Будизмът : Дао на философията
ГЛАВА VI ДА ПРЕВЪЗМОГНЕШ ДУАЛНОСТТА
Изтегляне 444.5 Kb.
|
Свързани:
Истинска световна история - Сагата на човечеството
| ГЛАВА VI
ДА ПРЕВЪЗМОГНЕШ ДУАЛНОСТТА Бих искал да започна с една дискусия върху символиката на мъжкото и женското в тантристката йога, а след това да премина към останалите аспекти на Махаяна. В тантристкото изкуство постоянно се сблъскваме с нещо специфично - всеки буда или по-скоро аспект на Буда си има своето женско съответствие. И не само това, те си имат и различни форми, в зависимост от нивото, на което са се проявили. Например, петимата дхяни-буди понякога са представяни като розов цвят - единият е в центъра, а другите четирима го обкръжават. Всеки дхяни-буда се проявява и под формата на бодхисаттва, а всеки бодхисаттва на свой ред - под формата на херука, т. е. в един грубоват, причудлив и общо взето неясен облик, в който често го изобразяват с бича глава. Но всички те са само форми на първите петима дхяни-буди. Тоест, независимо дали се проявяват под формата на бодхисаттва или херука, всички те могат да бъдат сведени до това първоначално ядро от дхяни-буди. Затова пък всички тези фигури имат женски съответствия и въпросните двойки мъж-и-жена (Горе-долу онова, което Юнг би нарекъл сизигия) винаги се изобразяват сплетени в чувствена прегръдка, потънали в тоталната ласка на съвкуплението. От пръв поглед е ясно, че тази прегръдка ще трае во веки веков и никога няма да приключи, а също и че тази идея или образ е просто начин да бъде представено присъщото на живота свойство да резонира. Основното ударение в тантристката йога пада върху самопознанието. Без резонанс нищо няма да се случи. Представете си стая, в която всички стени, подът и таванът са звукоизолирани. Тук едва ли ще чуеш онзи, който ти приказва, защото гласът се разпространява чрез резонанс. Благодарение на резонанса можеш да изпиташ и онова несравнимо удоволствие да пееш в банята. Тя резонира с твоя глас и в един момент неминуемо стигаш до извода, че той си е много добър. Ето защо цигулките, челата и виолите имат кухи дървени тела - за да карат звуците им да резонират и по този начин да се получи нещо като плейбек. Може би това е причината, поради която всички ние толкова обичаме да правим снимки, да си записваме разни неща и най-вече да помним. Всички те са форми на резонанс. Човекът с пълна амнезия, който не си спомня нищо, не би бил способен на самопознание. Вероятно има форми на живот, които дори не знаят, че ги има. Аз например не зная дали отделните клетки, съставящи моето тяло, знаят, че съществуват. Но може и да знаят. Може да си имат някоя великолепна система за резониране, за която аз не зная нищо, и да се притесняват какво възнамерявам да правя с тях и по този повод да си правят конференции и симпозиуми, да взимат разни решения, свързани с моята особа, която дори и не подозира каква отговорност носи. Кой знае? Може би, когато умираме, нашите клетки си казват: „Бог е мъртъв." Водят разни теологични диспути и се вайкат: „Леле, какво стана, отсега нататък ще трябва сами да се грижим за себе си." Да, може и да имаме някаква подобна система, но не мога да твърдя това със сигурност. Във всеки случай, за да узнаеш, че съществуваш, ти имаш нужда от ехо. По този повод съчиних следния лимърик: Познавах аз младеж един и той веднъж говореше си сам: „Като погледнеш, уж е тъй: аз знам, че знам, но туй, що иска ми се да узная, е азът, който мене знае, когато зная аз, че знам, че знам.” Ние сме абсолютно омаяни от цялата тази идея за запомнянето и записването. Съберат ли се някъде повече хора, все ще се намери някой да каже: „Ех, че е хубаво! Що не се сетих да донеса камера.” Но в записването, регистрирането, на дадено нещо винаги има и печалба, и загуба. Ето защо някои хора смятат, че нещата трябва да се фотографират, а други предпочитат да им се полюбуват и после ги пускат да си отидат. Сблъсквал съм се с този феномен, когато пътувах със студенти в Япония. Студентите си носеха фотоапарати и непрекъснато снимаха. Аз също си носех фотоапарат и непрекъснато снимах, но в същото време усещах, че докато е с мене, фотоапаратът ще ме откъсва от действителността. Така де, имах си една кутийка, в която се опитвах да уловя живота. Разбира се, страхотно е да се прибереш у дома и да разглеждаш снимките, които си направил, но работата е там, че която и фотография да вземеш, тя не издържа никакво сравнение с действителното преживяване, което е било запечатано на нея. Има нещо невероятно интригуващо във фотографията и живописта. И двете са форми на възпроизвеждане, което важи и за сексуалността. Те наподобяват сексуалното възпроизвеждане с това, че ти казват: ти си тук и си жив, т. е. резонират на живота. Една религиозна школа казва: „Пусни се от всичко. Не се привързвай. Живей за мига.” Кришнамурти обичаше да повтаря: „Престани да се опитваш да запомниш всичко.” Хубаво е да помниш някои факти - име, адрес, телефонен номер и други такива, но не бива да се залисваш със спомените си, да ги лелееш, един вид: „Ще си запазя за спомен къдрицата на моята приятелка и от време на време ще я изваждам, ще си я гледам и така ще се чувствам прекрасно.” Това е вкопчване в спомена, което те задържа в миналото и то без да ти позволява да мръднеш. Но има и друга философска школа, пълна противоположност на горното, чийто девиз е като заглавието на една от книгите на Хенри Милър, Remember to remeber, която пък казва: „Дръж на всичко. Бъди ангажиран. Пази къдрицата на твойто гадже, пази и всички фотографии.” Знаете, че в някои къщи пианото е буквално зарито от фотографии и сувенири. Ходих веднъж на гости на актрисата Глория Суонсън. Божичко, никога не бях виждал къща, пълна с толкова много спомени! Където и да погледнеш, виждаш само Глория Суонсън - фотографирана по този и този случай, получила грамота за еди какво си, еди каква си награда и т. н. Веднъж пък бях на гости на съпругата на един бивш кентърберийски архиепископ - цялата къща бе превърната в мемориал, истинско стълпотворение от надгробни паметници, че и с медни табели: „Подарено за това”, „Подарено за онова” и всякакви такива. Е, как да не си кажеш: „Този човек изобщо жив ли е? Та той е затънал в миналото.” Но от друга страна, какво е животът без спомен, резонанс и ехо? Едва ли е нужно да посочвам двусмислеността на всичко това. Ако си мъдър човек, няма да заемеш ничия страна, а ще заемеш и двете. Това е смисълът на единството между самсара и нирвана. От една страна, ти се пускаш от всичко и живееш във вечното настояще, защото това е всичко, което го има. Споменът е една илюзия; всичко това си е отишло. Всичко това, което по един или друг начин ти е направило впечатление, вече го няма. Има само едно вечно сега, настоящият миг, и никога няма да има нищо друго. Всеки спомен се появява в настоящето; паметта съществува във вечното сега. От друга страна пък е страшно забавно да хванеш живота за ушите и да го превърнеш в ехо, да си го къташ, че даже да се влюбиш и да се обвържеш с него. Реджинал Блайт веднъж ми написа писмо, в което казваше: „С какво се занимаваш сега? Колкото до мен, аз съм зарязъл всякакви там сатори и просветления и се опитвам да се привържа към колкото се може повече хора и вещи.” Това е номерът с балансирането, както когато караш велосипед. Усетиш ли, че политаш на едната страна, ти моментално се накланяш на другата и ето че се изправяш. По същия начин, когато установиш, че твърде много си се привързал към живота, ти коригираш това прекомерно ангажиране с извода, че не съществува нищо друго, освен вечното сега. И тогава, когато усетиш, че отново си в безопасност, тъй като вечното сега е единственото, което съществува, ти си грабваш шапката и се ангажираш с някое обществено, политическо, любовно, семейно, научно или артистично начинание. Двете неща винаги вървят заедно. Това е и смисълът на сексуалната символика в тантристката йога. Мъжът узнава, че съществува [като мъж], само когато има жена, т. е. има ехо. И жената узнава за своето съществуване, само когато има мъж. Никой не се е появил на този свят без родители. Просто няма друг вход към тази вселена. Бих искал да илюстрирам тази идея за едновременното привързване и непривързване [чрез процесите] инволюция и еволюция. Инволюция е, когато се обвързваш, а еволюция - когато се измъкваш. Тантристката йога представя всичко това чрез една невероятна символика, основаваща се не само на сексуалните функции на човешкото тяло, но и на цялата нервна система. Във философията на Йога съществува идеята за психичната анатомия и тази психична анатомия спада към финото тяло. Не се надявайте да откриете това тяло във физическия организъм. То не е негово допълнение, нито пък някакъв призрак, който витае около него. Физическото тяло е тялото ти такова, каквото го виждат другите, финото тяло се формира съобразно начина, по който ти самият се усещаш. Анатомията на финото тяло се състои от процесите инволюция и еволюция. Тези процеси се визуалират като гръбначен стълб („ствол") с две пътеки, които го опасват от горе до долу и непрестанно се пресичат. Познатият ви жезъл с две змии, кадуцеят, носен от Хермес-Меркурий, е друг начин да се представи същата идея. В алхимията живакът (mercury) - огледалната субстанция - е пустотата, чистата ясна светлина. Става дума за същото, каквото е диамантът в будистката символика. „Стволът" или каналът на финото тяло се нарича сушумна. Единият от двата пътя, кръстосващи се пред него, се нарича ида. Другият е пингала, съответно левият и десният психоенергиен поток. В единия нещо се спуска надолу, а в другия нещо се издига нагоре. В основата на гръбначния стълб, съгласно системата на чакрите в тантристката йога, се спотайва кундалини, змийската сила. Символът й е обърнат с върха надолу триъгълник с фалос, вирнат нагоре и еректирал, с една спяща змия, намотана около него. Това е инволюцията, или пълната обвързаност [от лат. involvo, „обгръщам", „оплитам", „въвличам"]. Използва се такъв символ, защото в чисто символичен план сексът предполага именно пълно обвързване или „сплитане". Но когато ти се случи да се обвържеш напълно, номерът естествено е да си възвърнеш свободата. В Йога този процес се представя като пробуждане на змията, потънала в съня на майя. Тъй като е в „плен на илюзията", тя си мисли, че светът наистина съществува. Или, казано по друг начин, мъжкото е било „запленено", „омаяно" от собственото си женско ехо, както и обратното. Има и трети начин: хванал си се на „уловката" на спомените и затова си мислиш, че всички обекти на спомените са наистина тук. Ти просто не си даваш сметка, че има само едно вечно сега. С други думи, здравата си оплел конците. Подходил си едностранчиво по отношение на самото обвързване. Но на който и да било край на спектъра да отидеш, ти ще забравиш, че те има. Ще се озовеш в нещо като не-съществуване. Реално погледнато, ти не можеш да не съществуваш, защото рано или късно все ще се завърнеш на изходната позиция, но ако прекалено си се увлякъл по едната или другата крайност и си се „обвързал" с нея, няма да знаеш, че си тук. Ето защо трябва да се „отвържеш", да се „развиеш", т. е. да еволюираш. Процесът на еволюцията намира символичен израз в идеята, че можеш да извлечеш енергията на кундалини, „намотана" около основата на гръбнака -сексуалният център, и да я пуснеш обратно нагоре по гръбнака, до върха, откъдето тя всъщност е дошла. Практиката на сексуалната йога предполага партньори от двата пола, които са съпруг или съпруга или са сключили помежду си нещо като духовен брак, „обручение". Мъжът сяда в нормалната поза за медитация. Жената сяда върху него и обгръща с краката си кръста му, а с ръцете си -врата му. Той пък обхваща талията и. Та в тази поза двамата пробуждат или активират сексуалната енергия. Според теорията, така те, вместо да разхищават въпросната енергия по обичайния начин - чрез оргазма, - я изпращат обратно по гръбначния стълб към мозъка. Е, не го приемайте буквално. Става дума за символика. Да приемаме буквално тази символика означава да я сведем до примитивно суеверие. Ще бъде суеверие от абсолютно същия тип, както когато си мислим, че раят е някъде горе в небесата и в него наистина има улици от злато, по които нощем щъкат ангели и подрънкват на арфи. Всички тези образи просто служат за описание на нашата вътрешна, съкровена анатомия, нашата психична анатомия. Царството Божие е вътре в нас. Когато Иисус се възнасял на небето, той всъщност влязъл в центъра на своето същество и изчезнал. Образът на обсипаните с бисери порти на рая кара хората да си мислят, че това са буквално „порти, обсипани с бисери". Нищо подобно! Всъщност, с този образ са искали да изразят идеята, че райските порти са като бисери, с всички възможни конотации, произтичащи от сферичната форма на бисера и неговия блясък. Именно заради тези конотации, в индуизма многобройните превъплъщения се оприличават на мъниста, нанизани едно след друго на връв. Тази „връв" или „нишка" се нарича сутра атман (сутра значи „нишка", а атман - „аз").Та сутра атман е „нишката" на аз-а, на която са нанизани всички „мъниста" на реинкарнациите. Но аз-ът е толкова тънък и ефирен, че е по-скоро като не-аз. Което пък отново ни връща на идеята за „вдигането" на кундалини - змията, или змийската мощ -по „ствола" [на гръбнака]. За да вдигнеш змията, ти трябва да се отърсиш от инволюционните „задръжки", т. е. всички форми на обвързаност, и да разбереш, че не можеш да притежаваш нищо, не можеш да се хванеш за нищо, защото всичко се разпада и всеки спомен е само вкопчване в поредната илюзия. А когато еволюираш до такава степен, че вече разбираш всичко това, ти отново се „обвързваш", отново започваш да инволюираш. В тази тантристка символика човек открива едно великолепно изображение на света, редуващ (дума на гръцки) с (дума на гръцки), „свързването" и „разделянето", обвързаността и необвързаността. А това ни връща тъкмо на идеята за бодхисаттва, който е постигнал освобождението, т. е. „отпуснал" се е напълно и вече не е „обвързан" с нищо, отърсил се е изцяло от спомените. Смисълът, скрит зад идеята да се откажеш от мъжа или жената, които са твой „резонатор", е че когато се „пуснеш" от тях, ти ще откриеш, че си свободен: има само вечното сега. Естествено, въпросният бодхисаттва, вместо да си стои необвързан, се връща отново в света. Има най-различни и презабавни разкази за бодхисаттви, появяващи се в света като просяци и блудници, и използващи всички възможни средства, за да освобождават другите същества. Можем да проследим генезиса на идеята за сюстоле-диастоле, „свързване"-„развързване", „сближаване"-„раздалечаване" и т. н., чак до онази базисна за индуизма представа за света като пралая и манвантара. Манвантара е периодът или световният цикъл, през който Брахма се проявява под облика на всевъзможните същества в продължение на 4 320 000 години. Пралая пък е периодът, през който той се оттегля и всичко изчезва. Това редуване на пралая и манвантара продължава во веки веков, и то не само в нашата вселена, но и в много други измерения на времето и пространството. Будистката идея да не се привързваш към света и все пак да оставаш в него е същата като тази за редуването на пралая с манвантара, но възпроизведена в друга форма. Може би този цикъл ще ви се стори твърде монотонен, но в интерес на истината монотонността е едно от основните внушения на будизма. „Да се пуснем ли отново на въртележката? О, стига толкова. Я по-добре да вървим да спим. Времето трябва да спре." Но щом спреш, ти забравяш, че всичко това изобщо се е случвало и тази забрава е нещо чудесно, защото тогава светът може отново да започне, без да знаеш, че това вече се е случвало и така никога няма да ти доскучае. Ето ви идеалният лек, когато ви е писнало от всичко. Вярно, ще възникнат какви ли не проблеми, но нали няма да знаете, че сте ги имали и преди, така че това няма да ви отегчава, докато не натрупате още веднъж съответните спомени. Когато се натрупат предостатъчно проблеми и оправянето им се превърне в жива скука, вие отново се отървавате от тях. Това се нарича смърт и е един чудесен начин всичко да си остане вечно младо и ново, и да се поддържа ходът на вселената, без тя да си омръзне сама на себе си. Това са двете фундаментални представи за битието и те намират израз в двойките противоположности от типа на „мъжко" и „женско", „светло" и „тъмно", „сега" и „спомен". Споменът - запомнете това, - сътворява бъдещето, както и миналото. Вие нямаше да знаете, че нещо ще ви се случи утре, ако нещо не ви се беше случило вчера. Казвате си, че щом слънцето е изгряло вчера, както и завчера, значи, то ще изгрее и утре. Ако не си спомняхте миналото, нямаше да знаете, че ще има и утре. Защото всъщност това „утре" го няма. То е една илюзия, породена от спомена, като същото важи и за „вчера". Те просто не съществуват. Че какво е това „утре"? Я ми дайте утрешния вестник. Може да ви се стори, когато се поразмислите над тези неща, че сте едва ли не на ръба на полудяването. Аз самият се чувствам така понякога, когато се ангажирам, когато „потъна" в съзерцание. Номерът е да не се притеснявате. Пуснете се на въртележката и се въртете без страх, защото винаги ще „отскачате" и ще се връщате на същото място. Онова, което ви кара да мислите, че полудявате, е усещането, че не вие контролирате нещата и че някой друг (или нещо друго) е поело тази функция. Естествено, все нещо трябва да я поеме. Нали, когато дълго време сте шофирали, казвате на съпругата си: „Моля те, мила, би ли покарала малко?" Вие просто искате да си отдъхнете, да изпитате онова облекчение, идващо, когато някой друг поеме вашите функции. Но това „нещо друго" всъщност винаги сте вие и няма защо да се боите от него. Цялото битие е устроено по този невероятно интригуващ начин. То непрестанно се самообновява, като вечно забравя самото себе си. Направо перфектна методика! Колкото и забавно да звучи, по този начин ние всички непрекъснато редуваме спомена със забравата. Помним нещата дотолкова, доколкото ни е нужно да знаем, че сме тук, че ни има. Нямаше да го знаем, ако не помнехме. Но когато спомените ни твърде натежат и вече сме прекалено тук, ние се стремим да отхвърлим това бреме чрез прозрението, че споменът е само една илюзия, че няма нито бъдеще, нито минало, че няма нищо друго освен настоящия миг. Но щом се освободите, тутакси ви се приисква да се върнете и да изиграете отново играта със спомените. Освобождението е разчистване. Избърсвате черната дъска и започвате отново да пишете върху нея, после пак я избърсвате и пак започвате да пишете. Това е процесът, благодарение на който животът продължава. Слушал съм записи на рецитации на сутри от Коя-сан, или планината Коя, която е същинският център, нещо като „светая светих" на японския вариант на Ваджраяна, която, както казахме, е едно от разклоненията на Махаяна. Монасите, които напяваха сутрите, бяха някакви момчета, не много по-различни от онези американски колежани, които се интересуват единствено от футбол, и някои от тях сигурно не са имали ни най-малка представа какво правят. Някои са попаднали в манастира, просто защото бащите им са ги изпратили. Може би, тези бащи са настоятели на храмове и те е трябвало да продължат традицията им - един вид, семейния бизнес - и затова някои от тях явно не са имали никаква представа за какво са тези рецитации. Виж, ние тук, запалените по дзен, може би щяхме да усетим тръпката, да я изтанцуваме, каквато е била и първоначалната идея. Но за много монаси от Коя тези напеви са си били едно досадно задължение, заради което е трябвало да стават в пет сутринта. Трябвало е да зазубрят сутрите, да ги казват по един определен начин и те точно това са правели, само че напълно са забравили защо го правят и какъв е смисълът на всичко това. Та тези монаси от Коя са стигнали до един определен стадий от историческата еволюция на своя начин на живот, за който помнят толкова много неща, че вече няма нищо ново за тях. За тях всичко е рутина. Това е поредният вариант на парадокса, за който споменах по-рано - че ехото на спомена, което ти казва, че съществуваш, също така те и заробва, улавя те в своя капан. Доколкото ти казва, че съществуваш, то е едно предимство. Но доколкото те улавя в своя капан, то е и цената, която трябва да заплатиш за собственото си съществуване, а на всичкото отгоре трябва да си и благодарен. Някой друг ти го е дал. Според юдео-християнската традиция, дал ти го е Господ Бог и ти естествено трябва да си Му благодарен и да кажеш: „Всичко лошо, което съм правил, е било от мен. Но затова пък всичко добро, което съм правил, е от Тебе, мили ми Боже." Каква каша! В един момент ти идва да кажеш: „Слушайте, я да зарежем тези дивотии." Само как ми се щеше да зная достатъчно добре японски, за да кажа на тези момчета от Коя: „Хей, давате ли си сметка какво велико нещо си имате тук? Ами радвайте му се! Съберете се, уловете се за ръце и запейте в един глас тези сутри - направете така, че да се случи нещо истинско!" Та когато ви говорех за редуването на спомена със забравата, аз всъщност имах предвид умението да правиш салта, да се превърташ през глава, благодарение на което превключваме от една нагласа на друга, от една ситуация на друга. Това пулсиране или „превключване" е най-характерната черта на съществуванието - то е като биенето на сърцето ти, трептенето на звука и светлината. Всичко се движи напред-назад, насам-натам, за да си знаеш, че си тук. Тази игра на узнаване си има своя вътрешен смисъл. Преди да приключа, бих искал да се спра по-подробно на една от по-късните форми на Махаяна. Имам предвид Школата на Чистата земя, най-популярната разновидност на Махаяна в Далечния изток. Навсякъде в Китай и Япония тя има многобройни последователи, които почитат като „върховно божество" Амитабха, един от петимата дхяни-буди, чието име означава „безгранична светлина". Той е един от аспектите на Махавайрочана, Буда като Великото слънце, който пък от историческа гледна точка най-вероятно произлиза от персийския Ахура Мазда, великото божество на слънцето на маздаистите и парсите. Но макар и корените на този „слънчев аспект" на Буда да тръгват от персийския Ахура Мазда, идеята е претърпяла съществена трансформация в будизма. Вероятно всеки от вас е виждал снимки на [статуята на] Дайбуцу, или Големият Буда, в Камакура, (отлята през 1252 г.). Това е една огромна бронзова фигура, седнала в красив парк и обкръжена от борови дървета. Храмът, в който първоначално била съхранявана [манастирът Котокуин], бил разрушен от цунами, за което трябва да благодарим на Бога. Ако не е била тази приливна вълна, никой нямаше да види наистина тази фигура. Този бронзов Буда е висок около 42 фута [= 11, 5 м]. Та седи си той там, а около него кипи всякаква дейност. Тук винаги е пълно с ученици, дошли на екскурзия, фотографите снимат ли, снимат, по сергиите продават разни сувенири, навсякъде има бонсаи, онези дървета-джуджета, и сред всичко това е седнал Буда, свел завинаги поглед към земята. Той внася омиротворение в мирската суета. Няма значение каква врява и олелия цари в парка, огромният лик на Буда доминира над всичко и няма как да го пренебрегнеш. Потапя те в покой, но не по някакъв авторитарен начин. Не ти казва: „Млъкни!", но е толкова безметежен, че просто не можеш да не се поддадеш на спокойствието, което струи от него. Ето това е Буда Амида, или още Амитабха. Не е историческият Гаутама Шакямуни, живял някога в Индия, а един от дхяни-будите, които не намират проявление в нашия свят. Религията, свързана с тази фигура, се нарича Секта на Чистата земя, на японски Джодо-шин-шу. Както може да се очаква, тя произхожда от Индия, но благодарение на гения на Хонен и Шинран - двама средновековни японски светци, - японците са създали свой собствен вариант. Това е една много странна религия. В основата й е заложена идеята, че ние сега живеем в най-упадъчния период от човешката история. Тази твърдение се базира на индуиската идея, че сегашната епоха е Кали-юга, краят на времето, когато всичко се влошава, и то напълно. Тя е започнала на 23 февруари 3023 г. пр. Хр. Ще трае още пет хилядолетия, през което време всичко ще се разпадне и вселената ще изчезне в една гигантска катастрофа. Та през този период никой не може да бъде добродетелен в истинския смисъл на думата. Тези, които се опитват да бъдат такива в условията на Кали-юга, само се перчат и изобщо не са чисти по душа, а просто се преструват на добродетелни. Дават пари за благотворителност, не защото обичат хората, а защото смятат, че така трябва. Тоест мотивацията им е неизменно порочна и именно затова никой не е в състояние да ги освободи от оковите на кармата. Колкото повече усилия полагат, за да се избавят от кармата, от онова, което сами са си постлали, от бремето на миналото, толкова по-здраво се обвързват с него. Ето защо всички човешки същества, живеещи сега - в Кали-юга, краят на времето, което на японски се нарича маппо - са безнадеждно себични. При такава орис не можеш да разчиташ на джирики, т. е. на собствените си сили, за да постигнеш освобождение от егото. Трябва да разчиташ единствено на тарики, или силата на нещо различно от тебе. В Джодо-шин-шу тарики се олицетворява от Амитабха - на японски Амида - същият този доброжелателно настроен Буда от парка в Камакура, когото всички обичат. Той се различава по един доста странен начин от всички онези авторитарни божествени фигури, които си имаме на Запад. Той просто си седи там, величествено спокоен. Не проповядва и не поучава. Всичко, което се иска от теб, е да произнесеш с почит неговото име -Наму Амида Буцу, което ще рече „в името на Амида Буцу" и след смъртта си ще се преродиш в един много специален рай, на име Сукхавати, а на японски - Джодо, Чистата земя, където няма никакъв проблем да получиш просветление. Там ги няма онези проблеми, с които ежедневно се сблъскваме в сегашния си живот. Всеки роден в Чистата земя се ражда във вътрешността на лотосов цвят. В нея има едно голямо езеро с лотоси. Амида седи на брега с цялата си свита, а лотосите изплуват на повърхността на езерото и току се чува „пук", „пук", „пук", когато се разпукват и във всеки от тях се вижда по едно мъничко новородено същество - някой, който е произнасял в земния си живот формулата „Наму Амида Буцу" и затова сега седи в лотосовия цвят, както се полага на един буда. В музея на Коясан има една огромна картина, изобразяваща онова, което ще видиш, когато пристигнеш в тази Чиста земя. Ще видиш Амитабха, обкръжен от всичките си приближени - сред които са и апсарите (Апсара – женско полубожество във ведическата митология, което впоследствие се превръща в нещо подобно на хуриите от мохамеданския рай.), които те гледат с едни такива любящи, томителни очи - и за да се озовеш пред тази гледка, трябва само да казваш „Наму Амида Буцу". Нищо друго. Даже не е нужно да вярваш, че това ще има ефект. Ако щете вярвайте, но това е религията на повечето японски будисти. Ако наистина смятате, че ще отидете в Сукхавати, защото сте казвали „Наму Амида Буцу", значи, трябва да сте благодарни за това и да помагате на другите хора, докато сте тук, на земята - тоест, да бъдете бодхисаттва. Цялата работа обаче е, че не можете да направите това със собствени сили и в момента, в който си го помислите, вие се превръщате в самозванци. Не бива да се отклонявате и за миг от Другия път. Просто трябва да признаете, че нямате нито силите, нито способността да бъдете добродетелни или несебични. Тази религия си има и своите светци, наричани мъоконин - мьо означава „чудесен", ко - „фин", „прекрасен", а нин - „човек. Та този мъоконин е много особен типаж. Сред многобройните истории, разказвани за тях, е и тази за странника, който замръкнал на пътя и решил да пренощува в един храм. Влязъл той вътре, взел възглавниците, на които седят старшите монаси, струпал ги пред олтара и легнал да спи върху тях. На сутринта дошъл настоятелят и току се развикал: „Какво става тук?" Нашият мъоконин само го изгледал и рекъл: „Ти трябва да си чужденец, явно не си от този дом." Този мъоконин е знаел, че най-хубавото в живота идва не от собствените ни дела, а от онова, за което си мислим, че го преживяват другите. Някои смятат, че то идва с тази граница, която сам прокарваш и казваш: „Дотук е моето, а оттам нататък започва онова на другите." Това са джирики-хората. Тарики-хората вярват, че то идва от другите. Когато опознаете по-добре доктрините на Чистата земя, ще видите, че само обикновените хора вярват, че Амитабха Буда седи върху златен лотос сред всичките му там апсари и други такива. Обикновените свещеници от селцата настояват, че именно в това трябва да се вярва, но по-начетените им събратя изобщо не вярват в подобни неща. Те знаят, че Амитабха е вътре в тебе. Това е този аспект на твоята личност, който ти не смяташ за част от тебе. Естеството на дуалността се изразява именно в това -че азът и другите вървят заедно. Не е нужно да се вкопчваш в себе си и да се противопоставяш на другите. Всичко онова, което наричаш „друго", си също ти. И ще го осъзнаеш, когато доведеш някой от аспектите на дуалността до крайност. Можеш например да прегърнеш идеята за абсолютното мъжество, да се „отпуснеш" напълно, да бъдеш истински дзен-монах, отказал се от всякакви притежания, който нощува в някоя студена плевня и е доволен на шепа ориз с туршия или нещо от сорта. Можеш да подириш избавлението по този път и да стигнеш до тази крайност. Но направиш ли го, накрая ще стигнеш до същото място, до което ще стигне и този, който е поел по другия път и е стигнал до другата крайност - да не полага абсолютно никакви усилия. Освобождението идва от само себе си. Този, който се стреми да не полага никакви усилия, ще се сблъска със същите трудности, както и онзи, който се опитва да следва пътя на абсолютното мъжество - така де, възможно ли е да не полагаш абсолютно никакви усилия? Възможно ли е да попаднеш в такава ситуация, в която да не вършиш абсолютно никаква работа, да не правиш нищо в най-пълния смисъл на думата? Дори да правиш единствено това - да казваш „Наму Амида Буцу" - ти пак вършиш някаква работа. Лесно е, няма спор, но така или иначе пак си е работа. Да не правиш нищо е също толкова трудно, както и да направиш всичко. Изтегляне 444.5 Kb. Сподели с приятели:
|