни разпоредби. Следващия мощен фактор за запазването на българското обичайно право това е каноничното право. Въпреки, че религиите са различни, османската държава възприема изключително прагматичен подход по отношение на християнската църква. Тя я запазва и център на България става Конститонополската патриаршия. През 1453 г. Константинопол е превзет и пада. В тази година, султан Махмуд 2ри издава един нарочен ферман, чрез който християнската църква става част от структурата на османската държава и тя е следващия мост хвърлен над пропастта между мюсюлмани и християни. Както казахме вече, това базово определение за правораздавателни функции, които се характеризират по каноничното и обичайното право. На трето място, такъв фактор са ислямските организации. Можем да ги определим като производствено- териториални самоуправляващи се общности на занаятчии и търговци. Например: всички ковачи в определено селище са обединени в еснафи. Еснафите липсват през периода на същинското средновековие. Те са феномен на османския период. Не е ясно точно как, но има теория, че има намеса на западноевропейската култура. Има теории, че се намесва турско-арабската традиция, но независимо от това те съществуват и са много влиятелни структури в османското общество. Трябва да приемем смесения произход на еснафите и това се потвърждава от чисто лингвистични съображения. Самата дума еснаф е от арабски произход, а другие му значения от латински. Има определена структура и се състои се от три нива лица. Най-отдолу са чираците. Това са момчета на 10-13 години, които са дадени от техните родители и по-точно от техния баща, пред съответния майстор да ги учи на занаят. Те преминават едно обучение, като покрай него те изпълняват и други функции, например общо взето прислужват в дома на съответния майстор. Подготовката е доста сурова, тъй като цели да направи от съответния чирак един добър експерт в съответния занаят. Следващо ниво са калфите. След като мине периода на чиракуване и след провеждане на специален ритуал, чирака става калфа. Калфите работят срещу определено възнаграждение и сред тях има вътрешна структура. Един от тях е баш калфа, който организира и ръководи калфите. Възрастовата граница е от 13г. нагоре и понякога може да се премине 20 годишната възраст при тях. Последното ниво, това са майсторите. Веднъж годишно се провежда изпит и някой от калфите, издържали изпита, стават майстори. За да станат майстор обаче е необходимо не само да покажат определени умения, а и да имат определени материални възможности, защото всеки майстор си има своя отделна работилница. Всички тези лица са обединени в еснаф, който има определена вътрешна структура. На първо място, това е така наречената лоджа. Това е общото събрание на всички майстори на дадени места. Лоджата изработва така наречената конника или уставна организация. Още през 1773г. има ферман на султан Мустафа 3ти, в който директно е казано че еснафите се ръководят по силата на обичайното право на българите. В тези конники на еснафите се записват основните правни разпоредби свързани с правото. Очното събрание – лоджата играе роля и на еснафски съд, който разрешава много от възникналите спорни въпроси по време на събранието. Еснафът има и така да го наречем персонално ръководство. Има един първомайстор, който се нарича Осман башия. Това е лидерът на еснафа. Осман башията също има определени функции. Той има личен пръв помощник и заместник – чауш башия. Какви спорове се уреждат на еснафско ниво. Уреждат се най вече гражданскоправни въпроси възникнали между членовете на еснафа, а също така еснафа е онзи орган, който защитава конкуренцията между отделните майстори. Например е строго забранено да се работи в неделен ден. Който майстор си позволи това, може да очаква много строго наказание от самия еснаф, включително затваряне на неговата работилница. Ето това е третия много силен фактор, който способства за запазване на обичайното право на България през османския период. Ще видим някои отрасли и техните особености. На първо място – обичайното българско семейно право. Най-важния въпрос към всяко семейно право това е сключването на брака. Той по право е църковен, подхожда се от годеж, който може да бъде малък и голям. При малкия годеж на празненството се събират най-близките роднини и приятели на встъпващия годеж, а при големия има повече роднини. Разменят се дарове, в някои райони свекърът подарява недвижим имот. Тук още веднъж подчертаваме обичайното право не е едно и също във всички краища на страната. Няма фиксирана минимална възраст и тук се появява един странен феномен различен от средновековието. В много случаи булката е по-възрастна, дори понякога вече зрели момичета се женят за момченца. Разбира се това са уговорени бракове. Тук логиката е че по-възрастната нова съпруга всъщност представлява една работна сила за семейството на нейния съпруг. Задължително е първо да се оженят по-големите братя и сестри. Разбира се може понякога това правило да бъде нарушено и това се казва преженване. Ако момчето евентуално е калфа, освен съгласието на родителите, се иска съгласието и на майстора. Понякога обаче родителите не са съгласни, а желанието на младите е твърде силно. В такива случаи се стига до това, че момата пристава на своя момък. Тоест отива при него да сключи брак без съгласието на своите родители. Съществува обратния вариант, момъка да отиде в дома на момата и тогава той става така наречения „заврян зет“. Подобни практики въпреки, че в нашия фолклор са възпети, те като цяло не се одобряват и дори се предприемат наказателни мерки. Например, момъкът може да бъде лишен от наследство, а чеизът на момата може да бъде изгорен. Когато в едно семейство се роди момиченце, още от самото начало започват да му приготвят чеиз. На следващо място, няколко думи за така наречената задруга. Задругата е един семейно правен институт от сферата на обичайното право. Това е всъщност едно голямо семейство, съставено от отделни по-малки семейства. Най-грубо казано това са старите родители, техните синове със своите съпруги и техните деца. Задругата има многовековно съществуване. Тя се запазва 19 век, а и след освобождението. Отделни случаи на задруги ние наблюдаваме до втората световна война, най-вече в северозападна България. Какви обстоятелства налагат съществуването на задругата? Основното обстоятелство е чисто икономическо. Човешката личност, отделното лице през средновековието има много повече шансове да оцелее в рамките на един колектив. Колкото по-голям е този колектив толкова по-добре. Единичен самотен човек е изложен на много повече житейски рискове. Тук има и чисто стопанска логика. Представете си следното: на второто ниво в задругата, образно казано са синовете с техните семейства. Разбира се в отделните семейства се раждат деца. Ако семейството е единично, то за тези деца поне до определена възраст някой трябва да полага грижи. Кой ще бъде това –майката. В единичното семейство, майката е лишена от възможността да полага пълноценен земеделски труд, тъй като е заета да отглежда децата си. А в голямото семейство може да остане само една от снахите или бабата да гледа всички деца, а останалите снахи да са на полето. Това е желязна логика, защото в онова време селскостопанството е много скъпоценно. Обединяват се кръвни роднини, земята което е основно богатство се владее и ползва общо. Обикновено има едно лице, което упражнява някакви началнически позиции. Обикновено това е дядото, така наречение старей –най възрастния мъж в семейството. Независимо от това са познати случаи, в които начело на задругата стои някоя възрастна много авторитетна жена, която е успяла да си извоюва лидерски позиции. Разводът безспорно е много рядко явление. Основанията са близки до онези, които разгледахме през средновековната българска държава. По отношение на мъжа са: пиянство, побоища над съпругата, тогава не е имало проблеми по отношение на домашното насилие, тъй като обществото е гледало с много лошо око на подобни постъпки, съпругът да води такъв начин на живот, че да не се грижи за прехраната на семейството, класическия вариант, в който съпругата е уличена в изневяра... Разбира се трябва да бъдем реалисти. Не всеки случай на изневяра е причина за развод. Общо взето само тези случаи, които станат публично достояние. Наистина са били рядкост разводите и на тях се е гледало с лошо око. Какво можем да кажем за отношенията - родители и деца. Има много ясно разграничение между функциите на двамата родители. Бащата се грижи за материалното, прехраната, учи децата на селскостопански труд. Той взема решението да даде момчетата за чираци при някой майстор или ако той е занаятчия, учи синовете си на своя занаят. Майката се грижи и възпитава децата, като в рамките на това възпитание е подготовката на момичетата за бъдещи съпруги и майки. Ще кажем няколко думи за случаите, в които има втори съпруг или съпруга. Нашия фолклор е пълен със сюжети за лошо отношение към заварените деца. Въпреки това едва ли е било масова практика, но са запазени информации, че при такива случаи, заварените деца за да се откъснат от евентуалните лоши практики се дават за отглеждане при родителите на починалия съпруг или съпруга. Същото е при института на осиновяването, който е много широко разпространен, служещ да се обезпечи съответната грижа за децата останали без родители. Но има и много случаи при които се осиновяват деца на бедни родители. Родителите са живи, но са бедни да речем, имат много деца, трудно им е да се грижат за тях. В същото време има налице семейство, което има желание да осинови детето, тъй като няма свои деца. Има два типа осиновяване в тези случаи. Има пълно осиновяване, при което осиновения къса връзка с кръвните родители и респективно наследява своите осиновители. При непълното осиновяване, връзките с кръвните родители не се прекъсват, респективно тези деца наследяват своите кръвни родители , а не своите осиновители. Разбира се възможни са изключения, общо взето последния вариант е по-благоприятен за децата. Другия вариант е грижа към останалото самотно дете, в случаите, в които не може да се направи осиновяване понеже е по-голямо и не е във възраст за осиновяване. Това е института за настойничеството. Настойник се назначава от общинските власти. Тук виждаме едно правно правомощие на общинските власти. Обикновено настойника е по-възрастен мъж, за предпочитание роднина на съответното дете. Настойникът е длъжен да се грижи добросъвестно за интересите на детето до момента, в който то навърши определена възраст или встъпи в брак. Когато встъпи в брак се приема, че е на пълнолетна възраст. Изворите са запазили информация за това, че обществото, в частност общинските власти, гледат много строго, даже сурово на случаите, при които има някакъв вид злоупотреба от страна на настойника. По някой път се е стигало до по-непристойно поведение към детето от женски пол и такива случаи са били строго осъждани. Общината е вземала мерки срещу подобни случаи. Нещата сега са близки до семейното право през средновековието, но въпреки това има някои разлики. Българско наследствено обичайно право. Българското обичайно право признава наследствoто (завещанието) според разпореждането му. Разбира се чрез завещание са наследявани по-големи наследства. Предпочита се писмената форма на завещанието. Съставя се пред свидетели на съответното селище, а това са свещеника и учителя. В завещанието може да се поставят определени изисквания спрямо наследниците – те да извършат нещо. В завещанието, завещателят е бил длъжен да лиши някого от наследството. Щом се отнася до нормите на обичайното право, то категорично можем да кажем, че има голямо разнообразие в отделните части на страната. Някои по характерни неща са относно осиновените. Както вече казахме, при пълно осиновяване, те наследяват на общо основание заедно с родните деца. Това се отнася и до родените в няколко брака. Всички наследяват еднакво. При бездетен брак, в различните краища на страната положението е различно, но няма да влизаме в детайли. Наследството реално преминава в ръцете на наследниците чрез така наречената делба. Делбата е публична и пред свидетели (свещеника, учителя, видни личности от селището). Обикновено при делбата се съставят писмени документи. Това са така наречените разделителни записи. При делбата се отнасят определени правила, които са наложени от реални такива. Къщата принципно остава на най-малкия син. При онази тогавашна демографска ситуация, обикновено когато се е стигало до смърт на наследодателя и делба, по-големите братя (ако не живеят в задруга) вече са били вън от къщи и затова е логично къщата (основния недвижим имот) да остане на най-малкия. Дворът на къщата и стопанските сгради вървят заедно с къщата и не се делят, защото би било безумие селска къща да е без двор, и селска къща -без плевня. Останалите недвижими имоти, добитъкът, земеделските сечива и наличната храна (зърно) се делят на равни дялове. За тия равни дялове се тегли жребий. Тук е излишно да казваме, че покъщнината си остава покъщнина. Когато има допълнителни екстри, например дюкян и воденица във власт наследството, те също не са делени, защото просто няма как. Единия способ е бил този имот да се продаде, а получените средства да се поделят. Другия вариант е дюкянът или воденицата да бъдат използвани на периоди от различните наследници. Дълго време ми се е струвало, че този механизъм за въртележка по отношение да речем на една воденица е крайно непрагматичен. Съвсем наскоро се запознах с книга на проф. Венелин Ганев и там той дава пример за времето на първата световна война. Когато една воденица в околностите на София се ползва при такъв режим. Това не са общо взето чисти теории, а и в практиката са се реализирали подобни механизми. Пасивът на наследството тук са евентуалните задължения и данъци, които се делят по равно между всички. Евентуалното съгласие на майката за делба и нейното мнение като цяло нямат никакво значение. В различните краища на страната е различно. Някъде тя получава дял, някъде не. Ако тя получи дял наследниците са били длъжни да я гледат. Също част от наследственото право е задължението на братята да отгледат и да оженят своите невръстни и неомъжени сестри. Тези братя е можело да бъдат по-млади от своите сестри, но обстоятелството, че те не са омъжени ги прави зависими от техните братя. Имало е случаи на отказ от наследство. Разбира се класическия случай, в който пасива е по-голям. В други случаи, в които делбените части са сравнително малки и някой, който е успял да се замогне, прави жест на своите братя като се отказва от своето наследство. Възможна е била делба приживе, но при този начин се нарушава един основен принцип при наследственото право, а иемнно всички действия се развиват след смъртта. Тук става дума за жив наследодател. Делбата пак е публична, като в повечето случаи бащата е оставял дял или нещо по-малко от дял за себе си, което след това е отивало в ръцете на онзи от синовете му, който ще го гледа. Възможен е вариант, в който бащата не получава нищо и синовете му си поделят. Задължително за обичайното право: Възможно е някои от наследниците примерно да не е доволен от определено завещание, тогава е било напълно възможно да обжалва и да се отнесе до държавните съдилища на османската империя, и да оспори нещо си. По принцип обаче се е гледало с лошо око на онези българи, които не са се съобразили с решението на обичайното право и решат да го отнесат в османските съдилища. Вече през 19 век, когато наред с мюсюлманското право се появява светското право, в османската империя се появява наследствен закон, който е твърде нереалистичен. Имам предвид, че този закон е преписан във Френския закон и според него всички наследници, тоест и тези от мъжки, и женски пол, наследяват поравно. Това, което българинът много трудно възприема. 15 въпрос: Българското обичайно наказателно право. Субект на престъплението може да бъде само човешко същество. Няма данни за колективна наказателна отговорност. Няма изрична минимална възраст за престъпниците, но по принцип това са невръстните. Все пак се е преценявало във всеки случай по отделно и така са се наказвали. В някои части на страната до 16 год. не носят наказателна отговорност. Ако невръстен извърши престъпление и някой го подбуди, отговорността носи подбудителя (този, който го е подтикнал). Деянията се делят на умишлени и по непредпазливост. Наказуеми са само първите, а при непредпазливостта се освобождава от наказателна отговорност. Трябва да е пределно ясно, че не всички престъпления се наказват. Няма как едно убийство да бъде разгледано по разпоредбите на обичайното право. Никоя държава не би допуснала това, когато става дума за тежки престъпления и затова те минават по общия ред пред османските съдилища. Нанасянето на обиди и леки телесни поражения, по-лекото посегателство върху чуждо имущество, прелюбодейството се разглеждат по реда на обичайното право. Наказанията са сравнително леки и не много разнообразни. Спокойно можем да кажем че универсалното наказание е бил боя. Обикновено кмета провежда следствието и е съдията и той в края на краищата определя наказанието. То може да бъде и конфискация на имущество в полза на общината, опозорителни наказания (окачването на дееца на показ). В някои части на страната прелюбодейците са ги качвали голи на магарето с лице към опашката и са ги развеждали из селото. Що се отнася до престъпленията по линия на еснафствтото, също има бой, но предимно наказанието е глоба. Ако калфа не се подчини на майстора се е стигало до бой, а по отношение на майстора се е стигало до затваряне на съответния дюкян. Толкова за българското обичайно право по време на османския период. В упражненията ще разгледаме периода след освобождението. Изтегляне 98.56 Kb. Сподели с приятели:
|