120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Манастирът тесен за мойта душа е...
Традиционните представи, имащи своето основание далеч в Средновековието, определят манастира като пространство на духовността, опазено от греховни съблазни, място на святост и единение с Бога. Монологът проблематизира тези представи, полагайки смислово индивидуалния стремеж към духовно съвършенство не в отграденост, отделеност от света, а в контекста на неразривната връзка с колективното живеене. Времето на всеобщо страдание и болка дава ново значение на понятията „грях и святост”, на основната християнска максима „Обичай ближния си!” – не усамотението в молитви и откъснатост от света, а съпричастност с общата болка и отдаденост на другите е пътят към Бога: ... че ближний ми има нужда не в молитва, а в съвет и помощ, когато залитва, мисля ази още, че овчарят същ с овцете живее на пек и на дъжд и че моите братя търпят иго страшно, а аз нямам нищо и че туй е гряшно... и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха от света далеч, и да кажа тайно две-три думи нови на онез, що носят тежките окови. Така духовният избор на пътя е обусловен от дълбоко присъщата на Левски връзка с времето и с общността. Чрез образа на героя творбата утвърждава същността на словото дух, словото светлина; делото на Левски е превръщане на словото в действие. Монологът е слово за себе си, намерена истина за света и човека, но то прекъсва, за да се превърне в слово за другите. Текстът активизира познатия от Библията мотив за сеяча и словото семе. Словото може да събуди съзнанието на роба, да поведе духа към свободата. Очевиден е стремежът на поета да извиси образа на Апостола чрез имплицитната аналогия с делото на Исус. Подобно на него, героят отдава себе си за другите, проповядва новата религия на бунта, полага основите на нова нравственост, утвърждава единението на общността чрез нова вяра. И пак подобно на Исус е готов на жертва в името на своята истина: ...говореше тайно за ближний преврат, за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът и че време веч е да въстане робът, ...и че трябва твърдост, кураж, постоянство, че страхът е подлост, гордостта – пиянство, че равни сме всички в големия час – той внасяше бодрост в народната свяст. Словото се заявява като еманация на духа, на идеята, като могъщ преобразувател на колективното съзнание, като „упование и надежда”. Напусналият манастира дякон преврьща в обител цялото родно пространство, а последователното разгръщане на делото му подчертава апостолската му същност. Съхранявайки в личен план аскетизма на монашеството („...и като отшелник живееше в пост”), с делото си той задава нов смисъл на разбирането за святост. Грях и святост се обвързват с основната за целия цикъл опозиция „робство-свобода”. От историко-политически тези понятия се превръщат в категории на нравствеността. Робското съзнание, страхът, пасивността са определени като подлост, свят е подвигът в името на свободата, достойнство са жертвоготовността и смелостта. Последователното извисяване и сакрализиране на Левски се обвързва с неговата изключителност. Надпоставеността му в духовен план в текста е заявена чрез отказа от портретност, от конкретна физическа определеност, както и чрез поставянето му извън категориите на битийното, житейски привичното. Образът е внушен само и единствено чрез делото, чрез духовното. Негово битие става историята, живеенето му е в пространството на духа. Физическата определеност не само е разколебана, тя е подчертано пренебрегната („Той беше невидим – фантом или сянка”). Тази тьрсена физическа „безплътност” усилва внушението за значимостта на духовното присъствие на Апостола. Процесът на сакрализация проследява пътя на превръщане на дякона от манастира в Левски. Неслучайно авторът не споменава това име, докато сам героят не се самоназовава. Сякаш благоговението на поета пред неговото величие поставя особено табу над името му. Но още преди това Апостола е получил своята сакрализация в съзнанието на народа („селяните прости светец го зовяха...”). Така ролята на лирическия говорител (подобно на средновековния житиеписец) е да закрепи в слово, да утвърди и аргументира светостта на героя. Следвайки линията на съпоставка с живота и делото на Спасителя, най-ярко са въздигнати величието на Апостола, нравствената му сила в момента на мъченичеството и гибелта му. Именно в контекста на тази съпоставка е отбелязан и актът на предателството. По самата си жанрова определеност одата „бяга”, „страхува се” от подобен мотив („...от страх мойта песен да не оскверня”). Но силата на гнева и омерзението, търсеното сравнение за предателя „само с Юда” подчертават както трагиката на случилото се, така и величието на делото и саможертвата. Значимостта на личността и извършеното от нея стават очевидни в безвъзвратността на загубата. Текстът не разгръща картини на изтезание, той почти декларативно отбелязва: „Апостолът беше на мъки подвъргнат ужасни”. Защото в центъра на вниманието е изпитанието на духа, титаничният сблъсък на волите, над които земното и телесното нямат власт. Смъртната присъда е присъда над този дух, а името на Левски – негов синоним. Смисълът на понятието напуска личностно индивидуалното, за да обеме в себе си представата за вечното и общочовешкото. В този момент текстът сякаш прави едно отклонение от конкретиката на темата, „сякаш „забравя” своя герой” (Б. Ганчева). Сблъсъкът между гордия човешки дух и насилието и тиранията е освободен от националната конкретност и е пренесен в топоса на човешката история: Царете, тълпата, мръсните тирани, да могат задуши гордото съзнанье, гласът, който вика, мисълта, що грей, истината вечна, що вечно живей, измислиха всякой по една секира да уморят всичко, дето не умира. Лирическото отклонение се превръща в реторичен жест, чрез който лирическият говорител заявява своята оценъчна позиция – жест, чрез който се реализира актът на възхвалата. Тук, както и в последвалата възхвала на бесилото, името на Левски отсъства, за него текстът не говори, документирана е само смъртта („Той биде обесен”). Но същевременно изреждането на имена символи на неукротимия човешки дух, на дързостта и саможертвата, както и натрупването на знаци на насилието и мъченичеството – отровата, оковите, кладата, кръста, към които естествено се присъединява и бесилото, изграждат едно особено пространство на безсмъртния човешки дух, на изстраданите и защитени чрез саможертвата мисъл и слово, в което по право се присъединява Левски. Чрез делото и величавата си смърт той се извисява над тленното, над времето, над преходността, дори над националността, за да премине в общочовешката територия на безсмъртието. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|