Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

12. Злополуки

Законът за резонанса се грижи за това никога да не можем да влезем в контакт с нещо, с което ня­маме нищо общо. Все пак функционалните взаимовръзки са вещественият посредник, необходим за една проява на корпорално, телесно равнище. За да нарисуваме картина, се нуждаем от платно и бои -но те не са причина, а само веществени посредни­ци, с чиято помощ художникът придава съответна форма на вътрешната картина. Би било глупаво да се откажем да тълкуваме изказа на картината с ар­гумента, че боите, платното и четката са действи­телните причини за нея.

Ние си търсим злополуките така, както си тър­сим „болестите" и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота винаги, носим самите ние. Тук няма изключения - ето защо можем да престанем да ги търсим. Когато някой страда, винаги страда само от себе си (независимо от тежестта на страданието!). Всеки е едновременно и извършител, и жерт­ва. Докато човек не открие и двете в себе си, е не­възможно да бъде излекуван. По силата, с която хората ругаят проектирания навън „виновник", може лесно да се отсъди колко много ненавиждате винов­ниците в себе си. Тук липсва разбирането, което позволява да бъдат обединени в едно образите на извършителя и на жертвата.

Прозрението, че злополуките са несъзнателно мо­тивирани, не е ново. Още Фройд в книгата си „Психотерапия на всекидневието" е представил нещаст­ните случаи като резултат от неосъзнато намере­ние, наред със забравянето, губенето на предмети и други подобни дребни неудачи. Оттогава психосоматичните изследвания са успели да докажат и в ста­тистически смисъл съществуването на т. нар. „личност, предизвикваща злополуки". Под това се разбира една специфична структура на личността, която е предразположена да разработва конфликти­те си под формата на нещастни случаи. Още през 1926 г. немският психолог К. Марбе е издал книга със заглавие „Практическа психология на катастрофите и трудовите злополуки", в която е изложил наблюде­нията си, че човек, претърпял една злополука, ще претърпи с по-голяма вероятност и нови, в сравне­ние с онзи, който никога не е бил жертва на нещас­тен случай.

В основополагащия труд на Александър върху психосоматичната медицина, публикуван през 1950 г., откриваме следните бележки по темата: „Едно проучване на пътно-транспортните произшествия в Кънектикът показало, че в продължение на шест години една малка група (само 3,9 на сто от заме­сените в пътни произшествия) шофьори са предиз­викали 36,4 на сто от всички катастрофи. Едно го­лямо предприятие, в което работели много водачи на камиони, се разтревожило от високите цени, зап­лащани за ремонт на катастрофиралите коли, и направило проучване за причините за злополуките, за да намали тяхната честота. Между другото, били проучени трудовите характеристики на отдел­ните шофьори и в резултат на това претърпелите най-много катастрофи били назначени на други мес­та. С тази проста мярка предприятието успяло да намали броя на катастрофите до една пета от пър­воначалния им брой. Но най-интересното в това проучване било, че шофьорите с висок коефициент на катастрофи запазили склонността си да ги предизвикват и на новата си работа. Това недвусмисле­но показва, че съществува нещо като предразположени към злополуки хора и че въпросните индивиди запазват това си качество при всякакъв вид дей­ност, включително и във всекидневния живот" (Александър, „Психосоматична медицина").

По-нататък: Александър стига до извода, че „в повечето нещастни случаи се съдържа елемент на преднамереност, макар това намерение едва ли е осъзнато. С други думи: повечето злополуки са не­съзнателно мотивирани". Този поглед към по-стара­та литература по психоанализа, между другото, по­казва, че наблюдението ни върху злополуките в ни­какъв случай не е ново и че е необходимо много дъл­го време, докато определени (неприятни) истини проникват (ако изобщо това стане!) до съзнанието на обществото.

В по-нататъшните ни разсъждения ни интересу­ва не толкова описанието на определена „личност, предизвикваща злополуки", колкото, преди всичко, значението на самата злополука, когато тя се случ­ва в живота ни. Дори и даден човек да не е типич­на личност, предизвикваща злополуки, в станалия не­щастен случай все пак е скрито някакво послание -целта ни е да ви научим да го разбирате. Ако в жи­вота на един човек инцидентите следват един след друг, това само показва, че този човек не е решил съзнателно проблемите си и така поуките, които си вади по принуда, ескалират. Това че някой осъщес­твява корекциите си най-напред в злополуките, съо­тветства на т. нар. „locus minoris resistentiae” при други хора. Една злополука директно и драстично поставя под въпрос начина на действие, постъпки­те и поетия житейски път на човека. Тя е цезура⁵ в живота и от тази гледна точка трябва да се анализира. При това цялото протичане на злополуката би трябвало да се разглежда като театрална пиеса и да се направи опит за разбиране на точната ѝ структура, като се свърже с обстоятелствата, при които човек живее. Злополуката е карикатура на собствената проблематика - точно толкова сполучлива и толкова болезнена, колкото всяка карикатура.