Създаване на партньорство

18 всички останали момчета имаха нови бейзболни ръкавици, нови велосипеди, изобщо всичко ново.
Родителите ни осигуряваха основното като храна, дом и дрехи. Но това бе горе-долу всичко. Баща ми имаше навика да казва:
– Ако искаш нещо, работи за него.
Ние искахме много неща, но възможностите за работа за деветгодишните момчета не бяха много.
– Какво трябва да правим, за да правим пари? – попита Майк.
– Не знам – отвърнах аз. – Но би ли искал да ми бъдеш партньор?
Майк се съгласи и така, през онова съботно утро, стана първият ми бизнес партньор.
Цялата сутрин разменяхме идеи как да правим пари. От време на време се сещахме за
„готините момчета“, които се забавляваха във вилата на Джими. Болеше ни малко, но тази болка беше позитивна, защото ни вдъхнови да продължаваме да мислим по какъв начин да правим пари. Най-сетне същия следобед идеята ни връхлетя като гръм от ясно небе. Майк я беше открил в някакъв учебник. Развълнувани си стиснахме ръцете – от партньорството ни се бе родил бизнес.
През следващите няколко седмици с Майк обикаляхме квартала, чукахме по вратите и питахме съседите дали биха запазвали за нас тубичките от използваните си пасти за зъби. С озадачен вид и усмивка на лицето, повечето от тях се съгласяваха. На въпроса на някои от тях какво бяхме замислили да правим, отговаряхме:
– Не можем да ви кажем. Това е бизнес тайна.
С времето това започна да създава проблем за майка ми. За трупането на нашата су- ровина бяхме избрали едно място в близост до пералната ѝ машина. Купчината използ- вани тубички от паста за зъби в кафявата картонена кутия от шишета кетчуп растеше постоянно.
Накрая майка ми реши да се намеси. Не можеше да издържа повече да гледа увели- чаващите се използвани смачкани тубички от паста за зъби.
– Какво правите, момчета? – попита тя. – И не желая да чувам отново, че това е бизнес тайна. Направете нещо с това тук или ще го изхвърля.
С Майк започнахме да я умоляваме да почака още малко, тъй като скоро щяхме да съберем достатъчно използвани тубички и да поставим начало на производството. И я информирахме, че чакаме още неколцина от съседите да си довършат пастата за зъби, за да вземем тубичките. Мама ни отпусна още една седмица.
Датата за стартиране на производството наближаваше и напрежението растеше. Пър- вото ми партньорство вече бе заплашено от надвисналото предупреждение за „освобож- даване на терена“, отправено от собствената ми майка! Задачата на Майк беше да по- моли съседите да довършат по-бързо пастата си за зъби под предлог, че зъболекарите и без това препоръчват зъбите да се мият по-често. Аз, от своя страна, започнах да сгло- бявам производствената линия.
И един ден, прибирайки се вкъщи с един приятел, баща ми завари в двора на дома си две деветгодишни момчета, насочили цялото си внимание към работеща с пълна пара производствена линия. Всичко наоколо бе посипано със ситен бял прах. Върху дълга маса бяха наредени малки картонени кутии от мляко, събрани в училище, а семейният грил работеше на максимум.
Татко тръгна към нас предпазливо, след като паркира колата в началото на алеята, водеща към гаража, тъй като производствената линия блокираше пътя натам. Когато се приближиха, двамата с приятеля му видяха поставеното върху грила стоманено гърне,

19 в което празните тубички от паста за зъби се топяха. По онова време тубичките не бяха пластмасови, а от олово. Затова първо изчаквахме боята по тях да изгори, след което ги пускахме в металното гърненце. Щом оловото се втечнеше, го изливахме в празните картонени кутии от мляко през малката дупка в горния край.
Кутиите от мляко бяха запълнени с гипс – разпръснатият наоколо бял прах всъщност беше гипс. В бързината бях съборил торбата и сега целият двор изглеждаше като след снежна виелица. Кутиите от мляко бяха външните контейнери за гипсовите калъпи.
Татко и приятелят му наблюдаваха как наливаме внимателно разтопеното олово през малката дупка в горния край на кубичния гипсов калъп.
– Внимателно – каза татко.
Кимнах, без да вдигам поглед. Най-сетне, щом приключих с наливането, оставих сто- маненото гърне и се усмихнах на баща си.
– Какво правите, момчета? – попита е неуверена усмивка той.
– Правим това, което ти си ми казвал да правя. Забогатяваме – отвърнах аз.
– Точно така – додаде Майк, като се усмихна широко и кимна в знак на потвържде- ние. – Ние сме партньори.
– А какво има в тези гипсови калъпи? – поинтересува се татко.
– Виж – рекох аз. – Партидата трябва да се е получила добра.
С едно чукче ударих преградата, която разделяше куба на две. Внимателно отделих горната половина на гипсовия калъп и оттам падна една оловна монета.
– О, не! – възкликна баща ми. – Вие леете монети от олово!
– Точно така – потвърди ентусиазирано Майк. – Правим каквото ни казахте да пра- вим. Пари.
Приятелят на татко се обърна и избухна в смях. Татко се усмихна и поклати глава.
Пред него, между разпаления грил и кутия с празни тубички от паста за зъби, стояха две покрити с бял прах момчета, ухилени до уши.
Той ни помоли да оставим всичко и да седнем с него на стълбите пред къщата. И с усмивка започна да обяснява какво означава думата „фалшифицирам.“
Мечтите ни бяха разбити.
– Искате да кажете, че това е незаконно? – попита с потреперващ глас Майк.
– Остави ги – намеси се приятелят на баща ми. – Може би имат вроден талант – нека го развиват.
Баща ми го изгледа гневно.
– Да, незаконно е – промълви тихо той. – Но вие проявихте страхотна изобретател- ност и оригиналност. Продължавайте в същия дух. Наистина се гордея с вас!
Разочаровани, с Майк стояхме мълчаливо двайсетина минути, преди да се заемем с разчистването на получилата се в резултат на усилията ни безредица. Бизнесът ни бе закрит в деня, в който бе открит. Докато чистех белия прах, вдигнах поглед към Майк и казах:
– Джими и приятелите му май са прави. Ние сме бедни.
Баща ми тъкмо тръгваше, когато казах това. Обърна се и рече:
– Момчета, бедни сте само ако се предадете. Повечето хора само мечтаят да станат богати и говорят за това. А вие предприехте нещо по въпроса. Много се гордея и с двама ви. Ще го повтаря отново: Продължавайте. Не се отказвайте.
С Майк стояхме безмълвно. Това бяха хубави думи, но ние все така не знаехме какво да правим.
– Тогава защо ти не си богат, татко? – попитах аз.

20
– Защото избрах да стана учител. Учителите не мислят за забогатяване. Ние просто обичаме да преподаваме. Иска ми се да можех да ти помогна, но наистина нямам пред- става как се правят пари.
С Майк се обърнахме и продължихме разчистването.
– Всъщност знам – додаде баща ми. – Ако искате да научите как да станете богати, не питайте мен. Говорете с таткото на Майк.
– С моя татко ли? – възкликна Майк и направи физиономия.
– Да, с твоя татко – повтори с усмивка баща ми. – С баща ти имаме един и същ банкер и той неведнъж го е хвалил ентусиазирано пред мен. Няколко пъти ми е казвал, че баща ти няма равен на себе си, когато става дума за правене на пари.
– Моят татко? – попита отново невярващо Майк. – Тогава защо нямаме хубава кола и хубава къща като богатите деца в училище?
– Хубавата кола и хубавата къща не означават непременно, че си богат или че знаеш как да правиш пари – отговори баща ми. – Таткото на Джими работи за захарната план- тация. Неговото положение не е много по-различно от моето. Той работи за една ком- пания, аз съм на държавна работа. Колата му е собственост на компанията. Компанията за производство на захар има финансови проблеми и нищо чудно скоро таткото на
Джими да остане без нищо. Твоят татко е различен, Майк. Той изглежда изгражда им- перия и подозирам, че след няколко години ще бъде богат човек.
Като чухме тази новина, с Майк отново се оживихме. С подновени сили се захванахме отново с разчистването на безредицата, създадена от нашия безславно провалил се пръв бизнес. И вече крояхме планове как и кога да говорим с бащата на Майк. Проблемът беше, че той работеше много и често се прибираше късно вечерта. Баща му притежа- ваше складове, строителна компания, верига магазини и три ресторанта. И именно рес- торантите го задържаха до толкова късно.
След като приключихме с чистенето, Майк взе автобуса за вкъщи. Беше решил да говори с баща си същата вечер и да го попита дали може да ни научи как да станем богати. Преди да тръгне, Майк обеща да се обади веднага, след като говори с баща си, дори да е станало късно.
Телефонът звънна в осем и половина вечерта.
– Добре – съгласих се аз. – Следващата събота.
И затворих телефона. Бащата на Майк се бе съгласил да се срещне с нас.
Следващата събота, в седем и половина сутринта, хванах автобуса в посока бедната част на града.

Изтегляне 2.9 Mb.

Сподели с приятели: