Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

402
Когато Апоний се събуди, откри, че дължи деветдесет хиляди златици за тринадесет гладиатори, които изобщо не бе искал. Един от гладиаторите, които бях купил, беше отличен борец, но Калигула се обзаложи на голяма сума с мене срещу него. Когато настъпи денят на борбата, гладиаторът едва се крепеше на крака си. Загуби битката.
Изглежда, Калигула бе слагал опиати в храната му. Мнозина богаташи посещаваха тези търгове и охотно наддаваха големи суми не защото им трябваха гладиатори, а защото развържеха ли кесиите си сега, по-сетне
Калигула нямаше да заведе процес срещу им и да им отнеме и живота,
и парите.
Забавно нещо се случи в деня, когато моят гладиатор падна.
Калигула се бе обзаложил с мен на огромни суми срещу петима борци с тризъбци и мрежи, или рециарии, които трябваше да се бият със същото число ловци, въоръжени с меч и щит. Примирил се бях да загубя хилядата златици, които ме бе накарал да заложа срещу петте хиляди негови; защото още в началото на борбата разбрах, че рециариите са били подкупени да загубят. Седях до Калигула и подметнах:
— Е, както виждам, ти ще спечелиш, но смятам, че тия рециарии не се бият както трябва.
Един по един ловците заобиколиха рециариите, които се предадоха, докато накрая и петимата лежаха по лице на пясъка, а над всеки стоеше по един ловец с вдигнат меч. Зрителите сведоха палци в знак, че трябва да бъдат убити. Калигула като председател имаше право да реши дали да се вслуша в съвета им, или не. Вслуша се.
— Убийте ги! — викна той. — Те не се постараха да победят!
Какво злощастие за рециариите, на които той тайно беше обещал да пощади живота, ако се оставят да загубят; защото аз не бях единственият, принуден да се обзаложи за тях — той трябваше да спечели цели осемдесет хиляди златици, ако загубеха. Добре, но един толкова се разгневи, загдето го бяха измамили, че внезапно се вкопчи в своя ловец, свали го и успя да докопа един тризъбец, който се търкаляше наблизо, както и една мрежа, и хукна да бяга. Ако искате,
вярвайте, но в края на краищата аз спечелих своите пет хиляди! Първо,
този разгневен рециарий уби двамина от ловците, които бяха гърбом към него и приемаха овациите на публиката за сразяване на жертвите си, а сетне изтрепа и останалите трима, както се втурнаха срещу му, по

403
на няколко крачки един от друг. Калигула се разплака от яд и възкликна:
— О, чудовище такова! Гледай, изби петима надеждни гладиатори с този свой ужасен тризъбец!
Като казвам, че съм спечелил своите пет хиляди, искам да кажа всъщност, че бих могъл да ги спечеля, ако не бях достатъчно тактичен да се откажа от облога.
— Не е честна борба това — един да убие петима — казах.
До това време Калигула всякога се изказваше за Тиберий като за голям негодник и подтикваше всички останали да правят същото. Но един ден пристигна в Сената и произнесе дълга хвалебствена реч за него, заявявайки, че той бил дълбоко недооценен човек и че никой не бивало да казва нито дума срещу него.
— В качеството си на император аз, ако пожелая, имам право да го критикувам, но вие нямате право. В същност обвинявам ви в държавна измяна. Преди няколко дни един сенатор заяви в своята реч,
че братята ми Нерон и Друз били убити от Тиберий, след като били хвърлени в затвора с неверни обвинения. Какво удивително изказване!
А след това измъкна протоколите, които уж беше изгорил, и прочете дълги извадки от тях. Доказа, че Сенатът не се е усъмнил в доказателствата, събрани против братята му от Тиберий, а че единодушно е гласувал да му бъдат предадени за наказание. Някои дори доброволно бяха дали доказателства срещу им. Калигула каза:
— Ако сте знаели, че доказателствата, които Тиберий ви е представил (най-добросъвестно), са били фалшиви, тогава вие сте убийците — не той; и едва след неговата смърт се осмелихте да прехвърлите собствената си жестокост и подлост върху него. Или пък,
ако навремето сте вярвали, че доказателствата са верни, в такъв случай той не е никакъв убиец и вие предателски скверните личността му. Ако ли пък сте смятали, че са неверни и че той сам ги е знаел за неверни, в такъв случай вие сте толкова виновни за убийствата, колкото и той, а на всичко отгоре сте и страхливци!
Той смръщи лице подобно на Тиберий и махна с ръка, като че съсичаше някого, също като Тиберий, което извика страховити спомени за процесите за държавна измяна, а сетне изрече с резкия глас на Тиберий:

404
— Добре го каза, синко! Тия псета са послушни само докато ги риташ. Гледай ги — за тях Сеян уж беше бог, а изведнъж се извъртяха и го разкъсаха на парчета. Същото ще сторят и с тебе, стига да им се удаде. Всички те мразят и се молят за твоята смърт. Чуй моя съвет —
гледай само личните си интереси и слагай удоволствията пред всичко друго. Никой не обича да го командуват и единственият начин, по който запазих мястото си, беше да накарам тая смет да се страхува от мене. Стори същото. Колкото по-зле се отнасяш с тях, толкова повече ще те почитат.
След това Калигула отново въведе смъртното наказание за държавна измяна, заповяда речта му веднага да бъде изсечена на бронзова плоча и да бъде поставена на стената на Сената, над седалищата на консулите, а сетне изтича навън. През този ден не работихме повече: изпаднахме в униние. Но на другия ден възхвалихме Калигула като управник, искрен и верен на синовния си дълг, и гласувахме ежегодни жертвоприношения за неговото милосърдие. Какво друго бихме могли да сторим? Зад гърба си той имаше цялата армия, в ръцете си държеше властта над нашия живот и смърт и докато се намереше някой достатъчно смел и силен да извърши покушение срещу живота му, единственото, което ни оставаше, беше да го коткаме и да се надяваме на най-доброто.
Няколко вечери по-късно, на едно угощение, той внезапно избухна в бурен смях. Никой не знаеше на какво се смее. Двамата консули, ято седяха до него, запитаха дали ще благоволи да им разреши да се посмеят с него. На това Калигула избухна в още по-бурен кикот, от очите му потекоха сълзи.
— Не — задави се той, — тъкмо това е смешното. Това е шега,
но никак не ще ви развесели. Смях ме е, като си помисля, че с едно мое кимване могат да ви прережат гърлата ей тук, начаса.
Сега вече срещу двадесетте най-известни богаташи в Рим се заведоха дела за държавна измяна. Не им дадоха възможност да се самоубият предварително и всички бяха осъдени на смърт. Един от тях, висш магистрат, се оказа много беден. Калигула заяви:
— Глупак такъв! Защо се преструваше, че има пари? Аз напълно му повярвах. Умря си за нищо.
Спомням си един-единствен човек, който си спаси живота при обвинение за държавна измяна. Беше Афер, човекът, който бе съдил

405
братовчедка ми Пулхра, адвокат, известен с красноречието си.
Престъплението му се състоеше в това, че бе сложил надпис на една статуя на Калигула в преддверието на дома си в смисъл, че на двадесет и седем години императорът вече бил консул за втори път. Калигула реши, че това е държавна измяна — присмех за неговата младост и упрек срещу му, че е заел длъжността, преди да има законното право да стори това. Той съчини една дълга, добре подготвена реч срещу
Афер и я произнесе в Сената с цялото си ораторско красноречие, а всеки жест и тон бяха грижливо репетирани. Калигула обичаше да се перчи, че бил най-добрият адвокат и оратор в света, и държеше много повече да блесне над Афер с красноречие, отколкото да осигури смъртната му присъда и да прибере парите му. Афер осъзна това и се престори на удивен и смаян от гениалността на Калигула като обвинител. Той взе да повтаря доводите срещу самия себе си, един по един, като се възхищаваше от тях с професионална безпристрастност и възклицаваше: „Да, това е съвсем неопровержимо“ или „Той изстиска до капка този аргумент“ и още — „Истинска дилема“, и „Ах, как владее думите си!“
Когато Калигула привърши и седна с тържествуваща усмивка,
запитаха Афер дали има да каже нещо. Той отговори:
— Нищо, освен че се смятам за много злощастен. Разчитах да използувам ораторските си дарби, за да уталожа поне мъничко императорския гняв за непростимото ми безразсъдство по въпроса за оня проклет надпис. Ала Съдбата хвърли подправен зар срещу ми.
Императорът разполага с абсолютна власт, доводите му срещу мен са неопровержими, освен това владее красноречие, което не бих могъл да се надявам да постигна дори и да ме оправдаят и да се уча, докато стана стогодишен!
Осъдиха го на смърт, но на другия ден го помилваха.
Понеже споменах за подправени зарове — когато в града пристигаха богати провинциали, всякога ги канеха на обед в двореца, а сетне им се предлагаше дружеска игра на зар. Те оставаха изненадани и удивени от щастието на императора: той печелеше при всяко хвърляне и ги обираше до пара. Да, Калигула всякога играеше нечестно. Ето например: свали от служба консулите и им наложи тежка глоба под предлог, че били отпразнували обичайния празник в чест на Августовата победа над Антоний при Акциум.

406
Заяви, че това било обида срещу праотеца му Антоний.
(Междувременно назначи Афер на едно от свободните консулски места.) Казал ни беше на един обяд няколко дни преди това, че както и да постъпели консулите, все щял да ги накаже: защото, ако откажели да устроят празненството, щели да обидят праотеца му Август. Тогава именно Ганимед направи една съдбоносна грешка. Той възкликна:
— Ама ти наистина си бил хитър, драги! Хванал си ги и от двете страни. Но бедните глупци би трябвало да устроят празника, ако имат ум в главата; защото Агрипа всъщност е свършил цялата работа при
Акциум, а и той ти е праотец, тъй че поне ще почетат двама от тримата ти сродници.
Калигула каза:
— Ганимеде, край на приятелството ни.
— О — продължи Ганимед, — не ми казвай това, драги! Нима изрекох нещо обидно?
— Напусни масата! — заповяда Калигула.
Веднага разбрах къде бе сбъркал Ганимед. Сбъркал бе двойно.
Ганимед, като братовчед на Калигула по майчина линия, водеше произхода си от Август и Агрипа, но не и от Антоний. Всичките му предци бяха от партията на Август. Затова тактично би трябваше да избягва подобна тема за разговор. А пък Калигула мразеше всеки намек за роднинството си с Агрипа, човек от просто семейство. Но още се въздържаше да вдигне ръка срещу Ганимед. Разведе се с Лолия,
заявявайки, че била ялова, и се ожени за една жена на име Цезония. Тя не беше нито млада, нито хубава и бе дъщеря на един низш офицер от стражата, омъжена за пекар нещо подобно, от когото имаше вече три деца. Но от тази жена се излъчваше нещо, което привличаше Калигула по начин, който никой не можеше да обясни, а най-малко — той самият. Той често казваше, че ще измъкне тайната от нея, та ако ще да трябва да я подложи на най-тежки мъчения, за да разбере защо я обича тъй всеотдайно. Разправяше се, че го била спечелила с някакъв любовен еликсир и че това именно го било довело до лудостта. Но любовният еликсир бе само догадка, а той си беше започнал да полудява много преди да я срещне. Тъй или инак, тя вече беше бременна от него, а той бе дотолкова развълнуван от мисълта, че ще стане баща, че се ожени за нея. Наскоро след сватбата си за Цезония

407
той възвести публично своята божественост. Посети храма на Юпитер на Капитолия. С него бил и Апелес. Попитал Апелес:
— Кой е по-велик бог — Юпитер или аз?
Апелес се поколебал, помислил, че оня се шегува, а и не искал да богохулствува срещу Юпитер в неговия собствен храм. Калигула подсвирнал на двамина от германците и ги накарал да разсъблекат
Апелес и да го бичуват пред статуята на Юпитер.
— По-бавничко — наредил той на германците. — По-бавно, че повече да го боли.
Бичували го, докато припаднал, после го свестили със светена вода и продължили да го бият, докато умрял. След туй Калигула разпрати писма до Сената, възвестявайки своята божественост, и нареди незабавно издигане на голям храм в съседство с храма на
Юпитер, „за да мога да съжителствувам с моя брат, Юпитер“. Там сложи своето изображение, три пъти по-голямо от естествения му ръст, направено от чисто злато, което всеки ден бе обличано в нови дрехи.
Но скоро след това се скара с Юпитер и го чуха да го заплашва гневно:
— Ако още не си разбрал кой е господарят тук, ще те изпратя в
Гърция, да знаеш.
Както изглежда, Юпитер се извинил и Калигула казал:
— О, стой си на проклетия Капитолий. Аз се премествам на
Палатинския хълм. Там е много по-хубаво. Ще си вдигна там храм,
достоен за мене, мръсен дърт гъргорещ измамник!
Друго забавно нещо стана, когато Калигула посети храма на
Диана, придружаван от един бивш управител на Сирия, на име
Вителий. Вителий се беше проявил там отлично, изненадвайки с бърз преход през Ефрат царя на Партия, когато оня се готвел да нападне провинцията. Хванат на неудобен за сражение терен, партският цар бил принуден да подпише унизителен мирен договор и да изпрати синовете си заложници. Забравих да спомена, че Калигула бе взел в колесницата най-големия син като пленник, когато преминаваше през моста. Та Калигула завиждаше на Вителий и сигурно щеше да го осъди на смърт, ако Вителий не беше предупреден от мене (беше ми приятел) как да постъпи. Едно мое писмо го очакваше още при пристигането му в Бриндизи и щом стигна в Рим и бе допуснат до

408
Калигула, той се просна на земята и му отдаде почит като на истинско божество. Това стана преди вестта за божествеността на Калигула да бъде официално оповестена, затова Калигула го прие като личен почин. Вителий му стана близък приятел и даде израз на благодарността си към мен по най-различни начини. Както вече казах,
Калигула бил в храма на Диана и разговарял с богинята — не със статуята, а с невидимото й присъствие. Запитал Вителий дали и той я вижда, или забелязва само лунната светлина. Вителий се разтреперил силно, като че обзет от благоговение, и с очи, сведени към земята,
отговорил:
— Само вие, боговете, господарю, сте облагодетелствувани да се виждате един друг.
Калигула останал доволен.
— Тя е много красива, Вителий, и често идва да спи с мене в двореца.
По това време аз отново се намерих в беда. Отначало си казах,
това ще е заговор на Калигула да се отърве от мене. И все още не съм сигурен дали не е било така. Един мой познайник, човек, с когото често играех на зарове, подправил едно завещание и дори си направил труда да подправи и печата ми, уж, че съм му бил свидетел. За мое щастие не беше забелязал, че в единия край ахатовата гема на печата бе отчупена и всякога оставяше следа върху восъка. Когато внезапно ме арестуваха с обвинението за заговор за измама и ме дадоха под съд,
аз подкупих един войник да отнесе тайно писмо до приятеля ми
Вителий, с което го заклевах да спаси живота ми, както аз бях спасил неговия. Помолих го да намекне за отчупеното крайче на Калигула,
който щеше да съди по делото, и да има подръка един истински мой печат, който да подаде на Калигула, за да направи сравнението. Но
Калигула трябваше да де подтикнат сам да открие разликата и да си припише всички заслуги за това. Вителий уреди нещата много тактично. Калигула откри отчупеното, похвали се, че имал набито око,
и ме пусна със строго предупреждение в бъдеще да си подбирам приятелите. На фалшификатора отрязаха и двете ръце и му ги окачиха около врата, за назидание. Ако ме бяха сметнали за виновен, на мен щяха да отрежат главата. Калигула ми го каза на вечеря същата вечер.
Аз му отвърнах:

409
— Милостиви боже, наистина не разбирам защо си тъй грижлив към моя живот.
Всеки племенник се ласкае от похвалите на чичо си. Той се отпусна малко и ме запита, намигайки на останалите сътрапезници.
— А каква оценка би дал ти на живота си тази вечер, смея ли да попитам?
— Вече съм го оценил — една пара.
— Че как достигна до такава скромна сума?
— Всеки живот има своя облагаема стойност. Откупът, платен от семейството на Юлий Цезар на пиратите, които го пленили и заплашвали да го убият — макар те отначало да поискали много повече от това, — не надхвърлял двайсет хиляди в злато. Тъй че животът на Юлий Цезар всъщност не е струвал повече от двайсет хиляди. Жена ми Елия веднаж бе нападната от разбойници, но успя да ги склони да й пощадят живота срещу една аметистова брошка за петдесет златици. Тъй че Елия струваше само петдесет златици. А
моят живот бе спасен от счупено късче ахат, което не според мене,
повече от една четирийсета част от двайсет грана. А двайсет грана от ахат като този не струват може би повече от един сребърник. Така че отчупеното парченце, ако някой би могъл да го намери — нещо извънредно трудно, или пък да се намери купувач, което ще е още по- трудно, — би струвало една четирийсета от един сребърник или точно една пара. Тъй че и моят живот струва точно една пара…
— „Ако му се намери купувач“ — закикоти се той, възхитен от собственото си остроумие. Как се смяха всички, включително и аз! И
дълго след това в двореца ме наричаха „Терунций“ Клавдий вместо
Тиберий Клавдий. Терунций е латинската дума за една пара.
За богослуженията му трябваха жреци. Той беше свой собствен върховен жрец, а подчинени му бяхме аз, Цезония, Вителий, Ганимед,
четиринадесет бивши консули и неговият благороден приятел и кон
Инцитат. Всеки от тези подчинени трябваше да заплати по осемдесет хиляди златици за честта. Той помогна на Инцитат да си събере сумата, като наложи годишен налог в негово име върху всички коне в
Италия: не платяха ли, пращаха ги в скотобойната за стари коне.
Помогна на Цезония да си събере сумата, като наложи такса в нейно име на всички женени мъже за правото да спят с жените си. Ганимед,
Вителий и другите бяха богати; и макар да се видяха принудени да

410
продават имоти на загуба, за да съберат осемдесет хиляди в звонк в най-кратък срок, все пак си останаха заможни. Но не и бедният
Клавдий. Предишните хитрости на Калигула с продажбата на гладиаторите и скъпия наем, който ми искаше за привилегията да спя и да се храня в двореца, ме бяха оставили само с някакви си трийсет хиляди в брой, а нямах вече и никакви имоти освен малкото ми имение в Капуа и къщата, завещана ми от мама. В същата тази вечер на вечерята заплатих на Калигула трийсетте хиляди и му казах, че веднага ще обявя за продажба цялото си имущество, за да мога да му платя остатъка, когато намеря купувач.
— Нямам нищо друго за продаване — обясних му аз.
Калигула прие думите ми като чудесна шега.
— Нищо друго ли? Ами тези дрехи, които носиш?
По това време вече бях осъзнал, че е по-разумно да се преструвам на полуумен.
— Небеса! — възкликнах. — Как можах да ги забравя. Би ли бил тъй любезен да ги продадеш на търг вместо мен на компанията? Ти си най-добрият специалист по наддаването в света.
Взех да събличам всичките си дрехи, докато не ми остана друго освен една салфетка за маса, която той набързо уви около слабините ми. Продаде сандалите ми на някого за сто златици, робата ми — за хиляда и тъй нататък, а пък аз всеки път му изразявах безкрайното си задоволство. Тогава той реши да продаде и салфетката. Аз казах:
— Вродената ми скромност не ще ми попречи да пожертвувам и последната си дрипа, ако сумата, която тя ми донесе, ще ми помогне да изплатя остатъка от вноската. Но в този случай, уви нещо много по- властно от срама не ми позволява да я продам.
Калигула се намръщи:
— Какво е то? Какво е по-силно от срама?
— Обожанието ми към тебе, Цезаре! Това е твоя салфетка.
Салфетка, която ти любезно ми предостави за прекрасната вечеря.
Тази малка игра намали дълга ми едва с три хиляди. Но убеди
Калигула в моята бедност. Трябваше да се откажа от жилището си и от мястото си на трапезата и за известно време отидох да живея при
Бризеида, бившата прислужница на майка ми, която се грижеше за къщата, докато й се намереше купувач. Калпурния дойде да живее с мене там и ако щете, вярвайте, милото момиче все още пазеше парите,

411
които й бях дал вместо огърлици, маймунки и копринени дрехи, и ми предложи да ми ги заеме. Нещо повече — добитъкът ми не бил измрял, както ми беше казала, нито снопите били изгорели. Това било просто хитрост, за да ги продаде тайно и да скрие парите за черни дни.
Даде ми ги всичките — две хиляди златици, заедно с подробен отчет за продажбата, подписан от моя управител. Тъй че се оправихме добре.
Но за да поддържам версията за пълната си бедност, излизах всяка вечер с една кана, подпрян на патерица вместо с носилка, и купувах вино от кръчмите.
Старата Бризеида често повтаряше:
— Господарю Клавдий, всички си мислят, че съм освобожденка на майка ти. Но не е така. Аз станах твоя робиня, когато ти стана господар, и ти ми върна свободата, а не тя, нали така?
Отговарях й:
— Разбира се, Бризеида. Един ден публично ще разоблича тази лъжа.
Беше мила старица и ми бе предана от сърце. Живеехме в три стаи, заедно, прислужваше ни един стар роб и, общо взето, бяхме щастливи.
Детето на Цезония, момиченце, се роди месец след като
Калигула се ожени за нея. Калигула заяви, че било дете-чудо. Взе детето и го положи на коленете на статуята на Юпитер — туй стана преди разрива му с Юпитер, — за да направи сякаш и Юпитер свой почетен съучастник в бащинството, а сетне го сложи ръцете на статуята на Минерва и го остави да посуче малко от мраморната гръд на богинята. Нарече я Друзила, името, от което покойната му сестра се бе отказала, когато се превърна в богинята Пантея. Детето и то бе направено жрица. Калигула събра парите й за началната вноска, като отправи жалостив призив към народа, оплаквайки се от своята бедност и от големите разноски, свързани бащинството, и откри фонд, наречен
„Друзила“. Постави касички на всяка улица с надписи „За храна на
Друзила“, „За напитки на Друзила“ и „За зестра на Друзила“ и никой не смееше да мине покрай стражите, поставени там, без да пусне една- две медни монети.
Калигула обичаше много милата си Друзила, която се оказа също тъй преждевременно развито дете, като него самия. Драго му беше да я учи на своята „неотстъпна суровост“, като подхвана уроците още

412
преди детето да проходи и да проговори както трябва. Поощряваше я да измъчва котета и кучета и да дращи с острите си нокти очите на малките си другарчета.
— Няма никакво съмнение кой е баща ти, хубавице моя —
кискаше се той, когато тя се проявяваше особено обещаващо. А
веднъж, в мое присъствие, се надвеси над нея и хитро подхвърли:
— А пък за първото истинско убийство, което извършиш, скъпа,
стига това да е бедният ти прачичо Клавдий, ще те направя богиня.
— Ще ме направиш ли богиня, ако убия мама? — изфъфли малкото чудовище, — Мразя я мама.
Златната статуя за храма му беше друг голям разход. Изплати я,
като издаде прокламация, че щял да получава новогодишните си подаръци при главната порта на двореца. Когато настъпи денят,
изпрати преториански части да подкарат градската тълпа нагоре по
Палатинския хълм под заплахата на мечовете и накара хората да изтръскат всяка своя пара в големи бъчви, които беше наредил там за целта. Съобщиха им, че ако се опитат да се изплъзнат от преторианците или да скрият дори един грош, подлежат на незабавно смъртно наказание. До вечерта две хиляди големи бъчви се напълниха догоре.
Пак по същото време той заяви на Ганимед, на Агрипинила и на
Лесбия:
— Трябва да се засрамите от себе си, мързеливи търтеи такива!
Какво работите? Та вие сте същински паразити. Нима не знаете, че всеки мъж и всяка жена в Рим работят, за да ме издържат? Всеки жалък просяк-носач с радост ми дава една осма от надницата си,
същото прави и всяка бедна проститутка.
Агрипинила се обади:
— Да, братко, но ти ни измъкна всъщност всичките пари под един или друг предлог. Не ти ли стига?
— Да ми стига ли? Не, не ми стига. Наследените пари не са като честно спечелените. Ще ви накарам вас, момчета и момичета, да се хванете на работа.
И тъй, той обяви в Сената, раздавайки листовки, че в еди-коя си нощ в двореца щял да се открие изключителен и великолепен публичен дом с развлечения по вкуса на всекиго, доставяни от личности с най-знатен произход. Вход — само хиляда златици.

413
Напитки — безплатни. Със съжаление трябва да кажа, че Агрипинила и Лесбия не се възпротивиха кой знае колко на унизителното предложение на Калигула, дори сметнаха, че много ще се забавляват.
Ала настояха на правото да си избират клиентите и на това Калигула да не взема много висок процент от спечелените пари. За мое отвращение и аз бях въвлечен в тая работа, преоблечен като смешник- вратар. Калигула, надянал маска и с преправен глас, беше сводникът и си послужи с всички познати своднически хитрости, за да лиши гостите си и от удоволствието, и от парите им. Когато те се възмущаваха, викаше мен да ги пропъждам. В ръцете съм силен, по- силен от повечето хора, макар краката да не ми вършат работа: затова будех голям смях със схванатия си вървеж и с неочакваните здрави хватки, които прилагах върху гостите, когато успявах да ги докопам.
Калигула процитира с театрален глас следните редове от Омир:
Това е пасажът в първата песен на „Илиада“, където сакатият бог куцука по Олимп и другите богове му се присмиват. Лежах на пода и налагах съпруга на Лесбия с юмруци — рядко ми се падаше да си върна за стари обиди — и като се надигнах, отговорих:
и се довлякох до масата с напитките. Калигула остана възхитен и изрече нова строфа, която се намира тъкмо преди пасажа с
„неугасващия смях“:

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: