Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

416
на страх. Обичаха го и войските в Долната провинция, командувани от тъста му Апроний — защото Гетулик беше женен за сестрата на онази
Апрония, която уж моят шурей Плавций беше хвърлил през прозореца.
При падането на Сеян Тиберий насмалко не го осъди на смърт, защото бе обещал дъщеря си за съпруга на Сеяновия син, но той се отърва,
като написа едно смело писмо на императора. Заяви му, че „дотогава,
докато го оставят на командирския пост“, могат да разчитат на неговото верноподаничество и на това на войниците му. Тиберий мъдро го остави на мира. Но Калигула му завиждаше за популярността и още щом пристигнал, наредил да го арестуват.
Калигула не ме покани на този поход, затова не съм очевидец настаналото и не мога да го опиша с подробности. Единственото, което знам, е, че Ганимед и Гетулик били обвинени в заговорничене —
Ганимед уж се стремял към монархията, Гетулик му съдействувал, —
та и двамата били осъдени на смърт без никакъв съдебен процес.
Лесбия и Агрипинила (съпругът на последната скоро бе починал от воднянка), и те били уж в заговора. Прокудил ги на някакъв остров край бреговете на Африка, близо до Картаген. Бил много жарък, много безводен остров, където ловът на сюнгери бил единственото препитание и Калигула им наредил да изучат гмуркането за сюнгери,
защото не можел повече да ги изхранва. Но преди да бъдат изпратени на острова, трябвало да изпълнят една задача: да извървят пешком целия път до Рим — чак от Лион, под въоръжена охрана и да се редуват в носенето на ковчежето с праха на Ганимед. Това им било наказанието за постоянното им прелюбодейство с Ганимед, както обясни Калигула в едно надменно писмо до Сената. Надълго и широко се спираше върху невижданото си милосърдие, гдето ги оставял живи.
Та те се били проявили по-зле и от най-обикновени проститутки: ни една честна проститутка не би си позволила да иска, а и да получава такива огромни суми за своите безпътства!
Нямах причина да жаля за племенниците си. Бяха отвратителни като Калигула в постъпките си и се отнасяха към мен много злобно.
Когато бебето на Агрипинила се роди, три години преди това, тя запита как да го кръсти. Калигула отвърна:
— Наречи го Клавдий, ще видиш какъв красавец ще порасне.
Агрипинила се разгневи дотолкова, че едва не удари Калигула;
вместо туй бързо се извърна и се изплю отгоре ми, а после се разплака.

417
Бебето бе наречено Луций Домиций
[1]
. Лесбия беше прекалено горделива, за да ми обръща каквото и да било внимание или да забелязва присъствието ми. Ако се случеше да се срещнем в някой тесен коридор, тя продължаваше да върви по средата, без да забави крачка, и ме караше да се долепвам до стената. Трудно ми беше да си припомням, че са деца на милия ми брат и че бях обещал на Агрипина да сторя всичко по силите си, за да ги пазя.
Възложен ми беше неприятният дълг да замина за Франция,
начело на посланичество от четирима бивши консули, за да поздравим
Калигула за потушаването на заговора. Това бе първото ми посещение на Франция от невръстните ми години насам и много съжалявах, че трябва да отида. Наложи се да заема пари от Калпурния за пътни разноски, защото имението ми и жилището ми още не се бяха продали,
а и не разчитах Калигула да се зарадва, като ме види. Пътувах с кораб от Остия и слязох в Марсилия. Оказа се, че след като прокудил племенниците ми, Калигула продал на търг скъпоценностите,
украшенията и дрехите, които били занесли със себе си. За тези неща получил толкова големи суми, че продал и робите им. Наддаването станало между богати провинциали, които искали да си спечелят слава, като кажат: „Да, еди-какво си принадлежеше на императорската сестра. Купих го лично от него!“ Това дало на Калигула друга идея.
Старият дворец, където живееше Ливия, сега беше затворен. Задръстен беше от стари мебели, картини и спомени от Август. Калигула нареди всичко да му се изпрати от Рим и ме натовари аз да отговарям за сигурното му и бързо пристигане в Лион. Писа ми: „Изпрати го по суша, не по море. Скаран съм с Нептун.“ Писмото пристигна в деня преди заминаването ми, затова възложих тази работа на Палас.
Трудността се състоеше в това, че всички излишни коне и коли бяха иззети за транспорта на Калигуловата армия. Но Калигула беше дал нареждането, тъй че трябваше някак си да бъдат намерени и коне, и каруци. Палас отиде при консулите и им показа заповедта на Калигула.
Те се принудиха да съберат всички обществени пощенски коли и лекарски талиги, както и конете, които въртяха мелниците, а това създаде голямо разбъркване.
Случи се тъй, че една майска привечер, тъкмо преди залез- слънце, Калигула, застанал на моста в Лион и зает във въображаем разговор с местния речен бог, ме зърна да се приближавам отдалече по

418
пътя. Познал носилката ми по дъсчицата за зарове, която бях закрепил отгоре й: залъгвам се на дългите пътешествия, като хвърлям зарове сам със себе си. Той ми подвикна гневно:
— Хей, уважаеми, а къде са колите? Защо не си довел колите?
Викнах в отговор:
— Небесата да благословят твое величество! Страх ме е, че колите ще дойдат чак след няколко дни. Вървят по суша, през Генуа.
Колегите ми и аз пристигнахме по вода.
— Тогава по вода ще се и върнеш, драги — рече той. — Ела тука!
(40 г. от н.е.)
Когато стигнах до моста, двама войници германци ме извлякоха от носилката и ме отнесоха на парапета над средната арка, където ме поставиха с гръб към реката. Калигула се затича напред и ме блъсна долу. Направих две обратни превъртания и паднах от височина, която тогава ми се видя поне хиляда стъпки, преди да докосна водата.
Помня, че си казах: „Роден в Лион, загинал в Лион!“ Реката Рона е много студена, много дълбока, много бърза. Тежката ми роба се полели по ръцете и краката, но някак си успях да се задържа на повърхността и да се измъкна на брега зад едни лодки, на около половин миля надолу по течението, откъдето мостът не се виждаше. Плувам много по-добре, отколкото мога да вървя: мишниците ми са здрави и понеже съм дебеличък от застоялия живот, а и защото обичам да си похапвам,
нося се като тапа. Между другото Калигула не можеше да плува дори на един размах.
Изненада се, като ме видя след няколко минути да подскачам по пътя, и здравата се разсмя на вонящата, изпокаляна дрипа, в която бях увит.
— Къде беше, драги ми Вулкане? — подвикна той. Отговорът ми прозвуча незабавно:
… много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя,
грабна ме той за крака и захвърли през прага
небесен,
цял ден се носих в простора и заедно с бавния залез
паднах във Лемнос и само искрица живот ми
остана.

419
— Вместо „Лемнос“ да се разбира „Лион“ — казах аз.
Той седеше на парапета, а тримата ми спътници-посланици се бяха прострели по корем един до друг в нозете му. Краката му опираха на вратовете на двамината, а острието на меча му се крепеше на плешките на третия, съпруга на Лесбия, който хлипаше и молеше за прошка.
— Клавдий — изпъшка той, когато чу гласа ми, — помоли императора да ни помилва: та ние дойдохме да му донесем възторжените си поздравления.
Като че ли Омир бе написал пасажа, който процитирах нарочно за този случай. Казах на съпруга на Лесбия:
Калигула беше очарован. Той се обърна към тримата молители:
— На колко оценявате живота си? По на петдесет хиляди златици всеки, така ли?
— На колкото ти кажеш, Цезаре — отмаляло отвърнаха те.
— Тогава да изплатите на бедния Клавдий тази сума веднага щом се върнете в Рим. Той ви спаси живота с остроумния си език.
Тъй им позволиха да се надигнат, а Калигула ги накара начаса да подпишат едно обещание да ми заплатят сто и петдесет хиляди златици в срок от три месеца. Казах на Калигула:
— Най-добродетелни Цезаре, ти се нуждаеш повече от мен. Ще приемеш ли сто хиляди от мене, когато ми ги заплатят, от благодарност за собственото ми спасение? Ако склониш да приемеш този подарък,
ще ми останат още петдесет хиляди, което ще ми позволи да си
Там бях веднага прибран и спасен от мъжете
синтийски.
Мълниевержецът Зевс Олимпийски, щом само
поиска,
би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.
Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи
и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще
стане.

420
изплатя встъпителната вноска. Много се тревожа за това си задължение.
А той отговори:
— Готов съм да сторя всичко, което ще ти донесе душевен мир!
— И ме нарече Златната си пара.
Така ме спаси Омир. Но само няколко дни след това Калигула ме предупреди да не съм цитирал повече Омир.
— Прекалено го надценяват този автор. Решил съм да наредя да приберат стиховете му и да ги изгорят. Защо да не въведа философските препоръки на Платон? Нали си чел „Републиката“?
Великолепно произведение. Платон е смятал да премахне всички поети от своята идеална държава: той е казал, че те до един са лъжци,
и наистина са такива.
Запитах:
— Твое божествено величество, смяташ ли да изгориш и други поети освен Омир?
— О, да, разбира се. Всички прехвалени поети. На първо време
— Вергилий. Много е скучен. Опитва се да подражава на Омир, а не може.
— А някои историци?
— Да, Ливий. Още по-скучен е. Опитва се да бъде като
Вергилий, а не може.
[1]
Впоследствие императорът Нерон. — Б.авт.
↑

421

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: