нещо друго, което ще скача на четири крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а
единственото му ухо, на тила - то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало…
Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва,
че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за
Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги - и толкова. Мислите,
че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма за културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите
като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем.
Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика…
И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“
Евгений Александрович Бровки преподавателв Гомелския държавен университетСподели с приятели: