1. Предмет, метод и система на историята на Българската държава и право
Изтегляне 98.56 Kb.
|
| 05.09.2022
Юстиниановия кодекс е едно модифицирано за нуждите на феодалната държава Римско право. Този кодекс обаче в един момент се оказва, че е много труден за практическа употреба, за всекидневна юридическа работа, поради обстоятелството, че представлява няколко десетки тома. Той е много обемист и поради тази причина се стига до баналната ситуация, че е много скъп. Няколко десетки ръкописно изписани книги наистина представляват от материална гледна точка едно истинско съкровище. Можем да си представим колко кожа трябва да се обработи. Така че Юстиниановия кодекс е бил използван в съдилищата на най-големите византийски градове – Константинопол, Солун и т.н. И още с неговата поява се вижда нуждата да се направи едно кратко извлечение от Юстиниановия кодекс. Всъщност точно това значи думата еклога – избрани закони. Византийската еклога е създадена от византийския император Лъв 3ти и е публикувана, обнародвана, както бихме казали днес през 726г. от името на този император и от името на неговия син -Константин 5ти. С появата на тази книга/сборник се поставя началото и на едно по-сериозно реформиране на прилаганото във Византия до този момент римско право. След нея се появява и някои други закони, които само ще споменем. Появява се земеделския, военния и морския закони. Някои от тях, например земеделския най-вероятно са били използвани в България. Няма да се спираме подробно на византийската еклога. Тя представлява един обемист труд, който се състои от 18 титула, сиреч глави. За да добием известна представа за нейното съдържание само ще споменем кой титул за какво се отнася. Трябва да имаме предвид, че в еклогата няма някаква видима систематизация, някакво видимо подреждане по силата на някаква логика. Изобщо това деление без което ние днес не можем, като например в част от публичното право, което през средновековието не е било формирано. По принцип е трудно да се говори за система на правото, защото не го е имало. Първи, втори, трети и седми титул се отнасят най-общо до семейното право. Цялата материя за годежи, бракове, настойничество и прочие. В пети и шести титул става дума за наследственото право. Осми титул е за освобождаването на робите и повторното глобяване. Превръщането на робите във феодални селяни е било популярно. Най многобройна е материята по облигационното право, сиреч договорното право. Договорите се разглеждат в четвърти, девети, десети, единадесети, дванадесети и тринадесети титул. 14ти и 15ти титул съдържат информация за това как протича съдебния процес, който все още не е разделен на наказателен и граждански. В 16 титул се регламентират отношенията свързани с военното имущество. В 17ти титул е събрано наказателното право и в 18ти титул е информацията за това как се поделя военната плячка. Без да влизаме в подробности ще кажем само че в редица разпоредби на еклогата са внесени промени, които малко или много я приспособяват към променените обществени отношения. Всъщност най- важния въпрос, който трябва да отбележим е че на базата на византийската еклога, в България е създадена така наречената славянска еклога, която можем да кажем, че е български вариант на византийската еклога. Създадена е непосредствено след покръстването на България. Тук трябва изрично да кажем, че в България е ползвана самата оригинална византийска еклога. Важния момент е, че онзи известен юрист, който е превеждал византийската еклога не се е ограничил само с превеждане и преписване, а е внесъл някои промени, които да съобразят текста на нормативния акт с българската действителност. На първо място трябва да отбележим, че докато византийската еклога съдържа 18 титула, то българската еклога съдържа 16 титула. Това се дължи на две причини. Първата е че най-вероятно поради небрежност преписвачът на еклогата е слял последните два текста, титула 17 и 18, и в славянската еклога те се явяват един текст. Другата причина е, че е препуснат един цял титул. Това е титул № 12, който се отнася до един специфичен институт на византийското право, а именно 12ти титул, който е по отношение на договорите. Специално този титул се отнася до договора за дългосрочен наем на недвижимо имущество. Под недвижимо имущество тук се разбира най-вече земеделските земи. Вече споменахме, че право-феодалните отношения в България не са много ясни. Във всеки случай ние много изоставаме и в тази връзка единодушното становище на всички онези, които са се занимавали с еклогите е, че този пропуск е умишлен и нарочно е пропуснат, тъй като в България все още е нямало такъв дългосрочен наем на недвижимо имущество. Виждаме как конкретните обществени отношения съвсем пряко се отразяват върху съдържанието на правните актове. Няма го в действителността, няма го и в закона. Интересни са като се сравнят по същество текстовете. Освен което казахме досега, са интересни и някои други промени, които ясно говорят за различия между обществените отношения във Византия и България. На първо място, според византийската еклога психическото заболяване на единия от съпрузите е основание за прекратяване на брака. Според славянската еклога няма такова основание. Дали би могъл някой да направи предположени защо има такава разлика? Отново се свързва с развитието на обществените отношения. Работата е там, че в средновековието изобщо на хората с психически заболявания се е гледало с малко по-различно око, отколкото днес. Те са смятани за докоснати от Бог и за тях са полагали грижи. Грижите ги е полагала основно християнската църква. Те не са били оставени без внимание и без обгрижване. Били са прибирани в манастирите и там за тях са били полагани грижи. При една такава система, в която средновековна Византия е можела да си позволи да разреши развод по причина психическо заболяване, за да не остане болния на улицата, а същевременно на другия съпруг да се даде възможност да създаде ново семейство. В България по времето, когато е създадена славянската еклога вероятно няма развита система от манастири, устроени и големи с много монаси и монахини, където да се полагат грижи за психично болните. Така че при тези условия евентуален развод означава този човек да бъде оставен на произвола на съдбата. На следващо място, в наказателно правната част на византийската еклога фигурира престъплението фалшификация на парични знаци (монети). В славянската еклога такова престъпление липсва. Дали би могъл някой да предположи защо? Тогава не са сечени монети и е нямало как да бъде реализирана тяхната фалшификация. Теоретично е можело да бъдат фалшифицирани чужди парични знаци, но това е чиста теория защото, за да се фалшифицира една монета трябват хора специалисти, а те се появяват в производството на истинските монети и затова този вариант отпада. Тук липсва нещо в обществената реалност, липсва и в закона. На следващо място, в славянската еклога се дава възможност робите да се откупят чрез своя труд след изминаването на 5 години от тяхното поробване. Византийците не са го употребявали. Това бихме могли да си обясним с различните характеристики на робството във Византия и България. Трябва да се има предвид, че Византия следва една типична робовладелска държава, каквато е Римската империя. Въпреки че във Византия вече е започнала трансформацията и тя е доста напреднала в робовладелското общество и има развити традиции. При славяните е имало много малко роби- военнопленници и тяхното оставане с този статус на роб практически се е зачитало за нещо временно. На следващо място, византийската еклога прави разграничение между наказателен и граждански процес. Това разграничение рано или късно е щяло да се случи, тъй като целите и задачите на наказателното производство, а именно да се накаже съответния престъпник, са доста по-различни от целите и задачите на гражданския процес, който цели да реши един спор. Един спор, най-вече между двама граждани обикновено по някакъв материален въпрос. Тези разлики в целите и задачите на двата процеса неизбежно пораждат разлики по отношение на това как се развива самия процес и самото производство. Какви точно действия се извършват от съда и в каква последователност. Това нещо е било осъзнато от византийските юристи и е било прокарано във византийската еклога. В славянската еклога, такова разграничение няма. Тук също трябва за обяснение да се обърнем към естеството (същността) на обществените отношения на двете страни като кажем, че България явно е по-назад и хората, които се занимават с правораздаване, сиреч най-общо казано държавния апарат, все още не са осъзнали, че разграничаването на двата процеса би могло да бъде само от полза за правораздаването. На следващо място, според византийската еклога, когато някой почине и няма законни наследници неговото имущество се поделя поравно на две части, съответно за държавата и за християнската църква. В България нещата са малко по-сложни. Това имущество се дели на три части – за държавата, църквата и за бедните. Трудно е да направим кой знае какъв аргументиран извод защо е било точно така, но във всеки случай, ако имаме подобно желание, то бихме могли да обвържем този подход с особеностите на Крумовото законодателство, ако все пак приемем, че такова е имало. По принцип досега не е дадено задоволително обяснение за тази разлика в двете законодателства по този въпрос. На последно място, отново в сферата на наказателното право, има още една съществена разлика. При византийците съществува така наречения криминален аборт и той се счита за престъпление. Докато в България криминален аборт няма и за престъпление се счита евентуалното убийство на новородено дете след момента, в който то е проплакало. Чрез това проплакване то е демонстрирало, че е живо. Дали някой може да направи предположение защо има такава разлика? Въпросът е много деликатен, той е по-скоро философски и е свързан с отговор на въпроса от кой момент нататък детето в утробата на майка си вече може да бъде смятано за човек. Явно византийците са били по напреднали в своите размишления по този въпрос и са приемали, че зародиша, който се убива чрез криминалния аборт представлява едно живо същество – един човек. Това са по-съществените разлики между двата правилника. В заключение можем да кажем, че превеждането и приспособяването на византийската еклога към българските условия представлява съществена част от рецепцията на византийското право в България. След като заговорихме за рецепция, ние недовършихме размишленията по въпроса за няколкото рецепции за чуждо право, които съществуват в България. Първата е на византийското право, следващото е Европейското, включително Руско право през 19 век. Рецепцията след 44г. беше на съветско право. Доколкото можем да приемем този период за исторически, трябва да кажем че в края на 90те години на миналия век и след 2000та година основно във връзка с приемането на България в НАТО и ЕС имаме още една рецепция, като отново се възприемат разпоредби на Европейското право. Това са четирите вълни на рецепция, които могат да послужат много убедително за основа на една периодизация на развитието на българското законодателство. С това приключваме темата за двете еклоги – византийската и славянската. По тази причина ще кажем няколко думи за така наречения закон за съдене на юрите, сиреч на хората. Той представлява Български юридически извор, източник за българското средновековно наказателно право. Известен е в две редакции – кратка и обширна. Кратката редакция е само от 32 текста, а обширната е 77 текста. По отношение на кратката версия преди години имаше спорове къде и от кого е съставена. Например съществуваше тезата, че кратката версия (редакция) е създадена във Великоморавия по времето, когато там са Кирил и Методий и дори, че е съставена от самия Кирил –философ, но постепенно този спор отмря. Днес той не е правен. Ако някой от вас ползва учебника на Андреев и Рангелов, там Андреев е отделил специално място на този спор, но следва да имаме предвид, че този спор вече не е актуален. По доста категоричен начин е доказано, че кратката версия е съставена в България непосредствено след покръстването. Обширната версия също не е ясно къде е съставена и е възможно това да е сторено в Русия през 11ти век, чрез добавяне и допълване на версии към кратката. Необходимо е да се опитаме да внесем малко ясното по един въпрос. Ние ще срещнем твърдения, че закона за съдене на юрите е оригинален наказателно-правен акт. За да бъдем честни и да не изпадаме в излишно противоправство, голяма част закона за съдене на юрите е взаимстван от титул седемнайсти на византийската еклога. Както имахме възможност да кажем, титул седемнайсти на византийската еклога е посветен на наказателното право. Редица от нормите на титул седемнайсти не са пренесени в закона за съдене на юрите. Той е много по-кратък. Титул седемнайсти съдържа 52 текста, а закона за съдене на юрите съдържа само 32. В този закон не са регламентирани най-тежките и масови престъпления като например кражбата и убийството, както и по-леките например сводничеството. Какво означава това? Дали значи, че в България е нямало кражби и убийства? Това значи, че е прилагано старото обичайно право. Все пак, въпреки тези съществени различия, е трудно да определим закона за съдене на юрите като оригинален български правилник. Той най –вероятно трябва да бъде отнесен към този голям процес на византийско право и да не го наричаме толкова самоуверено- оригинален български закон, защото това по-скоро не отговаря на истината. Действително той е много по-различен от титул седемнайсти, но все пак е легнал върху неговата основа. Все пак, съставителя на закона за съдене на юрите е положил съществени усилия да приспособи паметника към българските обществени условия. Ще дадем няколко примера. Например чл. 1 на ЗСВ. Обикновено Закон за съдене на юрите се съкращава – ЗСВ. В него се предвижда санкция (наказание) за село. Забележете, отново става дума за колективна наказателна отговорност. В селото се извършват езически обреди и заклинания. Този член регламентира наказани както за самите селяни, така и за техния господар, сиреч съответния феодал. Забележете, въпреки че през средновековието по-бедните слоеве обикновено при извършване на престъпление получават по-тежко наказание от техните господари тук нещата са обърнати на 180 градуса и господаря на селото получава много тежко наказание, а именно да бъде продаден като роб, а имотите му да бъдат конфискувани. Докато наказанието за селото е то да бъде предадено на божия храм, тоест да бъде предадено в собственост на християнската църква. Този подход напълно съответства на нашите представи за ситуацията на прехода между езичество и християнство в България. Първо, срещу налагането на християнството е имало съпротива и независимо от официалното му приемане на битово ниво е продължило да се изповядва. Въпреки , че християнството е прието, то явно скришом продължава да се изповядва езическата религия. Това среща съпротива от страна на властта, като основния удар е насочен по-скоро към висшестоящите класи, а не толкова към населението. Защото наказанието което е предвидено за селяните да се предадат на божия храм, представлява за тях само смяна на феодал и за тях това може да има по-благоприятни последици. В същото време наказанието предвидено за господаря е много тежко. Приема се, че той е отговорен за поведението на своите селяни и трябва да упражнява контрол над тях, в противен случай ще търпи наказание. Една друга разлика, която си струва да се отбележим е, че се регламентира един съдебен процес, който е различен от този, който съществува в езическа България и доближаващ се до указанията на папа Николай 1ви. Тъй като вече изяснихме, че основно доказателствено средство в наказателния процес в средновековието са свидетелските показания, то тогава се прави опит да се изведат критерии, въз основа, на които да се преценява истинността, достоверността на свидетелските показания. Тук е налице съществена разлика между тези критерии и критериите възприети във Византия. Във Византия се отдава предпочитание на свидетелските показания на хора, които заемат високо обществено положение, на хора намиращи се на държавна служба и на такива, които са по-богати. За разлика от Византия обаче, в България поне в текста на ЗСВ се отдава предпочитание на критерии свързани с предишното поведение на свидетелите, както и с техния морал. Разбира се ние не можем да не признаем, че един такъв подход действително е много по-ефективен. Още веднъж да подчертаем, че тези два паметника, както и още един от времето на второто българско царство, за който ще говорим след малко, представляват основната маса от Византийското законодателство. Следващия въпрос се отнася до едни оригинални български, юридически извори, а именно българските царски грамоти от 13-14 век. Царските грамоти се съставят във владетелската канцелария и се издават от името на владетеля. По тази причина те са едно изключително важно, от първостепенна важност, свидетелство за юридическите отношения в страната по онова време. Създадени са по византийски модел и има две техни разновидности. Едните чрез които българския владетел дава определени привилегии на чуждестранни търговци. Тук имаме запазени две грамоти. Това са Добровнишката грамота и Брашовската грамота. Брашовската е кръстена на сегашния Румънския град Брашов. Втория вид са оформени като дарствени актове и с тях се дава някаква собственост (привилегии) на църковните и светски феодали. Тъй като преди малко казахме, че България заимства този род документация от Византия, трябва да кажем, че във Византия има три типа (разновидности) на грамоти в зависимост от тяхната значимост. На първо място това са така наречените молидовули. Това са владетелски грамоти подпечатани с оловен печат. Съответния лист се завива в свитък и отдолу се пробива дупка, през която преминават копринени конци, в края на които се слага парче метал, на който се бие оловен печат. Аргировул е отпечатък със сребърен печат и хрисовул, които са грамоти подпечатани със златен печат. Запазените, налични български грамоти са общо 8 на брой. Разбира се те са били много повече, но до нас са достигнали тези. Всички са били хрисовули, тоест тези от най-висока значимост. Говорихме за осем грамоти, с две от които са се давали привилегии на чуждестранни търговци, а с останалите шест се е давала собственост на манастири. Това не означава, че е нямало грамоти, с които са се дарявали собственост на светските личности. Дубровнишката грамота от 1230г. е дадена от цар Иван Асен 2ри до дубровнишките търговци. Брашовската грамота е дадена от цар Иван Страцимир за брашовските търговци. Брашов през средновековието е бил предимно немски град, в който е имало българска махала, в която са живели търговци, така че не е учудващ факта, че именно те са дарени от българския владетел. Ватопедската грамота е третата и първата от дарствените грамоти. Тя е дадена от Цар Иван Асен втори за манастира Ветопед на Атон. Зографската грамота е дадена от цар Иван Александър за манастира „Св. Георги Зографски“ също на Атон. Мрачката грамота е дадена от цар Иван Александър за манастира „Св. Никола“ в местността Мраката до София. Витошката грамота е дадена от цар Иван Шишман за манастира „Св. Богородица“, който и днес съществува до с. Дървенец до София, Витоша. Рилската грамота е дадена от цар Иван Шишман на Рилския манастир. Вергинската грамота е дадена от цар Иван Константин Тих Асен за манастира „Св. Георги“ в местността Вергина до Скопие. Освен тези грамоти има и други две, които се оказват късни фалшификати, но ще си позволя да кажа за тях дотолкова доколкото представляват интересен случай от гледна точка на правото. Става дума за така наречената Калиманова грамота и за така наречената Сводна Зографска грамота. Тези грамоти за първи път са използвани в качеството им на исторически извор от Паисий Хиляндарски, който ги приема за оригинални и твърде широко ги използва в своя труд „История Славянобългарска“. В края на 19ти век руския учен Григорий А. Илински посочва редица детайли в двете грамоти и убедително доказва, факта че те са късни фалшификати някъде от 15-16 век. Какво всъщност се е случило и как се появяват тези грамоти? Когато османските турци идват на балканите те формират едно специално отношение към християнската църква и в голяма степен я превръщат в посредник между себе си, османската държава и населението на Балканите. В рамките на тази политика те признават дарствените грамоти на Българските владетели и не само техните, защото има дарствени грамоти на Сръбските крале. Те ги признават като документ за собственост. Примерно с грамотата Х, владетеля У е подарил във феодална собственост село на някой манастир, като разбира се след признаването на грамотата от Османската държава, се плаща съответния данък. Явно се оказва, че определени манастири, в конкретния случай с тези две грамоти, имат някаква собственост, придобита по някакъв начин, за които обаче няма съответен писмен документ, който да представят на османските власти и да кажат, че са ги експлоатирали. Тогава по-находчив игумен или монах създава тези фалшиви грамоти. Техниката е следната. Взема се стара грамота, която вече не върши работа и е с по-незначително значение, но носеща външните атрибути на владетелската власт. Стария текст се изтърква, защото мастилото през възраждането е на растителна основа, то е по-слабо от сегашните химически мастила и мастилото не прониква дълбоко, а остава на повърхността на кожата. С остър предмет стария текст се изтърква и се пише нов. В резултат на това се появяват тези две грамоти, но вероятно е имало и други , които не са запазени сега. В тях се съдържат редица детайли, които доста ясно показват тяхната недостоверност, но Паисий не е забелязал тези детайли. В текстовете има турцизми (турски думи). Говори се за чаршии, дюкяни, което е абсолютно невъзможно да бъде сторено от Българската канцелария на владетелския цар. Случая е интересен от гледна точка на правото, защото става дума за фалшиви документи, за собственост- един вид фалшиви нотариални актове. Всяка грамота си има определена структура. Има уводна част, или така наречената аренга, в която се описва колко е съществено и колко съответства на божиите заповеди царете да даряват манастирите. Не всички запазени хрисовули обаче имат уводна част. Някои от тях нямат. Следва същинската част или така наречения диспозитив, в който ясно се посочва кой е адресата на дарението и какво точно се дарява. Заключителната част включва санкциите, които ще претърпи този, който не се съобрази с царската воля, от рода на: „Който нещо опропасти, велик гняв ще претърпи от царството ми!“. Накрая се поставя името на владетеля със съответната дата. Грамотите от 13 век са написани върху специална хартия, а тези от 14 век от дървена. В повечето случаи текста е с черно мастило, а името на владетеля с червено. Въпреки, че са писани по образец на византийските, те имат съществени разлики от българските. Византийските се подписват ръчно от владетеля, а при българските, името на владетеля се изписва от съответния писар в канцеларията. Защо са важни тези грамоти? Те са важни, защото ни дават определени сведения за публичния статус на владетеля. За неговото отношение към собствеността и изобщо за отношенията на собственост във второто българско царство. Казано с други думи, те ни дават сведения за средновековното вещно право. Още един документ, за който съвсем на кратко ще споменем. Византийския юридически паметник е така наречената синтагма на Матей Властар. Това е името на техния съставител от 1335г. Тя представлява сборник от разпоредби от светското право плюс канонично правни разпоредби от църковното право. У нас е преминала като превод от сръбски език, вероятно около 1345г. Неин препис се пази в библиотеката на Рилския манастир. Сборникът се състои от 303 глави обединени в 24 раздела наричани още азбучна синтагма, защото всеки един от разделите е обозначен с една буква от гръцката азбука. 80 от главите са с църковно правно съдържание. 31 са със светски разпоредби, а всички останали имат смесен характер. Какво можем да кажем за нейното съдържание. Разбира се не можем да разгледаме 303 глави, затова ще споменем само 2 положения. Във втори раздел например е регламентирана санкцията за спекулативна покупко-продажба. Казано с други думи: ако търговец закупи стока, която не изнася на пазара, а държи на склад докато чака да се повиши нейната цена. Той се наказва с лишаване правото да търгува или със заточение. Раздел трети регламентира семейното право, като тук са посочени основанията за развод, доста многоразличаващи се от тези в еклогата. В раздел 14ти се регламентира така наречената запазена част в наследственото право. Така наречената фалкидиева четвърт. След това ще се задълбочим в това обяснение. В областта на наказателното право прави впечатление, че наказанията имат социално класова насоченост. Тоест ако се стигне до убийство и убиеца е човек с високо обществено положение, неговото наказание е конфискация на имуществото. Ако е селянин обаче наказанието е смърт. Последно ще отбележим, че в посланието на Матей Властар за първи път във византийското право се изисква определена възраст, след която може да се носи наказателна отговорност. Тази възраст е твърде ниска, тя е само 7 години. Разбира се 7 години звучи поне в нашите очи несериозно, но самия факт, че е формулирана подобна граница показва, че византийските юристи са мислели по този кръг от проблеми. Тоест могат ли децата да носят наказателна отговорност? Също така е интересно, че са предвидени разпоредби, които освобождават дееца от наказателна отговорност. Такъв е случая когато бъде убит крадец през нощта. Нямаме екземпляри на български език от синтагмата, но се приема че е използвана в качеството на нормативен акт, поне в някои части на България. Приключихме с изворите за нашата средновековна история на държавата и правото. Представените примери представляват сложна смесица на домашни и чужди извори, които като цяло ни дават някаква представа, макар и не много богата за системата и съдържанието на нашето средновековно право, за което ще говорим по нататък – какво представляват правните отрасли. Както пояснихме приключихме с изворите на ИБДП и започваме системите на българското средновековно право, като първия въпрос е за правния статус на българското население и чужденците в средновековна България. Правоспособност и дееспособност. Това са двете правни категории, които всъщност оформят правния статус на лица. Правоспособността, това е признатата от средновековния правен ред възможност едно лице да бъде носител на права и задължения. Всяко лице е правоспособно в определената за него степен, от своето раждане до своята смърт. В средновековна България, правоспособността на лицето зависи от няколко съществени обстоятелства. Първо от икономическото и политическото положение на индивида. Възможно най-пълна правоспособност, тоест възможността да бъдат носители на най-много права и респективно задължения, имат болярите и свободното градско население. Селяните имат ограничена правоспособност. Робите са принципно неправоспособни, тоест не могат да носят права и задължения, но все пак, конкретно в България имат някои права, като например да се откупят чрез своя труд. На следващо място, правоспособността зависи от пола и семейното положение. Пълна правоспособност има мъжът. Правоспособността на жената е по-ограничена, а най-ограничена е на децата. На последно място правоспособността зависи и от поданството на лицата – дали се смятат за поданици на България или за чужденци. Първоначално правоспособни са само българите, а чужденците не са. Постепенно обаче, с развитието на феодалните отношения, с развитието на междудържавните отношения, българските владетели започват да дават някаква, макар и ограничена правоспособност на чуждите поданици. Всъщност споменатите по-рано Добровнишка и Брашовска грамоти са такъв пример, при който с акт на владетеля на определени чужденци, а не на всички се дава определена степен на правоспособност. Разбира се това не е направено, защото в очите на българския владетел тези градове са изключително симпатични. Това е било необходимо, за да се развива търговията и да се ползва съсловието от антични предмети, които не се произвеждат в България, а трябва да дойдат от другаде. С никой правен акт не се дава правоспособност на определена група чужденци, дават се конкретни неща на конкретни чужденци. Ако се опитаме да обобщим, този акт ще изглежда по следния начин. На първо място се дават права в сферата на облигационните отношения. Всъщност чрез двете споменати грамоти най-вече се дава право на съответните търговци да извършват на територията на България търговска дейност. В някои случаи и по-конкретно на дубровнишките търговци се позволява да внасят и да изнасят стока без да заплащат мита, или да заплащат минимални размери на мита. Мито е защита на държавния интерес по търговия. Това са такси, които съответния търговец заплаща на българската държава при определени условия. Има износни, вносни и транзитни мита. Вносното мито се заплаща от съответния търговец на границата, когато внася определена стока, за да се предпази родното производство, защото по някакви причини стоката Х произведена в чужбина може да е значително по-евтина от произведената в България. Чуждестранния търговец може да я внесе евтино и по този начин да се ударят българските производители. След заплащане на митото, цената на стоката или се изравнява, или става по-висока от цената на стоката произведена в България. Износното мито цели да не се създаде обстановка на дефицит на определена стока на територията на България. Тоест да не се стигне до там, че чуждестранните търговци да изкупят значителна стока от българския пазар и за него да остане малко или нищо. Транзитните мита са за стоките преминаващи през България и които са предназначени за други страни. На следващо място, понякога на чуждестранни граждани или чуждестранни поданици се дават права в сферата на вещното право като им се позволява да придобиват поземлена собственост. Въпроса с притежаваната от чужденци на поземлена собственост, особено на земеделска земя, винаги е бил много деликатен въпрос както за средновековието, така и за новото време, така и за днешно време. дори нашата съвременна конституция забранява чужденци извън ЕС да притежават селскостопанска земя. Разбира се тази забрана на нашата конституция е лесно заобиколима, тъй като чуждестранните лица регистрират българска фирма и тя може да стане собственик на поземлен имот, тъй като режима ни е доста либерален. Има страни, в които е почти невъзможно чужденец да стане собственик на земеделска земя, тъй като се смята, че това може да увреди интересите на националната сигурност. Това става в днешно време, но през средновековието се е позволявало на малко на брой, определени лица, а притежаваната от тях собственост е била малка като количество. Права и привилегии в областта на наследственото право. Ако чуждестранен търговец умре в България неговите вещи трябва да се върнат на неговите роднини. Как би станало това ако роднините живеят в чужбина? Ако няма на кого да се предадат, се разпределят между държавата и общината на територията, на която той е живял. Най-високата степен на ограничена правоспособност е правото определени групи чужденци да имат, на територията на България, собствени съдилища. Конкретен пример има с поданици на Генуа като става въпрос главно за граждански спорове. Ако двама Генуовски търговци спорят, те отиват да спорят пред техния съд, а не пред българския. Това се развива по времето на второто българско царство. Другата категория, освен правоспособността, е дееспособността. Тя е близка, но е съвсем различно нещо. Тя е признатата от средновековния правен ред възможност, едно лице да сключва самостоятелни правни сделки. Дееспособността също зависи от различни фактори. На първо място зависи от възрастта, пола, от семейното положение, с най-голяма дееспособност е бащата (съпругът). Именно съпругът се разпорежда с това, което днес бихме нарекли семейна собственост. Съпругата няма това право. Тя може да се разпорежда само със своето лично имущество. Също фактор е психичното здраве, като по принцип душевната болест дава по-ограничена правоспособност в областта на наследственото и семейното право. С това приключваме този въпрос. Българско средновековно семейно право. За съжаление вероятно трябва да отбележим, че брачните отношения изучават обичайното право. Както вече стана дума е познато двуженството. От други източници е позната зестрата при женитба. Позната е кражбата на булката. След покръстването, тези отношения се регламентират най-вече от разпоредбите на византийската и славянската еклога. По принцип преди да се осъществи бракосъчетание между двама души, се прави годеж. Годежът е нещо като предварителен договор. Тоест обещание между двама, мъж и жена, че в някакъв следващ момент те ще се оженят. За да бъде осъществен годежа обаче, има някои ограничения. На първо място лицата трябва да са навършили 7 годишна възраст. Не бива да ни учудва тази възраст. По онова време на нашето патриархално общество, до голяма степен, част от тези отношения са се уреждали от родителите. Така наречените уредени бракове. Освен навършените 7 години трябва родителите непременно да са дали съгласие. При сключването на годежа се разменят дарове, които дарове служат като гаранция за сключването на брака. Ако не последва брак, виновната страна е длъжна да върне получените дарове, като в същото време губи онези, които е дала. Сиреч тези дарове служат като една материална гаранция, че в един определен момент годежа ще прерасне в брак. Това е като системата за продажба на недвижими имоти в днешно време. Задатъка (капаро) се дава, прави се предварителен договор и ако не се състои сделка капарото служи за материална облага. Брака е сериозен и светски договор, и се осъществява под формата на специфичен ритуал. Ритуала се нарича венчавка. Във всички онези юридически актове, които разгледахме, сключването на този договор е уредено по този начин, тоест има специални разпоредби. За да се сключи брак, има няколко изисквания. Първо трябва да има минимална възраст. Тя не е съвсем точно определена или по-точно казано, в различните правни актове се изисква различна минимална възраст. Като например в еклогата за младежите се изискват 15 навършени години, а за девойките се изискват 13. В синтагмата на Властар за годежите се изискват 20 години, а за девойките се изискват 18. В други правни актове, които не сме обсъдили се изискват 18 за младежите и 16 за девойките. Това са твърде различни цифри. Има народна поговорка, че момичето е чужда стока. Родителите са заинтересовани по-рано да бъде уговорена, но разбира се основната причина е чисто биологическата. Мъжете се развиват по бавно – така е решила природата. На следващо място е необходимо съгласието на встъпващите в брак, както и на техните родители. На последно място, но всъщност това е на първо място, се изисква годениците да са християни. Тоест те да са кръстени. Съществуват и определени пречки за сключване на брак. На първо място тук трябва да посочим наличието на кръвно родство по права и съребрена линия до шеста степен. Това са някъде трети, четвърти братовчеди. Ще обясним в следващия урок по подробно за тях. На следващо място трябва да липсва родство по сватовство. Какво значи това. Когато младеж и девойка се бракосъчетаят се приема, че между техните родители възникват определени родствени връзки. Родителите на единия и другия стават сватове помежду си и това е определена форма на родство, която създава определени пречки. Ако брака се разпадне, или единия от съпрузите почине не може примерно бившия съпруг да се ожени за майката на своята бивша съпруга. Не може бившата съпруга да се омъжи за бащата на своя бивш съпруг. Приема се, че между тези хора има създадено родство, което изключва брака. Следващото е духовното родство. Това са така наречените кръстници. При християнския ритуал има кръстник и кръстница. Със самия акт на даване на име, възниква родствена връзка, която не дава, в следващ момент, кръстника да се ожени за своята кръщелница. Според някои правни актове също пречка за сключване на брак е душевната болест на някой от роднините. Що се отнася до развода, той е рядко срещан, по-скоро голямо изключение, но все пак съществува ако се реализира някое от многобройните основания записани в нормативните актове. На първо място това е доказаната изневяра на съпругата. На следващо място, ако единия съпруг се опита да убие другия. Импотентност на мъжа за три години. Не става дума за липса на деца, а за липса на полов живот. Три годишно отсъствие от дома, като се има предвид отсъствие на съпруга. Тежко пиянство, като почти винаги тук се има предвид съпруга. В синтагмата на Властар са посочени някои основания за развод, които са специфични и екзотични, като те предполагат най-главното основание за развод, а именно задоволяването на съпруга. Ако жената гуляе с други мъже. Ако жената ходи на баня с други мъже и ако жената нощува, не в своя дом. Всичко това предполага изневяра. Разбира се, че според християнството брака е свещено тайнство и особено сред по-обикновеното население разводите почти не са се случвали и се е гледало с много лошо око. Това е по въпроса със семейното право. Българско средновековно наследствено право. Когато едно лице почине, след неговата смърт остава имущество. Това имущество може да включва движими и недвижими имоти, вещи, а също така различни други права и задължения. Обществото и държавата са заинтересовани от това да има един здрав, добре регламентиран ред за преминаването на това имущество в ръцете на друго лице. Исторически са се оформили два способа за наследяване. Единия, по-стария способ е наследяване по закон. Тоест има закон, който точно определя в чии ръце ще отиде това имущество. С течение на времето обаче и с развитието на производствените отношения, постепенно започва да става така, че определени лица започват да натрупват действително големи имущества. Това ги прави и много влиятелни. Тяхната дума започва да се чува и да тежи. Те в определена степен са заинтересовани от въпроса в чии ръце ще премине тяхното имущество. Тоест те може да не са много съгласни с онзи ред, който е оказал съответния закон, и се появява наследяването по завещание. Завещанието представлява едностранен договор, с който едно лице се разпорежда за съдбата на своето имущество за времето след своята смърт. Този договор е формален. Тоест изисква се определена форма на изисканост. Ще видим какви са тези изисквания, за да бъде тази воля валидна. Завещателят във всеки един момент до своята смърт би могъл да го отмени или видоизмени. Завещанието влиза в сила едва след смъртта на завещателя. Валидно завещание е последното по време завещание, ако например се окаже, че има няколко. Разбира се предходното също би могло да е в сила ако не си противоречи с разпоредбите на последното или не са изменяни. За да е валидно едно завещание според еклогата има няколко изисквания. Завещателят трябва да бъде пълнолетен, като според еклогата това означава 15 години за мъжете и 13 за жените. Трябва да е душевно здрав и трябва да е собственик на съответната вещ, на съответното имущество. Не можем да завещаем нещо, което не притежаваме. Формата на завещанието може да бъде писмена или устна. При всички положения завещанието трябва да бъде изготвено пред свидетели. Максималната бройка свидетели са седем души. В някои актове свидетелите са 7, в някои са 5. Най-ниската възможна бройка на свидетели това са двама в един специфичен случай на изготвяне на завещанието, а именно когато войник прави завещание на бойното поле. Тоест има се предвид явно случая, в който войникът е тежко ранен и той пред двама свои другари прави устно завещание. При всички положения обаче не може да бъде един свидетел поради простата причина, че той може да заяви, че всичко е за него. Със всички законови разпоредби може да се злоупотреби. Това е въпрос на прилагане на законодателството. Разбира се те биха могли да се договорят за много неща. Точно тази конкретна ситуация с войникът е извънредна. Неслучайно в нормални условия се изискват 7 човека, тъй като те трудно биха могли да се наговорят. Те трябва да присъстват едновременно на мястото, където се изразява волята на завещанието, а не известно време да присъстват трима и след това да дойдат други двама. Ако формата на завещанието е писмена, свидетелите трябва да се разпишат. Стигнахме до така наречената фалкидиева четвърт, за която споменахме преди почивката. Какво представлява този институт на наследственото право измислен от Римските юристи. Това е случай, при който има определено съчетание между двете форми на наследяване, между наследяването по закон и наследяването по завещание. След като започва да се осъществява наследяване по завещание и това става в древен Рим, в един момент се констатират случаи, в които завещателя под една или друга форма предпочита да завещае или цялото си имущество, или голяма част от него на лица, които са извън неговия роднински кръг. Сиреч неговите деца, ако има такива, да не получат нищо. Тази ситуация обществото преценява като несправедлива. Освен това, когато има деца почти винаги се е стигало до съдебни процеси, при които децата на завещателя оспорват под някаква форма завещанието, а и обикновено се стига до крайно напрегнати отношения с лицето, което е получило имуществото. Поради тази причина римските юристи въвеждат така наречената запазена част. Сиреч винаги една точно определена част от наследството остава за децата. Първоначално тя е била една четвърт, от където идва терминът фалкидиева четвърт, но в последствие се преценява, че тази величина следва да бъде динамична, а не статична и да зависи от броя на децата. В нашето средновековно право най-разпространено е положението, при което запазената част е една трета, ако децата са до четири включително. Ако са децата са по-малко, запазената част е по-малко, ако са пет и повече запазената част е 1/2. Тук се е търсел баланс. Ако децата са много, а запазената част е малко, всяко от тях ще получи в края на краищата нещо незначително. Ако едно имущество го разделим на 4, в зависимост какво е, не е кой знае колко. Ако запазената част е повече от ½, евентуално, то до голяма степен се обезсмисля наследяването на завещанието. Наследодателят в края на краищата има право да се разпореди, както намери за добре със своето имущество, търсейки баланс между едното и другото. Запазената част остава за децата, а с останалата част лицето може да се разпореди, както намери за добре. Следва наследяването по закон. Там нещата са доста подробни и ще ги оставим за следващата лекция. Изтегляне 98.56 Kb. Сподели с приятели:
|