Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

485
бреговете му, искрящи от красиви храмове и вили, над него извисен могъщият Везувий, окръжен от пухкави облаци като домашно огнище
— тогава, признавам, заплаках. Осъзнах, че се връщам у дома, в моята първа и най-мила родина. Помислих за всички обични римски приятели, от които тъй дълго бях разделен, и най-вече за тебе, най- учена и хубава и благородна Антония — и за теб естествено, Клавдий,
— колко щастливи ще бъдем да се поздравим отново. Но първо, знаех,
трябваше да се подредя както подобава. Щеше да е недостойно за мен да се явя на прага ви като просяк или беден клиент, умоляващ за помощ. Още щом слязохме на брега и като осребрих платежната заповед на алабарха в една неаполска банка, веднага писах на императора в Капри с молба да ми позволи аудиенция. Той склони най- великодушно, заявявайки, че с радост е научил за благополучното ми завръщане, и на другия ден си поговорихме много обнадеждващо.
Съжалявам, но трябва да призная, че се видях принуден — защото отначало беше в твърде мрачно настроение — да го развлека с някои азиатски истории, които не бих си позволил да повторя тук от уважение към вашата скромност. Но нали го знаете императора: много е остроумен и вкусовете му са най-всестранни. Та когато му разправих една много типична история от този вид, той ми каза:
„Ироде, ти ми харесваш. Искам да ти възложа една много отговорна работа — възпитанието на единствения ми внук, Тиберий
Гемел, който живее при мене. Като близък приятел на покойния му баща, уверен съм, че не ще ми откажеш, и вярвам, че момчето ще се привърже към теб. Той е, казвам ти го с прискърбие, мрачно,
меланхолично момченце и му трябва някой весел, жив, по-възрастен другар, по чийто пример да оформя себе си.“
Прекарах нощта в Капри и на утринта императорът и аз бяхме по-близки от всякога — той пренебрегна съветите на лекаря си и пи с мене през цялата нощ. Казах си, че най-после съдбата ми се е усмихнала, когато внезапно единственият конски косъм, на който дамоклевият меч тъй дълго се бе крепил над нещастната ми глава, успя да се скъса. До императора се получи писмо от оня идиот, управителя на Антедон, в което съобщаваше, че бил издал заповед за арестуването ми заради неизплатения към императорската съкровищница дълг от дванайсет хиляди златици и че аз съм „избягнал ареста с хитрост“ и съм се измъкнал, отвличайки двама от неговите войници, които още не

486
се били завърнали и сигурно били умъртвени. Уверих императора, че войниците са живи, че са останали на кораба ми без мое знание и че никаква заповед за арестуване не ми е била връчвана. Може би са ги пратили да ми я връчат, казах, но са решили да се поразходят до
Египет. Във всеки случай открили сме ги сред товара, когато вече сме приближавали Александрия. Уверих императора, че от Александрия съм ги върнал в Антедон, за да бъдат наказани.
— Ирод Агрипа — обади се майка ми строго, — това е била умишлена лъжа и аз се срамувам заради теб.
— Не толкова, колкото аз се срамувам от себе си оттогава насам,
господарко Антония — рече Ирод. — Ти неведнъж си ми казвала, че най-добрата политика, това е честността. Но в Изтока всички лъжат и човек вярва само една десета от казаното и очаква от слушателите си да сторят същото. За миг бях забравил, че се намирам в страна, където се смята за непочтено да се отклоняваш дори на косъм от чистата истина.
— А императорът повярва ли ти? — запитах аз.
— Надявам се, от цялото си сърце — каза Ирод. — Запита ме:
„Ами какво ще кажеш за дълга си?“ Отвърнах, че това е бил заем, взет по всички правила и срещу гаранция от личната хазна на императора,
и че ако е била дадена заповед за арестуването ми поради това, то сигурно е дело на оня предател Сеян: казах, че ще говоря с ковчежника веднага и ще уредя работите с него. Но императорът рече: „Ироде, ако оня дълг не се погаси в срок от една седмица, няма да станеш възпитател на внука ми.“ Знаеш го колко е строг за дългове към императорската хазна. Казах колкото се може по-небрежно, че непременно ще го изплатя за три дни. Но сърцето ми беше тежко като олово. И затова веднага ти писах, скъпа ми благодетелко, мислейки си,
че може би…
Майка ми повтори:
— Много, много погрешно си постъпил, Ироде, като си наприказвал на императора такива лъжи.
— Зная, зная — възкликна Ирод, преструвайки се на дълбоко разкаян. — Ако ти беше на мое място, несъмнено щеше да му кажеш истината: но не ми стигна смелост. И, както вече споменах, тези седем години на Изток, далеч от теб, много навредиха на моята добродетелност.

487
— Клавдий — обади се мама с внезапна решителност, — как може набързо да намерим дванайсет хиляди? Как стои въпросът с онова писмо от Аристобул, което получихме тази сутрин?
По някакво щастливо съвпадение тъкмо нея сутрин бях получил писмо от Аристобул с молба да вложа известни негови суми в поземлена собственост, която по това време беше поевтиняла поради изчезването на парите от пазара. Прилагаше банкова платежна заповед за десет хиляди златици. Мама разказа на Ирод за това.
— Аристобул ли? — викна Ирод. — Че откъде може да ги е намерил тъкмо той тези десет хиляди? Този безпринципен тип сигурно се е възползувал от влиянието си пред Флак, за да взима подкупи от местното население.
— Щом е тъй, смятам, че е постъпил много нечестно към теб,
като е донесъл на приятеля ми Флак, че дамаскинците ти изпращат подарък, загдето си се застъпил успешно в тяхна полза — каза мама.
— Имах по-добро мнение за Аристобул. А сега може би ще е справедливо тези десет хиляди да се използуват като временен —
казвам временен, не забравяй това, Ироде — заем, за да си стъпиш на краката. За другите две хиляди ще е лесно, нали, Клавдий?
— Забравяш, че Ирод все още притежава ония осем хиляди от алабарха, майко. Освен ако вече не ги е прахосал. Той ще стане по- заможен от нас, ако му дадем Аристобуловите пари.
Ирод беше предупреден, че трябва да върне дълга в срок от три месеца и нито ден повече, иначе мен ще ме подведат под отговорност за измама на доверие. Цялата история ми беше много неприятна, но я предпочетох пред това да ипотекирам къщата ни на Палатина, за да намеря сумата, която беше единственият друг изход. Обаче неочаквано всичко се разви много добре. Ирод не само бе назначен за възпитател на Гемел веднага щом изплати на императорската хазна ония дванайсет хиляди, но той ми изплати цялата стойност на Аристобуловия заем два дни преди края на срока, а освен това и друго едно задължение от пет хиляди златици, което отдавна бях отписал. Защото Ирод като възпитател на Гемел сега бе твърде често в компанията на Калигула,
когото Тиберий, вече седемдесет и пет годишен, беше осиновил и който беше предполагаемият му наследник. Тиберий държеше
Калигула много изкъсо с парите, а Ирод, като спечели доверието на
Калигула след няколко весели пиршества, скъпи подаръци и други

488
подобни, стана негов доверен агент за заемане на големи суми под пълна тайна от богаташи, които искаха да са в добри отношения с новия император. Никой не очакваше Тиберий да живее кой знае колко дълго. Когато доверието на Калигула в Ирод бе потвърдено по този начин и след като това стана известно във финансовите среди, вече му беше лесно да заема пари и от свое име, както и от името на Калигула.
Неизплатените му задължения от преди седем години се бяха уредили от само себе си със смъртта на кредиторите: защото редовете на богаташите се бяха доста пооголили от делата за държавна измяна по времето на Сеян, а и при Макрон, приемника на Сеян, разрушителният процес не секна. За останалите си задължения Ирод не се тревожеше:
никой не би се осмелил да съди човек, който се ползуваше с такова благоволение в двора. Разплати ми се с част от един заем от четирийсет хиляди златици, получен от освобожденец на Тиберий,
човек, който като роб бе един от тъмничарите на по-големия брат на
Калигула, Друз, докато го изчакваха да умре от глад в дворцовото подземие. След освобождението си той бе станал невероятно богат благодарение на търговия с роби — купуваше болни роби на ниска цена и ги лекуваше, докато оздравеят, в болница, която ръководеше сам
— и се страхуваше, че щом стане император, Калигула ще му отмъсти заради лошото отношение към Друз; но Ирод му бе обещал да смекчи сърцето на Калигула към него.
Тъй звездата на Ирод засияваше все по-ярко с всеки изминал ден и той уреди някои неща в Изтока така, както му се щеше на него.
Например писа на приятели в Идумея и Юдея — а всеки, комуто пишеше сега приятелско писмо, оставаше дълбоко поласкан — и ги помоли да го снабдят с подробни факти за недобросъвестното администриране от страна на управителя, който се беше опитал да го арестува в Антедон. По този начин събра цял куп доказателства и ги включи в едно писмо, което уж бил получил от видни граждани на
Антедон; после го изпрати в Капри. Управителят загуби поста си. Ирод изплати задължението си от атически драхми на житаря в Акра, като удържа удвоената сума от неоправдано задържаните пари, изпратени му в Идумея, обяснявайки, че тези пет хиляди драхми, които си удържал, представлявали сумата, заета на житаря от принцеса Киприя преди няколко години. Що се отнася до Флак, Ирод не направи и опит да му отмъсти заради майка ми; а и Флак умря наскоро. На Аристобул

489
реши великодушно да прости, знаейки, че той се чувствува не само засрамен от себе си, но и разгневен от непредвидливостта си да се опълчи срещу тоя си брат, който се бе издигнал тъй високо. Аристобул би могъл да бъде полезен, щом веднаж бъдеше смирен. Ирод си отмъсти и на Понтий Пилат, който бе причина за заповедта за арестуването му в Антедон, като подбуди някои свои приятели в
Самария да се оплачат на новия управител на Сирия, приятеля ми
Вителий, от грубиянския начин, по който Пилат е потушил тамошните граждански размирици, и да го обвинят в получаване на подкупи.
Повикаха Пилат в Рим да даде обяснения за тези обвинения пред
Тиберий.
В един хубав пролетен ден, докато Калигула и Ирод се разхождали в открита кола из околностите на Рим, Ирод весело подхвърлил:
— Крайно време е, мисля, да се връчи на стария воин дървеният меч.
Под стария воин той разбирал Тиберий, а под дървения меч —
почетния знак за уволнение, който се връчва на арената на остарели гладиатори. И додал: — И ако ми простиш думите, които може да ти прозвучат като ласкателство, но са най-искреното ми мнение, ти, драги приятелю, се представиш много по-добре в играта на игрите,
отколкото той съумя да се представи досега.
Калигула останал очарован, но за беда кочияшът на Ирод дочул думите, разбрал ги и ги скътал в ума си. Мисълта, че има власт да погуби господаря си, дала смелост на този глупак да се държи с него нахално, което за известно време поне останало незабелязано. Но накрая му хрумнало да открадне едни много красиви бродирани завивки за кола и да ги продаде на друг един кочияш, чийто господар живеел извън Рим. Съобщил, че случайно се били повредили от капките катран, протекли от бурето през цепнатините в тавана на конюшнята, а Ирод му повярвал; ала един ден, когато случайно излязъл на разходка с конника, на чийто кочияш били продадени, той ги видял увити около собствените си колене. И тъй, кражбата се открила. Но кочияшът на конника предупредил своевременно крадеца и оня избягал веднага, за да се измъкне от наказанието.
Първоначалното му намерение било, ако го открият, да отиде при Ирод и да го заплаши, че ще разкаже на императора онова, което е чул. Но

490
като настъпил моментът, се уплашил, осъзнавайки, че ако се опита да го изнуди, и Ирод е в състояние да го убие, да доведе свидетели, че ударът е нанесен в момент на самозащита. Кочияшът бил от онези хора, които вкарват всички в бели, а най-вече себе си.
Ирод знаел горе-долу къде се укрива оня в Рим и не усещайки какво се готви, замолил градските стражи и да го арестуват. Открили го и го изправили пред съда с обвинение за кражба, но кочияшът поискал в правото си на освобожденец да се жалва пред самия император, вместо да бъде съден по съкратената процедура. И
добавил:
— Искам да съобщя на императора нещо, което се отнася до личната му безопасност. То е нещо, което подслушах в колата на път за
Капуа.
Магистратът нямал друг изход, освен да го изпрати с въоръжена охрана в Капри.
От онова, което вече съм ви казал за характера на чичо ми
Тиберий, сигурно ще можете да предположите как е реагирал, когато е прочел доклада на магистрата. Макар да осъзнавал, че кочияшът може да е подслушал някои заговорнически думи на Ирод, той все още не искал да узнае точно какви са те: очевидно Ирод не беше от ония,
които ще направят кой знае колко опасни изявления в присъствието на един кочияш. Затова задържал кочияша в тъмница неразпитан и натоварил младия Гемел, по това време десетинагодишен, да следи отблизо своя възпитател и да му докладва всяка дума или действие,
които имат заговорнически смисъл. Междувременно Ирод започнал да се тревожи, че Тиберий отлага тъй дълго разпита на кочияша, и обсъдил нещата с Калигула. Решили, че Ирод не е казвал нищо такова,
което да не може да бъде обяснено. Ако самият Ирод настоявал за разпит, по всяка вероятност Тиберий още повече щял да му повярва, че думите „дървеният меч“ са били казани в буквалния смисъл. Защото
Ирод щял да каже, че са си говорили за Жълтокракия, прочут гладиатор, който наскоро след това се оттеглил от игрите, и че той просто хвалел Калигула за сръчността му в борбите с меч.
След това Ирод забелязал, че Гемел се държи по много подозрителен начин — подслушвал и се появявал в стаите му в най- неочаквани часове. Станало ясно, че Тиберий го е пуснал да слухти. И
тъй, той отново дойде при майка ми и й изложи целия случай,

491
умолявайки я заради него да ускори процеса на кочияша. Обяснението трябваше да бъде, че иска да види човека наказан както трябва заради кражбата и неблагодарността му, защото Ирод доброволно му дарил свободата едва година преди това. Нищо не трябваше да се споменава за разкритията, които оня възнамеряваше да направи. Майка ми стори каквото искаше Ирод. Писа на Тиберий и след обичайното забавяне пристигна отговорът. Сега го притежавам, тъй че мога да го цитирам дума по дума. Като никога Тиберий говори направо:
„Ако този кочияш възнамерява да обвини Ирод Агрипа в някои и други предателски думи, за да прикрие собствените си безобразия, той достатъчно се е настрадал за тази си глупост по време на дългия арест в не особено гостоприемната ми тъмница в Мизенум. Смятах да го освободя с предупреждение да не смее да се жалва пред мене отсега нататък, когато го съдят в углавния съд за такова дребно нарушение като кражба. Вече съм твърде стар и твърде зает, за да ме безпокоят с подобни прихватничави молби. Но ако ти настояваш да разследвам случая и ако се окаже, че наистина са били изречени предателски думи, Ирод ще съжалява, че е повдигнал въпроса; защото желанието му да види кочияша си строго наказан ще стовари много строго наказание върху него самия.“
Това писмо накара Ирод още по-настойчиво да желае осъждането на слугата, и то в негово присъствие. Силас, който беше дошъл в Рим, се опита да го разубеди, изричайки поговорката „Не се закачай с Камарина“. (Край Камарина, в Сицилия, имало едно вонящо блато, което жителите пресушили от хигиенични съображения. Това изложило града на нападения; той бил превзет и разрушен.) Но Ирод не пожела да послуша Силас; старецът беше станал отегчителен след петгодишното нарастващо благоденствие. Наскоро след това научи, че
Тиберий, който беше в Капри, е наредил да му подготвят голямата вила в Мизенум, където по-късно умря. Той веднага уреди да замине за този край заедно с Гемел, като гост на Калигула, който притежаваше вила близо до Баули; и то в компанията на майка ми, която, ако помните,
беше баба както на Калигула, тъй и на Гемел. Баули е доста близо до
Мизенум, на северния бряг на Неаполския залив, тъй че нямаше нищо неестествено всички те да отидат заедно, за да изкажат почитанията си на Тиберий, щом пристигне. Тиберий ги поканил на обяд на другия ден. Тъмницата, в която чезнеше кочияшът, се намираше наблизо и

492
Ирод убедил майка ми пред всички да помоли Тиберий да разгледа случая още в същия следобед. И аз бях поканен в Баули, но отказах,
защото нито чичо ми Тиберий, нито пък майка ми ме понасяха охотно.
Но научих историята от неколцина, които бяха присъствували. Обядът бил хубав, помрачен само от липсата на вино. По това време Тиберий спазвал точно предписанията на лекарите си и се въздържал от алкохол, тъй че от предпазливост никой не поискал да му напълнят чашата, щом веднъж я бил изпразнил; нито пък прислужниците предложили да го сторят. Липсата на алкохол всякога разваляше настроението на Тиберий, но въпреки това майка ми смело повдигнала отново въпроса за кочияша. Тиберий я прекъснал, уж случайно, като подхванал нова тема на разговор, и тя не повторила искането до края на обяда, когато цялата компания тръгнала да се поразходи под дърветата, обкръжаващи местния хиподрум. Тиберий не вървял с тях
— носели го в носилка и майка ми, която бе станала много пъргава на стари години, вървяла край него. Казала:
— Тиберий, мога ли да ти поговоря за този кочияш? Крайно време е наистина делото му да се разгледа и всички ние ще се чувствуваме много по-добре, струва ми се, ако бъдеш тъй добър да го разгледаш именно днес. Затворът е ей там отсреща и всичко може да се уреди само за няколко минути.
— Антония — казал Тиберий, — вече ти подсказах да ме оставиш на мира, но ако настояваш, ще сторя каквото искаш.
А после повикал Ирод, който вървял отзад с Калигула и Гемел, и казал:
— Сега ще съдя твоя кочияш, Ирод Агрипа, по настояване на снаха си, благородната Антония, но нека боговете са свидетели, че онова, което върша, е не по мое желание, а защото съм принуден.
Ирод го залял с благодарности за неговото благоволение. Тогава
Тиберий пратил да повикат Макрон, който също бил там, и му наредил незабавно да доведе кочияша, за да го съдят.
Изглежда, че Тиберий бил разменил няколко думи насаме с
Гемел предишната вечер. (Калигула година-две по-късно принудил
Гемел да му разкаже за този разговор.) Тиберий попитал Гемел дали има да му съобщи нещо срещу своя възпитател, а Гемел отвърнал, че не бил подслушал нито една издайническа дума, не бил видял ни една нелоялна постъпка; но че напоследък виждал Ирод твърде рядко —

493
той бил все с Калигула и оставял Гемел да учи по книгите самостоятелно, вместо да го обучава лично. Тогава Тиберий разпитал момчето дали е чуло нещо за заети пари, дали Ирод и Калигула са разисквали някакви заеми в негово присъствие. Гемел се позамислил и сетне отвърнал, че веднаж Калигула запитал Ирод за някакъв заем
П.О.Т., а Ирод му отвърнал: „Ще ти кажа после, защото децата всичко чуват.“ Тиберий незабавно се сетил какво може да означава това П.О.Т.
То сигурно означавало заем, получен от Ирод за сметка на Калигула,
който да се изплати post obitum Tiberii — т.е. след смъртта на Тиберий.
Тиберий освободил Гемел и му казал, че думите „заем П.О.Т.“ били нещо без значение и че сега той напълно вярвал на Ирод. Но веднага изпратил доверен освобожденец в тъмницата да нареди на кочияша, от името на императора, да изрече забележката, подслушана от Ирод.
Кочияшът повторил точните думи на Ирод, а освобожденецът ги казал на Тиберий. Тиберий помислил малко, после изпратил освобожденеца обратно в тъмницата с наставления какво точно да каже кочияшът,
когато го изправят пред съда. Освобожденецът го накарал да запамети думите и да ги повтори след него, а сетне му дал да разбере, че ако ги изрече както трябва, ще бъде пуснат на свобода и ще получи паричен подарък.
И тъй, процесът се състоял на самия хиподрум. Тиберий запитал кочияша дали се признава за виновен, че е откраднал завивките. Оня заявил, че не се признава за виновен, защото Ирод му ги подарил, а после се разкаял за щедростта си. Тук Ирод се опитал да прекъсне показанията с възмутени възклицания за неговата неблагодарност и лъжливост, но Тиберий го помолил да замълчи и запитал кочияша:
— Какво друго имаш да кажеш в своя защита?
Кочияшът отвърнал:
— Но дори и да бях откраднал тези завивки, това щеше да бъде простимо деяние. Защото господарят ми е предател. Един следобед,
малко преди да ме арестуват, аз управлявах колата в посока към Капуа,
а в нея, седнали зад мен, бяха твоят внук — принцът, и моят господар
— Ирод Агрипа. Господарят каза: „Ах, само да настъпи денят, когато старият воин най-сетне ще умре и ти ще бъдеш назован за негов приемник в монархията! Защото тогава малкият Гемел не ще е никаква пречка за тебе. Много лесно ще бъде да се отървем от него и скоро всички ще бъдем щастливи, а аз — най-много от всички.“

494
Ирод бил толкова стреснат от тези показания, че в първия миг не могъл да каже нищо друго, освен че това е лъжа. Тиберий разпитал
Калигула, а Калигула, който беше голям страхливец, погледнал разтревожено към Ирод за съвет, но като не получил, казал забързано,
че ако Ирод е направил някаква подобна забележка, той не я бил чул.
Спомнял си разходката с колата, денят бил много ветровит. Ако наистина бил чул подобни предателски думи, сигурно в никакъв случай нямало да ги остави да отминат, а щял да съобщи на своя император. Калигула беше много неверен към приятелите си, ако собственият му живот бе в опасност, и всякога се улавяше за най- малкия намек на Тиберий: дотолкова, щото се говореше за него, че никога не е имало по-добър роб на по-лош господар. Но Ирод се обадил смело:
— Ако синът ти, който седеше до мен, не е чул предателските думи срещу ти — а ничии уши не са по-остри от неговите, щом стане дума за предателство, — тогава още по-малко ще ги е чул кочияшът,
както седеше с гръб към нас.
Но Тиберий вече бил взел решение.
— Сложете белезниците на този човек! — наредил той на
Макрон, а после казал на носачите си: — Продължавайте.
Те пристъпили напред, оставяйки Ирод, Антония, Макрон,
Калигула, Гемел и другите да се взират един в друг, обзети от несигурност и изненада. Макрон не могъл да разбере кому да сложи белезници, тъй че когато Тиберий, след като го пренесли из целия хиподрум, се върнал обратно на мястото на процеса, Макрон го запитал:
— Прости ме, Цезаре, но кого от тези мъже да арестувам?
Тиберий посочил към Ирод и казал:
— Този е човекът, за когото ти казах.
Ала Макрон, който много уважаваше Ирод и се надявал да промени решението на Тиберий, преструвайки се, че не го е разбрал,
отново запитал:
— Не вярвам да имаш предвид Ирод Агрипа, Цезаре, нали?
— Никого другиго освен него! — ревнал Тиберий. Ирод изтичал напред и почти легнал пред Тиберий. Не посмял да се просне на земята, защото знаеше колко мрази Тиберий да се отнасят с него като с източен монарх. Но прострял ръце жалостиво и заявил, че е най-верен

495
слуга на Тиберий, напълно неспособен да позволи и най-невинната предателска мисъл да мине през ума му, камо ли да я изрече. Взел да припомня сладкодумно за дружбата си с покойния Тибериев син
(жертва като самия него на неоснователни обвинения в измяна), чиято непоправима загуба не бил престанал да оплаква, и за изключителната чест, която Тиберий му оказал, назначавайки го за възпитател на своя внук. Но Тиберий му хвърлил един от ония свои студени, мрачни погледи и се присмял:
— Можеш да произнесеш тази реч в своя защита, благородни ми
Сократе, когато определя датата на твоя процес.
А после наредил на Макрон:
— Отведи го в оная тъмница. Може да използува веригата,
освободена от този честен кочияш.
Ирод не продумал повече, само поблагодарил на майка ми за благородните й, но безполезни усилия. Отвели го в тъмницата с ръце,
сключени зад гърба. Това беше място, където заблудени римски граждани, обжалвали пред Тиберий присъди, издадени им от по-низши съдебни инстанции, лежаха в очакване — наблъскани в мръсни килии,
при лоша храна и без легла, — докато Тиберий намери време да разгледа техните дела. Някои престояваха там години наред.

496
ГЛАВА 4
Като го водели към портите на тъмницата, Ирод видял отпред един от гръцките роби на Калигула. Робът бил задъхан, сякаш е тичал,
и в ръка държал кана за вода. „Сигурно Калигула го изпраща, зарадвал се Ирод, в знак, че все още ми е приятел, но не може открито да изяви приятелството си, от страх да не засегне Тиберий.“ Той подвикнал на момчето:
— Тавмасте, за бога, дай ми да пийна вода.
Било необичайно топло за септември и както ви казах, на обеда не поднесли почти никакво вино. Момчето приближило с готовност,
като да му било наредено да стори това; Ирод, много окуражен,
долепил устни до каната и я пресушил. Защото в нея имало вино, а не вода. Казал на роба:
— Ти заслужи благодарността на един жаден затворник и аз ти обещавам, като изляза оттук, щедро да ти се отплатя. Ще се погрижа господарят ти, който очевидно не е човек, гдето забравя приятелите си,
да ти върне свободата веднага щом върне моята, а сетне ще ти дам доверена служба в моя дом.
Ирод успя да сдържи обещанието си и Тавмаст стана негов главен домоуправител. Той все още е жив по времето, когато пиша това, и служи на Иродовия син, макар самият Ирод да е мъртъв.
Когато въвели Ирод в тъмничния двор, бил часът за разходка, но имало строго нареждане затворниците да не разговарят помежду си без разрешението на тъмничаря. Всяка група от петима се пазела от тъмничар, който не ги изпускал из очи. Появата на Ирод извикала голямо вълнение сред тези отегчени и равнодушни хора, защото никога преди не били виждали сред тях източен принц, облечен в мантия от истински тирски пурпур. Той обаче не ги поздравил, а останал вгледан в далечния покрив на Тибериевата вила, сякаш се мъчел да разчете там каква ще бъде по нататъшната му съдба.
Сред затворниците имало един възрастен германски вожд, чиято история, изглежда, била следната. Бил офицер в германските помощни

497
войски, командувани от Вар, когато Рим все още държеше провинциите отвъд Рейн, и получил римско гражданство като признание за бойните си заслуги. Когато Вар бе измамно обграден и армията му — избита от прочутия Херман, този вожд, макар да не бил
(както твърдял) служил в армията на Херман и да не го бил подпомагал в замислите му, не сторил нищо, за да докаже неотстъпната си вярност към Рим, а станал главатар на родното си село. По време на войните,
водени от брат ми Германик, той напуснал селото си с цялото си семейство и се оттеглил навътре в страната, за да се върне едва когато
Германик беше повикан в Рим и опасността изглеждаше отминала. Но имал нещастието точно тогава да бъде пленен от римляните в един от набезите ни отвъд реката, които се организираха от време на време, за да се поддържа бойният дух на войската и да се напомня на германците, че рано или късно провинцията отново ще стане наша.
Римският пълководец щял да остави да го пребият от бой като дезертьор, но германецът заявил, че не бил проявявал нелоялност към
Рим и сега използувал правото си на римски гражданин да се жалва пред императора. (Междувременно обаче бил забравил да говори лагерния латински.) Та този човек помолил своя тъмничар, който поразбирал германски, да му разкаже нещо за тъжния, красив млад човек, който стоял под дървото. Кой бил той? Тъмничарят отвърнал, че е евреин и много видна личност в родината си. Германецът поискал разрешение да разговаря с Ирод, като казал, че за пръв път в живота си се среща с човек от еврейската раса, но бил чувал, че евреите не отстъпвали по ум или смелост дори на германците: от един евреин можело да се научи много. Додал, че и той бил видна личност в своята страна.
— То това място се превръща в нещо като университет — ухилил се тъмничарят. — Ако вие, двамата благородници, желаете да поразмените философски знания, ще се помъча да ви служа за преводач. Но не разчитай много на моя германски.
Междувременно, докато Ирод стоял под дървото, с глава, увита в плаща, за да скрие от любопитните затворници и тъмничарите своите сълзи, станало нещо странно. В клоните над главата му била кацнала кукумявка, която пуснала курешка върху му. Не се случва често кукумявка да се появи посред бял ден, но единствено германецът

498
забелязал какво е направила птицата; защото всички останали се взирали в самия Ирод.
Германецът с помощта на тъмничаря поздравил Ирод учтиво и казал, че има да му разкрие нещо важно. Ирод открил лице, и когато тъмничарят заговорил, отвърнал, че слуша внимателно. В този миг той очаквал вест от Калигула и не забелязал, че тъмничарят служи само като преводач на един от затворниците.
Тъмничарят казал:
— Прощавай, господарю, но този германец иска да знае дали си забелязал, че кукумявката току-що пусна една курешка върху тебе.
Говоря ти като преводач на този германски благородник. Той е римски гражданин, но латинският му е поръждясал от техния влажен климат.
Това накарало Ирод да се усмихне въпреки разочарованието си.
Знаел, че като нямат друго забавление, затворниците прекарват част от времето си да си устройват шеги един на друг и че понякога и тъмничарите, също тъй отегчени, ги подпомагат. Тъй че не вдигнал очи към дървото, нито огледал плащаницата си да види дали човекът не се подиграва с него. Отвърнал шеговито:
— И по-чудни неща са се случвали с мене, приятелю. Неотдавна през прозореца в спалнята ми прелетя фламинго, снесе яйце в една от обувките ми и отлетя. Жена ми много се разстрои. Да беше врабче, кос или дори кукумявка, нямаше изобщо да обърне внимание на случката.
Но фламинго…
Германецът не знаел какво е фламинго, затуй отминал шегата и продължил:
— Знаеш ли какво означава, когато птица пусне курешка върху главата или дрехата ти? В моята родина се смята за много щастливо знамение. А туй, че свята птица като кукумявката го стори и се сдържа да не издаде прокобни крясъци, това е знак, който трябва да събуди у теб дълбока радост и надежда. Ние, хауките, знаем всичко, каквото може да се знае за кукумявката. Кукумявката е наш тотем и е дала името си на народа ни. Ако ти беше хаук, бих рекъл, че бог Ман е пратил тази птица, за да ти каже, че вследствие това затворничество,
което ще е кратко, ти ще бъдеш въздигнат на много видна длъжност в твоята страна. Но разбирам, че си бил евреин. Смея ли да попитам,
господарю, името на бога на твоята страна?

499
Ирод, който все още не разбирал дали германецът говори сериозно, или пък се шегува, отвърнал доста искрено:
— Името на нашия бог е твърде свято, за да бъде изричано. Ние,
евреите, сме задължени да говорим за него със заобикалки, а дори със заобикалки на заобикалките.
Германецът решил, че Ирод му се присмива, и казал:
— Не си мисли, моля те, че ти разправям това с надежда да измъкна награда от теб; но като видях птицата да прави онова, което стори, чувствувах се задължен да те поздравя за знамението. А сега имам да ти кажа още нещо, защото съм прочут авгур в родината си:
следващия път, когато видиш тази птица, макар да е по време на твоя най-голям възход, и когато тя кацне край тебе и започне да издава крясъци, тогава ще знаеш, че е настъпил краят на щастливите ти дни и че броят на дните, които ти остават да живееш, няма да е повече от броя на крясъците, които кукумявката е издала. Но дано този ден да е далече!
В туй време Ирод се бил посъвзел и рекъл на германеца:
— Струва ми се, старче, че ти приказваш най-приятните безсмислици, каквито съм чувал от връщането си в Италия насам.
Приеми най-сърдечните ми благодарности, загдето се опитваш да ме развеселиш, и ако някога се измъкна от това място като свободен човек, ще видя какво мога да сторя, за да освободя и тебе. Ако си такъв добър събеседник и без веригите, какъвто си с тях, ще прекараме весели вечери заедно, ще пием, ще се смеем и ще си разправяме смешни историйки.
Германецът се оттеглил обиден.
Междувременно Тиберий изведнъж наредил на слугите си да съберат багажа му и отплавал за Капри в същия оня следобед.
Страхувал се е, предполагам, че майка ми ще се опита да го увещава да освободи Ирод и че ще му е трудно да й откаже, след като й бе толкова задължен за историята със Сеян и Ливила. А мама, съзнавайки, че сега не е в състояние да стори нищо за Ирод, освен може би да направи така, че животът му в тъмницата да се облекчи доколкото е възможно,
помолила Макрон да й помогне. Макрон отговорил, че ако се отнася с
Ирод по-грижливо, отколкото с другите затворници, ще си навлече неприятности с Тиберий. Майка ми рекла:

500
— Умолявам те — като изключвам възможността да улесниш бягството му, стори всичко, каквото можеш за него, а пък ако Тиберий дочуе и се разгневи, обещавам да поема цялата стихия на гнева му върху си.
Било й много неприятно да моли за услуга Макрон, чийто баща беше един от домашните ни роби. Но чувствувала голяма лична отговорност за Ирод и в този момент била готова да стори всичко за него. Макрон останал поласкан от молбите й и обещал да избере такъв тъмничар, който да се отнася много внимателно с Ирод, а също да назначи за управител на тъмницата някакъв офицер, когото тя лично познавала. Нещо повече — уредил Ирод да се храни с управителя и ежедневно да ходи в местните бани, под охрана. Заявил, че ако освобожденците на Ирод решат да му носят храна и топли завивки —
защото идваше зима, — ще се погрижи да не им пречи, а робите да казват на вратаря при портата, че тези неща са за самия управител. Та преживяванията на Ирод в тъмницата не били кой знае колко мъчителни, макар да го връзвали за стената с тежка верига всякога,
когато тъмничарят му не бил край него; но той много се тревожел за онова, което е сполетяло Киприя и децата, защото нямал право да получава вести от външния свят. Силас, макар да не могъл да изпита удоволствието от възможността да повтори на Ирод, че е трябвало да се вслуша в съвета му (и да не се закача с Камаринското блато),
положил грижи робите да носят на затворника храна и други необходими неща редовно и потайно; и сторил всичко, каквото можел за него. Накрая сам той бил арестуван, защото се опитал да вмъкне в тъмницата писмо, но бил освободен с предупреждение това да не се повтаря.
В началото на следващата година Тиберий решил да напусне
Капри и да отиде в Рим и наредил на Макрон да изпрати всички затворници там, защото възнамерявал да разгледа делата им още щом пристигне. Ирод и останалите били изведени от Мизенум и откарани на етапи до затворническите бараки в преторианския лагер извън града. Вярвам, си спомняте, че Тиберий се бе върнал назад, когато вече бе дошъл до самите градски стени, заради зловещата прокоба —
смъртта на любимия му безкрил дракон; той забърза назад към Капри,
но се простуди и едва стигна до Мизенум. Спомняте си вероятно и това, че когато вече го смятали за умрял и Калигула се разнасял из

501
преддверието на вилата, размахвайки пръстена с печата пред очите на тълпа от възхитени дворяни, старецът се събудил от припадъка и силно викнал да му донесат храна. Ала вестта за неговата смърт и за възкачването на Калигула вече била стигнала до Рим по пратеник.
Освобожденецът на Ирод, оня същият, който му донесъл парите от
Акра, случайно срещнал пратеника в околностите на града и го чул да известява новината, докато препускал нататък. Той се втурнал към лагера, връхлетял в затворническите бараки и като тичал възбудено към Ирод, изкрещял на иврит:
— Лъвът е мъртъв!
Ирод бързо го заразпитвал на същия език и по лицето му се изписала такава радост, щото управителят приближил и поискал да узнае каква вест му е донесъл слугата му. Заявил, че това е нарушение на затворническия ред и че не бива да се повтаря. Ирод обяснил, че не било нищо особено, родил се бил мъжки наследник на един негов роднина в Идумея; ала управителят му дал да разбере, че настоява да научи истината; накрая Ирод му казал:
— Императорът е мъртъв.
Управителят, който по това време вече бил в много добри отношения с Ирод, запитал слугата дали е сигурен в истинността на новината. Слугата отвърнал, че я е научил направо от устата на императорския пратеник. Управителят счупил веригата на Ирод със собствените си ръце и му рекъл:
— Трябва да отпразнуваме това, Ирод Агрипа, приятелю мой, с най-хубавото вино в лагера.
Тъкмо си хапвали развеселени, а Ирод, изпаднал в чудесно настроение, обяснявал на управителя какъв прекрасен човек е и колко грижливо се е отнасял с него и колко щастливи ще бъдат отсега нататък, след като Калигула е император, пристигнала вестта, че всъщност Тиберий не бил мъртъв. Това ужасно разтревожило управителя. Решил, че Ирод е измислил лъжливата вест, за да го вкара в беда.
— Бързо да се връщаш във веригите си — ревнал той разгневено
— и не очаквай вече да ти вярвам!
Тъй Ирод трябвало да стане от масата и мрачен да се върне в своята килия. Но, както си спомняте, Макрон не оставил Тиберий да се радва дълго на продължения си живот, а се вмъкнал в стаята му и го

502
удушил с възглавницата. И пак дошла вестта, че Тиберий е мъртъв,
този път мъртъв наистина. Ала управителят оставил Ирод във веригите през цялата нощ. Не желаел да рискува повече.
Калигула поискал да освободи Ирод незабавно, но колкото и да е странно, не друг, а майка ми го възпряла. Тя беше в Бай, близо до
Мизенум. Казала му, че докато не мине погребението на Тиберий,
неприлично е да освобождава когото и да било, затворен с обвинение за държавна измяна. Щяло да бъде по-добре, ако Ирод, макар да го пуснат да си иде в Рим, остане за известно време под домашен арест.
Така и станало. Ирод се прибрал у дома си, но с него бил и тъмничарят му и трябвало да носи затворнически дрехи. Когато се свърши официалният траур за Тиберий, Калигула изпратил на Ирод съобщение, с което му нареждал да се избръсне, да облече чисти дрехи и да отиде да обядва с него на другия ден в двореца. Най-сетне,
изглежда, мъките на Ирод се бяха свършили.
Не си спомням да съм споменал, че три години преди това бе починал Иродовият чичо — Филип: той остави една вдовица —
Саломея, дъщерята на Иродиада, прочута като най-голямата хубавица в
Близкия Изток. Когато вестта за смъртта на Филип стигна до Рим,
Ирод незабавно се разговорил с освобожденеца, който бе най- довереният човек на Тиберий, когато, ставаше дума за източните въпроси, и го убедил да стори нещо за него. Освобожденецът трябвало да напомни на Тиберий, че Филип не е оставил свои деца, и да му подхвърли, че тетрархатът на Башан не бива да се дава на другиго от семейството на Ирод, а временно да се прикрепи административно към провинция Сирия. Освобожденецът за нищо на света не бивало да споменава на Тиберий за големия годишен доход от тетрархата, който възлизаше на сто и шейсет хиляди златици. Ако Тиберий се вслушал в съвета и му наредял да пише на управителя на Сирия с нареждане тетрархатът да премине в негово управление, той трябвало да вмъкне един послепис в смисъл, че доходите ще се заделят настрани, докато бъде назначен приемник на Филип. Ирод запазвал Башан и приходите от него за себе си. И станало тъй, че когато на обеда, на който поканил
Ирод, Калигула благодарно го възнаградил за страданията му, давайки му тетрархата заедно с доходите от него, а също тъй и титлата цар,
Ирод се намери изведнъж богат човек. Калигула освен това поискал веригата, която Ирод носил в тъмницата, и му дарил копие от нея,

503
бръкна по брънка, в най-чисто злато. Няколко дни след това Ирод,
който не бе забравил да осигури освобождаването на стария германец и да уреди кочияшът да бъде осъден за лъжесвидетелствуване и да бъде пребит почти до смърт, радостно отплава към Изтока, за да заеме новото си царство. Киприя тръгна с него, по-радостна и от него дори.
По време на Иродовото затворничество тя изглеждаше много болна и нещастна, защото бе най-вярната съпруга на света и дори отказваше да яде и пие повече от онова, което съпругът й получаваше в затвора.
Живееше в дома на Иродовия брат — Ирод Полион.
И тъй, тази щастлива двойка, Ирод и Киприя, сбрани отново и придружавани както винаги от Силас, отплава към Египет на път за
Башан. Спрели в Александрия, за да изкажат уваженията си на алабарха. Ирод възнамерявал да влезе в града колкото може по- скромно, не желаейки да предизвиква смутове между евреи и гърци;
ала евреите били вън от себе си от радост, че при тях идва еврейски цар, и то високо ценен от императора. Посрещнала го на пристанището хилядна тълпа в празнични облекла с викове „Осанна, осанна!“ и хвалебствени песни и го придружили до еврейския квартал в града,
който се нарича „Делтата“. Ирод сторил всичко по силите си да усмири народната радост, но Киприя изпитала такова удоволствие от разликата между това пристигане в Александрия и предишното, че заради нея той ги оставил да лудеят. Александрийските гърци били обхванати от гняв и завист. Предрешили в лъжецарски одежди един известен градски идиот или по-скоро престорен идиот, на име Баба, който просел по големите площади и с маймунджилъците си събирал дребни пари и будел смях. Дали на този Баба палячовска стража от войници,
въоръжени с наденици, вместо с мечове, със свински щитове и шлемове като свински глави, и го превели през Делтата. Тълпата викала: „Марин! Марин!“, което значи: „Цар! Цар!“ Направили демонстрация пред дома на алабарха и друга — пред дома на брат му
Филон. Ирод посетил двама от видните гърци и отправил протест. Не казал друго освен:
— Не ще забравя днешното представление и мисля, че един ден ще съжалявате за това.
От Александрия Ирод и Киприя продължили пътуването си до пристанището Яфа. От Яфа отишли в Йерусалим да посетят децата си и да си отдъхнат в дворовете на Храма като гости на Първосвещеника,

504
с когото Ирод държал да бъде в добри отношения. Той създал отлични впечатления за себе си, защото посветил желязната си затворническа верига на еврейския бог и я окачил на стената на храмовата съкровищница. Сетне минал през Самария и границата на Галилея —
без обаче да изпрати приятелски поздравления на Антипа и Иродиада
— и тъй стигнал до новия им дом в Цезарея Филипи, красивия град,
построен от Филип за столица, на склоновете на планината Хермон.
Там си прибрали насъбраните доходи, заделяни им след смъртта на
Филип. Саломея, вдовицата на Филип, харесала Ирод и вложила цялото си очарование, за да го плени, но напразно. Той й казал:
— Ти наистина си много хубава, много чаровна и много остроумна; ала не бива да забравяш поговорката: „Нанеси се в нов дом, но си вземи в него старата земя“. Единствената възможна царица за Башан е милата ми Киприя.
Можете да си представите от каква завист е била обхваната
Иродиада, като чула за щастието, сполетяло Ирод. Сега Киприя била царица, докато тя била съпруга на един обикновен тетрарх. Опитала се да извика у Антипа същите чувства, каквито изпитвала и тя; обаче
Антипа, ленив и отпуснат старец, бил напълно задоволен от своето положение; макар да бил само тетрарх, той бил много богат и му било все едно с каква титла или титли ще бъде известен. Иродиада го нарекла жалко същество — как искал от нея все още да го уважава!
— Като си помисля — вайкала се Иродиада, — че брат ми, Ирод
Агрипа, който пристигна тука неотдавна като обеднял бежанец,
зависим от нашите подаяния дори за хляба, който ядеше, а сетне страшно ни обиди и избяга в Сирия, изгонен беше от Сирия за мошеничество и едва не бе арестуван в Антедон за борчове, а после отиде в Рим и бе хвърлен в затвора за предателство към императора, —
като си помисля, че човек с такова лошо име, хаймана, който влачи подире си опашка от неплатени дългове навсякъде, където се покаже,
може сега да стане цар и да заема пост, от който да ни унижава! Не мога да понеса това! Настоявам незабавно да отидеш в Рим и да принудиш новия император да ти даде поне еднакви почести с тия на
Ирод!
Антипа отговорил:
— Мила ми Иродиада, не говориш мъдро. Тук сме си достатъчно богати, но ако се опитаме да се издигнем, това може да ни донесе

505
нещастие. Откак Август умря, Рим не е място, което можеш да посетиш без опасности.
— Нито ще ти говоря, нито пък ще спя с тебе — викнала
Иродиада, — докато не ми дадеш дума, че ще отидеш!
Ирод научил за това от един свой доносник в двора на Антипа; и когато наскоро след това Антипа потеглил към Рим, той пратил по бърз кораб писмо на Калигула и обещал на капитана голяма награда, ако стигне в Рим преди Антипа. Капитанът надул всички платна и в последния миг успял да спечели парите. Когато Антипа се представил пред Калигула, Калигула вече бил получил писмото на Ирод. В него се казвало, че Ирод, докато бил в Йерусалим, научил за тежки провинения на чичо си Ирод Антипа, които отначало не повярвал, но които, като проучил, се оказали верни. Чичо му не само водел предателска кореспонденция със Сеян по времето, когато Сеян и
Ливила заговорничели да узурпират монархията — това била стара история, — но напоследък разменял писма с царя на Партия,
замисляйки с негова помощ да организира всеобщ бунт срещу
Римската империя в Близкия Изток. Царят на Партия обещавал да му даде Самария, Юдея и самото царство на Ирод, Башан, като награда за неговото предателство. В доказателство на това обвинение Ирод споменавал, че Антипа има седемдесет хиляди пълни бойни снаряжения в дворцовата си оръжейница. Какво друго би могло да означава всичко това, ако не тайни приготовления за война?
Постоянната войска на чичо му иначе не наброявала повече от няколкостотин души — най-обикновена почетна стража. Нима снаряженията са за въоръжаване на римски войници?
Ирод беше много хитър. Знаел отлично, че Антипа няма никакви войнолюбиви намерения и че единствено склонността му към показност го е довела до подобно наблъскване на оръжейницата.
Приходите от Галилея и Гилеад били изобилни и Антипа, въпреки че бил стиснат към гостите си, обичал да пилее пари по скъпи предмети:
събирал бойни доспехи, както римските богаташи събират статуи,
картини и инкрустирани мебели. Но Ирод съзнавал, че подобно обяснение не ще мине през ума на Калигула, комуто често разправял за скъперничеството на Антипа. Тъй че когато Антипа се появил в двореца и поздравил Калигула, приветствайки го за възкачването му на

506
престола, Калигула от своя страна му кимнал хладно и го запитал направо:
— Вярно ли е, тетрархе, че си имал седемдесет хиляди бойни доспехи в дворцовата си оръжейница?
Антипа се стреснал и не могъл да отрече: защото Ирод се постарал да не преувеличава. Измърморил нещо в смисъл, че доспехите си ги събирал за собствено удоволствие.
Калигула казал:
— Разговорът ни е свършен. Не се опитвай да увърташ. Утре ще реша какво да правя с тебе.
Антипа трябвало да се оттегли уплашен и притеснен. Същата вечер на вечеря Калигула ме запита:
— Ти къде точно беше роден, чичо Клавдий?
— В Лион — отвърнах му.
— Нездраво място, нали? — подхвърли Калигула, като превърташе в ръка златна винена чаша.
— Да — казах аз. — Смятат го за едно от най-нездравите места в цялата ти империя. Единствено климатът на Лион е причина още от детство да бъда осъден на подобен безполезен и бездеен живот.
— Да, веднаж вече май съм те чувал да го казваш — рече
Калигула. — Там ще пратим Антипа. Промяната на климата може да му се отрази благоприятно. Слънцето в Галилея е твърде жарко за човек с такъв буен характер.
На другия ден Калигула казал на Антипа, че може да се смята за свален от ранга си на тетрарх и че в Остия го чака кораб, който ще го отведе на изгнание в Лион. Антипа приел нещата философски —
изгнанието е по-добро от смъртта — и ще кажа в негова полза това, че,
доколкото знам, не отправил към Иродиада, която го съпровождаше от
Галилея, ни една укорителна дума. Калигула писа на Ирод да му поблагодари за навременното му предупреждение и го надари с
Антиповия тетрархат и приходите от него като признателност за лоялността му. Ала като знаеше, че Иродиада е сестра на Ирод, казал й, че заради брат й ще я остави да си задържи каквито имоти пожелае и ако поиска, можела да се завърне в Галилея, където да живее под
Иродова закрила. Но Иродиада бе твърде горда, за да го приеме, и заявила на Калигула, че Антипа всякога бил добър с нея и не би могла да го изостави в подобен тежък час. Подхванала дълга реч, с която се

507
надявала да умилостиви сърцето на Калигула, но той я прекъснал. На другата сутрин Иродиада и Антипа отплаваха за Лион. Никога вече не се върнаха в Палестина.
Ирод отговори с думи на безгранична благодарност за
Калигуловия дар. Калигула ми показа писмото:
„Какъв човек наистина — пишеше Ирод. — Седемдесет хиляди доспехи и всичко ей тъй — за лично удоволствие! По две на ден в продължение на сто години! Но чак ми е мъчно, че човек като него ще гние в Лион. Трябваше да го пратиш сам да нахлуе в Германия. Баща ти често казваше, че единственият начин да се оправи човек с германците е да ги изличи от лицето на земята, ето ти го сега и най- добрия убиец — тъй настървен за битки, че си е струпал седемдесет хиляди доспехи, всичките по мярка.“ Здравата се посмяхме на това.
Ирод завършваше с думите, че трябвало незабавно да пристигне в Рим,
за да поблагодари лично на Калигула — писалката и хартията не били достатъчни да изразят онова, което искал. Щял да остави брат си
Аристобул за временен регент на Галилея и Силас — да го наблюдава по-внимателно, а по-младия си брат — Ирод Полион, за временен регент на Башан.
Завърна се с Киприя, изплати на кредиторите си всички свои задължения — до пара, и заяви, че не смятал никога вече да сключва заеми. През първата година на Калигуловото управление той не срещна особени затруднения. Дори когато Калигула се скара с майка ми заради убийството на Гемел — нещо, от което, бъдете уверени,
Ирод не се е опитал истински да го отклони, тъй че, както описах в предишната си книга, тя беше принудена да се самоубие, Ирод беше така сигурен в доверието, което Калигула хранеше към него, че почти единствен от всичките й приятели сложи траур и дойде на погребението. Уверен съм, че смъртта й го засегна дълбоко, но пред
Калигула обясни нещата така:
— Ще бъда жалък неблагодарник, ако не отдам уважение към духа на моята благодетелка. Това, че ти изрази гнева си към нейното майчинско вмешателство по въпрос, който не се отнасяше до нея,
сигурно е извикало у благородната Антония чувство на дълбока скръб и срам. Ако знам, че съм извикал гнева ти с подобна своя постъпка —
но, разбира се, това е невъзможно, — сигурно и аз бих постъпил като

508
нея. Моят траур е признание към смелостта й да напусне един модерен свят, който не се нуждае от жени, старомодни като нея.
Калигула прие думите му благосклонно:
— Не, Ироде, ти постъпи правилно. Тя обиди мене, не тебе.
Но когато разсъдъкът му се размъти напълно вследствие на болестта и той обяви своята божественост и започна да реже главите от статуите на боговете и да ги замества със своята, Ирод взе да се безпокои. Като властелин на хиляди евреи той предвиждаше беди.
Първите решителни признаци за тези беди дойдоха от Александрия,
където враговете му, гърците, притиснаха управителя на Египет да настои да се издигнат статуи на императора в синагогите, тъй както в гръцките храмове, и да се въведе споменаването на божественото име на Калигула при полагане на правни клетви. Управителят на Египет беше враг на Агрипина и освен това привърженик на Тиберий Гемел,
та затова решил, че най-добрият начин да докаже верноподаничеството си към Калигула беше да наложи императорския указ, който всъщност беше издаден само за гърците от града. Когато евреите отказали да се кълнат в божествената глава на Калигула и да допуснат негови статуи в синагогите, управителят публикувал декрет, с който обявил всички евреи в града за чужденци и натрапници. Александрийците се възрадвали и започнали погром срещу евреите, като изхвърлили богаташите от другите части на града, където те живеели разкошно редом с гърците и римляните, и ги натикали в претъпканите тесни улички на Делтата. Над четиристотин къщи на търговци били плячкосани, а стопаните им — избити или осакатени. Безброй унижения сполетели оцелелите. Загубата на хора и щетите на имущества били толкова тежки, щото гърците решили да оправдаят действията си, като изпратят посланици до Калигула в Рим, с обяснение, че отказът на евреите да боготворят негово величество разгневил по-младите и несдържани гръцки граждани и те взели отмъщението в свои ръце. Евреите изпратили друга делегация,
предвождана от брата на алабарха, някой си Филон, изтъкнат евреин със слава на най-добрия философ в Египет. Когато Стигна до Рим,
Филон, съвсем естествено, отиде при Ирод, с когото беше сроден по сватовство; защото Ирод, след като изплатил на алабарха ония осем хиляди златици заедно с лихвата от десет процента за две години — за голямо смущение на алабарха, понеже, бидейки евреин, той нямал

509
законно право да приема лихва от сънародник евреин, — заявил му благодарността си и сгодил Береника, най-голямата си оцеляла дъщеря, за най-големия син на алабарха. Филон помоли Ирод да се застъпи заради него пред Калигула, но Ирод каза, че предпочитал да няма нищо общо с пратеничеството: ако събитията вземели лош обрат,
щял да стори каквото може да смекчи гнева на императора, който според него щял да бъде страшен — и това било всичко, което имал да каже засега.
Калигула изслушал внимателно гръцките посланици, но, както предвидил и Ирод, отпратил евреите с гневни заплахи, заявявайки им,
че не желае да слуша повече за обещанията за религиозна търпимост,
дадени им от Август: Август, креснал той, отдавна вече е умрял и декретите му са остарели и нелепи.
— Аз съм вашият бог и няма да имате други богове освен мене!
Филон се обърнал към пратениците и им казал на арамейски:
— Радвам се, че дойдохме: защото тези думи са умишлено предизвикателство към живия бог и сега вече можем да бъдем уверени,
че този глупак ще загине по най-жалък начин.
За щастие никой от придворните не разбираше арамейски.
Калигула изпрати писмо до управителя на Египет,
осведомявайки го, че гърците са изпълнили дълга си, като са протестирали с насилие срещу еврейската нелоялност, и че ако евреите продължават да упорствуват в непослушанието си, сам той ще пристигне с войска и ще ги унищожи. Междувременно нареди алабархът и всички други длъжностни лица от еврейската колония да се арестуват. Обяснявайки, че ако не било роднинството на алабарха с приятеля му Ирод Агрипа, щял да осъди и него, и брата му Филон на смърт. Единственото удовлетворение, което Ирод можа да даде на александрийските евреи, беше, че уреди да се махне управителят на
Египет. Убеди Калигула да го арестува под предлог, че навремето имал враждебни чувства към Агрипина (която, разбира се, беше майка на
Калигула) и да го заточи на един от малките гръцки острови.
Тогава Ирод каза на Калигула, който беше материално притеснен:
— Трябва да видя какво бих могъл да направя, за да събера пари за личната ти хазна. Брат ми Аристобул ме уведомява, че моят бунтовен чичо Антипа бил по-богат дори отколкото сме го смятали.

510
Понеже сега ти тръгваш към завоеванията си в Британия и Германия
— впрочем, ако се случи да минеш през Лион, предай, моля те, най- сърдечните ми поздравления на Антипа и Иродиада, — та, казвам,
понеже тръгваш, Рим ще изглежда много пуст за тия от нас, които остават. Това е благоприятна възможност да замина и да посетя пак моето царство; но веднага щом чуя, че си тръгнал насам, ще побързам да се върна у дома и надявам се да останеш доволен от усилията, които ще положа за теб.
А всъщност Ирод току-що беше получил тревожни новини от
Палестина. Потегли за Изток още в същия ден, който Калигула беше определил за военната си кампания; макар че мина почти цяла година,
преди Калигула да тръгне.
Калигула бе издал нареждане статуята му да бъде поставена в
Светая светих на Храма в Йерусалим, потайна вътрешна стая, която се смята обитавана от еврейския бог в неговия кедров ковчег и която се посещава само веднаж в годината от Първосвещеника. По- нататъшните му нареждания бяха статуята да се изнася от Светая светих в дни на обществени празници и да бъде почитана във външния двор от цялата конгрегация, еднакво от евреи и неевреи. Той или не знаеше, или не го беше грижа за дълбоката религиозна почит, която евреите хранят към своя бог. Когато прокламацията била прочетена в
Йерусалим от новия управител на Юдея, изпратен да замести Понтий
Пилат (който впрочем се бе самоубил при пристигането си в Рим),
започнали такива размирици, че управителят се видял принуден да потърси убежище в лагера извън града, където преживял нещо много подобно на обсада. Калигула получил вестта за това в Лион. Изпаднал в луд гняв и пратил писмо до новия управител на Сирия, който бе заместил приятеля ми Вителий, нареждайки му да събере голяма армия от сирийски помощни войски и с нея и с двата римски легиона под негово командуване да влезе в Юдея и да наложи декрета с меч.
Името на този нов управител беше Публий Петроний, римски войник от старата школа. Той не загубил време да изпълни нареждането на
Калигула, що се отнасяло до подготовката за похода, и потеглил към
Акра. Оттам написал писмо до Първосвещеника и най-видните еврейски благородници, известявайки ги за заповедите, които имал, и за готовността си да ги изпълни. Междувременно Ирод се бил включил в играта, макар да се стараел колкото може да остане в сянка.

511
Той посъветвал тайно Първосвещеника за най-добрия начин на действие. По негово предложение управителят на Юдея и войските му били изпратени на Петроний в Акра. Последвани били от делегация от десетина хиляди видни евреи, които отишли да се примолят да не се осквернява Храмът. Обяснили, че не са дошли с войнствени намерения, но въпреки това предпочитали да умрат, отколкото да допуснат подобна ужасна беда да се стовари върху земята на предците им, която незабавно щяла да бъде сполетяна от проклятие и да загине.
Заявили, че са политически верни на Рим и че никой не би могъл да се оплаче от тях за нелоялност или неплащане на данъците; но че все пак най-голяма вярност дължат на бога на техните предци, който всякога ги бил закрилял в миналото (докато спазвали законите му) и строго им бил забранил да обожават друг бог в неговите владения.
Петроний отговорил:
— Не съм вещ да се произнасям по религиозни въпроси. Може да е както казвате, но може и да не е. Моята лична вярност към императора не е поделена на политическа и религиозна половина. Това е неоспорима вярност. Аз съм негов слуга и ще изпълнявам заповедите му, каквото и да се случи.
Те отговорили:
— Ние сме верни роби на нашия господ бог и ще изпълняваме неговите заповеди, каквото и да се случи.
Тъй се стигнало до безизходица. Тогава Петроний навлязъл в
Галилея. По съвета на Ирод спрямо него не предприели враждебни действия, но макар да било време за есенната сеитба, нивите останали незасети и всички облекли траурни дрехи и поръсили главите си с пепел. Търговията и производството замрели. Нова делегация пресрещнала Петроний при Цезарея (Самарянска Цезарея),
възглавявана от Иродовия брат Аристобул, който пак повторил, че евреите нямат войнствени намерения, но че ако той настои да наложи императорския декрет, всички богобоязливи евреи ще загубят интерес към живота и земята им ще запустее. Това хвърлило Петроний в недоумение. Поискал съвет от Ирод, но Ирод, осъзнавайки несигурността на собственото си положение, вече бил отплавал за Рим.
Какво би могъл да стори войник като Петроний, човек всякога готов да се опълчи срещу най-свирепия враг, подреден в боен ред или нападащ го из засада с войнствени крясъци, когато тези достопочтени старци

512
пристъпвали към него с протегнати шии и казвали: „Не ще се съпротивляваме. Ние сме верни данъкоплатци на Рим, ала религиозният ни дълг принадлежи на бога на бащите ни, според чиито закони сме живели от ранно детство; убий ни, ако искаш, защото не бихме могли да видим бога си охулен и да продължим да живеем.“
Произнесъл им много искрена реч. Казал им, че негов дълг като римлянин е да спазва клетвата за вярност, която е положил пред императора, и да му се подчинява във всичко: и че те сами виждали как със своите войски той е напълно способен да изпълни получените заповеди. Въпреки това възхищавал се на тяхната неотстъпчивост и на въздържанието им от всякакви насилствени действия. Признал, че макар като управител на Сирия да знаел какъв е дългът му, то като хуманен и разумен човек намирал за невъзможно да изпълни онова,
което бил задължен да извърши. Не било присъщо на римляните да убиват невъоръжени старци само защото тези старци настояват да останат верни на бога на предците си. Казал, че пак ще пише на
Калигула и ще представи случая в най-благоприятна светлина. Твърде вероятно било Калигула да го накаже със смърт за това, но ако,
жертвувайки собствения си живот, успеел да спаси живота на хиляди работливи, мирни провинциали, готов бил да го стори. Подканил ги да укрепят духа си и да се надяват на най-доброто. Първото, което трябвало да сторят още щом напишел писмото, а той щял да го напише още същата сутрин, било да подхванат обработването на земята.
Изоставят ли я, чакал ги глад, последван от разбойничество и епидемии, а от това нещата щели да станат още по-лоши. Случило се,
че докато говорел, откъм запад внезапно се събрали буреносни облаци и завалял проливен дъжд. Обичайните есенни дъждове не били паднали през тази година и времето им било минало; тъй че това се сметнало като знамение за необикновено щастие и тълпите от жалеещи евреи се разпръснали с хвалебствени и радостни песни.
Дъждът продължил и скоро цялата земя се съживила.
Петроний сдържал думата си. Писал на Калигула, уведомявайки го да обмисли наново решението си. Евреите, съобщавал той, се показват напълно предани към императора, но твърдят, че страшно проклятие ще сполети страната им, ако каквато и да е статуя бъде вдигната в Храма — та била тя и на славния император. Спирал се подробно на отчайващия им отказ да обработват земята и заявявал, че

513
засега имало само две възможности: първата — да поставят статуята и да осъдят земята на запустение, което означавало огромна загуба от данъци, и втората, да се отмени императорското решение и да се заслужи вечната благодарност на един благороден народ. Умолявал императора, ако не друго, поне да отложи освещаването на статуята до след жетва.
Но преди писмото да стигне до Рим, Ирод Агрипа бе захванал да действува в полза на еврейския бог. Калигула и той се поздравиха с обич след тъй дългата раздяла, а Ирод бе донесъл със себе си големи сандъци, пълни със злато и скъпоценни камъни и други ценни предмети. Някои били от собствената му съкровищница, някои от тая на Антипа, а останалото е било, предполагам, принос от александрийските евреи. Ирод покани Калигула на най-скъпото пиршество, което някога е било давано в града; нечувани лакомства бяха поднесени, включително и пет големи баници, напълнени само с езици на чучулиги, много вкусни риби, донесени с голям съд с вода чак от Индия, а печеното беше от някакво животно, подобно на малък слон, но космато и от незнаен вид — намерили го вкочанено в леда на едно замръзнало кавказко езеро и го домъкнали дотук, зарито в сняг,
през Армения, Антиохия и Родос. Калигула бе удивен от пищността на трапезата и призна, че никога, дори да имал възможност, не би му стигнала изобретателност да измисли подобно изобилие. Напитките не отстъпваха на храната и Калигула тъй се развесели по време на яденето, подцени някогашната си щедрост към Ирод като нещо, за което не заслужавало да се споменава, и обеща да го надари с всичко,
което е по силите му да дарява.
— Поискай ми каквото щеш, мили Ироде — каза той, — и то ще е твое.
После повтори:
— Каквото щеш. Кълна се в собствената си божественост, ще го получиш.
Ирод възрази, че не бил дал това угощение с намерение да измъкне нещо от Калигула. Каза, че Калигула вече бил сторил за него толкова, колкото ни един владетел на този свят не бил направил за някой поданик или съюзник в цялата световна история и дори в преданията. Заяви, че бил повече от задоволен: не искал абсолютно нищо, освен да му се позволи поне донякъде да изрази своята

514
благодарност. Но Калигула, който продължаваше да си пийва от кристалната кана, все настояваше: нима нямало нещо много специално, което да иска? Някое ново източно царство? Например
Халкида или Итурия? Само да ги поиска — били негови. Ирод каза:
— Най-благородни и щедри, и божествени Цезаре, повтарям, че не искам нищо за себе си. Единственото, на което мога да се надявам, е правото да ти служа. Но ти вече прочете мислите ми. Нищо не може да убегне от удивително зорките ти и проницателни очи. Действително има нещо, за което желая да те помоля, но то е дар, който ще облагодетелствува само тебе. А моята награда ще бъде косвена —
славата, че съм бил твой съветник.
Любопитството на Калигула се възбуди.
— Не се страхувай да го поискаш, Ироде — рече той. — Нима не се заклех, че ще ти го дам, и нима не съм аз бог, който сдържа думата си?
— В такъв случай единственото ми желание — рече Ирод — е да се откажеш от намерението си да осветиш онази статуя в Храма в
Йерусалим.
Настъпи продължително мълчание. Сам аз присъствувах на това историческо пиршество и не помня друг път в живота си да съм се чувствувал по-неловко и по-развълнуван от тогава, когато очаквах да чуя резултата от смелостта на Ирод. Какво би могъл да стори
Калигула? Заклел се бе в собствената си божественост, в присъствието на свидетели, да удовлетвори молбата; и все пак как да отстъпи от решението си да унижи оня бог на евреите, който единствен от всички богове на света продължаваше да му се противи?
Най-сетне Калигула се обади. Проговори кротко, почти умолително, сякаш очакваше Ирод да го измъкне от това затруднение:
— Не разбирам, драги Ироде. Как предполагаш, че ще ме облагодетелствува удовлетворяването на тази ти молба?
Ирод беше премислил всичко в най-малки подробности още преди да седне на масата. Отвърна с видима искреност:
— Цезаре, да се постави свещената ти статуя в Йерусалимския храм, не ще означава да се увеличи славата ти. О, тъкмо обратното!
Знаеш ли какво представлява статуята, която сега се пази в най- скрития олтар на Храма, и какви обреди се извършват около нея в свети празници? Не? Слушай тогава и веднага ще разбереш, че онова,

515
което досега си смятал за инат от страна на моите едноверци, не е друго, а верноподаническо желание да не обидят твое величество.
Богът на евреите, Цезаре, е необикновено същество. Някои го смятат за антибог. Той изпитва вкоренено отвращение към статуите, особено към статуи с величествена стойка и изкусно изваяни, като статуите на гръцките богове. За да символизира омразата си към другите божества,
той наредил да се издигне в този вътрешен олтар една огромна, груба и смешна статуя на магаре. То има дълги уши, големи зъби и гигантски гениталии и на всеки религиозен празник жреците обругават тази статуя с най-скверни песнопения и я опръскват с най-отвратителни изпражнения и мръсотии, а сетне я возят на количка около вътрешния двор, та да може и цялата конгрегация да я оплюе; тъй че целият Храм замирисва на тукашната Голяма клоака. Това е тайнство. На него не се допущат неевреи, а самите евреи са задължени да мълчат под заплахата на проклятие. Освен това се и срамуват. Сега разбираш всичко, нали? Евреите първенци се страхуват, че ако се сложи твоя статуя в Храма, това ще доведе до големи недоразумения; че в своя религиозен фанатизъм простите хора ще я подложат на най-ужасно обругаване, въобразявайки си, че със своето усърдие те почитат. Но,
както казвам, вродената деликатност и святото мълчание, което им е наложено, не им позволяват да обяснят на нашия приятел Петроний защо предпочитат да умрат, отколкото да го оставят да приведе заповедта ти в действие. Добре, че аз съм тук, за да ти кажа онова,
което те не могат. Евреин съм само откъм майчина страна, та може би това ще ме избави от проклятието. Но във всеки случай поемам риска заради тебе.
Калигула налапа всичко това безрезервно, а дори и аз се подмамих от сериозния вид на Ирод. Единствените думи на Калигула бяха:
— Ако онези глупаци бяха откровени с мене така, както си ти,
мой най-скъпи Ироде, това щеше да спести на всички ни много неприятности. Смяташ ли, че Петроний вече е изпълнил заповедта ми?
— Моля се заради тебе все още да не е — отвърна Ирод. И тъй,
Калигула написа на Петроний кратичко писмо: „Ако вече си сложил статуята ми в Храма, както ти заповядах, нека си остане; но имай грижата ритуалът да бъде строго следен от въоръжени римски войници. Ако не, разпусни войската си и забрави цялата история. По

516
съвета на цар Ирод Агрипа стигнах до заключението, че въпросният
Храм е място крайно неподходящо, за да се сложи там моята свещена статуя.“
Това писмо се размина с писмото на Петроний. Калигула много се разгневи, че Петроний се е осмелил да му пише по този начин,
опитвайки се да го накара да промени решението си в името на някакъв си отвлечен хуманизъм. Той му отговори: „След като,
изглежда, ти цениш повече подкупите на евреите, отколкото моята императорска воля, съветвам те да се самоубиеш час по-скоро и по- безболезнено, преди да съм си послужил с тебе за такъв пример, който ще ужаси всички следващи поколения.“
Но стана тъй, че второто писмо на Калигула пристигнало късно
— корабът загубил главната си мачта между Родос и Кипър и не могъл да плава няколко дни, — вестта за смъртта на Калигула пристигнала първа в Цезария. Петроний почти приел юдейството, толкова бил облекчен.
Тук завършва първата част от историята на Ирод Агрипа, но вие ще чуете за него още, докато продължавам да ви разправям моята история.

517
ГЛАВА 5
И ето пак се връщаме към оня момент, когато се видях понесен из големия двор на двореца върху раменете на двамина преторианци, а императорската гвардия от германци се тълпеше наоколо ми и посвещаваше своите асъгаи в моя служба. Най-сетне успях да накарам преторианците да ме свалят и убедих четирима германци да ми донесат носилката. Донесоха я и седнах в нея. Съобщиха ми, че са решили да ме отнесат в лагера на преторианците, в другия край на града, където да ме пазят срещу евентуални посегателства за убийство.
Отново бях започнал да се противя, когато в задния край на тълпата ми се мярна нещо цветно. Ръка, облечена в пурпур, се размахваше към мене с едно странно кръгообразно движение, което ми спомни за ученическите години.
Казах на войниците:
— Струва ми се, че съзирам цар Ирод Агрипа. Ако желае разговаря с мен, нека дойде веднага.
Когато Калигула беше убит, Ирод не бил наоколо. Той ни бе последвал на излизане от театъра, но един от заговорниците, който се престорил, че го моли да ходатайствува пред Калигула за някакво благоволение, го отвел настрана, тъй че Ирод не бил свидетел на самото убийство. Ако действително съм го познавал така, добре, както си мисля, той непременно щеше да спаси живота на Калигула с някаква хитрост; а сега, като се е изправил пред трупа му, най- демонстративно му изразил благодарност за предишните благодеяния.
Прегърнал го, както бил облян в кърви, и го отнесъл нежно в обятията си до двореца, където го положил в императорското ложе. Дори пратил да доведат хирурзи, като че ли Калигула не бил все още умрял и имало възможност да му се помогне. А сетне се измъкнал от двореца през друга врата и бързо се върнал в театъра; там накарал Мнестер, актьора,
да изрече знаменитата си реч, оная, с която успокои възбудените германци и ги спря да изколят зрителите като отмъщение за смъртта на господаря им. После отново се втурнал назад към двореца. Когато чул

518
какво се е случило с мен, смело пристъпил в двора, за да види дали може някак си да ми помогне. Трябва да призная, че видът на кривата
Иродова усмивка — единият ъгъл на устните извит нагоре, другият смъкнат надолу — доста ме ободри. Първите му думи бяха:
— Поздравления, Цезаре, за избора: дълго да се радваш на почестите, с които те даряват тези храбри войници, и дано аз да имам славата на твой пръв съюзник!
Войниците бурно го акламираха. А след това, приближавайки ме и стискайки ръката ми в своята, той усърдно ми заприказва на финикийски, език, който знаеше, че познавам от проучванията ми в историята на Картаген, но който никой от войниците не разбираше.
— Чуй ме, Клавдий. Знам какво чувствуваш. Знам, че наистина не желаеш да станеш император, но заради всички нас, както и заради себе си, не ставай глупак. Не оставяй да ти се изплъзне онова, което боговете ти дават по свое желание. Мога да си представя какво си мислиш. Върти ти се лудешката идея да предадеш властта си на Сената веднага щом войниците те пуснат. Това ще бъде същинска лудост; то ще е сигналът за гражданска война. Сенатът не е друго освен стадо овце, но сред тях има и три-четири вълка, които са готови в мига,
когато се откажеш от властта, да се сбият помежду си за нея. Първо там е Азиатик, да не говорим пък за Виниций. И двамата бяха в заговора, затова сигурно са готови на най-необмислени неща, само и само да не бъдат екзекутирани. Виниций вече се смята за Цезар заради женитбата си с племенницата ти Лесбия. Ще я върне от заточението и двамата ще образуват силна комбинация. Ако ли пък не е Азиатик или
Виниций, сигурно ще е друг някой, вероятно Винициан. Ти си единственият възможен император за Рим и армиите ще застанат здраво зад теб. Ако не поемеш отговорността поради някакъв глупав предразсъдък, това ще е краят. Друго няма да ти кажа. Премисли го и горе главата!
После се извърна и викна на войниците:
— Римляни, поздравявам ви и вас. Не бихте могли да направите по-мъдър избор. Новият ви император е смел, щедър, учен и справедлив. Можете да му вярвате, тъй както вярвахте на славния му брат Германик. Не се оставяйте да ви заблуждава Сенатът или някои други военачалници. Дръжте за император Клавдий и той ще държи на

519
вас. Най-сигурното място за него е във вашия лагер. Тъкмо го посъветвах да ви се отплати щедро за верността ви.
С тези думи той изчезна.
Понесоха ме в носилката към техния лагер, подтичвайки в тръс.
Щом някой от носачите покажеше признаци на умора, заместваше го друг. Германците тичаха с викове напред. Аз стоях изтръпнал, владеех себе си, но никога в живота си не се бях чувствувал по-дълбоко нещастен. Сега, когато Ирод си бе отишъл, бъдещето ми се струваше отново съвсем безнадеждно. Тъкмо бяхме стигнали до Свещения път в подножието на хълма Палатин, насреща ни се зададоха пратеници да протестират срещу моята узурпация на монархията. Пратениците бяха двама народни трибуни. (Тази длъжност бе оцеляла от средните години на Републиката, когато народните трибуни са защищавали правата на обикновените граждани срещу тираничните стремежи на благородничеството: личността им беше неприкосновена и макар уж да не притежаваха законодателни права, бяха си издействували от нобилитета правото да налагат вето над всяко решение на Сената,
което не им се харесваше. Но Август и двамата му императорски приемници бяха взели също титлата „народен трибун“ заедно с прерогативите й; тъй че истинските народни трибуни, макар да продължаваха да бъдат избирани и да изпълняваха известни задължения под нареждане на императора, бяха изгубили първоначалната си власт.) Очевидно Сенатът бе избрал тези пратеници не само като знак, че целият Рим подкрепя протеста им, но и защото неприкосновеността на личностите им щеше да ги предпази от враждебността на моите войници.
Тези трибуни, които аз лично не познавах, не се държаха кой знае колко смело, когато спряхме да преговаряме с тях, нито се осмелиха да изрекат категоричното послание, с което, както научих сетне, били натоварени. Назоваха ме „Цезар“, титла, за която по онова време нямах претенции, тъй като не бях от рода на Юлиите; и смотолевиха много смирено:
— Прости ни, Цезаре, но Сенатът ще ти бъде много благодарен,
ако незабавно се явиш пред него: нетърпеливи са да узнаят твоите намерения.
Готов бях да отида, но преторианците не ми позволиха.
Изпитваха омраза към Сената, а сега, когато си бяха избрали свой

520
император, решени бяха да не го изпущат из очи и да отстояват всеки опит на Сената да върне Републиката или да издигне друг император- съперник. Разнесоха се гневни викове:
— Пръждосвайте се, чувате ли?
— Кажете на Сената да си гледа работата и ние ще си гледаме нашата!
— Няма да оставим и новият ни император да бъде убит!
Подадох се от прозорчето на носилката и казах:
— Моля да предадете уваженията ми на Сената и да съобщите,
че засега ми е невъзможно да приема любезната им покана. Вече съм приел друга. Подофицерите и войниците от дворцовата стража ме носят, за да ме обградят с гостоприемството си в преторианския лагер.
За нищо на света не бих желал да обидя тези предани воини. — И тъй,
продължихме нататък.
— Какъв шегаджия е новият ни император! — закискаха се те.
Като стигнахме лагера, приеха ме с по-голямо въодушевление,
отколкото можех да си представя. Войската на преторианците наброяваше около дванайсет хиляди пехотинци извън придадената към тях конница. Сега вече не само низшите офицерски чинове, но и по- висшите офицери ме признаха за император. Опитах се да ги разубедя,
доколкото можех, като им благодарях за доброжелателството. Заявих,
че не бих могъл да приема да стана техен император, докато не бъда одобрен от Сената, в чиито ръце беше изборът ми. Занесоха ме в генералния щаб и там се държаха с мен с почтителност, на каквато не бях привикнал, но всъщност си бях затворник.
Що се отнася до убийците, веднага щом се уверили, че Калигула е умрял и се измъкнали от преследващите ги германци, както и от носачите и телохранителите на Калигула, които се втурнали подире им с викове за мъст, те затичали към дома на Виниций, който не бе далеч от Форума. Там ги чакали легатите от трите градски кохорти, които бяха единствените редовни войски в града освен стражите и преторианците. Тези легати не бяха взели дейно участие в заговора, но били обещали да предоставят войските си на разположение на Сената тозчас щом Калигула бъде умъртвен и Републиката — възстановена.
Касий настоял някой веднага да отиде и да убие Цезония и мене: били сме твърде близки на Калигула, за да ни оставят да го надживеем. Един легат, Луп, доброволно предложил услугите си; той беше зет на

521
командира на преторианците. Отишъл в двореца, преминал с меч в ръката през много пусти стаи и накрая стигнал до императорската спалня, където лежал трупът на Калигула, окървавен и страхотен,
както го бил оставил Ирод. Но сега край леглото седяла Цезония,
положила главата му в скута си, а малката Друзила, единственото дете на Калигула, била на коленете й. Когато Луп влязъл, Цезония се вайкала над трупа:
— Мъжо, мъжо, трябваше да се вслушаш в съвета ми.
Като съзряла меча на Луп, тя вдигнала тревожен поглед към лицето му и разбрала, че е осъдена. Протегнала шия.
— Удряй силно — казала му, — не го прави нескопосано като другите убийци.
Цезония не беше страхливка. Той ударил и главата се търколила.
А сетне хванал малката, която се хвърлила към него, като хапела и дращела. Пипнал я за краката, блъснал главата й о една мраморна колона и я разбил. Винаги е неприятно да чуеш за убийството на дете:
но нека читателят ми повярва, че ако и той опознаеше малката
Друзила, любимката на баща си, също би копнял да извърши онова,
което извършил Луп.
Много се е изприказвало оттогава за смисъла на думите,
отправени от Цезония към трупа, защото наистина звучат неясно.
Смисълът им, казват някои, бил, че Калигула е трябвало да се вслуша в някакви нейни съвети за убийството на Касий, чиито намерения тя била подозряла, преди да е имал време да ги осъществи. Хората,
обясняващи ги по този начин, са ония, които винят Цезония за лудостта на Калигула, твърдейки, че тя му била объркала ума с някакво омайно биле, за да го привърже към себе си завинаги. А други настояват, и аз съм по-съгласен с тях, че е съветвала Калигула да усмири своята „неотстъпна суровост“ и да се държи като човечен и разумен смъртен.
Сетне Луп тръгнал да търси мене, за да довърши делото си. Но междувременно се подемали възгласите: „Да живее император
Клавдий!“ Той застанал на вратата на залата, където ставаше заседанието, и като видял колко съм популярен, обезкуражил се и тихо се измъкнал.
На Форума възбудените тълпи не можели да решат дали да викат радостни възхвали за убийците, или да крещят разярено, искайки

522
тяхната смърт. Пуснал се слух, че Калигула изобщо не е бил убиван и че цялата история е хитра измислица, съчинена от него самия, и че той само ги дебнел да изразят радостта си от смъртта му, за да подхване масови кланета. Тъкмо това искал да каже, шушукало се наоколо,
когато обещал да представи един съвсем нов спектакъл тази вечер,
наречен „Смърт, унищожение и загадките на подземния свят“.
Надделяло благоразумието и тъкмо подхващали да подвикват верноподанически: „Намерете убийците! Отмъстете за смъртта на нашия славен Цезар!“, когато Азиатик, бивш консул, който беше с внушително телосложение и приближен на Калигула, се показал на ораторската трибуна и възкликнал:
— Убийците търсите, така ли? Търся ги и аз. За да ги поздравя.
Как съжалявам, че не можах и аз да ударя поне веднъж. Калигула беше ужасно същество и те постъпиха благородно, като го убиха. Не ставайте идиоти, римляни! Всички вие мразехте Калигула и сега, след като е мъртъв, ще можете пак да дишате свободно. Върнете се по домовете си и отпразнувайте смъртта му с вино и песни!
Няколко военни отделения от градския гарнизон били наблизо и
Азиатик им казал:
— На вас, войниците, разчитаме да запазите реда. Най-после
Сенатът е пак върховен орган. Най-после пак сме Република.
Изпълнявайте заповедите на Сената и аз ви давам дума, че всеки от вас ще се намери по-богат, когато всичко се успокои. Да няма грабежи и бунтове. Всяко посегателство срещу хора или имущество ще се наказва със смърт.
Тъй народът веднага подхванал да аплодира убийците, Сената и
Азиатик.
От дома на Виниций онези от заговорниците, които бяха сенатори, поели към сградата на Сената, където консулите набързо били свикали събранието; ала в това време Луп дотичал от
Палатинския хълм и съобщил, че преторианците са ме обявили за император и ме водят към своя лагер. Тогава ми изпратили заплашително съобщение по двамината народни трибуни, които качили на кавалерийски коне и им заръчали да ме настигнат. Трябвало да ми предадат съобщението, все едно, че е издадено от заседание на
Сената: вече ви разправих как, щом стигна до същността на въпроса,
заплахата не прозвуча кой знае колко заплашително. Другите

523
заговорници, офицерите-преторианци, оглавявани от Касий, в това време завзели крепостта на Капитолия, където поставили една от градските кохорти.
Бих желал да съм бил свидетел на онова историческо събиране на Сената, на което се струпали не само всички сенатори, но и множество конници, както и други, които нямали място там. Щом пристигнала вестта за благополучното завземане на крепостта, всички напуснали Сената и се придвижили към храма на Юпитер, близо до нея, като по-сигурно място. Но обяснението, което дали, било, че уж официалното название на сградата на Сената било „Зданието на
Юлиите“ и че свободни граждани не бивало да се срещат в място,
посветено на династията, от чиято тирания сега най-сетне се били отървали. Щом се настанили удобно в новото си убежище, всички заговорили в един глас. Някои сенатори викнали, че споменът за
Цезарите трябвало да се изличи завинаги, статуите им да се разрушат,
храмовете — да се сринат. Но консулите се вдигнали и призовали към ред.
— Едно по едно, уважаеми — казали те. — Едно по едно.
Поканили сенатора Сенций да държи реч — защото в главата си той винаги си имаше по някоя готова и беше ефектен и убедителен оратор. Надявали се, че щом веднаж някой заговори както трябва,
вместо всички да си подвикват помежду си, да се поздравяват и да спорят, Сенатът ще се успокои и всичко ще си тръгне по реда.
Сенций започнал.
— Уважаеми сенатори — казал, — това е почти невероятно!
Осъзнавате ли, че най-сетне сме свободни, че вече не сме роби на лудостта на един тиран? О, аз вярвам, че и вашите сърца туптят силно и гордо като моето сърце, макар че кой би посмял да гадае докога ще трае това щастливо състояние? Във всички случаи да му се радваме,
докато можем, да бъдем щастливи! Изминаха почти сто години от деня, когато в този древен и славен град е било възможно да се възкликне: „Свободни сме!“ Естествено нито вие, нито пък аз можем да си припомним какво е било в ония дни да изречеш тези чудни слова и затова пък в настоящия момент душата ми пърха като свободна птичка. Колко щастливи са грохналите старци, които в края на един дълъг живот, прекаран в робство, де могат днес да изпуснат сетния си дъх с тези сладки думи на уста: „Свободни сме!“ И колко поучително е

524
за младежите, за които думата „свобода“ е само име, да разберат какво значи тя, когато чуят да се подема от всички уста: „Свободни сме!“ Но,
уважаеми сенатори, нека не забравяме, че само добродетелта е в състояние да опази свободата. Бедата на тиранията е, че тя обезсърчава добродетелта. Тиранията подхранва ласкателството и недостойния страх. При тиранията ние сме като сламки, раздухвани от вятъра на прищевките. Първият ни тиранин е бил Юлий Цезар. От неговото управление насам няма злина, която да не сме преживели. Защото от
Юлий насам започва упадък в достойнствата на императорите, които са били избирани, за да ни управляват. Всеки е посочвал за приемник човек, по-недостоен от него самия. Тези императори мразеха добродетелта с дълбока омраза. А най-ужасен от всички беше този Гай
Калигула — дано духът му бъде подложен на мъчения! — враг както на човеците, тъй и на боговете. Щом веднъж тиранът стори зло някому,
смята се, че този човек таи в себе си омраза, макар и с нищо да не я показва. Скалъпват му процес като на престъпник и го осъждат без никаква надежда за помилване. Същото се случи с моя зет, един достоен, честен конник. Но сега, повтарям, ние сме свободни. Сега сме отговорни само един пред друг. Отново този Сенат е място за свободни слова и честни разисквания. Да си признаем — бяхме страхливци,
живяхме като роби, научавахме за непоносими беди, сполетели нашите съседи, но докато не ни засягаха нас самите, мълчахме си. Уважаеми сенатори, нека гласуваме най-големите почести, на които имаме право,
на убийците на тирана, особено на Касий Херея, който бе пръв двигател в цялата тази героична история. Неговото име би трябвало да стане по-славно дори от името на Брут, който уби Юлий Цезар, или от съименника на Касий, който подкрепяше този Брут и също нанесе удар; защото Брут и Касий със своята постъпка сложиха началото на една гражданска война, която потопи страната в дълбока поквара и нещастие. А делото на Касий Херея не би могло да доведе до подобно бедствие. Той се предостави, като истински римлянин, на разположение на Сената и ни подари безценната свобода, която тъй дълго, о, толкова дълго ни бе отказвана!
Тази детинска реч била аплодирана неистово. Кой знае как, но никой не се сетил, че този Сенций бе един от най-изтъкнатите ласкатели на Калигула и дори си бе заслужил прозвището Галеното кученце. Ала сенаторът, който седял до него, изведнъж забелязал, че

525
Сенций носи на пръста си златен пръстен с огромна камея — портрет на Калигула от оцветено стъкло. Този сенатор беше също тъй предишен любимец на Калигула, но ревностен да блесне с републиканската си добродетелност, измъкнал пръстена от ръката на
Сенций и го запратил на пода. Всички се втурнали да го тъпчат. Тази въодушевена сцена била прекъсната от влизането на Касий Херея.
Придружавали го Аквила, Тигъра, двамина други преториански офицери, които били сред убийците, и Луп. Влизайки в Сената, Касий дори не извърнал поглед към претъпканите пейки с възбудени сенатори и конници, а се отправил към двамата консули и ги поздравил.
— Каква е паролата за днес? — запитал той.
Ликуващите сенатори сметнали това за най-възвишения миг в живота им. По време на Републиката консулите съвместно са били главнокомандуващи на военните сили, освен ако не са назначавали някой диктатор, който е имал старшинство над тях; но бяха минали повече от осемдесет години, откакто те не бяха давали паролата за деня. Първият консул, и той от котилото на любимците, се надигнал важно и отвърнал:
— Паролата, префекте, е Свобода.
Изтекли десет минути, преди аплодисментите да затихнат дотолкова, че да се чуе отново гласът на консула. Тогава той скочил възбудено, за да съобщи, че са се върнали посланиците, които били пратили при мен от името на Сената: те разказали как не съм бил в състояние да се отзова на повикването на Сената и как съм обяснил, че принудително съм отведен в лагера на преторианците. Тази вест извикала ужасено смайване и объркване сред сенаторите, последвали я остри пререкания, в резултат на които моят приятел Вителий предложил да се повика цар Ирод Агрипа: Ирод, бидейки външен човек, но дълбоко свързан с политическите събития в Рим, и човек с голям авторитет както в Запада, тъй и в Изтока, можел да им даде подходящ съвет. Някой подкрепил Вителий, като изтъкнал, че Ирод се ползува с влияние пред мене, че е уважаван от преторианците и че в същото време е благоразположен към Сената, сред чиито членове има много лични приятели. И тъй, изпратили човек да помоли Ирод да се яви час по-скоро. Смятам, че сам Ирод си е уредил тази покана, но все пак не съм сигурен. Във всеки случай той не изявил нито голяма

526
готовност, нито нежелание да се яви. Пратил един слуга да слезе долу и да съобщи на вестителя, че ще се приготви след няколко минути, но че в момента моли за извинение, защото не е облечен и е в спалнята си. Скоро слязъл, ухаещ много силно на един особен ориенталски парфюм, наречен пачули, за което много го подкачаха в двореца:
разправяха, че този парфюм оказвал неустоимо въздействие върху
Киприя. Калигула, всякога щом усетеше, че Ирод се е пръскал с него,
започваше да души и казваше:
— Ироде, ах ти, верен съпруже! Как умееш да разгласяваш брачните си тайни!
Както разбирате, Ирод не е искал да се знае, че е прекарал толкова дълго време на Палатинския хълм, иначе биха го заподозрели в пристрастие. Той всъщност напуснал двореца преоблечен като слуга,
размесил се с тълпата на Форума и току-що се бил прибрал у дома си,
когато пристигнал пратеникът. Употребил парфюма за алиби и изглежда, че му повярвали. Когато пристигнал в Храма, консулите му обяснили как стоят нещата, а той се престорил на изненадан да научи,
че аз съм провъзгласен за император и взел надълго да ги увещава, че е неутрален по политическите въпроси на града. Заявил, че не е друго освен съюзнически цар и най-верен приятел на Рим и че би желал да си остане такъв, ако му разрешат, все едно какво ще е управлението.
— Въпреки това — рекъл, — понеже виждам, че се нуждаете от съвета ми, готов съм да говоря откровено. Републиканската форма на управление ми се струва, при дадени обстоятелства, нещо много ценно. Бих могъл да кажа същото за една умерена монархия. Едва ли някой ще може, според мен, да твърди категорично, че едната форма на управление е съществено по-добра от другата. Доколко ще е подходяща всяка от тези форми, зависи от темперамента на народа, от способността на управника или управниците, от географската площ на държавата и тъй нататък. Само едно основно правило е задължително и то е следното: никой разумен човек не би дал и толкова (тук той щракнал презрително с пръсти) за каквото и да е управление, все едно дали ще е демократично, плутократично, аристократично или автократично, което не би могло да разчита на вярната подкрепа на военните сили на държавата, която то желае да управлява. И тъй,
уважаеми сенатори, преди да започна да ви предлагам каквито и да

527
били практични съвети, ще трябва да ви задам един въпрос. Въпросът ми е: имате ли подкрепата на армията?
Виниций скочил да му отговори.
— Цар Ироде — викнал той, — градските кохорти са ни верни до последния войник. Тук, сред нас, тази вечер виждаш и тримата им командири. Освен това имаме на склад много оръжия, както и големи парични суми, с които да заплатим на другите войски, които ще се опитаме да съберем. Сред нас има мнозина, които биха могли да организират войскови дружини от личните си домашни роби и с радост ще им дарят свободата, щом те изявят готовност да се бият за
Републиката.
Ирод демонстративно закрил уста с ръка, тъй че всички да видят как се опитва да потули усмивката си.
— Приятелю мой Виниций — казал той, — съветът ми за това е:

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: