Чети свободно Карлос Руис Сафон

Свалено от: www.ReadBg.com
чети свободно
Карлос Руис Сафон
Марина
1980 г. 15-годишният Оскар Драй се запознава с неустоимата Марина, и те заедно се впускат в разплитането на мъчителна тайна, променила завинаги живота на не един и двама. Страшното приключение ги изправя пред загадъчна сила, поставила си за цел — ни повече, ни по-малко — решаването на най-голямото възможно предизвикателство: победа над смъртта, неизбежният край. Както винаги, пътят към ада е постлан с добри намерения: тази безумна амбиция има зловещи последици, които следват неумолимо своя ход. Както в добре познатите книги на автора, тази история за любовта, живота и смъртта се разгръща в неповторимата атмосфера на Барселона.
Пролог
Марина ми каза веднъж, че си спомняме само онова, което никога не се е случило. Цяла вечност щеше да измине, докато проумея думите й. Ала по-добре да започна от самото начало, което в този случай е краят.
През май 1980 г. се скрих от лицето на света за цяла седмица. В продължение на седем дни и седем нощи никой не знаеше къде съм. Приятели, училищни другари, учители, че даже и полицията — всички се впуснаха да издирват беглеца, който според някои вече беше мъртъв или в пристъп на амнезия се бе изгубил из улиците с лоша слава.
Седмица по-късно един цивилен полицай реши, че разпознава търсеното момче; описанието подхождаше. Заподозреният бродеше безцелно из Френската гара като изгубена душа сред катедрала от желязо и мъгла. Полицаят се приближи до мен с изражение, сякаш взето от черен роман. Попита ме дали се казвам Оскар Драй и аз ли съм онова момче, изчезнало безследно от своя интернат. Кимнах, без да отроня дума.
Спомням си как куполът на гарата се отразяваше в стъклата на очилата му.
Седнахме на една пейка на перона. Полицаят си запали цигара с бавни, пестеливи движения. Остави я да гори, без да я поднесе към устните си. Каза ми, че цял куп хора очакват да ми зададат безброй въпроси, за които няма да е зле да разполагам с убедителни отговори. Кимнах отново. Той ме погледна в очите — изучаваше ме.
„Понякога не е добра идея да се каже истината, Оскар“ — рече накрая. Подаде ми няколко монети и ме помоли да телефонирам на наставника си в интерната. Послушах го. Полицаят изчака да приключа обаждането си. Сетне ми даде пари за такси и ми пожела късмет. Попитах го защо е толкова сигурен, че няма пак да изчезна някъде. Той ми отправи продължителен поглед. „Изчезват само хората, които има къде да отидат“
— това бе единственият му отговор. Изпрати ме до улицата и там се сбогува с мен, без да ме разпитва къде съм бил. Видях го да се отдалечава по Пасео Колон. Димът на недокоснатата му цигара го следваше като вярно куче.
Него ден призракът на Гауди ваеше по небето на Барселона невероятни облаци на един лазурен фон, който чак изгаряше очите. Взех си такси до интерната, където предполагах, че ме очаква взвод за разстрел.

Цели четири седмици учители и училищни психолози се мъчеха да изтръгнат тайната ми от мен. Лъжех ги и пробутвах на всекиго онова, което искаше да чуе или което беше в състояние да приеме. С времето всички се постараха да се престорят, че са забравили произшествието. Последвах примера им. Никога не споделих с когото и да било какво се бе случило в действителност.
Тогава не знаех, че океанът на времето рано или късно ни връща спомените, които сме погребали в него.
Петнайсет години по-късно ме споходи споменът за онзи ден. Видях онова момче, бродещо сред изпаренията на Френската гара, и името Марина ме жегна отново като прясна рана.
Всички си имаме някаква тайна, която държим под ключ на тавана на душата.
Тази тук е моята.
1.
В края на седемдесетте години Барселона представляваше мираж от булеварди и тесни улички, където бе достатъчно да прекрачиш прага на някое портиерско помещение или кафене, за да се озовеш три или четири десетилетия назад в миналото.
Времето и спомените, историята и измислицата се размиваха в този вълшебен град като акварели под дъжда. Именно там катедрали и сгради, сякаш изникнали от някоя приказка, изградиха декора на тази история — сред ехото на улици, които вече не съществуват.
По онова време аз бях петнайсетгодишно момче, което вехнеше между стените на един интернат с име на светец край Каретера де Валвидрера. В ония дни квартал
Сариа все още съхраняваше облика си на малко селце, заседнало на брега на модернистична метрополия. Моят колеж се намираше в горната част на една улица, която се издигаше нагоре от Пасео де ла Бонанова. С внушителната си фасада напомняше по-скоро замък, отколкото училище. Ъгловатият му силует с цвят на глина представляваше истински лабиринт от кули, арки и сенчести пристройки.
Колежът бе обграден от същинска цитадела от градини, фонтани, тинести езерца, вътрешни дворове и сякаш омагьосани борови гори. В мрачните сгради около него се помещаваха басейни, забулени в призрачни изпарения, притихнали спортни зали и тъмни параклиси, в които образите на светците се усмихваха, озарени от свещите. Сградата се издигаше на четири стажа, без да броим двете подземия и таванския етаж за монасите, където живееха малцината свещеници, които все още изпълняваха длъжността на преподаватели. Стаите на учениците бяха разположени по протежение на глухите коридори на четвъртия етаж. Тези безкрайни галерии тънеха във вечен сумрак и из тях винаги се носеше някакво призрачно ехо.
Аз прекарвах дните си, сънувайки наяве в учебните зали на този огромен замък, докато чаках чудото, което се случваше всеки ден в пет и двайсет следобед. В този вълшебен час слънцето обагряше в течно злато високите прозорци. Звънецът известяваше края на занятията и ние, учениците, разполагахме с почти три свободни часа преди вечерята в голямата столова. Предполагаше се, че през това време трябва да се отдаваме на учение и духовно съзерцание. Не помня да съм посвещавал на някоя от тези благородни задачи дори един-единствен ден през целия период, който прекарах там.
Това бяха любимите ми мигове. Изплъзвайки се от надзора на портиера, аз се впусках да изследвам града. Привикнах да се връщам в интерната тъкмо навреме за вечеря, но преди това обикалях из стари улици и булеварди, докато край мен се

спускаше здрач. Тези дълги разходки ме изпълваха с чувство на опияняваща свобода.
Въображението ми се рееше над сградите, устремено към небесата. За два-три часа улиците на Барселона, интернатът и унилата ми стая на четвъртия етаж изчезваха като дим. За два-три часа, само с няколко монети в джоба, бях най-щастливият човек на света.
Понякога пътят ми ме отвеждаше към онова, което тогава се наричаше пустошта на Сариа — просто една рехава горичка, изникнала в ничия земя. Повечето от старинните господарски къщи, красели на времето северната част на Пасео де ла
Бонанова, сега все още се крепяха, макар и да бяха доста порутени. Улиците, които ограждаха интерната, очертаваха един призрачен град. Стени, покрити с бръшлян, препречваха достъпа до подивели градини, в които се издигаха внушителни резиденции. Дворци, превзети от буренака и немарата — в тях споменът сякаш се стелеше като упорита мъгла. Много от тези големи запуснати къщи чакаха да бъдат съборени, а голяма част през годините бяха оплячкосани от мародери. Въпреки това някои от тях все още имаха обитатели.
Тези хора бяха забравени издънки на разорени родове. Техните имена бяха заемали цяла страница в „Ла Вангуардия“ по времето, когато трамваите все още будели подозрението, с което винаги се посрещат модерните изобретения. Заложници на своето отмиращо минало, те отказваха да изоставят корабите си на произвола. Бояха се, че ако дръзнат да пристъпят отвъд пределите на унилите си имения, телата им ще се разпаднат на прах и пепел под поривите на вятъра. Тези затворници крееха под светлината на свещниците. Понякога, когато минавах забързано пред ръждясалите огради, като че ли усещах недоверчиви погледи, отправени към мен през избелелите капаци на прозорците.
Една привечер в края на септември 1979 г. реших да поема напосоки по една такава улица с имения в модернистичен стил, която по-рано не бе привлякла вниманието ми. Улицата описваше извивка, която свършваше пред ограда, твърде подобна на много други. Отвъд оградата се простираха останките от стара градина, белязана от десетилетия на забрава. Сред растителността съгледах силуета на двуетажно жилище. Мрачната фасада се издигаше зад фонтан със скулптури, които времето бе облякло с мъх.
Вече се здрачаваше и това кътче ми се видя донякъде зловещо. Цареше гробна тишина и само лекият ветрец ми шепнеше предупреждение без думи. Явно бях попаднал в една от „мъртвите“ зони на квартала. Стори ми се, че ще е най-добре да се завъртя на пета и да се върна в интерната. Тъкмо водех вътрешна борба, раздвоен между здравия разум и болезненото очарование на това забравено място, когато забелязах в мрака две пламтящо жълти очи, забити в мен като кинжали. Преглътнах с мъка.
Сивата кадифена козина на един неподвижно застинал котарак се очертаваше пред оградата на къщата. В устата му агонизираше врабец, а на шията му висеше посребрено звънче. Животното ме огледа внимателно в продължение на няколко секунди. Подир миг се обърна кръгом и се плъзна между пръчките на металната ограда.
Видях го как се стопи в простора на този прокълнат рай, изпращайки врабчето в последния му път.
Гледката на надменното и дръзко зверче ме заплени. Съдейки по лъскавата му козина и звънчето, предположих, че си има стопанин. Може би онази сграда подслоняваше нещо повече от призраците на една останала в миналото Барселона.
Приближих се и се хванах за пръчките на входната врата. Металът беше студен.
Последният светлик на отминаващия ден озари дирята, която капките кръв от врабчето бяха оставили из подобната на джунгла градина. Алени перли, които чертаеха път в

лабиринта. Преглътнах пак или по-точно, опитах се да преглътна. Устата ми бе пресъхнала. Пулсът ми туптеше силно в слепоочията, сякаш сърцето ми знаеше нещо, все още неизвестно за мен. В този миг почувствах, че вратата поддава под тежестта ми и осъзнах, че е отворена.
Когато направих първата си крачка навътре в имота, Луната освети бледите лица на каменните ангели във фонтана. Наблюдаваха ме. Останах като закован на място.
Очаквах тези същества да скочат от пиедесталите си и да се преобразят в демони, въоръжени с вълчи лапи и змийски езици. Нищо подобно не се случи. Поех си дълбоко дъх и се замислих дали да не сложа юзди на въображението си или, още по-добре, да се откажа от плахия си опит да изследвам този имот. За втори път се случи така, че някой друг взе решение вместо мен. Божествени звуци заляха сенчестата градина като някакво благоухание. Заслушах се в тяхното ромолене, което постепенно извая една ария под акомпанимент на пиано. Това бе най-красивият глас, който някога бях чувал.
Мелодията ми се стори позната, но не успях да отгатна коя е. Музиката долиташе от жилището. Последвах хипнотичната й диря. Ивици мъглява светлина се процеждаха през открехнатата врата на една остъклена галерия. Различих очите на котарака, които ме гледаха втренчено от перваза на един голям прозорец на първия етаж. Приближих се до осветената галерия, от която се лееше онзи неописуем женски глас. Сто свещи примигваха вътре с нежно сияние. Техният блясък разкриваше златистата фуния на стар грамофон, в който се въртеше плоча. Без да се замисля какво всъщност върша, неусетно влязох в галерията, омаян от онази сирена, пленена в грамофона. На масата, върху която бе поставено устройството, зърнах някакъв лъскав кръгъл предмет. Оказа се джобен часовник. Взех го и го разгледах на светлината на свещите. Стрелките му бяха спрели, а циферблатът — пукнат. Стори ми се, че е златен и толкова стар, колкото и къщата, в която се намирах. Малко по-нататък имаше голямо кресло, обърнато с гръб към мен — точно пред камината, над която висеше маслен портрет на облечена в бяло жена. Големите й сиви очи, печални и бездънни, сякаш изпълваха стаята.
Изведнъж цялото вълшебство се разби на пух и прах. Един силует се надигна от креслото и се обърна към мен. В мрака просветнаха дълга бяла коса, буйна като грива, и очи, пламтящи като въглени. Успях да видя само как две огромни бели ръце се протягат към мен. Обзет от паника, хукнах към вратата, пътьом се блъснах в грамофона и го съборих. Чух как иглата раздра плочата и божественият глас секна с пъклено стенание. Почти усещайки онези ръце върху ризата си, аз се втурнах към градината и я прекосих така, сякаш на нозете ми бяха поникнали криле; всяка пора на тялото ми бе пламнала от страх. Не се спрях нито за миг. Тичах ли, тичах, без да поглеждам назад, докато накрая остра болка прониза хълбока ми и осъзнах, че съм останал без дъх.
Целият бях плувнал в студена пот, а светлините на интерната проблясваха на трийсет метра пред мен.
Шмугнах се през една врата близо до кухните, която не бе под наблюдение, и се завлякох в стаята си. Останалите ученици навярно отдавна бяха отишли в столовата.
Избърсах потта от челото си и сърцето ми малко по малко възвърна обичайния си ритъм. Вече бях почнал да се успокоявам, когато някой потропа на вратата.
—
Оскар, време е да слезеш за вечеря — напевно изрече гласът на един от наставниците — йезуит рационалист на име Сеги, който мразеше да се прави на полицай.
—
Ей сегичка, падре — отвърнах. — Идвам след секунда.
Побързах да нахлузя задължителното сако и загасих лампата в стаята. Зад прозореца призракът на Луната се издигаше над Барселона. Едва в този миг си дадох сметка, че все още стискам и ръка златния часовник.

2.
През следващите дни проклетият часовник и аз станахме неразделни другари.
Носех го навсякъде със себе си, даже спях с него, като го криех под възглавницата си; боях се да не би някой да го види и да ме попита откъде съм го измъкнал. Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. „Не знаеш, защото не си го намерил, а си го откраднал“ — шепнеше ми един обвинителен глас. „Техническият термин е
_насилствено нахлуване в чужд дом и грабеж_“ — добавяше същият глас, който — поради някаква загадъчна причина — подозрително напомняше гласа на актьора, дублиращ Пери Мейсън*.
[*
Адвокат-детектив, главен герой в повече от 80 романа на Ърл Стенли
Гарднър. (Всички бележки под линия са на преводача.)]
Всяка нощ търпеливо изчаквах другарите ми да заспят, за да изследвам моето странно съкровище. Щом се възцареше тишина, изучавах часовника на светлината на едно фенерче. Дори и цялата вина на света не би могла да накърни трепета, който будеше у мен трофеят от първото ми приключение в областта на „дезорганизираната престъпност“. Часовникът беше тежък и изглеждаше изработен от масивно злато.
Пукнатият стъклен циферблат загатваше, че е претърпял удар или падане.
Предположих, че именно това произшествие е видяло сметката на механизма му, осъждайки стрелките да замръзнат навеки на шест часа и двайсет и три минути. На задната му страна се четеше надписът:
На Жерман, който дава глас на светлината.
К.А.
19.1.1964
Мина ми през ум, че часовникът сигурно струва цял куп пари и угризенията не закъсняха. А пък гравираните думи ме караха да се чувствам като крадец на спомени.
В един дъждовен четвъртък реших да споделя тайната си. Най-добрият ми приятел в интерната беше едно момче с проницателен поглед и неспокоен нрав, което настояваше да се обръщат към него с инициалите Хота Ефе*, въпреки че нямаха кажи- речи нищо общо с истинското му име. Хота Ефе имаше душа на поет-анархист и толкова остър ум, че нерядко сам си патеше от него. Беше с крехко телосложение и стига някой да споменеше думата _микроб_ в радиус от един километър около него, бе готов да повярва, че е пипнал някоя инфекция. Веднъж намерих в един речник термина
_хипохондрик_ и извадих фотокопие за него.
[*
Така се произнасят на испански инициалите J E.]
—
Не знам дали ти е известно, но биографията ти фигурира в речника на
Кралската академия — заявих аз.
Хота Ефе погледна бегло копието, след което ми хвърли убийствен поглед.
—
Потърси какво пише за _идиот_ под буквата „и“ и ще видиш, че не само аз съм прочут — отвърна той.
В този ден, докато учениците бяха на двора през обедното междучасие, Хота
Ефе и аз се вмъкнахме в мрачната конферентна зала. Стъпките ни по централната пътека пробудиха ехото на стотици сенки, които се прокрадваха край нас. Два снопа светлина с цвят на стомана падаха върху прашната сцена. Седнахме в този осветен участък, пред редиците празни столове, чиито очертания се губеха в сумрака. Тихият дъжд ромолеше по прозорците на първия етаж.

—
Е — изтърси Хота Ефе, — за какво е цялата тази тайнственост?
Без да продумам, извадих часовника и му го подадох. Той повдигна вежди и го взе да го разгледа. В продължение на няколко мига го изучава щателно, преди да ми го върне със заинтригуван поглед.
—
Как ти се вижда? — попитах.
—
Вижда ми се като часовник — отвърна Хота Ефе. — Кой е тоя Жерман?
—
Нямам никаква представа.
Заех се да му разкажа най-подробно приключението, което бях преживял преди няколко дена в онази голяма занемарена къща. Той изслуша разказа ми с онова почти научно търпение и внимание, които бяха така характерни за него. Когато приключих,
Хота Ефе претегли за миг фактите, преди да изрази първите си впечатления от споделеното.
—
Другояче казано, ти си го откраднал — бе неговото заключение.
—
Не е там работата — възразих.
—
А какво ли е мнението на въпросния Жерман? — добави той.
—
Въпросният Жерман навярно отдавна е предал Богу дух — предположих аз не особено убедено.
Хота Ефе потърка брадичката си.
—
Чудя се какво ли казва Наказателният кодекс относно предумишлената кражба на лични вещи и часовници с посвещение… — подхвана моят приятел.
—
Нямаше ни предумисъл, ни дявол! — запротестирах аз. — Всичко стана отведнъж и нямах време да помисля. Когато осъзнах, че часовникът все още е в ръката ми, вече беше късно. На мое място и ти щеше да направиш същото.
—
На твое място щях да получа инфаркт — уточни Хота Ефе, който бе по-скоро човек на словото, отколкото на делото. — Ако изобщо можеше да ме обземе такава лудост, че да се вмъкна в порутена къща по дирите на някаква дяволска котка. Бог знае какви микроби могат да се пипнат от такава гадинка.
И двамата се умълчахме, заслушани в далечното ехо на дъжда.
—
Е добре — заключи той след малко, — стореното — сторено. Нали не мислиш да се връщаш там?
Усмихнах се.
—
Сам не бих се върнал.
Приятелят ми ококори очи като чинии.
—
А, не! И дума да не става!
Същия следобед, след края на часовете, Хота Ефе и аз се измъкнахме през входа откъм кухните и навлязохме в онази тайнствена улица, която водеше към имението.
Паважът бе осеян с локви и окапала шума. Небето застрашително бе надвиснало над града. Измъчван от безпокойство, Хота Ефе беше по-блед от обикновено. От гледката на този кът, уловен в капана на миналото, стомахът му се беше свил на топка.
Тишината край нас бе просто оглушителна.
—
Според мен ще е най-добре да си оберем крушите от това място — промърмори той, отстъпвайки няколко крачки назад.
—
Не бъди такъв заек.
—
Хората изобщо не оценяват зайците по достойнство. Без тях нямаше да има…
Ненадейно вятърът донесе до нас един звук — подрънкване на звънче. Хота Ефе занемя. Жълтите очи на котарака ни наблюдаваха втренчено. Изведнъж животното изсъска като змия и показа ноктите си. Козината на гърба му настръхна, а отворената паст разкри същите остри зъби, които преди дни бяха отнели живота на едно врабче.
Далечна светкавица озари небесния свод. Хота Ефе и аз се спогледахме.

Петнайсет минути по-късно двамата седяхме на една пейка до езерцето в двора на интерната. Часовникът все така си лежеше в джоба на сакото ми, по-тежък от всякога.
Там си и остана през цялата седмица до съботното утро. Малко преди зазоряване се събудих със смътното чувство, че съм сънувал онзи глас, пленен в грамофона. Отвъд прозореца ми Барселона пламтеше като картина, изтъкана от алени сенки, гора от антени и покриви. Скочих от леглото и извадих проклетия часовник, който бе омагьосал живота ми през последните дни. Известно време се гледахме един друг.
Накрая, въоръжен с онази смелост, която намираме у себе си само когато сме изправени пред абсурдни задачи, реших да сложа край на всичко това. Щях да върна часовника.
Облякох се безшумно и прекосих на пръсти тъмния коридор на четвъртия етаж.
Никой нямаше да забележи отсъствието ми преди десет или единайсет сутринта.
Надявах се дотогава да съм се прибрал.
Навън улиците лежаха прострени под онова неспокойно пурпурно покривало, което обгръща утрините в Барселона. Спуснах се до улица „Марженат“. Сариа тъкмо се пробуждаше край мен. Ниско надвиснали облаци галеха квартала, улавяйки първите лъчи на зората в златист ореол. Фасадите на къщите се очертаваха сред рояците сухи листа, които вятърът разнасяше безцелно, и пролуките, където мъглата се бе вдигнала.
Бързо намерих улицата. Поспрях за миг, за да попия онова безмълвие, онзи странен покой, който цареше в това изгубено кътче на града. Вече имах чувството, че и светът е спрял като часовника в джоба ми, когато чух зад гърба си един звук.
Обърнах се и пред мен се разкри видение, което сякаш бе откраднато от някакъв сън.
3.
От мъглата бавно изплува велосипед. Караше го момиче в бяла рокля, което се спускаше по наклона към мен. Утринната светлина загатваше формите на тялото й през памучната тъкан. Дълга коса с цвят на сено, развята от вятъра, закриваше лицето й.
Стоях неподвижно и я гледах как се приближава към мен, замръзнал като идиот насред пристъп на парализа. Велосипедът спря на няколко метра. Погледът ми — или може би само въображението ми — долови очертанията на стройните нозе, когато стъпиха на земята. Очите ми се плъзнаха нагоре по роклята, взета сякаш от картина на Сороя*, и накрая се спряха върху очите на девойката — сиви и тъй дълбоки, че човек можеше да потъне в тях. В момента те се взираха в мен саркастично. Отправих й най-добрата от всичките си глупашки усмивки.
[*
Хоакин Сороя-и-Бастида (1863–1923) — испански живописец, смятан за най- видния представител на импресионизма в Испания.]
—
Ти сигурно си оня с часовника — рече тя с тон, който съответстваше на силата на погледа й.
Прецених, че навярно бе на моята възраст или може би с година по-голяма. За мен никога не бе лесна работа да отгатна възрастта на някоя жена; смятах това за цяла наука или изкуство. Кожата й бе бледа като цвета на роклята.
—
Тук ли живееш? — измънках аз, като посочих оградата на дома.

Миглите й едва потрепнаха. Очите й ме пронизваха с такава ярост, че навярно са ми трябвали часове, за да осъзная, че се намирам пред най-ослепителното създание, което бях виждал или очаквах да видя през живота си. Точка по въпроса.
—
Кой си ти, че да ме питаш?
—
Ами сигурно ще да съм оня с часовника — импровизирах аз. — Казвам се
Оскар. Оскар Драй. Дойдох да го върна.
Без да й дам време да ми отговори, извадих часовника от джоба си и й го подадох. Тя издържа на погледа ми няколко секунди, преди да го вземе. Когато го стори, забелязах, че ръката й бе бяла като на снежен човек, а на безименния си пръст носеше златен пръстен.
—
Когато го взех, вече беше счупен — поясних аз.
—
Счупен е от петнайсет години насам — промълви момичето, без да ме погледне.
Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.
—
Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.
—
Ама…
—
Часовникът не е мой — осведоми ме тя. — На Жерман е.
При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.
—
Жерман?
—
Баща ми.
—
А ти си?
—
Неговата дъщеря.
—
Имах предвид, как се казваш?
—
Отлично зная какво си имал предвид — отвърна момичето.
Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат
— котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.
Тръгнах през градината, ескортиран от животното. Преминах някак през тази джунгла, докато стигнах до фонтана с херувимите. Там беше подпрян велосипедът, а собственичката му тъкмо сваляше една торба от кошницата, монтирана отпред на кормилото. Миришеше на пресен хляб. Момичето извади шише с мляко от торбата и коленичи, за да напълни една купичка, оставена на земята. Животното се втурна към закуската си. Това явно бе всекидневен ритуал.
—
Мислех, че котаракът ти яде единствено беззащитни птички — рекох.
—
Само ги улавя. Не ги яде. Това е териториален въпрос — поясни ми тя, сякаш бях дете. — Всъщност той най-много обича мляко. Нали обичаш мляко, _Кафка_?
Кафкианският котарак близна пръстите й в знак на съгласие. Девойката го погали по гърба с топла усмивка. Докато го милваше, мускулите на хълбока й се очертаха под гънките на роклята. Едва тогава тя вдигна поглед и ме улови, че я наблюдавам жадно.
—
Ами ти? Закусвал ли си? — попита тя.
Поклатих глава.

—
Значи сигурно си гладен. Глупаците винаги са гладни. Хайде, ела да хапнеш.
Добре ще ти дойде първо да си сложиш нещо в стомаха, ако ще трябва да обясняваш на
Жерман защо си задигнал часовника му.
Кухнята беше голямо помещение, разположено в задната част на къщата.
Неочакваната ми закуска се състоеше от кроасани, които девойката бе донесла от сладкарница „Фош“ на площад Сариа. Поднесе ми и огромна чаша кафе с мляко и седна срещу мен, а аз лакомо се нахвърлих на това пиршество. Наблюдаваше ме така, сякаш бях някой изгладнял просяк, когото бе прибрала от улицата — със смесица от любопитство, съжаление и недоверие. Тя самата не хапна нито залък.
—
И друг път съм те виждала да минаваш оттук — отбеляза тя, без да сваля очи от мен. — Ти и оня дребосък, който вечно изглежда уплашен. Следобед често минавате по задната улица, когато ви пуснат от интерната. Понякога вървиш сам и разсеяно си тананикаш нещо. Бас държа, че си прекарвате чудесно в оня зандан…
Тъкмо се канех да отговоря нещо остроумно, когато една огромна сянка се разля върху масата като мастилен облак. Моята любезна домакиня вдигна поглед и се усмихна. Аз замръзнах на място с уста, пълна с кроасан, а сърцето ми захлопа като кастанети.
—
Имаме гостенин — обяви тя развеселена. — Татко, това е Оскар Драй, любител-крадец на часовници. Оскар, това е баща ми Жерман.
Преглътнах рязко и бавно се обърнах. Пред мен стърчеше фигура, която ми се видя извънредно висока. Мъжът носеше костюм от алпака с жилетка и малка вратовръзка. Дългата му бяла коса, старателно вчесана назад, падаше по раменете му.
Посивели мустаци красяха лицето с резки черти, сред което се открояваха две тъмни, печални очи. Ала най-характерното нещо у него бяха ръцете му. Бели ръце на ангел с безкрайно дълги, изящни пръсти. С една дума — Жерман.
—
Не съм крадец, господине… — нервно подхванах аз. — Мога да обясня всичко. Ако дръзнах да проникна в имота ви, то бе само защото мислех, че никой не живее тук. А когато вече бях вътре, не знам какво ме прихвана, дали защото чух онази музика или не, но във всеки случай влязох и видях часовника. Кълна се, че нямах намерение да го взимам с мен, но се изплаших и когато си дадох сметка, че все още го държа, вече бях далече от тук. Тоест, не знам дали се изразявам добре…
Момичето се усмихваше язвително. Очите на Жерман, тъмни и непроницаеми, се спряха върху моите. Бръкнах в джоба си и му подадох часовника, като очаквах, че мъжът всеки миг ще се разкрещи с цяло гърло и ще ме заплаши с полицията, цивилната гвардия* и съда за непълнолетни престъпници.
[*
Испански полицейски корпус с военни и цивилни функции.]
—
Вярвам ви — отвърна той приветливо, като взе часовника и седна на масата при нас.
Говореше тихо, гласът му едва се чуваше. Дъщеря му поднесе и на него чиния с два кроасана и чаша кафе с мляко. Докато му сервираше, тя го целуна по челото, а
Жерман я прегърна. Гледах ги срещу светлината, която се процеждаше през прозорците. Лицето на Жерман, което си бях представял свирепо като на людоед, се оказа деликатно, почти болнаво. Той беше висок и изключително слаб. Усмихваше ми се вежливо, докато вдигаше чашата към устните си, и за миг долових как между бащата и дъщерята се носеше един поток от обич и привързаност, които отиваха отвъд думите и жестовете. Една връзка, изтъкана от мълчание и погледи, ги свързваше сред сенките на този дом, в края на забравената улица, където те се грижеха един за друг, далече от света.

Жерман довърши закуската си и сърдечно ми благодари, че съм си направил труда да му върна часовника. От толкова любезност се почувствах двойно по-виновен.
—
Е, Оскар — рече той с уморен глас, — беше удоволствие да се запозная с вас.
Надявам се да ви видя отново, когато пожелаете да ни погостувате пак някой път.
Не проумявах защо упорстваше да се обръща към мен на „вие“. Имаше нещо у него, което говореше за друга епоха, за други времена, в които посивелите му коси са лъщели, а голямата къща е била същински дворец по средата между Сариа и небето.
Той ми подаде ръка и се сбогува, за да се върне в своя бездънен лабиринт. Видях го да се отдалечава с леко накуцване по коридора. Дъщеря му го наблюдаваше със скрита тъга, забулила погледа й.
—
Жерман не е много добре със здравето — промълви тя. — Лесно се изморява.
Ала веднага побърза да заличи тъжното си изражение.
—
Искаш ли още нещо?
—
Вече доста се заседях — отвърнах, борейки се с изкушението да прибягна до какъвто и да е предлог, за да остана по-дълго в нейната компания. — Май ще е по- добре да си вървя.
Тя прие решението ми и ме изпрати до градината. Утринните лъчи бяха разпръснали мъглата. Настъпващата есен бе обагрила дърветата в бакърено. Вървяхме към оградата; _Кафка_ мъркаше, излегнат на слънце. Когато стигнахме до вратата, девойката ми направи път да мина пред нея. Спогледахме се мълчаливо. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усетих пулса й под кадифената кожа.
—
Благодаря за всичко — рекох. — И съжалявам за…
—
Няма значение.
Свих рамене.
—
Е…
Поех надолу по улицата, чувствайки как с всяка крачка магията на тази къща се свличаше от мен. Изведнъж гласът на момичето се разнесе зад гърба ми.
—
Оскар!
Обърнах се. Тя все още стоеше там, зад оградата. _Кафка_ лежеше в краката й.
—
Защо влезе в къщата ни оная нощ?
Озърнах се наоколо, сякаш очаквах да намеря отговора, написан на паважа.
—
Не знам — признах най-сетне. — Видя ми се загадъчна, та сигурно затова…
Момичето се усмихна тайнствено.
—
Обичаш ли загадките?
Кимнах. Мисля, че дори да ме беше попитала дали обичам арсеника, пак щях да отговоря утвърдително.
—
Зает ли си с нещо утре?
Поклатих глава, все така безмълвно. Дори и да имах ангажимент, щях да измисля някакво оправдание. За крадец хич не ме биваше, но като лъжец, трябва да призная, винаги съм проявявал творчество.
—
В такъв случай ще те чакам тук в девет часа — рече тя, преди да се изгуби сред сенките на градината.
—
Почакай!
Викът ми я накара да се спре.
—
Не ми каза как ти е името…
—
Марина… До утре!
Помахах й с ръка за поздрав, но тя вече се беше скрила от погледа ми. Напразно стоях и чаках Марина да се покаже отново. Слънцето докосваше небесния свод и прецених, че навярно наближаваше пладне. Когато разбрах, че тя няма да се появи, се върнах в интерната. Старите входни врати на кварталните сгради сякаш ми се

усмихваха съучастнически. Чувах ехото на стъпките си, но бях готов да се закълна, че се нося на цяла педя над земята.
4.
Мисля, че през целия си живот не бях проявявал такава точност. Градът все още бе по пижама, когато пресякох Пласа Сариа. Докато вървях, ято гълъби излетя под звъна на камбаните, които биеха за литургията в девет. Следите от нощния дъждец искряха под яркото слънце. _Кафка_ бе излязъл да ме посрещне в началото на улицата, която водеше към къщата. Ято врабчета бяха кацнали на благоразумно разстояние върху една градинска стена. Котаракът ги наблюдаваше с престорено професионално безразличие.
—
Добро утро, _Кафка_. Успяхме ли да извършим някое убийство тази сутрин?
Той измърка в отговор и като флегматичен майордом ме поведе през градината към фонтана. Различих силуета на Марина, седнала на ръба; бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която оставяше раменете й открити. Държеше в ръце бележник с кожена подвързия, в който пишеше нещо с автоматична писалка. Изглеждаше силно съсредоточена и не забеляза присъствието ми. Мислите й сякаш се рееха в някакъв друг свят и това ми позволи да я наблюдавам в захлас няколко мига. Тези нейни ключици навярно бяха сътворени от самия Леонардо да Винчи; просто нямаше друго обяснение.
В този момент ревнивецът _Кафка_ измяука и наруши вълшебството. Писалката спря отведнъж, Марина вдигна очи към моите и побърза да затвори бележника.
—
Готов ли си?
Тя ме поведе из улиците на Сариа в неизвестно за мен направление, показвайки какво си е наумила само с една загадъчна усмивка.
—
Къде отиваме? — питах аз през няколко минути.
—
Имай търпение, ще видиш.
Следвах я послушно, макар и да таях подозрението, че съм станал обект на някаква шега, чийто смисъл все още ми убягваше. Спуснахме се до Пасео де ла
Бонанова, а оттам поехме към Сан Хервасио. Минахме пред черната дупка на бар
„Виктор“. Неколцина контета, скрити зад слънчевите си очила, държаха бири и лениво топлеха седалките на моторолерите си. Когато ни видяха да минаваме край тях, някои намериха за добре да свалят наполовина своите „Рейбани“, за да огледат Марина с рентгенов поглед. „Да се задавите дано“, помислих си аз.
При улица „Д-р Ру“ тя сви надясно. Спуснахме се няколко пресечки по-надолу до една неасфалтирана пътечка, която при номер 112 се отклоняваше встрани. Марина все така мълчеше и загадъчната усмивка не слизаше от устните й.
—
Стигнахме ли? — попитах аз заинтригуван.
Пътечката като че ли не водеше доникъде. Марина пое по нея, без да каже нищо.
Изведе ме на един път, който се изкачваше към портик, ограден от кипариси. Отвъд него една омагьосана градина бледнееше под синкавите сенки, пълна с надгробни плочи, кръстове и плесенясали мавзолеи. Това бе старото гробище на Сариа.
Гробището на Сариа е едно от най-потайните кътчета на Барселона. Ако някой го потърси на градските карти, няма да го намери — то не е отбелязано на тях. Ако разпита хората от квартала или таксиметровите шофьори как да стигне до там, те

надали ще знаят, въпреки че всички са чували за него. А дръзне ли да го търси сам, по всяка вероятност ще се изгуби. Малцината, които владеят тайната на неговото местоположение, подозират, че това старо гробище всъщност е само едно островче от миналото, което ту се появява, ту пак се скрива по своя прищявка.
Именно там ме отведе Марина в онзи септемврийски неделен ден, за да ми разкрие една загадка, която ме интригуваше не по-малко от притежателката й. По нейни указания двамата се настанихме на едно закътано издигнато място в северното крило. Оттам имахме добра видимост към самотното гробище. Седяхме мълчаливо да съзерцаваме гробовете и увехналите цветя. Марина не обелваше зъб и след няколко минути аз започнах да губя търпение. Единствената загадка, която виждах в цялото начинание, бе какво, по дяволите, търсехме там.
—
Това е умряла работа — подхвърлих аз, съзнавайки иронията.
—
Търпението е майка на просветлението — заяви Марина.
—
И кръстница на умопомрачението — отвърнах. — Тук няма абсолютно нищо.
Тя ми отправи един поглед, който не успях да разтълкувам.
—
Грешиш. Тук са спомените на стотици хора — животът им, чувствата им, илюзиите им, отсъствието им, неосъществените мечти, разочарованията, измамите и несподелените любови, кои то са им вгорчили дните… Всичко това е тук, пленено завинаги.
Гледах я с любопитство и с известно стеснение, въпреки че не ми беше съвсем ясно за какво говореше. Ала каквото и да беше, явно имаше значение за нея.
—
Човек не може да разбере нищо от живота, докато не е разбрал смъртта — добави Марина.
Отново не проумях напълно думите й.
—
Да си призная, не мисля много за тая работа — рекох. — За смъртта де. Или поне не мисля сериозно…
Марина заклати глава като лекар, който е разпознал признаците на някоя фатална болест.
—
Значи и ти си един от неподготвените наивници… — отбеляза тя донякъде лукаво.
—
Неподготвените ли?
Сега вече се чувствах объркан до немай-къде.
Марина сведе поглед и лицето й придоби едно сериозно изражение, което я правеше да изглежда по-възрастна. Бях като хипнотизиран от нея.
—
Предполагам, че не си чувал легендата — поде тя.
—
Легендата ли?
—
Така си и мислех — отсъди Марина. — Говори се, значи, че смъртта си има тайни пратеници и те бродят из улиците в търсене на ония невежи и празноглавци, които не мислят за нея.
С тези думи впи очи в моите.
—
Когато някой такъв несретник се сблъска с пратеник на смъртта — продължи тя, — последният го отвежда до един капан, без оня да разбере. Това е врата към ада.
Тия пратеници ходят с покрити лица, за да не се вижда, че нямат очи, а само две черни кухини, в които се въдят червеи. Когато вече няма спасение, пратеникът си показва лицето и тогава жертвата разбира какъв ужас я очаква…
Думите й ехтяха в ушите ми, а стомахът ми се бе свил на топка.
Изведнъж Марина се издаде с лукавата си, котешка усмивка.
—
Майтапиш се с мен — рекох аз.
—
И още как!

Прекарахме в мълчание още пет или десет минути, а може би и повече. Цяла вечност. Лек ветрец галеше кипарисите. Два бели гълъба кръжаха над гробовете. Една мравка лазеше по крачола на панталона ми. В общи линии нищо друго не се случваше.
Скоро усетих, че единият ми крак е изтръпнал и изпитах опасение, че и мозъкът ми е на път да стане безчувствен. Вече се канех да протестирам, когато Марина вдигна ръка и ме накара да замълча, още преди да съм си отворил устата. Сетне посочи към входа на гробището.
Някаква фигура току-що бе влязла оттам. Както ми се стори, това бе дама, загърната с пелерина от черно кадифе. Качулка скриваше лицето й. Ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха облечени в ръкавици в същия цвят като одеждите й. Пелерината стигаше до земята, тъй че нозете й не се виждаха. От мястото, където бяхме, изглеждаше така, сякаш тази безлика фигура се плъзгаше над земята, без да я докосва.
По някаква причина ме побиха тръпки.
—
Коя…? — прошепнах аз.
—
Шшшт — прекъсна ме Марина.
Притаени зад колоните на наблюдателния си пункт, гледахме скришом дамата в черно. Тя се движеше между гробовете като привидение. Облечените в ръкавици пръсти държаха една червена роза. Цветето изглеждаше като прясна рана, издълбана с нож. Жената се приближи до една надгробна плоча точно под нашата наблюдателница и спря, обърната с гръб към нас. Едва тогава забелязах, че въпросната плоча, за разлика от всички останали, беше безименна. На нея се виждаше само някаква рисунка, гравирана в мрамора, един символ, който май изобразяваше насекомо — черна пеперуда с разтворени криле.
Дамата в черно постоя безмълвно пред гроба в продължение на почти пет минути. Накрая се наведе, положи червената роза върху плочата и бавно си отиде по същия начин, както се бе появила — като призрак.
Марина ми отправи тревожен поглед и се доближи до мен, за да ми прошепне нещо. Устните й докоснаха ухото ми и аз изпитах такова усещане, сякаш стоножка с огнени крачета затанцува самба по тила ми.
—
Открих я случайно преди три месеца, когато дойдохме с Жерман да оставим цветя на леля му Реме… Идва тук в последната неделя на всеки месец в десет сутринта и полага на гроба една червена роза, същата като тази — обясни Марина. — Винаги е с тази пелерина, с ръкавици и качулка. Винаги идва сама. Лицето й все е скрито. Никога не разговаря с никого.
—
Кой е погребан в този гроб?
Странният символ, издълбан в мрамора, бе събудил любопитството ми.
—
Нямам представа. В гробищния регистър не фигурира никакво име…
—
А коя е тази жена?
Марина се канеше да ми отговори, но тъкмо тогава черният силует мина през портика на гробището и изчезна. Тя ме хвана за ръката и се надигна припряно.
—
Бързо! Ще я изгубим.
—
Нима ще я последваме? — попитах аз.
—
Е, нали искаше нещо да се случи? — рече тя отчасти съжалително, отчасти раздразнено, сякаш бях някой глупак.
Когато стигнахме до улица „Д-р Ру“, жената в черно се отдалечаваше към
Бонанова. Отново заваля дъжд, въпреки че слънцето упорито отказваше да се скрие.
Следвахме дамата през завеса от златни сълзи. Прекосихме Пасео де ла Бонанова и поехме нагоре към полите на планината, изпъстрени с господарски къщи и имения,

които бяха видели и по-добри времена. Дамата навлезе в мрежата от пусти улици. Те бяха покрити с килим от окапали листа, които блестяха като люспите от захвърлената кожа на някаква огромна змия. Стигайки до един кръстопът, жената изведнъж се спря като жива статуя.
—
Видяла ни е… — прошепнах аз и двамата с Марина се притаихме зад едно дърво, чийто дебел дънер бе набразден от издълбани надписи.
За миг се побоях, че дамата ще се обърне и ще ни открие, но не стана така. След малко тя сви вляво и изчезна. Марина и аз се спогледахме и възобновихме преследването си. Дирята ни отведе до една задънена уличка, прекъсната от открития участък на железницата на Сариа, която се изкачваше към Валвидрера и Сан Кугат.
Спряхме се там. От дамата в черно нямаше и следа, въпреки че я бяхме видели да завива точно на това място. Над дърветата и покривите край нас се различаваха кулите на моя интернат в далечината.
—
Сигурно си е влязла вкъщи — предположих аз. — Трябва да живее някъде тук…
—
Не. Тези къщи са необитаеми. Никой не живее в тях.
Марина ми посочи фасадите, скрити зад огради и дувари. Два стари изоставени склада и една голяма къща, опожарена преди десетилетия — това бе единственото, което все още се крепеше. Дамата просто се бе изпарила току под носовете ни.
Влязохме в уличката. Къс небе се оглеждаше в една локва в нозете ни.
Дъждовните капки размазваха нашето отражение. В края ма уличката една дървена врата се поклащаше от вятъра. Марина ме погледна безмълвно. Приближихме се предпазливо и аз излязох напред да хвърля един поглед. Вратата, поставена в дувар от червени тухли, водеше към вътрешен двор. Някогашната градина сега бе изцяло превзета от плевели. През гъстия буренак се провиждаше фасадата на някаква странна постройка, обрасла с бръшлян. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че това всъщност бе стъклена оранжерия, монтирана върху скелета на стоманена конструкция.
От вятъра растенията съскаха като дебнещ рояк пчели.
—
Първо ти — подкани ме Марина.
Въоръжих се със смелост и навлязох в шубрака. Марина неочаквано ме хвана за ръката и ме последва. Чувствах как стъпките ми потъват в килим от смет. През съзнанието ми премина образът на объркано кълбо от тъмни змии с алени очи.
Промъквахме се през джунглата от враждебни клони, които драскаха кожата ни, докато стигнахме до една просека точно пред оранжерията. Там Марина пусна ръката ми, за да разгледа злокобната постройка. Бръшлянът бе покрил цялата конструкция като паяжина. Оранжерията изглеждаше като дворец, погребан в дълбините на блато.
—
Боя се, че ударихме на камък — рекох. — Тук от години никой не е стъпвал с крак.
Марина неохотно се съгласи с мен. Сетне хвърли на оранжерията един последен, пълен с разочарование поглед. „Пораженията се понасят по-леко с мълчание“, помислих си аз.
—
Хайде, да си вървим — предложих, като й подадох ръка с надеждата, че ще я хване отново, за да преминем през гъсталака.
Тя не обърна внимание на ръката ми и тръгна да заобикаля оранжерията, като бърчеше чело. Въздъхнах и я последвах с нежелание. Това момиче беше по-вироглаво и от муле.
—
Марина — подхванах аз, — тук няма…
Настигнах я при задната част на постройката пред нещо, което явно бе входната врата. Марина ме погледна и повдигна ръка към стъклото. Почисти мръсотията, която покриваше някакъв знак върху стъклената повърхност. Разпознах същата черна

пеперуда, с която бе означен онзи безименен гроб. Марина постави ръката си върху нея. Вратата бавно поддаде. Почувствах как отвътре ме лъхна зловонен, сладникав дъх
— типична смрад на блато или отровен кладенец. Пренебрегвайки малкото здрав разум, който все още ми бе останал в главата, навлязох в мрака.
5.
Призрачен аромат на парфюм и старо дърво се носеше сред сенките. Влага се просмукваше от пода, който бе от прясна пръст. Спирали от па`ра танцуваха и се виеха към стъкления купол. Това създаваше кондензация, от която в мрака падаха невидими капки. Някакъв странен звук туптеше отвъд полезрението ми — металическо потропване като от жалузи, които се блъскат от вятъра.
Марина продължаваше да напредва бавно. Вътре беше топло и влажно. Усетих, че дрехите ми са залепнали за кожата, а по челото ми изби пот. Обърнах се към Марина и видях в сумрака, че и с нея се случваше същото. Онова свръхестествено хлопане все така ехтеше сред сенките. Звукът като че ли идваше от всички страни.
—
Какво е това? — прошепна тя с нотка на страх в гласа. Свих рамене.
Пристъпвахме все по-навътре в оранжерията. Спряхме се на едно място, където се събираха няколко лъча светлина, които се процеждаха откъм покрива. Марина се канеше да каже нещо, когато чухме отново зловещото похлопване. Съвсем наблизо. На по-малко от два метра от нас. Точно над главите ни. Спогледахме се безмълвно и бавно вдигнахме очи към пространството, затворено сред сенките на тавана на оранжерията.
Усетих как ръката на Марина сграбчи моята с все сила. Трепереше. И двамата треперехме.
Бяхме обкръжени. Ъгловати силуети висяха в празнотата. Различих дузина, може би и повече. Крака, ръце, длани и очи проблясваха в мрака. Сбирщина безжизнени тела се полюляваха над нас като пъклени марионетки. Когато се докосваха помежду си, се получаваше онова тихо като шепот металическо потропване.
Отстъпихме крачка назад и преди да осъзнаем какво става, глезенът на Марина закачи един лост, свързан със система от скрипци. Лостът поддаде. За част от секундата цялата тази армия от застинали фигури рухна в празното пространство. Хвърлих се, за да закрия Марина, и двамата паднахме ничком. Чух тътена на старата стъклена постройка, която мощно се разтресе. Уплаших се, че стъклените плоскости ще се счупят и порой от прозрачни остриета ще ни прикове към пода. В този миг усетих как нещо студено се допря до тила ми. Пръсти.
Отворих очи. Едно лице ми се усмихваше. Блестящи жълти очи искряха безжизнено срещу мен. Стъклени очи на лице, издълбано от лакирано дърво. В същия момент чух сподавения вик на Марина до мен.
—
Това са кукли — промълвих, останал почти без дъх.
Надигнахме се, за да се уверим какво бе истинското естество на тези създания.
Марионетки. Фигури от дърво, метал и керамика. Бяха закачени с безброй шнурове за нещо, напомнящо конструкция за придвижване на декори. Лостът, задействан неволно от Марина, бе освободил механизма от скрипци, който ги поддържаше. При спускането си фигурите се бяха спрели на три педи от земята и се поклащаха в един злокобен танц на обесени.
—
Какво, по дяволите…? — възкликна Марина.
Заразглеждах групата от кукли. Различих сред тях фигура, пременена като фокусник; имаше и полицай, балерина, изискана дама в тъмночервена рокля, панаирджийски здравеняк… Всички бяха изработени в естествен размер и облечени с

разкошни одежди за костюмиран бал, които времето бе превърнало в дрипи. Ала имаше нещо у тях, което ги обединяваше, което им придаваше едно странно качество, издаващо общия им произход.
—
Недовършени са — казах аз, внезапно осенен.
Марина веднага разбра какво имах предвид. На всяко от тези същества му липсваше нещо. Полицаят беше без ръце. Балерината нямаше очи, а само две празни кухини. Фокусникът нямаше ни уста, ни длани… Съзерцавахме ги как се полюшват в призрачната светлина. Марина се приближи до балерината и внимателно я разгледа.
Посочи ми един малък знак на челото, точно там, където започваше кукленската коса.
Това отново бе черната пеперуда. Марина протегна ръка към знака. Пръстите й докоснаха косите на балерината и тя рязко отдръпна ръката си с жест на отвращение.
—
Косата… истинска е — рече.
—
Невъзможно!
Заехме се да разгледаме зловещите марионетки една по една и у всяка от тях открихме същия знак. Задвижих повторно лоста и системата от скрипци отново издигна телата. Като ги гледах как се носят инертно нагоре, си помислих, че това са изкуствени души, поели на среща със създателя си.
—
Там като че ли има нещо — каза Марина зад гърба ми.
Обърнах се и я видях да сочи към един ъгъл на оранжерията, където в мрака се различаваше старо писалище. Повърхността му бе покрита с фин слой прах. Един паяк лазеше по него, оставяйки миниатюрна диря. Коленичих и издухах прашната покривка.
Сив облак се вдигна във въздуха. На писалището лежеше подвързан с кожа том, отворен по средата. Под стара фотография в цвят сепия, залепена за хартията, с изящен почерк бе написано: „Арл, 1903“. Снимката показваше две сиамски близначки, свързани в областта на торса. Облечени в празнични рокли, двете сестри бяха отправили към камерата най-тъжните усмивки на света.
Марина взе да разгръща страниците. Бележникът се оказа най-обикновен албум за стари фотографии. Ала в образите, които съдържаше, нямаше нищо обикновено и нормално. Снимката на сиамските близначки бе само предизвестие за онова, което ни очакваше нататък. Пръстите на Марина обръщаха лист след лист и тя разглеждаше тези фотографии със смесица от захлас и отвращение. Хвърлих един поглед и усетих странно мравучкане по гърба.
—
Природни феномени… — промълви Марина. — Същества с различни форми на уродство, които преди са били изпращани и цирковете…
Смущаващата сила на тези образи ме шибна като камшик. Тъмната опака страна на природата разкриваше чудовищното си лице. Невинни души, пленени в страхотно деформирани тела. В продължение на няколко минути мълчаливо разгръщахме страниците на албума. Една по една снимките ни показваха — съжалявам, че ще трябва да го кажа — кошмарни създания. При все това физическите уродства не успяваха да скрият пълните с безутешно отчаяние, ужас и самота погледи, които пламтяха на тези лица.
—
Боже мой… — прошепна Марина.
На всички фотографии бяха отбелязани годината и мястото: Буенос Айрес, 1893.
Бомбай, 1911. Торино, 1930. Прага, 1933… Трудно ми бе да отгатна кой — и защо — би събрал подобна колекция. Истински каталог на ада. Най-сетне Марина откъсна поглед от албума и се отправи към сенките. Опитах се да сторя същото, но не бях способен да се отърся от мъката и ужаса, които лъхаха от заснетите образи. И хиляда години да живеех, пак нямаше да забравя погледа на ни едно от тия създания. Затворих албума и се обърнах към Марина. Чух я да въздиша в полумрака и се почувствах незначителен,

не ми идваше на ум какво да направя или да кажа. Нещо в тези фотографии я бе смутило дълбоко.
—
Добре ли си…? — попитах аз.
Тя кимна мълчаливо, почти затворила очи. Изведнъж нещо отекна в помещението. Огледах плаща от сенки, който ни обгръщаше. Чух отново звука — странен, неопределим. Враждебен. Опасен. Тогава усетих една смрад на гнилоч, остра и противна. Достигаше до нас от тъмата като дъха на някакъв див звяр. Почувствах със сигурност, че не сме сами. Още някой се спотайваше там. Наблюдаваше ни. Марина се взираше като вцепенена в стената от мрак около нас. Хванах я за ръката и я поведох към изхода.
6.
Когато излязохме оттам, ситният дъждец бе посребрил улиците. Минаваше пладне. Извървяхме обратния път, без да разменим дума. В дома на Марина Жерман ни очакваше за обяд.
—
Моля те, не казвай нищичко на Жерман за тая работа — замоли ме Марина.
—
Бъди спокойна, ще си трая.
Давах си сметка, че и без това не бих могъл да обясня случилото се. Докато се отдалечавахме от мястото, споменът за онези образи и за зловещата оранжерия взе да избледнява. Когато стигнахме до Пласа Сариа, забелязах, че Марина бе пребледняла и дишаше с мъка.
—
Добре ли си? — запитах.
Тя отвърна, че е добре, но не прозвуча особено убедително. Седнахме на една пейка на площада. Марина няколко пъти си пое дълбоко дъх със затворени очи. Ято гълъби сновеше в краката ни. За миг се уплаших, че Марина ще припадне. Тогава тя отвори очи и ми се усмихна.
—
Не се бой, просто малко ми прилоша. Навярно от онази миризма.
—
Много е възможно. Там сигурно имаше някакво умряло животно — плъх или…
Марина подкрепи предположението ми. След малко страните й възвърнаха цвета си.
—
Това, от което имам нужда, е да хапна нещо. Да вървим! На Жерман сигурно му е дотегнало да ни чака.
Станахме и поехме към дома й. _Кафка_ ни чакаше на оградата. Отправи ми презрителен поглед и се завтече да се отърка в глезените на Марина. Тъкмо размишлявах над предимствата да си котка, когато разпознах звука на онзи божествен глас от грамофона на Жерман. Музиката заливаше градината като морски прилив.
—
Каква е тази музика?
—
Лео Делиб — отвърна Марина.
—
Нищо не ми говори.
—
Делиб, френски композитор — поясни тя, отгатвайки незнанието ми. — На какво ви учат в училище?
Аз само свих рамене.
—
Това е фрагмент от една негова опера. „Лакме“.
—
А кой пее?
—
Майка ми.
Изгледах я смаян.
—
Майка ти е оперна певица?

Марина ми отправи неразгадаем поглед.
—
Беше — отвърна тя. — Вече не е между живите.
Жерман ни чакаше в главния салон — голямо овално помещение. От тавана висеше полилей със стъклени висулки. Бащата на Марина бе облечен почти официално.
Носеше костюм и жилетка, а посребрената му коса бе грижливо сресана назад. Стори ми се, че виждам някой изискан господин от края на миналия век. Седнахме на масата, която бе наредена с ленени покривки и сребърни прибори.
—
Удоволствие е, че сте с нас, Оскар — рече Жерман. — Не всяка неделя можем да се радваме на такава приятна компания.
Съдовете бяха порцеланови — истински антикварни експонати. Менюто очевидно се състоеше от супа, която ухаеше прелестно, и хляб. Нищо повече. Докато
Жерман сервираше първо на мен, осъзнах, че цялата тази показност бе заради моето присъствие. Въпреки сребърните прибори, музейния порцелан и празничното облекло, в този дом нямаше пари за приготвяне на основно ястие. Впрочем нямаше даже и ток.
Къщата вечно беше осветена със свещи. Жерман явно прочете мислите ми.
—
Навярно сте забелязали, че нямаме електричество, Оскар. Истината е, че не вярваме особено в постиженията на модерната наука. В края на краищата, що за наука е тя, щом може да изпрати човек на Луната, но не може да осигури парче хляб на всяко човешко същество?
—
Може би проблемът не е в науката, а в онези, които решават как да я използват — казах аз.
Жерман размисли над предположението ми и кимна тържествено — не зная дали от учтивост, или от убеждение.
—
Долавям, че си падате малко нещо философ, Оскар. Чели ли сте Шопенхауер?
Забелязах погледа на Марина, който ми подсказваше да не противореча на баща й.
—
Само отгоре-отгоре — импровизирах аз.
Наслаждавахме се на супата, без да разговаряме. Жерман сегиз-тогиз ми се усмихваше любезно и наблюдаваше с обич дъщеря си. Нещо ми подсказваше, че
Марина явно нямаше много приятели и баща й гледаше благосклонно на моето присъствие там, въпреки че не бях в състояние да направя разлика между Шопенхауер и някоя марка ортопедични стоки.
—
Я ми кажете, Оскар, какви са новините в последно време?
От начина, по който зададе този въпрос, ми мина през ум, че ако му известях края на Втората световна война, щях да го хвърля в смут.
—
Няма нищо кой знае какво — отвърнах аз под зоркия поглед на Марина. —
Задават се избори…
Това събуди интереса на Жерман, който прекрати дейността на лъжицата си и се замисли над темата.
—
А вие от кои сте, Оскар? От десните или от левите?
—
Оскар е привърженик на акрацията*, татко — намеси се Марина.
[*
Анархия, безвластие.]
Залъкът хляб ми заседна в гърлото. Не знаех какво означаваше това определение, но ми звучеше като анархист на велосипед. Заинтригуван, Жерман ме наблюдаваше внимателно.
—
Идеализмът на младостта… — промълви той. — Разбирам, разбирам. На вашата възраст и аз четях Бакунин. Това е като дребната шарка; докато не мине от само себе си…
Хвърлих убийствен поглед на Марина, която се облизваше като котка. Тя ми смигна и сведе очи. Жерман ме наблюдаваше с доброжелателно любопитство.

Отвърнах на учтивостта му, като наведох глава и поднесох лъжицата към устните си.
Така поне не ми се налагаше да говоря и нямаше опасност да се изложа. Хранехме се мълчаливо. Скоро забелязах, че Жерман, който седеше срещу мен, взе да се унася в дрямка. Когато лъжицата най-сетне се изплъзна от пръстите му, Марина се надигна и без да каже дума, разхлаби копринената му вратовръзка. Жерман въздъхна. Едната му ръка леко трепереше. Марина хвана баща си под ръка и му помогна да се изправи. Той кимна унило и ми се усмихна едва-едва, почти засрамен. Стори ми се, че само за миг е остарял с петнайсет години.
—
Ще ме извините, Оскар — рече той със слаб глас. — Възрастта си казва думата…
Аз се надигнах на свой ред и с поглед предложих на Марина помощта си. Тя я отклони и ме помоли да остана в стаята. Видях ги да напускат помещението, като баща й се подпираше на нея.
—
Беше удоволствие, Оскар… — мълвеше умореният глас на Жерман, чезнейки в сенчестия коридор. — Пак заповядайте, пак заповядайте…
Чух как стъпките им заглъхнаха във вътрешността на жилището и под светлината на свещите почти половин час чаках Марина да се върне. Атмосферата на тази къща взе да се просмуква в мен. Когато се убедих, че Марина няма да се появи отново, започнах да се безпокоя. Поколебах се дали да не отида да я потърся, но ми се стори некрасиво да се вмъквам в стаите без покана. Мислех да оставя бележка, но нямаше с какво да я напиша. Вече се свечеряваше и най-доброто решение бе да си тръгна. Щях да се отбия на следващия ден след училище, за да проверя дали всичко е наред. С изненада осъзнах, че едва от половин час бях лишен от присъствието на
Марина, а умът ми вече търсеше предлози, за да дойда пак. Отправих се към задната кухненска врата и прекосих цялата градина до оградата. Небето гаснеше над града с прелитащи облаци.
Закрачих бавно към интерната, а случките от изминалия ден преминаваха през съзнанието ми. Докато се качвах по стълбите към моята стая на четвъртия етаж, вече бях убеден, че това бе най-странният ден в живота ми. Ала ако беше възможно да си купя билет за повторението му, щях да го сторя, без да се двоумя.
7.
През нощта сънувах, че съм уловен във вътрешността на грамаден калейдоскоп.
Въртеше го някаква дяволска твар, от която не виждах нищо друго освен огромното й око през лещата. Светът се разпадаше в лабиринти от оптически илюзии, които се рееха край мен. Насекоми. Черни пеперуди. Събудих се рязко с усещането, че във вените ми тече вряло кафе. Това трескаво състояние не ме напусна през целия ден. В училище понеделнишките часове прелитаха като влакове, които не спираха на моята гара. Хота
Ефе веднага забеляза, че с мен става нещо.
—
Обикновено се рееш някъде в облаците — отсъди той, — но днес направо си напуснал земната атмосфера. Да не си болен?
Успокоих го с вял жест. Погледнах часовника над черната дъска на класната стая. Показваше три и половина. До края на занятията оставаха почти два часа. Цяла вечност. Навън дъждът потропваше по стъклата.
Когато звънецът удари, аз се изнесох с възможно най-голяма бързина, като оставих Хота Ефе напразно да ме чака за нашата обичайна разходка в реалния свят.

Прекосих вечните коридори и излязох. Градините и фонтаните при входа тъмнееха под завесата на проливния дъжд. Не носех чадър, нямах и качулка. Небето бе като оловна плоча. Лампите светеха като кибритени клечки.
Затичах се. Заобикалях локвите, избягвах преливащите водостоци и така стигнах до изхода от двора на интерната. По улицата като от пробита вена се спускаха поточета от дъжд. Измокрен до кости, хукнах по тесните, смълчани улици. Водата шуртеше с грохот в канавките край мен. Целият град сякаш бе потънал в някакъв черен океан.
Трябваха ми десет минути, за да стигна до оградата на дома на Марина и Жерман. През това време дрехите и обувките ми вече бяха безнадеждно прогизнали. Здрачът се спускаше на хоризонта като завеса от сивкав мрамор. Като че ли чух някакъв пукот зад гърба си, в началото на уличката. Обърнах се сепнат. За миг изпитах усещането, че някой ме е проследил. Ала там нямаше никого, само дъждът обстрелваше локвите по пътя.
Пъхнах се през оградата. Блясъкът на светкавиците насочваше стъпките ми към жилището. Херувимите на фонтана ме приветстваха. Зъзнейки от студ, стигнах до задната врата към кухнята. Беше отворена. Влязох. Къщата тънеше в пълен мрак.
Спомних си думите на Жерман за липсата на електричество.
Чак тогава се сетих, че всъщност никой не ме беше поканил. Вече за втори път се вмъквах в този дом без никакъв претекст. Мислех да си тръгна, но бурята виеше отвън. Въздъхнах. Ръцете ме боляха от студ и едва усещах върховете на пръстите си.
Закашлях се като куче и почувствах как сърцето ми пулсира в слепоочията. Дрехите ми бяха залепнали за тялото, студени като лед. „Давам цяло царство за един пешкир“, помислих си аз. Сетне се провикнах:
—
Марина?
Ехото от гласа ми се стопи в голямата къща. Осъзнах, че отвсякъде ме обгръща покров от сенки. Единствено сиянието на светкавиците, което проникваше през прозорците, разкриваше бегли картини, проблясвайки като камера.
—
Марина? — настоях отново. — Аз съм, Оскар…
Плахо пристъпих навътре в къщата. Подгизналите ми обувки издаваха лепкав звук, докато вървях. Спрях се в салона, където бяхме обядвали предния ден. Масата беше празна, столовете — изоставени.
—
Марина? Жерман?
Не получих отговор. Различих в сумрака свещник с дръжка и кутия кибрит върху една конзола. Сбръчканите ми, безчувствени пръсти успяха да запалят пламък едва от петия опит.
Вдигнах нагоре примигващата свещ. Призрачна светлина заля стаята. Тихо поех към коридора, по който бях видял да изчезват Марина и баща й предния ден.
Коридорът водеше към друг голям салон, който също бе увенчан с кристален полилей. Висулките му проблясваха в сумрака като въртележка от диаманти. Къщата бе изпълнена с полегати сенки, които бурята отвън проектираше през стъклата на прозорците. Стари мебели и кресла почиваха под бели чаршафи. Мраморно стълбище водеше към първия етаж. Приближих се до него, чувствайки се като натрапник. Две жълти очи искряха в горната част на стълбата. Чух мяукане. _Кафка_. Въздъхнах с облекчение. След миг котаракът се оттегли назад в сенките. Спрях се и се огледах.
Стъпките ми бяха оставили диря в праха.
—
Има ли някой тук? — извиках отново, без да получа отговор.
Представих си какъв е бил този голям салон преди десетилетия, в цялата му прелест — с оркестър и десетки танцуващи двойки. Сега изглеждаше като салона на потънал кораб. Стените бяха покрити с маслени платна. Всичките бяха портрети на една и съща жена. Разпознах я — това бе жената от картината, която бях видял в онази

нощ, когато за пръв път се вмъкнах в къщата. Съвършенството и магията на линията, както и светлината в тези картини бяха почти свръхестествени. Запитах се кой ли ще да е художникът. Дори за мен бе очевидно, че всичките творби са дело на една и съща ръка. Дамата сякаш ме наблюдаваше от всички страни. Не беше трудно да се забележи огромната прилика на тази жена с Марина. Същите устни на едно бледо, почти прозрачно лице. Същата фигура, стройна и крехка като порцеланова статуетка. Същите пепелявосиви очи, печални и бездънни. Усетих как нещо се допря до глезена ми.
_Кафка_ мъркаше в краката ми. Наведох се и го погалих по сребристата козина.
—
Къде е стопанката ти, а?
В отговор той измяука меланхолично. Нямаше никого в къщата. Чувах трополенето на дъжда по покрива. Сякаш хиляди изтъкани от вода паяци тичаха по тавана. Предположих, че Марина и Жерман са излезли по някаква причина, която не можех да отгатна. Във всеки случай не беше моя работа. Помилвах _Кафка_ и реших, че трябва да си тръгна, преди да са се върнали.
—
Един от двама ни е излишен тук — прошепнах на _Кафка_. — И това съм аз.
Изведнъж космите по гърба на котарака настръхнаха като шипове. Почувствах как мускулите му се изопнаха като стоманени въжета под ръката ми и той измяука панически. Тъкмо се чудех какво ли би могло така да уплаши животното, когато я долових. Онази миризма. Смрадта на гниещо животно, която бяхме усетили в оранжерията. Догади ми се.
Вдигнах поглед. Завеса от дъжд забулваше прозореца на салона. Отсреща различих неясните очертания на ангелите във фонтана. Инстинктивно разбрах, че нещо не е както трябва. Сред статуите имаше още една фигура. Надигнах се и бавно пристъпих към прозореца. Един от силуетите се извърна. Вцепених се на място. Не можех да различа чертите, виждах само една тъмна фигура, загърната с наметка. Бях сигурен, че непознатият ме наблюдава — и явно знаеше, че и аз го наблюдавам.
Останах неподвижен в продължение на една безкрайна минута. След секунди фигурата се оттегли в мрака. Когато една мълния озари градината, непознатият вече не беше там.
Трябваше ми известно време, за да осъзная, че заедно с него бе изчезнало и онова зловоние.
Най-доброто, което можах да измисля, бе да седна да чакам завръщането на
Жерман и Марина. Идеята да изляза навън не бе особено изкусителна. Бурята беше най-малката беда. Отпуснах се в едно голямо кресло. Трополенето на дъжда и слабата светлина, която трепкаше в големия салон, постепенно взеха да ме приспиват. В някакъв момент чух как ключалката на главната врата изщрака и в коридора се разнесоха стъпки. Събудих се от моя унес и сърцето ми прескочи. Гласове, които се приближаваха по коридора. Сияние на свещ. _Кафка_ изтича към светлината в мига, когато Жерман и дъщеря му влязоха в помещението. Марина ме прониза с леден поглед.
—
Какво правиш тук, Оскар?
Замънках някакви безсмислени фрази. Баща й се усмихна приветливо и ме огледа с любопитство.
—
За Бога, Оскар! Та вие сте вир-вода! Марина, донеси му чисти кърпи… Елате,
Оскар, сега ще запалим огън, че навън е такова кучешко време…
Настаних се пред камината с чаша горещ бульон, който Марина ми бе приготвила. Обясних неловко причината за присъствието си, без да споменавам за

силуета на прозореца и онази зловеща смрад. Жерман прие обясненията ми на драго сърце и не изглеждаше ни най-малко раздразнен от моето нахлуване в дома, дори напротив. За Марина далеч не можеше да се каже същото. Погледът й просто ме изгаряше. Уплаших се, че глупавите ми приумици да се вмъквам в къщата й сякаш по навик завинаги са сложили край на приятелството ни. През онзи половин час, който прекарахме, седнали пред огъня, тя изобщо не продума. Когато Жерман се извини и ми пожела „лека нощ“, заподозрях, че моята бивша приятелка ще ме изхвърли с ритници и ще ми нареди да не се вясвам повече в дома й.
„Ето, краят се задава“, помислих си. Целувката на смъртта. Марина ми отправи тънка, саркастична усмивка.
—
Изглеждаш като мокра кокошка — рече тя.
—
Благодаря — отвърнах, очаквайки нещо по-лошо.
—
Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?
Очите й искряха на светлината на огъня. Изсърбах остатъка от бульона и сведох поглед.
—
Честно казано, не знам… — отвърнах. — Предполагам, че… Ами знам ли…
Плачевният ми вид несъмнено ми помогна, защото Марина се приближи и ме потупа по ръката.
—
Погледни ме — нареди тя.
Така и направих. Тя ме наблюдаваше със смесица от съчувствие и благосклонност.
—
Не ти се сърдя, чуваш ли? Просто се изненадах да те видя тук ей така, без предупреждение. Всеки понеделник придружавам Жерман, когато отива на лекар в болницата „Сан Пабло“ — затова бяхме излезли. Това не е подходящ ден за гостуване.
Почувствах се засрамен.
—
Няма да се повтори повече — обещах аз.
Канех се да разкажа на Марина за странното явление, което ми се струваше, че съм видял, когато тя се засмя лукаво и се наведе, за да ме целуне по бузата. Допирът на устните й бе достатъчен, за да изсъхнат мигновено мокрите ми дрехи. Загубих ума и дума. Марина забеляза, че се опитвам да кажа нещо, но съм си глътнал езика.
—
Какво? — попита тя.
Изгледах я мълчаливо и поклатих глава.
—
Нищо.
Повдигна вежда, сякаш не ми вярваше особено, но не настоя повече.
—
Още малко бульон? — попита тя, като се надигна от мястото си.
—
Благодаря.
Марина взе купичката ми и се отправи към кухнята, за да я напълни отново.
Аз останах да седя при камината, очарован от портретите на дамата по стените.
Когато се върна, Марина проследи погледа ми.
—
Жената, която е нарисувана на всички тези портрети… — подех аз.
—
… е моята майка — довърши тя.
Усетих, че навлизам в деликатна тема.
—
Никога не съм виждал такива картини. Те са сякаш… фотографии на душата.
Марина кимна безмълвно.
—
Сигурно ги е рисувал някой прочут художник — продължих. — Но никога не съм виждал другаде нещо подобно.
Тя се позабави, преди да ми отговори.
—
Няма и да видиш. От почти шестнайсет години насам авторът не е нарисувал ни една картина. Тази серия портрети са последните му творби.

—
Щом е могъл да изобрази майка ти по този начин, навярно и е познавал много добре — отбелязах аз.
Марина ми отправи продължителен поглед. Почувствах, че това бе същият поглед, уловен завинаги в картините.
—
По-добре от всеки друг — отвърна тя. — Бил е женен за нея.
8.
Същата нощ, докато седяхме заедно пред огъня, Марина ми разказа историята на
Жерман и имението в Сариа.
Жерман Блау се родил в лоното на заможна фамилия, която принадлежала към процъфтяващата каталонска буржоазия на своето време. Всичко си имала династията
Блау — и ложа в операта „Лисео“, и индустриална колония на брега на река Сегре; даже и светски скандали не й липсвали. Според мълвата малкият Жерман не бил син на големия патриарх на фамилията Блау, а плод на извънбрачната любов на съпругата му
Диана и един колоритен индивид на име Ким Салват. Последният бил развратник, портретист и професионален сатир — в изброения порядък. Скандализирал людете с добро име, като същевременно увековечавал личицата им в маслени платна срещу астрономически цени. Каквато и да била истината, Жерман с положителност не приличал на никой член от фамилията — нито физически, нито по характер.
Интересували го само рисуването, живописта — нещо, което изглеждало подозрително на всички. И най-вече на титулувания му баща.
Когато навършил шестнайсет години, баща му заявил, че във фамилията нямало място за безделници и лентяи. Ако синът упорствал в „творческите“ си намерения, щял да се озове във фабриката като момче за всичко или каменоделец, или пък в легиона — изобщо в коя да е институция, способна да закали характера му и да направи от него полезен човек. Жерман избрал да избяга от къщи, но цивилната гвардия го върнала обратно двайсет и четири часа по-късно.
Отчаян и разочарован от тоя първороден син, родителят предпочел да насочи надеждите си към втория си син Гаспар, който умирал от желание да усвои текстилния бизнес и проявявал по-голяма склонност да продължи семейната традиция. Понеже се страхувал за икономическото бъдеще на Жерман, старият Блау прехвърлил на негово име имението в Сариа, което от години било полуизоставено. „Макар и да срамиш всички ни, аз не съм работил като роб, за да остане някое от моите деца на улицата“ — казал бащата. На времето си имението било на голяма почит сред важните персони, но вече никой не се занимавал с него. Минавало за прокълнато. Говорело се, че именно това място било сцена на тайните срещи между Диана и безпътния Салват. По този начин, по ирония на съдбата, къщата преминала в ръцете на Жерман. Малко по-късно, с тайната подкрепа на своята майка, той станал ученик на самия Ким Салват. Още първия ден учителят го погледнал право в очите и изрекъл следните думи:
—
Първо, не съм твой баща и познавам майка ти само по лице. Второ, животът на художника е свързан с рискове, несигурност и — почти винаги — бедност. Ти не избираш този живот; той избира теб. Ако имаш някакви съмнения относно първото или второто, по-добре веднага излез през тази врата.
Жерман останал.
За бащата на Марина годините на чиракуване при Ким Салват били скок в един друг свят. За пръв път открил, че някой вярвал в него, в дарованието му и в

способността му да стане нещо повече от бледо копие на баща си. Почувствал се друг човек. За шест месеца научил повече неща и се развил повече, отколкото през целия си дотогавашен живот.
Салват бил щедър човек, голям оригинал и любител на светските наслади.
Рисувал само нощем и въпреки че не бил хубавец (приличал най-вече на мечок), минавал за истински покорител на сърца, надарен със загадъчно умение да съблазнява, което владеел едва ли не по-добре и от четката.
Ослепително красиви модели и дами от висшето общество се стичали в ателието му с желание да му позират — и нещо повече, както подозирал Жерман. Салват бил добър познавач на вина, поети, легендарни градове и техники на креватна акробатика, внесени от Бомбай. През своите четирийсет и седем години бил живял доста бурно.
Винаги казвал, че човеците оставяли живота да се изнизва така, сякаш щял да трае вечно — и тъкмо това ги погубвало. Надсмивал се над живота и смъртта, над божественото и над земното. Умеел да готви по-добре от големите майстори готвачи от кулинарния пътеводител „Мишлен“, а пък ядял като хала. През времето, което прекарали заедно, Ким Салват станал не само учител на Жерман, но и негов най-добър приятел. Жерман винаги съзнавал, че на него дължал всичко, което успял да постигне в живота си — като човек и като живописец.
Салват бил един от малцината привилегировани, които владеели тайната на светлината. Казвал, че светлината е своенравна балерина, която добре познава своя чар.
В неговите ръце тя се преобразявала в чудни линии, които озарявали платното и разтваряли двери в душата. Или поне така гласял рекламният текст на изложбените му каталози.
—
Да рисуваш означава да пишеш със светлина — твърдял Салват. — Най- напред трябва да усвоиш нейната азбука; после и граматиката й. Едва тогава ще овладееш стила и магията.
Именно Ким Салват разширил кръгозора на Жерман, като го водел със себе си по време на пътуванията си. Така пребродили Париж, Виена, Берлин, Рим… Жерман скоро проумял, че уменията на учителя му да продава картините си не отстъпвали на творческите му умения; може би дори ги превъзхождали. В това се криел ключът към неговия успех.
—
На всеки хиляда души, които си купуват картина или друго произведение на изкуството, само един има поне бледа представа с какво се сдобива — обяснявал му
Салват с усмивка. — Останалите не купуват творбата, те купуват твореца — онова, което са чували и най-вече онези представи, които сами са си създали за него. Тоя занаят, Жерман, е като да продаваш знахарски илачи или любовно биле. Разликата е само в цената.
Голямото сърце на Ким Салват завинаги спряло да бие на шестнайсети юли 1938 г. Някои твърдели, че за това бил виновен разгулният му живот. Ала Жерман бил убеден, че всъщност ужасите на войната убили вярата и охотата за живот у неговия наставник.
—
И хиляда години да бях рисувал — промълвил Салват на смъртния си одър,
— пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората.
Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…
Безбройните му любовници, кредитори, приятели и колеги, десетките хора, на които бил помагал напълно безкористно, го оплакали на погребението му. Те знаели, че в тоя ден една светлинка е угаснала в света, и че занапред всички щели да се чувстват по-самотни и по-празни.

Салват оставил на Жерман една съвсем скромна сума пари и ателието си. Според заръката той трябвало да разпредели останалото (което не било много, защото Салват харчел повече, отколкото печелел, и то още преди да го спечели) между възлюбените и приятелите на покойника. Нотариусът, който отговарял за завещанието, връчил на
Жерман едно писмо — Салват му го бил поверил, предчувствайки близкия си край.
Писмото трябвало да бъде отворено след смъртта му.
Със сълзи на очи и разбито сърце, младежът цяла нощ бродил безцелно из града.
Зората го заварила на вълнолома на пристанището и именно там, под първите лъчи на деня, той прочел последните слова, които Ким Салват бил запазил за него.
Скъпи Жерман,
Не ти казах това приживе, защото смятах, че трябва да изчакам подходящия момент. Ала се боя, че когато той настъпи, аз вече няма да съм тук.
Ето какво трябва да ти кажа: никога не съм познавал по-талантлив художник от теб, Жерман. Ти още не знаеш това, нито пък можеш да го разбереш, но дарбата е в теб и моята едничка заслуга бе, че я забелязах. Без да усетиш, аз научих повече от теб, отколкото ти от мен. Щеше ми се да бе имал такъв учител, какъвто заслужаваш, някой, който би насочвал дарованието ти по-добре от тоя беден чирак. Светлината говори у теб, Жерман. Ние, останалите, само слушаме. Никога не го забравяй. Оттук нататък твоят учител завинаги ще бъде твой ученик и най-добър приятел.
САЛВАТ
Една седмица по-късно Жерман отпътувал за Париж, за да избяга от непоносимите спомени. Бил получил предложение за работа като преподавател в едно художествено училище. През следващите десет години кракът му нямало да стъпи отново в Барселона.
В Париж той си спечелил репутация на донякъде престижен портретист и открил една страст, която никога нямало да го напусне — операта. Картините му започнали да се продават добре и един търговец, който го познавал още от годините, прекарани със
Салват, решил да стане негов менажер. В добавка към преподавателската заплата, от творбите си получавал достатъчно, за да си позволи непретенциозен, но достоен живот.
С някои нагаждания на бюджета и с помощта на ректора на училището, който познавал половин Париж, Жерман успял да си запази място в операта за целия сезон. Не особено разкошно — на шестия ред в амфитеатъра и малко вляво. От тази позиция двайсет процента от сцената не се виждали, но музиката се леела все така великолепна, нехаейки за цената на местата и ложите.
Там я видял за пръв път. Сякаш била излязла от някое платно на Салват, но дори и красотата й бледнеела пред гласа й. Казвала се Кирстен Ауерман и била на деветнайсет години; програмата я обявявала за една от младите надежди на световното оперно изкуство. Същата вечер я представили на приема, който трупата организирала след представлението. Жерман се вмъкнал там, твърдейки, че е музикалният критик на
„Льо Монд“. Когато се ръкувал с нея, той просто занемял.
—
За критик говорите твърде малко и с доста силен акцент — пошегувала се тя.
Същия миг Жерман решил, че ще се ожени за тази жена, та дори това да бъдело последното нещо, което щял да направи в живота си. Искало му се да призове на помощ цялото изкуство на съблазняването, с което бил виждал Салват да си служи през годините. Ала Салват бил единствен и неподражаем. Така Жерман подхванал една дълга игра на котка и мишка, която щяла да се проточи шест години и да завърши в малък параклис в Нормандия, в един летен следобед през 1946 г. В деня на венчавката

им призракът на войната все още можел да се долови във въздуха като смрадта от скрит леш.
Не след дълго Кирстен и Жерман се завърнали в Барселона и се установили в
Сариа. В отсъствието на собственика жилището се било превърнало в призрачен музей.
Ала сиянието на Кирстен и триседмичното почистване сложили край на това.
Къщата преживяла такива бляскави времена, каквито не познавала дотогава.
Жерман рисувал неспирно, обладан от една енергия, необяснима дори за самия него.
Творбите му започнали да се котират във висшите кръгове и не след дълго да имаш
„платно на Блау“ станало необходимо условие в доброто общество. Изведнъж и баща му започнал публично да се гордее с успеха на сина си. „Винаги съм вярвал, че има талант и един ден ще триумфира“, „то си му е в кръвта, като на всички от рода Блау“ и
„няма по-горд баща от мен“ — тези станали любимите фрази на родителя и толкова често ги повтарял, че накрая сам повярвал в тях. Търговци и галеристи, които преди години дори не си правели труда да поздравяват Жерман, сега се чудели как да му угодят. И сред целия този вихър от суета и лицемерие, той никога не забравял наученото от Салват.
Оперната кариера на Кирстен също се радвала на огромен успех. В епохата, когато грамофонните плочи на седемдесет и осем оборота били пуснати в продажба, нейният глас бил един от първите, които обезсмъртили музикалния репертоар. Това били щастливи и светли години в имението в Сариа, години, в които всичко изглеждало възможно и нямало сенки на хоризонта.
Никой не отдавал особено значение на световъртежите и припадъците на
Кирстен, докато не станало прекалено късно. Успехът, пътуванията, напрежението от премиерите — това били обичайните обяснения за състоянието й. В деня, когато била прегледана от доктор Кабрилс, две новини завинаги променили нейния свят. Първо:
Кирстен била бременна. Второ: някаква неизлечима болест на кръвта бавно я погубвала. Оставала й една година живот, в най-добрия случай две.
Същия ден, на излизане от лекарския кабинет, тя поръчала и магазина за швейцарски часовници на Виа Аугуста един златен часовник с посвещение за Жерман.
На Жерман, който дава глас на светлината.
К.А.
19.1.1964
Този часовник щял да отброява часовете, които им оставало да прекарат заедно.
Кирстен напуснала сцената и своята кариера. Галапредставлението, с което се сбогувала с публиката в „Лисео“ в Барселона, било „Лакме“ на Делиб — нейния любим композитор. Никой повече нямало да чуе глас като този. През месеците на бременността й Жерман нарисувал серия портрети на съпругата си, които превъзхождали цялото му дотогавашно творчество. Никога не пожелал да ги продаде.
На двайсет и шести септември 1964 г. в къщата в Сариа се родило едно момиченце със светла косица и пепелявосиви очи — същите като майчините. То щяло да се казва Марина, а на лицето му винаги щели да са изписани образът и сиянието на майка му. Кирстен Ауерман починала шест месеца по-късно, в същата стая, в която дала живот на дъщеря си и където прекарала най-щастливите си часове с Жерман.
Съпругът й държал ръката й, бледа и трепереща, между своите длани. Вече била студена, когато зората я отнесла като въздишка.

Месец след смъртта й Жерман влязъл отново в ателието си, което се намирало на тавана на семейното жилище. Малката Марина си играела в нозете му. Бащата взел четката и се опитал да прокара една линия върху платното. Очите му се напълнили със сълзи и четката паднала от ръката му. Жерман Блау никога повече не се върнал към рисуването. Вътрешната му светлина замлъкнала завинаги.
9.
През остатъка от есента посещенията ми в дома на Жерман и Марина се превърнаха във всекидневен ритуал. Денем сънувах наяве в клас, очаквайки мига, когато щях да се измъкна в посока към онази тайна уличка. Там ме чакаха новите ми приятели — с изключение на понеделниците, в които Марина придружаваше баща си до болницата, където го лекуваха. Пиехме кафе и бъбрехме в сумрачните стаи. Жерман се съгласи да ме научи да играя шах. Въпреки неговите уроци, на Марина й стигаха пет-шест минути, за да ми обяви шах и мат, ала аз не губех надежда.
Малко по малко, почти неусетно, техният свят стана и мой свят. Домът им, спомените, които сякаш се носеха във въздуха… ставаха и мои. Открих, че Марина не ходеше на училище, за да не оставя баща си сам и да може да се грижи за него. Обясни ми, че Жерман я е научил да чете, да пише и да мисли.
—
Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава — оправдаваше се Марина. — А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.
Жерман бе разкрил пред нея света на изкуството, историята, науката.
Александрийската библиотека на дома се бе превърнала в нейна вселена. Всяка от книгите там бе врата към нови светове и нови идеи. Една вечер в края на октомври бяхме седнали на перваза на един прозорец на втория етаж, откъдето наблюдавахме далечните светлини на Тибидабо. Марина ми призна, че мечтата й е да стане писателка.
Имаше си един сандък, пълен с разкази и истории, които започнала да пише, откакто навършила девет години. Когато я помолих да ми покаже нещо, написано от нея, тя ме погледна, сякаш бях пиян, и заяви, че и дума не може да става за това. „Тая работа е като шаха“, помислих си аз. Търпение му е майката.
Често наблюдавах бащата и дъщерята, без те да си дават сметка. Гледах ги как лудуват, четат или седят мълчаливо, изправени един срещу друг пред шахматната дъска. Невидимата връзка, която ги свързваше, и този отделен свят, който си бяха изградили, далече от всичко и от всички — това бе наистина нещо вълшебно. Понякога се боях да не би присъствието ми да наруши този мираж. Имаше дни, в които, връщайки се в интерната, се чувствах най-щастливия човек на земята само задето можех да споделя света им.
По незнайни причини държах това приятелство в тайна. На никого не бях разказал нищо за тях двамата, дори и на моя другар Хота Ефе. Само за няколко седмици Жерман и Марина се бяха превърнали в мой таен живот и — ако трябва да бъда честен — в единствения живот, който желаех да живея. Спомням си един случай, когато Жерман се оттегли да си почива рано, извинявайки се, както винаги, със своите изящни маниери на джентълмен от деветнайсети век. Аз останах насаме с Марина в стаята с портретите. Със загадъчна усмивка тя ми каза, че е започнала да пише по мен.
Това ме потресе.
—
По мен? Как така пишеш по мен?
—
Искам да кажа, че пиша за теб, а не върху теб, използвайки те като писалище.
—
Разбрах, поне дотолкова ми стига акълът.

Марина се наслаждаваше на внезапното ми безпокойство.
—
Какво се чудиш тогава? — попита тя. — Или може би имаш толкова ниско мнение за себе си, та не мислиш, че си струва да се пише за теб?
Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. Предпочетох да променя стратегията и да премина в настъпление. На това ме бе научил Жерман по време на уроците по шах. Основен стратегически похват: когато те спипат по бели гащи, надай вик и се хвърли в атака.
—
Е, щом е така, не ти остава нищо друго, освен да ми дадеш да го прочета — заявих аз.
Марина колебливо повдигна вежда.
—
Имам правото да знам какво се пише за мен — добавих.
—
Може би няма да ти хареса.
—
Може би не, а може би да.
—
Ще си помисля.
—
Добре, ще чакам.
Студът се спусна над Барселона по обичайния си начин — досущ като метеорит.
Само за един ден температурите спаднаха рязко като спукан балон. Армии от палта излязоха от запаса, замествайки леките есенни пардесюта. Стоманени небеса и силни ветрове, които хапеха ушите, превзеха улиците на града. Жерман и Марина ми устроиха изненада, като ми подариха една вълнена шапка, която навярно струваше цяло състояние.
—
Това е за предпазване на идеите, приятелю Оскар — обясни Жерман. —
Важното е да не ви замръзне мозъкът.
Към средата на ноември Марина ми съобщи, че двамата с баща й трябвало да заминат за Мадрид за една седмица. Един пекар от Ла Пас, светило в медицинските среди, се съгласил да подложи Жерман на някакво лечение, което още било в експериментален стадий и било приложено само няколко пъти в цяла Европа.
—
Разправят, че тоя лекар правел чудеса, знае ли човек… — рече Марина.
Сякаш камък ме затисна при мисълта да прекарам цяла седмица без тях.
Напразно се помъчих да скрия това. За Марина бях ясен като разтворена книга. Тя ме потупа по ръката.
—
Хей, става дума само за една седмица! После пак ще се видим.
Кимнах, неспособен да намеря утешителни думи.
—
Говорихме вчера с Жерман дали ще можеш евентуално да се грижиш за
_Кафка_ и за къщата, докато ни няма… — поде тя.
—
Разбира се. Ще направя всичко, каквото е необходимо.
Лицето й грейна.
—
Дано този доктор да излезе толкова добър, колкото разправят — казах аз.
Марина ме изгледа в течение на един дълъг миг. Зад усмивката й пепелявосивите очи излъчваха една светла тъга, която ме обезоръжи.
—
Дано.
Влакът за Мадрид потегляше от Френската гара в девет сутринта. Аз се бях измъкнал тайно от интерната на разсъмване. Със спестяванията, които имах, поръчах такси, за да взема Жерман и Марина и да ги откарам до гарата. Неделната сутрин бе потопена в синкава мъгла, която се разнесе под кехлибарените лъчи на плахата зора.

Изминахме голяма част от пътя в мълчание. Таксиметровият апарат на стария „Сеат
1500“ цъкаше като метроном.
—
Не биваше да се затруднявате, приятелю Оскар — каза Жерман.
—
Това не е никакво затруднение — отвърнах. — Дърво и камък се пукат от студ и няма защо да ни измръзне душата, нали?
Когато стигнахме до гарата, Жерман се настани в едно кафене, а двамата с
Марина отидохме на гишето да платим запазените билети. На раздяла Жерман ме прегърна тъй силно, че едва се сдържах да не заплача. С помощта на един носач той се качи във вагона и ни остави насаме с Марина, за да се сбогуваме. Ехото на хиляди гласове и изсвирвания глъхнеше под огромния свод на гарата. Двамата се гледахме почти изкосо и мълчахме.
—
Е… — подхванах аз.
—
Не забравяй да затопляш млякото, защото…
—
Знам, знам, _Кафка_ мрази студено мляко, особено след като е извършил престъпление. Не котарак, а истински баровец.
Началник-гарата се готвеше да даде старт с червеното си флагче. Марина въздъхна.
—
Жерман се гордее с теб — рече тя.
—
Няма защо.
—
Ще ни липсваш.
—
Само така си мислиш. Хайде, тръгвай.
Изведнъж тя се наведе и устните й леко докоснаха моите. Докато се усетя, вече се беше качила във вагона. Останах там, загледан след влака, който се отдалечаваше към настъпващата мъгла. Когато грохотът на машината заглъхна, поех към изхода.
Вървейки, изведнъж се сетих, че така и не бях успял да разкажа на Марина за странното видение, на което бях станал свидетел в нейния дом в онази бурна нощ. С времето самият аз бях предпочел да го изтласкам от паметта си и някак си бях приел, че е било плод на въображението ми. Вече бях стигнал до голямото фоайе на гарата, когато един носач се приближи до мен донякъде забързано.
—
Хей… Вземи, дадоха ми това нещо за теб.
И той ми протегна един плик за писма с цвят на охра.
—
Сигурно е станала някаква грешка — рекох.
—
Не, не. Онази госпожа ми каза да ти го предам — настоя носачът.
—
Коя госпожа?
Той се обърна, за да посочи към портика, който водеше към Пасео Колон.
Нишки мъгла метяха стъпалата на входа. Нямаше никого там. Носачът сви рамене и се отдалечи.
Озадачен, аз отидох до портика и излязох на улицата точно навреме, за да я разпозная. Дамата в черно, която двамата с Марина бяхме видели на гробището в
Сариа, тъкмо се качваше в една допотопна карета с коне. За миг се обърна, за да ме погледне. Лицето й бе скрито под тъмен воал, подобен на паяжина от стомана. Секунда по-късно вратичката на каретата се захлопна и кочияшът, загърнат със сиво палто, което го покриваше изцяло, шибна конете. Каретата се понесе с възможно най-голяма бързина сред трафика на Пасео Колон в посока към Лас Рамблас* и скоро се изгуби от погледа ми.
[*
Ла Рамбла (или Лас Рамблас (исп.), Лес Рамблес (кат.)) — емблематична оживена улица в центъра на Барселона. Официално тя представлява серия от по-къси улици, оттук и мн.ч. Лас Рамблас.]

От слисване съвсем бях забравил за плика, връчен ми от носача. Когато осъзнах, че все още го държа, го отворих. Вътре имаше една овехтяла визитна картичка. На нея се четеше следният адрес:
Михаил Колвеник
Улица „Принсеса“ 33, 4 ет., 2 ап.
Обърнах визитката. На гърба й печатарят бе възпроизвел онзи символ, с който бяха означени безименният гроб и изоставената оранжерия. Черна пеперуда с разтворени криле.
10.
На път към улица „Принсеса“ усетих, че съм гладен като вълк, и спрях да си купя една паста от хлебарницата пред базиликата „Санта Мария дел Мар“. Уханието на козунак се носеше под звъна на камбаните. Улица „Принсеса“ се изкачваше през старата част на града като тясна, сенчеста просека. Вървях покрай отколешни дворци и сгради, които изглеждаха по-древни и от самия град. На една фасада едва се четеше неясният номер 33. Влязох във фоайето на сградата, което напомняше закритата галерия на стар параклис. Ръждясали пощенски кутии тъмнееха на стената от напукани емайлирани плочки. Напразно търсех името на Михаил Колвеник сред тях, когато чух тежко дишане зад гърба си.
Обърнах се чевръсто и видях съсухреното като пергамент лице на една старица, седнала в портиерската будка. Приличаше на восъчна фигура, облечена като вдовица.
Сноп светлина погали лицето й. Очите й бяха бели като мрамор — без зеници. Беше сляпа.
—
Кого търсите? — попита портиерката с пресеклив глас.
—
Михаил Колвеник, госпожо.
Белите, празни очи примигнаха няколко пъти. Старицата поклати глава.
—
Дадоха ми този адрес — настоях аз. — Михаил Колвеник. Четвърти етаж, апартамент номер две…
Тя повторно поклати глава и пак се върна към предишното си неподвижно състояние. В този миг забелязах нещо да се движи по масата в будката. Един черен паяк пълзеше по сбръчканите ръце на портиерката. Белите й очи се взираха в пустотата.
Предпазливо се промъкнах към стълбите.
На това стълбище никой не бе сменял електрическа крушка поне от трийсет години насам. Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави. Площадките на етажите напомняха тъмни, притихнали кладенци. От една капандура на тавана долиташе трепкава, несигурна светлина. Случайно попаднал гълъб пърхаше в горната част на стълбището. Вратата на апартамента на четвъртия етаж бе от дялано дърво, а бравата й сякаш бе взета от някоя железница. Позвъних два пъти и чух как ехото на звънеца заглъхна във вътрешността на жилището. Почаках няколко минути. Позвъних отново.
Изминаха още две минути. Започнах да си мисля, че съм проникнал в гробница. Една от стотиците призрачни сгради, чиято магия се усеща в старата част на Барселона.
Изведнъж капачето на шпионката се отмести. Нишки светлина пронизаха мрака.
Гласът, който се разнесе, беше грапав като пясък. Глас на човек, който не е разговарял седмици наред, може би и месеци.

—
Кой е?
—
Господин Колвеник? Михаил Колвеник? — попитах аз. — Дали бихме могли да поговорим за малко, ако обичате?
Капачето на шпионката рязко се захлопна. Тишина. Канех се да позвъня отново, когато вратата на жилището се отвори.
Един силует се очерта на прага. Някъде отвътре долиташе звукът от капещ кран на чешма.
—
Какво искаш, синко?
—
Господин Колвеник?
—
Не съм Колвеник — прекъсна ме гласът. — Казвам се Сентис. Бенжамин
Сентис.
—
Прощавайте, господин Сентис, но ми дадоха този адрес и…
Подадох му визитката, която ми бе връчил носачът на гарата. Една скована ръка я сграбчи и мъжът, чието лице не можех да видя, мълчаливо я разглежда доста време, преди да ми я върне.
—
Михаил Колвеник от дълги години не живее тук.
—
Познавате ли го? — попитах. — Навярно бихте могли да ми помогнете?
Последва друго продължително мълчание.
—
Влез — каза най-сетне Сентис.
Бенжамин Сентис беше едър мъж, който явно прекарваше дните си по халат от тъмночервен фланелен плат. Между устните му висеше угаснала лула, а лицето му красяха едни от ония мустаци, които се съединяват с бакенбардите — стил а ла Жул
Верн. Апартаментът му се намираше над джунглата от покриви на стария квартал и бе изпълнен с ефирна светлина. Кулите на катедралата се виждаха на известно разстояние, а в далечината изплуваше възвишението Монжуик. Стените бяха голи. Едно пиано събираше прах, а подът бе заринат с кашони с вестници, които вече не се печатаха. В този дом нямаше нищо, което да говори за настоящето. Бенжамин Сентис живееше в минало предварително време.
Седнахме в стаята, която гледаше към балкона, и Сентис отново разгледа визитката.
—
Защо търсиш Колвеник? — попита той.
Реших да му разкажа всичко от самото начало, от посещението на гробището до странната поява на дамата в черно на Френската гара същата сутрин. Мъжът ме слушаше със зареян поглед, без да изразява никаква емоция. Когато приключих разказа си, между нас се възцари неловко мълчание. Сентис ме изгледа втренчено. Погледът му бе като на вълк — студен и пронизващ.
—
Михаил Колвеник живя в този апартамент четири години — това бе скоро след пристигането му в Барселона — рече той. — Тук някъде още се подмятат някои от неговите книги. Те са всичко, което е останало от него.
—
Случайно да имате сегашния му адрес? Знаете ли къде бих могъл да го намеря?
Сентис се изсмя.
—
Пробвай в пъкъла.
Погледнах го с недоумение.
—
Михаил Колвеник умря през 1948 г.

Според сведенията, които получих от Бенжамин Сентис онази сутрин, Михаил
Колвеник пристигнал в Барселона в края на 1919 г. По онова време едва бил прехвърлил двайсетте. Родом от Прага, младежът бягал от една Европа, опустошена от
Световната война. Не знаел нито дума каталонски или кастилски*, въпреки че говорел свободно френски и немски. Нямал пари, нито пък приятели или познати в този сложен и враждебен град. Първата си нощ в Барселона прекарал в дранголника, тъй като го сварили да спи в един вход, където се бил скрил от студа. В затвора двама съкилийници, обвинени в грабеж, нападение и умишлен палеж, решили да му дръпнат един бой под предлог, че страната пропадала заради разни въшливи чужденци. Трите счупени ребра, контузиите и вътрешните травми след време щели да се възстановят, но слуха на лявото си ухо Колвеник загубил завинаги. „Повреда на слуховия нерв“ — отсъдили лекарите. Лошо начало. Ала Михаил Колвеник винаги казвал, че онова, което започва зле, с течение на времето може само да се подобри. Десет години по-късно той щял да се превърне в един от най-богатите и влиятелни хора в Барселона.
[*
Т.е. испански език. Испанците наричат езика си _español_ (испански), когато го съпоставят с други езици (напр. френски, английски), но използват термина
_castellano_ (кастилски), когато го сравняват с други местни езици на територията на
Испания (напр. галисийски, баски и каталонски).]
В болничното отделение на затвора се запознал с човека, който с годините щял да стане най-добрият му приятел — един млад лекар от английски произход на име
Жоан Шели. Доктор Шели говорел малко немски и от собствен опит знаел какво е да се чувстваш другоземец в чужда страна. С негова помощ след изписването си от болницата Колвеник си намерил работа в едно малко предприятие на име „Вело-
Гранел“. Фирмата „Вело-Гранел“ произвеждала ортопедични стоки и медицински протези. Мароканските кризи* и Световната война в Европа били създали огромен пазар за такива артикули. За по-голяма слава на банкери, канцлери, генерали, борсови агенти и други бащи на отечеството, хиляди хора били съсипани и осакатени за цял живот в името на свободата, демокрацията, властта, расата или флага.
[*
Марокански кризи — остри международни конфликти през 1905 и 1911 г., предизвикани от борбата на някои европейски държави (главно Франция и Германия) за Мароко.]
Работилниците на „Вело-Гранел“ се намирали до пазара Борн. Вътре витрините с изкуствени ръце, крака, очи и стави напомняли на посетителя за крехкостта на човешкото тяло. С помощта на скромната заплата и препоръката на фирмата, Михаил
Колвеник успял да се настани в едно жилище на улица „Принсеса“. Ненаситен читател, за година и половина той се научил да говори сносно каталонски и кастилски.
Благодарение на своя талант и изобретателност, скоро се превърнал в един от най- важните служители на „Вело-Гранел“. Колвеник притежавал обширни познания по медицина, хирургия и анатомия. Проектирал един революционен пневматичен механизъм, който позволявал да се координира движението в протезите за ръце и крака.
Приспособлението реагирало на мускулните импулси и давало на пациента безпрецедентна подвижност. Въпросното изобретение поставило „Вело-Гранел“ начело на този отрасъл. И това било само началото. От чертежната маса на Колвеник неспирно се раждали нови открития и накрая той бил назначен за главен инженер на отдела за планиране и развитие.
Месеци по-късно едно злощастно произшествие подложило на изпитание дарбата на младия Колвеник. Синът на основателя на фирмата претърпял ужасен инцидент във фабриката. Една хидравлична преса отрязала и двете му ръце досущ като

драконова паст. Седмици наред Колвеник се трудил неуморно, за да изработи нови ръце от дърво, метал и порцелан, чиито пръсти да отговарят на командата на мускулите и сухожилията на предмишницата. Разрешението, измислено от младия инженер, използвало електрическите потоци на нервните импулси на ръката, за да осъществи движението. Четири месеца след злополуката пострадалият се сдобил с изкуствени ръце, които му позволявали да хваща предмети, да си запали пура или да си закопчае ризата без чужда помощ. Всички били единодушни, че този път Колвеник е постигнал нещо невъобразимо. Чужд на хвалби и възторзи, той заявил, че това е просто зората на една нова наука. В отплата за труда му основателят на „Вело-Гранел“ го назначил за генерален директор на фирмата и му предложил пакет от акции, който фактически го превръщал в един от собствениците — заедно с човека, сдобил се с нови ръце благодарение на неговия гений.
Под ръководството на Колвеник фирмата поела нов курс. Разширила пазара си и разнообразила асортимента си. Възприела и един символ — черна пеперуда с разтворени криле, — чието значение Колвеник никога не си направил труда да обясни.
Фабриката била разширена, за да пусне в производство нови механизми: изкуствени крайници, сърдечни клапи, костни влакна и безброй други изобретения.
Увеселителният парк на Тибидабо се изпълнил с роботи, които Колвеник създавал за развлечение, но те му служели и като поле за експерименти. „Вело-Гранел“ изнасяла артикулите си в цяла Европа, Америка и Азия. Стойността на акциите и личният капитал на Колвеник нараснали неимоверно, но той не желаел да напусне скромното жилище на улица „Принсеса“. Както казвал, нямал мотив да се премести другаде. Бил сам човек, живеел непретенциозно и тази квартира била достатъчна за него и за книгите му.
Това щяло да се промени с появата на една нова фигура на шахматната дъска.
Ева Иринова била звездата на един нов и твърде успешен спектакъл на Кралския театър. Девойката от руски произход била само на деветнайсет години. Говорело се, че заради красотата й разни господа в Париж, Виена и други видни столици били посегнали на живота си. Ева Иринова пътувала винаги в компанията на две странни птици — Сергей и Татяна Глазунови, брат и сестра близнаци. Те изпълнявали ролята на нейни менажери и опекуни. Какво ли не разнасяла мълвата: че Сергей и младата оперна дива били любовници, че зловещата Татяна спяла в ковчег в трапа на сцената на
Кралския театър, че Сергей бил един от убийците на династията Романови, че Ева имала дарбата да разговаря с духовете на умрелите… Всевъзможни дръзки клюки подхранвали славата на красавицата Иринова, пред която се прекланяла цяла
Барселона.
Легендата стигнала и до ушите на Колвеник. Заинтригуван, той отишъл една вечер в театъра, за да види сам причината за цялата тази суетня. За една нощ Колвеник останал очарован от младата жена. От този ден нататък гримьорната на Иринова се превърнала буквално в ложе от рози. Два месеца след откровението Колвеник решил да наеме ложа в театъра. Ходел там всяка вечер, за да съзерцава с възхита обекта на своето обожание. От само себе си се разбира, че това се превърнало в любима тема за разговор на целия град. Един прекрасен ден Колвеник свикал адвокатите си и им наредил да изготвят една оферта за импресариото Даниел Местрес. Искал да купи стария театър и да се погрижи за дълговете, които му тежали. Намерението на Колвеник било да го преустрои из основи и да го превърне в най-внушителната европейска сцена. Един ослепителен театър, снабден с всички технически постижения и посветен на неговата обожавана Ева Иринова. Ръководството на театъра отстъпило пред щедрото му предложение. Новият проект бил кръстен „Големият кралски театър“. На следващия ден Колвеник предложил брак на Ева Иринова на перфектен руски. Тя приела.

Двойката възнамерявала да се премести след сватбата си в едно имение-мечта, което се строяло по поръчка на Колвеник до парка Гюел. Самият Колвеник бил връчил предварителен чертеж на разкошната конструкция на архитектурното ателие „Сунье,
Балселс и Баро`“. Говорело се, че в цялата история на Барселона до момента не била харчена подобна сума за частно жилище — което не било малко да се каже. При все това, не на всички се нравела тази приказна история. Съдружникът на Колвеник във
„Вело-Гранел“ не гледал с добро око на неговото страстно увлечение; страхувал се, че той ще разпредели фондовете на фирмата, за да финансира безумния си проект да превърне Кралския театър в осмото чудо на съвременния свят. В това отношение не се заблуждавал особено. Като капак на всичко, в града започнали да се носят слухове, че
Колвеник се занимавал с някакви нетрадиционни практики. Възникнали съмнения, свързани с миналото му и с неговата фасада на човек, издигнал се със собствени сили, който намирал радост в проектирането. Повечето от тези слухове били потушавани, преди да стигнат до пресата, благодарение на неумолимата юридическа машина на
„Вело-Гранел“. С пари не можеш да си купиш щастие, често казвал Колвеник, но можеш да си купиш всичко останало.
От своя страна Сергей и Татяна Глазунови, зловещите пазачи на Ева Иринова, виждали заплаха за бъдещето си. Нямало стая за тях в новото имение, което се строяло.
Предвиждайки проблема, който щял да възникне с близнаците, Колвеник им предложил щедра сума, за да анулира предполагаемия им договор с бъдещата му жена.
В замяна на това те трябвало да напуснат страната и да обещаят да не се връщат никога, както и да не правят опити да влязат във връзка с Ева Иринова. Изпаднал в ярост,
Сергей категорично отхвърлил това предложение и се заклел, че Колвеник никога нямало да се отърве от него и от сестра му.
Същата сутрин, излизайки от един вход на улица „Сан Пау“, Сергей и Татяна едва не били покосени от порой изстрели, които се разнесли от една карета.
Нападението било приписано на анархистите. Седмица по-късно близнаците подписали документа, с който се задължавали да освободят Ева и да изчезнат завинаги. Сватбата на Михаил Колвеник и Ева Иринова била определена за датата двайсет и четвърти юни
1935 г. Място на събитието: катедралата на Барселона.
Церемонията, която някои сравнили с коронацията на крал Алфонсо XIII, трябвало да се извърши в едно сияйно утро. Тълпи от хора били превзели всяко кътче от булеварда, водещ към катедралата, жадни да се опият от блясъка и великолепието на зрелището. Ева Иринова била по-ослепителна от всякога. Под звуците на сватбения марш на Вагнер, изпълняван от оркестъра на „Лисео“, разположен на стълбите на катедралата, младоженците се отправили към каретата, която ги очаквала. Когато едва три метра ги делели от возилото с впряг бели коне, една фигура пробила охранителния кордон и се втурнала към двойката. Разнесли се тревожни викове. Обръщайки се,
Колвеник се озовал срещу кървясалите очи на Сергей Глазунов. Онова, което последвало, завинаги се запечатало в паметта на присъстващите. Глазунов извадил стъклено шише и лиснал съдържанието му в лицето на Ева Иринова. Киселината изгорила сватбения воал, сякаш бил от пара. Страшен вик процепил небесата. В настъпилата суматоха нападателят за миг изчезнал сред навалицата.
Колвеник коленичил до невестата си и я взел в обятията си. Чертите на Ева
Иринова се разпаднали от киселината, размили се като акварел под вода. Димящата й кожа се свила като запален пергамент и във въздуха се разнесла смрадта на изгоряла

плът. Киселината не успяла да порази очите на младата жена. В тях се четели ужас и агония. Колвеник искал да спаси лицето на съпругата си, полагайки ръце върху него.
Смогнал само да отнесе късчета мъртва плът, докато киселината разяждала ръкавиците му. Когато Ева окончателно изгубила съзнание, лицето й вече било само една гротескна маска от живо месо и кости.
Обновеният Кралски театър никога не отворил вратите си. След трагедията
Колвеник отнесъл жена си в недовършеното имение при парка Гюел. Ева Иринова никога нямало да стъпи с крак извън прага на тази къща. Киселината унищожила напълно лицето й и повредила гласните й струни. Говорело се, че общувала само с писмени бележки и по цели седмици не излизала от стаите си.
По същото време финансовите проблеми на „Вело-Гранел“ започнали да се проявяват с по-голяма сила, отколкото се очаквало. Колвеник се чувствал притеснен и скоро престанал да се вясва във фирмата. Разправяли, че го налегнала някаква загадъчна болест, заради която му се налагало да прекарва все повече време вкъщи. На бял свят излезли множество нередности в управлението на „Вело-Гранел“ и в странните сделки, които самият Колвеник бил осъществил в миналото. Вълна от злословия и неясни обвинения се надигнала със страхотна сила. Заточен в своето убежище заедно с любимата си Ева, сякаш бил чумав, Колвеник се превърнал в герой на мрачни легенди. Правителството конфискувало концерна на дружеството „Вело-
Гранел“. Съдебните власти се заели със случая; при наличие на досие от над хиляда страници, разследването щяло да се проточи.
В последвалите години Колвеник изгубил състоянието си. Имението му се превърнало в порутен замък, където царял мрак. Прислужниците го напуснали, след като месеци наред не могъл да им даде заплати. Единствено неговият личен шофьор му останал верен. Плъзнали какви ли не потресаващи слухове. Говорело се, че съпрузите живеели сред плъхове, бродейки из коридорите на онази гробница, в която се били затворили приживе.
През декември 1948 г. страховит пожар погълнал имението на семейство
Колвеник. Пламъците се виждали чак от Матаро`*, писал вестник „Ел Бруси“. Днес онези, които помнят произшествието, твърдят, че небето на Барселона се превърнало в алено платно и че на разсъмване облаци от пепел се носели над града, докато тълпата наблюдавала безмълвно димящия скелет на развалините. Овъглените тела на Колвеник и Ева били намерени на най-горния етаж, съединени в прегръдка. Този образ се появил на снимката на титулната страница на „Ла Вангуардия“ под заглавието „Краят на една епоха“.
[*
Главен град на каталонския окръг Маресме в провинция Барселона, на 30 км от град Барселона.]
В началото на 1949 г. историята на Михаил Колвеник и Ева Иринова започнала да избледнява от паметта на Барселона. Големият модерен град се променял необратимо и мистерията на „Вело-Гранел“ била просто част от едно легендарно минало, осъдено да се изгуби завинаги.
11.
Разказът на Бенжамин Сентис ме преследва цяла седмица като крадливо промъкваща се сянка. Колкото повече разсъждавах над него, толкова повече ми се струваше, че в тази история имаше липсващи части. Друг въпрос бе какво точно липсваше. Тези мисли не ми даваха мира от сутрин до вечер, докато очаквах с нетърпение завръщането на Жерман и Марина.

Следобедите, щом свършех училище, отивах в дома им, за да проверя дали всичко е наред. _Кафка_ винаги ме чакаше при главния вход, понякога с улов между лапите. Сипвах му мляко в паничката и беседвахме; по-точно казано, той си лочеше млякото, а аз си говорех сам. Неведнъж се изкушавах да се възползвам от отсъствието на собствениците, за да изследвам жилището, но устоявах на тази съблазън. Ехото на тяхното присъствие се долавяше във всяко кътче. Свикнах да чакам свечеряването в голямата празна къща, сгряван от невидимата им компания. Сядах в салона с картините и съзерцавах с часове портретите, които Жерман Блау бе нарисувал на съпругата си преди петнайсет години. В тях виждах една зряла Марина — жената, в която тя вече се превръщаше. Питах се дали някой ден аз щях да съм способен да сътворя нещо с подобна стойност. С каквато и да е стойност.
В неделята отидох най-стриктно на Френската гара. До пристигането на експреса от Мадрид оставаха още два часа. Заех се да убия времето, обикаляйки цялото съоръжение. Под купола му влакове и непознати се събираха като пилигрими. Винаги съм си мислел, че старите железопътни гари са едни от малкото магически места, които все още са останали на тоя свят. В тях призраците на спомени и сбогувания се смесват с началото на стотици пътувания до далечни дестинации, от които няма връщане. „Ако един ден се изгубя, нека ме потърсят на някоя железопътна гара“, помислих си аз.
Свирката на експреса от Мадрид ме изтръгна от моите идилични размишления.
Влакът нахлу в гарата с пълна скорост. Навлезе в коловоза си и стенанието на спирачките изпълни пространството. Сетне той спря — бавно и полека, както съответстваше на тонажа му. Първите пътници започнаха да слизат — безименни силуети. Обходих с поглед перона, а сърцето ми биеше до пръсване. Десетки непознати лица минаваха край мен. Изведнъж се зачудих дали не съм сбъркал деня, влака, гарата, града или планетата. В този миг чух зад гърба си един глас, който не можех да сбъркам.
—
Каква изненада, приятелю Оскар! Липсвахте ни.
—
И вие на мен — отвърнах, като стиснах ръката на възрастния художник.
Марина тъкмо слизаше от вагона. Беше облечена със същата бяла рокля, която носеше в деня на заминаването. Усмихна ми се мълчаливо със светнал поглед.
—
Е, как беше Мадрид? — небрежно попитах аз, като взех куфарчето на
Жерман.
—
Прекрасен! И седем пъти по-голям в сравнение с последния път, когато бях там — отвърна той. — Ако не спре да расте, някой ден тоя град просто ще прелее през краищата на платото.
Долових в тона му особена енергия и добро настроение. Надявах се това да е знак, че докторът от Ла Пас им е съобщил обнадеждаващи новини. Докато вървяхме към изхода и Жерман водеше оживен разговор с един слисан носач за големия напредък на железопътния транспорт, имах възможност да остана насаме с Марина. Тя силно стисна ръката ми.
—
Как мина всичко? — тихо попитах аз. — Жерман ми се вижда ободрен.
—
Добре. Много добре. Благодаря ти, че дойде да ни посрещнеш.
—
Аз ти благодаря, че се върна — рекох. — Барселона ми се струваше толкова пуста тия дни… Имам да ти разправям куп неща.
Спряхме едно такси пред гарата — стар „Додж“, който вдигаше повече шум и от експреса от Мадрид. Докато пътувахме нагоре по Лас Рамблас, Жерман наблюдаваше навалицата, пазарите и будките за цветя и се усмихваше доволно.
—
Каквото и да говорят, в никой град на света няма такава улица, приятелю
Оскар. Ню Йорк пасти да яде.
Марина слушаше одобрително коментарите на баща си, който изглеждаше оживен и подмладен след предприетото пътуване.

—
Утре не е ли празник? — внезапно попита Жерман.
—
Да.
—
Тоест, няма да сте на училище…
—
Така е.
Той прихна да се смее и за миг ми се стори, че виждам у него онова момче, което е бил някога, преди цели десетилетия.
—
Я ми кажете, приятелю Оскар, зает ли сте утре?
В осем сутринта вече бях у тях, както ме бе помолил Жерман. Предната вечер бях обещал на моя наставник, че през седмицата всяка вечер ще посвещавам двойно повече часове на учене, ако ме освободи този понеделник — предвид на това, че беше празник.
—
Не зная какво кроиш в последно време. Това тук не е хотел, но не е и затвор.
Ти носиш лична отговорност за поведението си… — рече падре Сеги подозрително. —
Дано да знаеш какво правиш, Оскар.
Когато стигнах до къщата в Сариа, заварих Марина в кухнята да приготвя една кошница със сандвичи и термос за напитките. _Кафка_ следеше движенията й с голямо внимание и се облизваше.
—
Къде отиваме? — попитах аз, заинтригуван.
—
Изненада — отвърна тя.
След малко се появи и баща й, весел и жизнерадостен. Беше облечен като автомобилен състезател от двайсетте години на века. Ръкува се с мен и ме попита дали бих могъл малко да му помогна в гаража. Кимнах. За пръв път чувах, че имат гараж.
Всъщност имаха цели три, както се уверих, когато заобиколих имота заедно с Жерман.
—
Радвам се, че можахте да се присъедините към нас, Оскар.
Той се спря пред третата врата на гаража — хангар с размерите на малка къща, целият обрасъл с бръшлян. Лостът на вратата се отвори със скърцане. Облак прах се вдигна в мрака вътре. Гаражът изглеждаше така, сякаш не е бил отварян от двайсет години. Останки от стар мотоциклет, ръждясали инструменти и кутии, струпани под слой прах, дебел колкото персийски килим. Съгледах сиво брезентово платнище, покриващо нещо, което явно бе автомобил. Жерман улови единия край на платнището и ме помоли да хвана другия.
—
Да броим до три, а? — попита той.
По дадения знак, двамата дръпнахме с все сила и брезентът се смъкна като булчински воал. Когато прашният облак се разнесе от ветреца, слабата светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, разкри едно видение. Ослепителен „Тъкър“ от петдесетте години с винен цвят и хромирани джанти дремеше във вътрешността на тази пещера. Смаяно изгледах Жерман. Той ми отвърна с горда усмивка.
—
Вече не се правят такива коли, приятелю Оскар.
—
Ще потегли ли? — попитах, оглеждайки автомобила, който — по моя преценка — беше музеен експонат.
—
Това, което виждате пред себе си, е „Тъкър“, Оскар. Той не потегля; той препуска.
Един час по-късно тримата пълзяхме по шосето край брега. Жерман беше на волана, пременен като пионер на автомобилизма и с усмивка на човек, който е спечелил джакпота. Марина и аз пътувахме на предната седалка до него. _Кафка_ имаше на свое разположение цялата задна седалка, където дремеше кротко. Всички

други коли ни задминаваха, но пътуващите в тях се обръщаха, за да погледнат нашия
„Тъкър“ с удивление и възхита.
—
Когато има класа, скоростта е просто незначителна подробност — твърдеше
Жерман.
Вече наближавахме Бланес*, а аз все още не знаех накъде пътуваме. Цялото внимание на Жерман бе погълнато от волана и не исках да нарушавам концентрацията му. Той шофираше със същата галантност, която го характеризираше във всяко отношение, като правеше път и на мравките и махаше за поздрав на велосипедистите, пешеходците и мотористите от цивилната гвардия. След като отминахме Бланес, една табела ни извести, че наближаваме крайбрежното градче Тоса де Мар**. Извърнах се да погледна Марина, а тя ми намигна. Хрумна ми, че може би отиваме към крепостта на
Тоса, но автомобилът заобиколи градчето и пое по тясното шосе, което продължаваше на север, следвайки брега. Това бе не шосе, а по-скоро една лента, увиснала между небето и високите скали, около които се виеше в стотици остри завои. Между клоните на боровете, които се бяха вкопчили в стръмните склонове, се виждаше морето, ширнало се като искрящо син покров. На стотина метра по-долу десетки малки заливчета и недостъпни завои чертаеха таен път между Тоса де Мар и курорта Пунта
Прима, до пристанището на Сан Фелиу де Гишолс*** на около двайсет километра.
[*
Туристически град на Коста Брава, на 60 км североизточно от Барселона.]
[**
Курортен град на Коста Брава, на около 100 км североизточно от Барселона.]
[***
Град, разположен на Коста Брава, важен пристанищен и туристически център.]
След двайсетина минути Жерман спря край шосето. Марина с поглед ми даде знак, че сме пристигнали. Слязохме от колата и _Кафка_ се отправи към боровете, сякаш познаваше пътя. Докато Жерман проверяваше дали е натиснал добре спирачките на своя „Тъкър“, за да не се сгромоляса долу, Марина се приближи към склона, който се спускаше в морето. Присъединих се към нея и погледнах разкрилата се сцена. В нозете ни един залив с формата на полумесец прегръщаше тясна ивица вода с прозрачно зелен цвят. По-нататък, в падината, лабиринтът от скали и плажове очертаваше една арка към Пунта Прима, където силуетът на постницата на Сант Елм се издигаше като часовой на върха на планината.
—
Хайде, да вървим — подтикна ме Марина.
Последвах я през боровата гора. Пътеката пресичаше стар изоставен имот с къща, превзета от храсталака. Оттам една стълба, занитена в скалата, се спускаше до плажа от златисти камъни. При нашата поява ято чайки се издигна и отлетя на стръмните скали, които увенчаваха залива, образувайки нещо като базилика от камък, море и светлина. Водата беше тъй кристална, че човек можеше да различи всяка гънчица на пясъка под повърхността. Една остра скала стърчеше в центъра като нос на заседнал кораб. Носеше се силна миризма на море; бриз с привкус на сол галеше брега.
Марина зарея поглед към хоризонта от сребро и мъгла.
—
Това е най-любимото ми място на света — рече тя.
Марина настоя да ми покаже всички кътчета на скалистия бряг. Бързо осъзнах, че ме грози опасност да си разбия тиквата или да тупна презглава във водата.
—
Не съм коза — уточних аз, опитвайки се да внеса малко здрав разум в тази идея за необезопасен алпинизъм.
Глуха за моите увещания, Марина се катереше по скални стени, огладени от морето, и се промъкваше през отвърстия, където приливът въздишаше като вкаменен кит. Аз, с риск да изгубя гордостта си, все очаквах, че в някакъв момент съдбата ще

приложи спрямо мен всички членове от закона за гравитацията. Предвижданията ми скоро се сбъднаха. Марина бе прескочила от другата страна на едно мъничко островче, за да изследва някаква пещера в скалите. Казах си, че щом тя може да направи това, добре би било и аз да последвам примера й. Миг по-късно цопнах във водите на
Средиземно море. Целият се разтреперих от студ и от срам. Марина разтревожено ме наблюдаваше от скалите.
—
Добре съм — простенах аз. — Нищо ми няма.
—
Студена ли е водата?
—
Какво говориш! — смотолевих. — Топла е като чай.
Тя се усмихна и пред смаяния ми поглед изхлузи бялата си рокля и се гмурна в лагуната. След миг се появи до мен, като се заливаше от смях. По това време на годината постъпката й бе същинска лудост. Все пак реших да й подражавам.
Поплувахме с енергични махове, а после се изтегнахме на слънце върху хладките камъни. Усещах забързания си пулс в слепоочията — не бих могъл да кажа със сигурност дали бе заради ледената вода, или защото прогизналото бельо на Марина вече не оставяше нищо скрито. Тя забеляза погледа ми и се надигна да си вземе роклята, която лежеше на скалите. Гледах я как върви между камъните; докато ги заобикаляше, всеки мускул на тялото й се очертаваше под влажната кожа. Облизах солените си устни и осъзнах, че съм изгладнял като вълк.
Прекарахме остатъка от следобеда край този скрит от света залив, като нагъвахме сандвичи от кошницата, докато Марина разказваше странната история на собственичката на извънградската вила, изоставена сред боровете.
Къщата някога принадлежала на една холандска писателка, която поради някаква загадъчна болест ослепявала малко по малко с всеки изминал ден. Знаейки каква участ я очаква, писателката решила да си построи едно убежище на скалистия бряг и да изживее в него последните си светли дни, обърната към плажа в съзерцание на морето.
—
Тук едничката й компания били любимите й книги и немската овчарка Саша
— разправяше Марина. — Когато загубила напълно зрението си, осъзнавайки, че очите й никога вече не ще видят някой изгрев над морето, помолила едни рибари, които често хвърляли котва в заливчето, да се погрижат за Саша. След няколко дни, на разсъмване, взела една лодка с гребла и навлязла в открито море. Никой повече не я видял.
По някаква причина заподозрях, че историята на холандската писателка е съчинена от Марина, и й загатнах какво си мисля.
—
Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението,
Оскар — отвърна ми тя. — Спомняме си само онова, което никога не се е случило.
Жерман бе задрямал; шапката му бе нахлупена над лицето, а _Кафка_ лежеше в краката му. Марина наблюдаваше баща си с тъга. Възползвайки се от неговия сън, аз я хванах за ръката и двамата се отдалечихме към другия край на брега. Там седнахме върху една скала, излъскана от вълните, и аз й разказах всичко, което се бе случило в нейно отсъствие. Нищичко не пропуснах — като се почне от странната поява на дамата в черно на гарата, та до историята на Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, която чух от Бенжамин Сентис; не забравих и зловещото привидение в онази бурна нощ в къщата в Сариа. Марина ме изслуша безмълвно, с отсъстващ вид, зареяла поглед във водата, която образуваше малки въртопи в нозете й. Постояхме доста дълго така, смълчани, загледани в далечната постница на Сант Елм.
—
Какво каза лекарят от Ла Пас? — попитах най-сетне аз.

Тя вдигна поглед. Слънцето клонеше към заник и меката кехлибарена светлина разкри плувналите й в сълзи очи.
—
Че не остава много време…
Обърнах се и видях, че Жерман ни маха с ръка. Почувствах, че сърцето ми се сви и непоносима буца заседна в гърлото ми.
—
Той не вярва — рече Марина. — Така е по-добре.
Погледнах я отново и се уверих, че бързо е избърсала сълзите си, придавайки си оптимистично изражение. Улових се, че я гледам втренчено и, без да зная откъде ми дойде такава смелост, се наведох към лицето й, търсейки устата. Марина сложи пръсти на устните ми и помилва лицето ми, като деликатно ме отблъсна. Миг по-късно се изправи и я видях да се отдалечава. Въздъхнах.
Станах и се отправих към Жерман. Когато се приближих, забелязах, че рисуваше нещо в един малък скицник. Спомних си, че от години не бе похващал ни молив, ни четка. Той вдигна поглед и ми се усмихна.
—
Я да видим какво мислите за приликата, Оскар — рече безгрижно, като ми показа скицника.
Линиите на молива бяха сътворили върху листа лицето на Марина с изумително съвършенство.
—
Великолепно е — промълвих.
—
Харесва ли ви? Радвам се.
Фигурата на Марина се очертаваше на другия край на плажа, застанала неподвижно с лице към морето. Жерман погледна първо към нея, а после към мен.
Откъсна листа и ми го подаде.
—
Това е за вас, Оскар, за да не забравите моята Марина.
На връщане здрачът превърна морето в гьол от разтопена мед. Жерман шофираше усмихнат и неспирно ръсеше анекдотични случки от годините, които бе прекарал на волана на стария „Тъкър“. Марина го слушаше, като се смееше на преживелиците му и поддържаше разговора с невидими нишки на вълшебница. Аз си мълчах, залепил чело за стъклото и със свито сърце. По средата на пътуването Марина безмълвно взе ръката ми между своите длани.
Пристигнахме в Барселона на свечеряване. Жерман настоя да ме закара до вратите на интерната. Паркира пред оградата и ми подаде ръка. Марина слезе от колата и влезе заедно с мен. Присъствието й ме изгаряше и не знаех как да си тръгна оттам.
—
Оскар, ако има нещо…
—
Не, няма.
—
Виж, Оскар, има неща, които ти не разбираш, но…
—
Това е очевидно — прекъснах я аз. — Приятна вечер!
Обърнах се, за да притичам през градината.
—
Почакай — каза Марина, застанала при оградата.
Спрях се при езерцето.
—
Искам да знаеш, че днешният ден беше един от най-хубавите дни в живота ми
— рече тя.
Когато се обърнах, за да й отговоря, вече си беше отишла.
Качих се по стълбите така, сякаш бух обут с оловни ботуши. Пътьом се разминах с някои от другарите си. Изгледаха ме с крайчеца на окото, сякаш бях непознат. Слуховете за моите загадъчни отсъствия вече бяха обиколили училището.
Твърде малко ме беше грижа за това. Взех всекидневника, оставен на масата в коридора, и се усамотих в стаята си. Проснах се в леглото с вестника на гърдите. От

коридора долитаха гласове. Запалих нощната лампичка и се потопих в нереалния за мен свят на новините от вестника. Името на Марина сякаш бе написано на всеки ред. „Ще ми мине“, помислих си. След малко рутинният тон на новините ме успокои. Най- доброто средство да забравиш собствените си проблеми е да четеш за чуждите. Войни, убийства, афери, измами, химни, паради и футбол. Светът следваше своя ход без промени. Продължих да чета с поолекнало сърце. Отначало не го забелязах. Беше кратко известие, просто за запълване на страницата. Сгънах вестника и го доближих до светлината.
ТРУП НАМЕРЕН В ТУНЕЛ НА КАНАЛИЗАЦИЯТА НА ГОТИЧЕСКИЯ
КВАРТАЛ
Густаво Берсео (Барселона)
Тялото на Бенжамин Сентис, осемдесет и тригодишен, гражданин на Барселона, е било намерено в петък рано сутринта в едно отвърстие на четвъртия колектор на канализационната мрежа на Сиутат Вела. Не е известно как е попаднал трупът в този участък, затворен от 1941 г. насам. Смята се, че смъртта е причинена от спиране на сърцето. Според нашите източници обаче, и двете ръце на тялото на покойника са били ампутирани. Бенжамин Сентис, пенсионер, добил донякъде печална известност през четирийсетте години във връзка със скандала около фирмата „Вело-Гранел“, в която бил съдружник акционер. През последните години живеел уединено в малък апартамент на улица „Принсеса“, без налични роднини и почти разорен.
12.
Цяла нощ не мигнах и само прехвърлях в ума си историята, която бях чул от
Бенжамин Сентис. Неведнъж препрочетох известието за смъртта му, надявайки се да открия в него някакъв таен ключ измежду точките и запетаите. Старецът бе скрил от мен, че всъщност той е бил съдружникът на Колвеник във „Вело-Гранел“. Ако останалата част от разказа му почиваше на солидни факти, излизаше, че Сентис трябва да е бил синът на основателя на фирмата — синът, който наследил петдесет процента от акциите, когато Колвеник бил назначен за генерален директор. Това разкритие променяше местата на всички елементи от пъзела. Ако Сентис ме бе излъгал по този въпрос, можеше да ме е излъгал и за всичко останало. Светлината на деня ме завари буден, докато се опитвах да си изясня какво бе значението на цялата история и последвалата я развръзка.
Същия този вторник се измъкнах по време на обедното междучасие, за да се видя с Марина.
Тя сякаш за пореден път бе прочела мислите ми и ме чакаше в градината с един брой от вчерашния вестник в ръка. Един бегъл поглед ми стигаше, за да разбера, че вече бе прочела новината за смъртта на Сентис.
—
Този човек те е излъгал…
—
И сега е мъртъв.
Марина хвърли поглед към къщата, сякаш се боеше, че Жерман би могъл да ни чуе.
—
Я по-добре да се поразходим — предложи тя.

Съгласих се, въпреки че трябваше да се върна в класната стая след по-малко от половин час. Краката сами ни отведоха до парка Санта Амелия, на границата с квартал
Педралбес. В сърцето на парка се издигаше имение, реставрирано неотдавна като градски център. В един от някогашните салони сега се помещаваше кафене. Седнахме на една маса до широк прозорец. Марина прочете на глас новината, която аз вече почти бях научил наизуст.
—
Никъде не се казва, че става дума за убийство — отбеляза тя не особено убедено.
—
А нима е нужно? Човек, който е живял усамотено двайсет години, изведнъж бива открит мъртъв в канализационната мрежа, а отгоре на всичко някой се е позабавлявал да му отреже двете ръце, преди да зареже трупа му…
—
Съгласна съм. Това си е чисто убийство.
—
Това е даже нещо повече от убийство — продължих аз с изопнати нерви. —
Какво е правел Сентис посред нощ в някакъв изоставен тунел на канализацията?
Един келнер, който отегчено бършеше чаши на бара, слушаше разговора ни.
—
По-тихо — прошепна ми Марина.
Кимнах и се помъчих да се успокоя.
—
Може би трябва да отидем в полицията и да им разкажем онова, което знаем
— рече тя.
—
Ама ние нищичко не знаем — възразих.
—
Навярно знаем малко повече от тях. Преди една седмица някаква тайнствена жена ти изпраща визитка с адреса на Сентис и символа на черната пеперуда. Ти посещаваш Сентис, който отрича да знае нещо за това, но ти разказва някаква чудата история за Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, замесена в тъмни афери преди четирийсет години. По незнайни причини забравя да ти каже, че той самият е бил участник в тази история, че всъщност е синът на основателя на фирмата — човекът, за когото въпросният Колвеник създал две изкуствени ръце след нещастен случай във фабриката… Седем дена по-късно, Сентис бива открит мъртъв в клоаката…
—
И без ортопедичните си ръце… — добавих аз, като се сетих, че Сентис не бе проявил охота да се здрависа с мен, когато ме прие в дома си.
Тръпки ме побиха при спомена за скованата му ръка.
—
По някаква причина, когато влязохме в онази оранжерия, ние пресякохме пътя на нещо — казах, мъчейки се да подредя мислите си, — и сега сме се превърнали в част от него. Жената в черно се обърна към мен с тая визитка…
—
Оскар, не знаем дали наистина се е обърнала към теб, нито какви са били мотивите й. Дори нямаме представа коя е…
—
Тя обаче знае кои сме ние и къде да ни намери. А щом тя знае това…
Марина въздъхна.
—
Да се обадим още сега на полицията и час по-скоро да забравим за цялата история — рече тя. — Хич не ми харесва, пък и не е наша работа.
—
Напротив, наша работа е, още откакто решихме да проследим дамата от гробището…
Марина отклони поглед към парка. Две деца си играеха, опитвайки се да пуснат хвърчило. Без да откъсва очи от тях, тя бавно промълви:
—
Какво предлагаш в такъв случай?
Отлично знаеше какво си бях наумил.
Слънцето залязваше зад църквата на Пласа Сариа, когато двамата с Марина поехме по Пасео де ла Бонанова в посока към оранжерията. Бяхме проявили

благоразумието да вземем фенер и кутия кибрит. Свихме в улица „Ирадиер“ и навлязохме в усамотените пасажи, които граничеха с железопътната линия. Тътенът на влаковете, които се изкачваха към Валвидрера, се процеждаше през горичката. Не след дълго намерихме уличката, където бяхме изгубили дамата от поглед, и оградата на оранжерията, скрита в дъното.
Килим от окапала шума бе застлал паважа. Лепкави сенки се простираха край нас, докато си пробивахме път през бурените. Вятърът свиреше в гъсталака и ликът на
Луната се усмихваше в пролуките между облаците. С падането на нощта бръшлянът, който покриваше оранжерията, ми заприлича на грива от змии. Заобиколихме постройката и намерихме задния вход. Пламъкът на една кибритена клечка разкри символа на Колвеник и „Вело-Гранел“, обрасъл с мъх. Преглътнах с мъка и се обърнах към Марина. Лицето й излъчваше мъртвешко сияние.
—
Твоя беше идеята да се върнем тук… — рече тя.
Запалих фенера и червеникавата му светлина заля прага на оранжерията.
Хвърлих един поглед, преди да вляза. На дневна светлина това място ми се бе видяло злокобно. Сега, през нощта, ми се стори като сцена от някакъв кошмар. Снопът лъчи разкриваше извити релефи сред останките. Вървях, следван от Марина, като осветявах напред с фенера. Влажният под скърцаше под нозете ни. До ушите ни достигна зловещото потракване, което издаваха дървените фигури, когато се допираха една до друга. Огледах савана от сенки в самото сърце на оранжерията. За миг се зачудих дали механизмът с окачените фигури бе останал издигнат или свален, когато си бяхме тръгнали от това място. Погледнах Марина и ми стана ясно, че и тя си мислеше същото.
—
Някой е бил тук след нас… — рече тя, сочейки силуетите, които висяха на половината разстояние от тавана.
Море от крака се поклащаше там. Студена вълна плъзна по тила ми и аз осъзнах, че някой бе идвал в оранжерията, за да спусне фигурите по-ниско. Без да се суетя повече, отидох при писалището и подадох фенера на Марина.
—
Какво търсим? — тихо попита тя.
Посочих й албума със старите фотографии. Взех го и го пъхнах в чантата, която носех на гърба си.
—
Този албум не е наш, Оскар, не знам дали…
Не обърнах внимание на протестите й и коленичих, за да инспектирам съдържанието на чекмеджетата на писалището. Първото бе пълно с всевъзможни ръждясали инструменти, ножове, остриета и триони с похабени зъбци. Второто беше празно. Малки черни паяци тичаха по дъното му, търсейки убежище в цепнатините на дървото. Затворих го и си опитах късмета с третото чекмедже. То се оказа заключено.
—
Какво става? — чух Марина да шепне разтревожено.
Взех един от ножовете от първото чекмедже и се опитах да насиля ключалката.
Зад гърба ми Марина държеше фенера нависоко, наблюдавайки танцуващите сенки, които се плъзгаха по стените на оранжерията.
—
Ще успееш ли скоро?
—
Спокойно. Ще стане след минутка.
Напипах с ножа краищата на ключалката. Заех се да дълбая около контура й.
Сухото, прогнило дърво лесно поддаваше на натиска ми и се цепеше с дрезгав пукот.
Марина се наведе до мен и остави фенера на пода.
—
Какъв е този шум? — попита тя изведнъж.
—
Няма нищо, просто дървото на чекмеджето скърца…
Тя постави ръката си върху моите, за да ме накара да спра. За миг ни обгърна пълна тишина. Усетих забързания пулс на Марина върху ръката си. В този момент аз също долових звука — потракването на дървените кукли горе. Нещо се движеше между

фигурите, закотвени в мрака. Напрегнах поглед — тъкмо навреме, за да зърна очертанията на нещо, което ми се видя като ръка, извиваща се с кръшни движения.
Една от фигурите тъкмо се откачаше, плъзгайки се надолу като пепелянка. В същото време се раздвижиха и други силуети. Стиснах ножа с всички сили и се изправих разтреперан. В този миг някой или нещо дръпна фенера, оставен в краката ни. Сетне се шмугна зад един ъгъл и ние останахме потопени в пълен мрак. Именно тогава чухме онова свистене да се приближава към нас.
Сграбчих моята спътница за ръката и хукнахме към изхода. Докато се опитвахме да се доберем до него, механизмът с фигурите се спускаше бавно, ръце и нозе докосваха главите ни, пръсти се мъчеха да се вкопчат в дрехите ни. Усетих метални нокти на тила си. Чух Марина да крещи до мен, бутнах я пред себе си и се заех да я изтикам през този пъклен тунел от създания, които се спускаха от тъмата. Лунната светлина, която се процеждаше през пролуки в покрова от бръшлян, разкриваше гледката на разбити лица, стъклени очи и зъби от емайл.
С все сила размахах ножа насам-натам. Почувствах как раздра някакво твърдо тяло. Гъста течност напои пръстите ми. Отдръпнах ръката си; нещо теглеше Марина към сенките. Тя извика от ужас и аз успях да видя безокото лице с празни, черни очни кухини на дървената балерина, която бе обвила шията й с пръсти, остри като кинжали.
Маска от мъртва кожа покриваше лицето й. Хвърлих се към маската с всички сили и я съборих на пода. Хванах здраво Марина и се втурнахме към вратата, докато обезглавената фигура на балерината се надигаше отново — кукла на невидими конци с нокти, които тракаха като ножици.
Когато излязохме на открито, забелязах, че няколко тъмни силуета са ни препречили пътя към изхода от двора. Затичахме се в обратна посока към една постройка до дувара, който отделяше задния двор от линията на влака. Стъклените врати на постройката бяха зацапани от трупана с десетилетия мръсотия. И затворени.
Разбих стъклото с лакът и напипах бравата от вътрешната страна. Тя поддаде и вратата се отвори навътре. Влязохме бързешком. Задните прозорци образуваха две петна от млечна светлина. Паяжината от електрическите кабели на влака се мержелееше от другата страна. Марина се обърна за миг, за да погледне назад. Ъгловати фигури се очертаваха на прага на постройката.
—
Побързай! — извика тя.
Озърнах се отчаяно наоколо, търсейки нещо, с което да счупя прозореца.
Ръждясалият труп на един стар автомобил гниеше в мрака. Манивелата на мотора лежеше отпред. Грабнах я и заудрях прозореца, като се предпазвах от пороя от стъкла.
Нощният бриз ме лъхна в лицето и усетих разваления въздух, който се носеше от гърлото на тунела.
—
Оттук!
Марина се надигна да прескочи през разбития прозорец, докато аз се взирах в силуетите, които бавно пълзяха към вътрешността на гаража. Размахах металната манивела с две ръце. Изведнъж фигурите се спряха и отстъпиха крачка назад.
Погледнах ги недоумяващо и точно тогава чух онзи лек механичен звук над мен.
Отскочих инстинктивно към прозореца в мига, в който едно тяло се откачи от тавана.
Разпознах фигурата на безръкия полицай. Лицето му, както ми се стори, бе покрито с маска от грубо съшита мъртва кожа. Шевовете кървяха.
—
Оскар! — извика Марина от другата страна на прозореца.
Хвърлих се през разтворената паст на счупеното стъкло. Видях как едно дълго остро парче проби плата на панталона ми. Усетих как сряза кожата ми чисто като с нож. Приземих се от другата страна и болката ме връхлетя отведнъж. Почувствах топла струя кръв под дрехата. Марина ми помогна да се изправя и се помъчихме да

прескочим релсите на влака, за да минем от другата страна. В този момент нещо ме сграбчи за глезена и аз паднах ничком върху линията. Обърнах се слисан. Ръката на една чудовищна марионетка се бе вкопчила в крака ми. Подпрях се на едната релса и усетих, че металът вибрира. Далечната светлина на един влак се отразяваше в стените.
Чух скърцането на колелата и усетих как земята под тялото ми се затресе.
Марина простена, виждайки, че към нас с пълна скорост се приближаваше влак.
Коленичи в краката ми и напрегна всичките си сили, за да разтвори дървените пръсти, които ме стискаха. Светлините на влака я връхлетяха. Чух пронизващия вой на свирката. Куклата лежеше неподвижно; не отслабваше неумолимата си хватка. Марина се бореше с две ръце, за да ме освободи. Един от пръстите поддаде. Тя въздъхна. След по-малко от секунда тялото на онова същество се надигна и с другата си ръка сграбчи
Марина за лакътя. С манивелата, която все още държах, заудрях с всички сили лицето на инертната фигура, докато разбих структурата на черепа. С ужас установих, че онова, което бях взел за дърво, всъщност бе кост. Имаше живот в това създание.
Грохотът на влака вече беше оглушителен и удавяше нашите викове. Камъните между релсите се тресяха. Светлината на железницата ни обгърна със сиянието си.
Зажумях и продължих да удрям от цялата си душа и сърце онази зловеща марионетка, докато не почувствах, че главата й се отдели от тялото. Едва тогава лапите й ни освободиха от хватката си. Търкулнахме се на камъните, заслепени от светлината.
Тонове стомана преминаха само на сантиметри от телата ни, изтръгвайки от релсите дъжд от искри. Край нас се разхвърчаха късове от изчадието, димящи като въглени, изскочили от клада.
Когато влакът отмина, отворихме очи. Обърнах се към Марина и й кимнах, за да й покажа, че съм невредим. Изправихме се бавно. Едва тогава ме прониза болката в крака. Марина преметна ръката ми през раменете си и така, с нейна помощ, успях да премина от другата страна на линията. Щом се озовахме там, се обърнахме да погледнем назад. Нещо мърдаше между релсите, блестейки на лунната светлина. Това бе една от дървените ръце, откъснати от колелата на влака. Тя правеше спазматични движения, които ставаха все по-редки, докато накрая замряха окончателно. Без да отроним дума, двамата с Марина се изкачихме през храсталака до една малка уличка, която водеше до улица „Англи“. Камбаните на църквата биеха в далечината.
За щастие, Жерман спеше в ателието си, когато пристигнахме. Марина тихичко ме заведе до една от баните, за да почисти раната на крака ми на светлината на свещите. Стените и подът бяха облицовани с емайлирани плочки, които отразяваха пламъчетата. В центъра се издигаше огромна вана, закрепена на четири железни крачета.
—
Свали си панталоните — каза Марина с гръб към мен, докато тършуваше в домашната аптечка.
—
Какво?
—
Много добре ме чу.
Изпълних нареждането й и протегнах крака си над ръба на ваната. Разрезът се оказа по-дълбок, отколкото си бях мислел, а кожата по краищата бе добила пурпурен цвят. Усетих, че ми се гади. Марина коленичи до мен и го огледа внимателно.
—
Боли ли те?
—
Само когато го гледам.
Моята самозвана болногледачка взе едно памуче, напоено със спирт, и го доближи до разреза.
—
Сега ще те щипе малко…

Когато спиртът опари раната, стиснах ръба на ваната с такава сила, че навярно съм оставил пръстовите си отпечатъци вдълбани в нея.
—
Съжалявам — тихо рече Марина, като духаше върху раната.
—
Аз съжалявам още повече.
Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато тя продължаваше старателно да почиства порязаното място. Накрая постави върху него пластир, който взе от аптечката.
Закрепи пластира с опитна ръка, без да откъсва поглед от това, което правеше.
—
Те не преследваха нас — каза изведнъж Марина.
Не ми стана съвсем ясно какво имаше предвид.
—
Онези фигури в оранжерията — добави тя, без да ме поглежда. — Търсеха албума с фотографиите. Не биваше да го взимаме със себе си…
Почувствах дъха й върху кожата си, докато ме превързваше с чиста марля.
—
За онова, дето стана оня ден на плажа… — подхванах аз.
Марина спря и вдигна очи.
—
Нищо.
Тя закрепи превръзката и ме загледа мълчаливо. Стори ми се, че се кани да ми каже нещо, но вместо това просто се изправи и излезе от банята.
Останах сам със свещите и с едни панталони, които не ставаха за нищо.
13.
Когато се добрах до интерната, минаваше полунощ и всичките ми съученици вече си бяха легнали, въпреки че през ключалките на стаите им се процеждаха иглици светлина, които осветяваха коридора. Отидох на пръсти до стаята си. Затворих вратата извънредно внимателно и погледнах будилника на масичката. Часът бе почти един.
Запалих лампата и измъкнах от чантата си албума с фотографиите, който бяхме взели от оранжерията.
Отворих го и се потопих отново в галерията от образи, които населяваха страниците му. На една снимка се виждаше ръка, чиито пръсти бяха съединени с ципи, досущ като на земноводно. До нея момиченце с руси къдрици, облечено в бяло, показваше почти демонична усмивка с остри кучешки зъби, щръкнали между устните му. Страница след страница, жестоки капризи на природата шестваха пред погледа ми.
Двама братя албиноси с кожа, която сякаш щеше да се възпламени само от сиянието на свещ. Сиамски близнаци със свързани черепи, осъдени цял живот да се гледат лице в лице. Голо женско тяло, чийто гръбначен стълб бе изкривен като изсъхнал клон…
Мнозина от заснетите бяха деца или юноши. Мнозина изглеждаха по-млади от мен.
Почти нямаше зрели хора или старци. Дадох си сметка, че при такива нещастници продължителността на живота е твърде малка.
Спомних си думите на Марина, че този албум не е наш и че изобщо не биваше да го присвояваме. Сега, когато адреналинът вече се бе отдръпнал от кръвта ми, тази мисъл придоби ново значение. Разглеждайки албума, осквернявах една колекция от спомени, които не ми принадлежаха. Долавях, че тези изображения на човешка печал и несрета съставят, посвоему, семеен албум. Разгръщах многократно страниците му с надеждата да открия сред тях обединително звено, надхвърлящо пространството и времето. Накрая го затворих и го прибрах отново в чантата си. Загасих лампата и в съзнанието ми изникна образът на Марина, крачеща по своя пуст плаж. Гледах я как се отдалечава по брега, докато сънят усмири гласа на морето.

Поне за един ден дъждът се отегчи от Барселона и отмина на север. Като закоравял престъпник избягах от последния час тоя следобед, за да се срещна с
Марина. Облаците се бяха отдръпнали като синя завеса. Слънцето бе опръскало улиците с ивици светлина. Тя ме чакаше в градината, съсредоточена над тайния си бележник. Щом ме видя, се погрижи да го затвори. Зачудих се дали я бях сварил да пише за мен, или за онова, което бяхме преживели в оранжерията.
—
Как е кракът ти? — попита тя, стиснала бележника с две ръце.
—
Ще оцелея. Ела, искам да ти покажа нещо.
Седнах до нея при фонтана и извадих албума. Отворих го и разлистих няколко страници. Марина въздъхна, без да продума, разстроена от тези изображения.
—
Ето — казах, спирайки се на една фотография към края на албума. — Като станах тази сутрин, изведнъж направих връзката. Досега все не ми идваше на ум, но днес…
Марина разгледа снимката, която й показвах. Беше черно-бяла и приковаваше вниманието с онази рядка чистота, която притежават само старите студийни портрети.
На нея се виждаше някакъв човек, чийто череп бе жестоко деформиран, а гръбначният му стълб едва му позволяваше да се държи на крака. Той се подпираше на един млад мъж с бяла престилка, кръгли очила и малка вратовръзка, която добре се съчетаваше с грижливо подстриганите му мустаци — очевидно лекар. Докторът гледаше към обектива. Пациентът бе закрил очите си с ръка, сякаш се срамуваше от състоянието си.
Зад тях се различаваше панелът на една съблекалня и нещо, което явно бе лекарски кабинет. На един ъгъл се виждаше открехната врата. От нея към описаната сцена плахо надничаше съвсем малко момиченце, което държеше кукла. Снимката напомняше най- вече документ от медицински архив.
—
Гледай внимателно — настоях аз.
—
Виждам само един нещастен човек…
—
Не гледай него. Погледни зад него.
—
Там има прозорец…
—
А какво виждаш през прозореца?
Марина сбърчи чело.
—
Разпозна ли го? — попитах, сочейки фигурата на един дракон, която украсяваше фасадата на сградата, издигаща се срещу помещението, където бе заснета фотографията.
—
Виждала съм го някъде…
—
И аз си помислих същото — потвърдих. — Тук, в Барселона. Намира се на Ла
Рамбла, пред „Лисео“. Прегледах всичките фотографии в албума и тази е единствената, която е заснета в Барселона.
Извадих снимката от албума и я подадох на Марина. На гърба й с почти изтрити букви се четеше следното:
Фотографско ателие Марторел-Бора`с — 1951
Копие — доктор Жоан Шели
Рамбла де лос Естудиантес, №46-48, 1 ет., Барселона
Марина ми я върна, свивайки рамене.
—
Тази фотография е била заснета преди близо трийсет години, Оскар… Тя нищо не означава…
—
Сутринта проверих в телефонния указател. Въпросният доктор Шели все още фигурира в него като живущ на Рамбла де лос Естудиантес, номер 46–48, първи етаж.
Името ми звучеше познато. После се сетих как Сентис ми спомена, че доктор Шели бил

първият човек, с когото Михаил Колвеник се сприятелил след пристигането си в
Барселона…
Марина ми отправи внимателен поглед.
—
И ти, за да ознаменуваш тази находка, не си се задоволил само да погледнеш в указателя…
—
Обадих се на този номер — признах си аз. — Отговори ми дъщерята на доктор Шели, Мария. Казах й, че е изключително важно да разговаряме с баща й.
—
Нима ти обърна внимание?
—
Отначало не, но когато споменах името на Михаил Колвеник, веднага си смени тона. Баща й се съгласи да ни приеме.
—
Кога?
Погледнах часовника си.
—
След около четирийсет минути.
Взехме метрото до Пласа Каталуня. Вече се свечеряваше, когато се качихме по стълбите, които водят към началото на Лас Рамблас. Наближаваха коледните празници и градът бе накичен със светещи гирлянди. Уличните лампи рисуваха многоцветни видения по булеварда. Ята гълъби кръжаха сред будките за цветя и кафенетата, сред улични музиканти и кабаретни танцьорки, сред туристи и местни жители, полицаи и мошеници, граждани и призраци от други епохи. Жерман имаше право; в цял свят нямаше друга улица като тази.
Силуетът на Гран Театро дел Лисео се издигаше пред нас. Тази вечер имаше представление и диадемата от светлини на конзолните навеси на вратите бе запалена.
От другата страна на булеварда разпознахме на ъгъла на една сграда зеления дракон от снимката, който съзерцаваше навалицата. Щом го видях, си помислих, че историята бе запазила олтарите и религиозните картички за Свети Георги, но на дракона му се бе паднал целият град Барселона за вечни времена.
Някогашният кабинет на доктор Жоан Шели заемаше първия етаж на едно старо здание с господарски вид и приглушено осветление. Прекосихме подобно на пещера фоайе, от което вито стълбище се изкачваше спираловидно нагоре. Стъпките ни глъхнеха в ехото на стълбището. Забелязах, че чукчетата по вратите бяха с формата на ангелски лица. Достойни за катедрала витражи ограждаха капандурата, превръщайки сградата в най-големия калейдоскоп на света. Първият етаж, както е било обичайно за сградите на времето, в действителност не беше първи, а трети. Отминахме партера и мецанина и стигнахме до вратата, върху която стара бронзова табелка известяваше: _Д- р Жоан Шели._ Погледнах часовника си. Оставаха две минути до уречения час, когато
Марина позвъни на вратата.
Жената, която ни отвори, несъмнено бе слязла от някое религиозно изображение. Ефирна, непорочна и облъхната от някаква мистична аура. Кожата й беше снежнобяла, почти прозрачна, а очите — толкова светли, че почти нямаха цвят.
Същински ангел без криле.
—
Госпожа Шели? — вежливо попитах аз.
Тя потвърди тази самоличност с поглед, искрящ от любопитство.
—
Добър вечер — подхванах. — Казвам се Оскар. Разговарях с вас тази сутрин…
—
Спомням си. Влезте, влезте…

Покани ни вътре. Мария Шели се движеше като балерина, която подскача между облаци на забавен кадър. Беше с крехко телосложение и излъчваше аромат на розова вода. Прецених, че навярно бе прехвърлила трийсетте, но изглеждаше по-млада. Една от китките й бе превързана, а лебедовата й шия бе увита с кърпа. Вестибюлът бе нещо като камера обскура, цялата в кадифе и опушени огледала. Домът миришеше на музей, сякаш въздухът, който се носеше в него, бе пленен между тези стени от десетилетия.
—
Много сме ви признателни, че ни приехте. Това е моята приятелка Марина.
Мария спря погледа си върху Марина. Винаги ми е било много интересно да наблюдавам как жените се изучават една друга. Този случай не беше изключение.
—
Приятно ми е — рече най-сетне Мария Шели, като провлачваше думите. —
Баща ми е вече на възраст, а характерът му е малко променлив. Ще ви помоля да не го изморявате.
—
Не се безпокойте — отвърна Марина.
Нашата домакиня ни даде знак да я последваме във вътрешността на жилището.
Движенията й определено се отличаваха с въздушна лекота и гъвкавост.
—
Та значи, казвате, че имате нещо, което е принадлежало на покойния господин Колвеник? — попита тя.
—
Вие познавахте ли го? — попитах на свой ред.
Спомени от други времена озариха лицето й.
—
Всъщност не… Но много съм слушала за него. Като дете — каза Мария по- скоро на себе си, отколкото на мен.
Стените, облицовани с черно кадифе, бяха покрити с изображения на светци, мадони и страдащи мъченици. Килимите бяха тъмни и поглъщаха и малкото светлина, която се процеждаше през процепите на затворените прозорци. Докато следвахме нашата домакиня през тази галерия, аз се запитах колко ли време бе прекарала тук, сама с баща си. Дали се бе омъжвала, дали бе живяла, дали бе изпитвала обич или каквото и да е чувство извън потискащия свят на тези стени?
Мария Шели се спря пред една летяща врата и почука на нея.
—
Татко?
Доктор Жоан Шели — или онова, което бе останало от него — седеше на едно кресло пред камината, увит с одеяла. Дъщеря му ни остави насаме с него. С мъка откъснах поглед от тънката й като на оса талия, докато се оттегляше. Възстарият доктор, в чието лице едвам можеше да се познае мъжът от снимката, която носех в джоба си, мълчаливо ни изучаваше. В погледа му се четеше мнителност. Едната му ръка леко потреперваше върху облегалката на креслото. Тялото му излъчваше неприятна миризма на болест, замаскирана с одеколон. Саркастичната му усмивка не криеше досадата, която му причиняваха светът и собственото му състояние.
—
Времето прави с тялото онова, което глупостта прави с душата — рече той, сочейки сам себе си. — Разкапва го. Какво искате вие двамата?
—
Питахме се дали бихте могли да ни кажете някои неща за Михаил Колвеник.
—
Бих могъл, но не виждам защо — прекъсна ме докторът. — По негово време се изприказваха сума работи и всичко беше лъжа. Ако хората обмисляха поне една четвърт от онова, което говорят, този свят би бил същински рай.
—
Да, но ние се интересуваме от истината — изтъкнах аз.
Старецът направи насмешлива гримаса.
—
Човек не може да намери истината, синко. Тя намира него.

Опитах се да се усмихна сговорчиво, но вече подозирах, че този човек нямаше никакъв интерес да се разприказва. Долавяйки опасенията ми, Марина взе инициативата в свои ръце.
—
Доктор Шели — благо подхвана тя, — в нашите ръце случайно попадна колекция от фотографии, която по всяка вероятност е принадлежала на господин
Михаил Колвеник. На една от тези снимки се виждате вие и един от пациентите ви. По тази причина се осмелихме да ви обезпокоим, с надеждата да върнем колекцията на законния й собственик или на някое заинтересовано лице.
Този път не последва мъдра сентенция. Докторът изгледа Марина, без да крие учудването си. Запитах се защо ли на мен не ми бе хрумнала подобна уловка. Реших, че ще е по-добре да оставя Марина да изнесе тежестта на разговора.
—
Не зная за какви фотографии говорите, госпожице…
—
Става дума за един архив, който показва пациенти, страдащи от малформации… — уточни тя.
Искри пламнаха в очите на доктора. Бяхме засегнали оголен нерв. Въпреки всичко под тия одеяла имаше живец.
—
Какво ви кара да мислите, че въпросната колекция е принадлежала на Михаил
Колвеник? — попита той с престорено безразличие. — Или че аз имам нещо общо с нея?
—
Дъщеря ви ни каза, че двамата с него сте били приятели — рече Марина, отклонявайки темата.
—
Мария е простодушна по природа — пресече я Шели с враждебен тон.
Марина кимна, изправи се и ми направи знак да сторя същото.
—
Разбирам — рече тя вежливо. — Виждам, че сме се заблудили. Прощавайте за безпокойството, докторе. Да си вървим, Оскар. Все ще намерим на кого да предадем фотографиите…
—
Момент — прекъсна я Шели.
Изкашля се и ни даде знак да седнем отново.
—
Още ли е у вас тази колекция?
Марина кимна, издържайки на погледа на стареца. Съвсем неочаквано, Шели издаде някакъв звук, който явно беше бурен смях. Напомняше звука от мачкане на стари вестници.
—
Как да разбера, че казвате истината?
Марина ми отправи безмълвно нареждане. Извадих снимката от джоба си и я подадох на доктор Шели. Той я взе с треперещата си ръка и я разгледа. Дълго я изучава с внимателен поглед. Накрая отклони очи към огъня и заговори.
Доктор Шели, както сам ни разказа, бил син на баща англичанин и майка каталонка. Специализирал травматология в една болница в Борнмът*. Когато се установил в Барселона, обстоятелството, че бил чужденец, затворило пред него вратите на онези обществени кръгове, където се градели обещаващите кариери. Удало му се само да си намери работа в болничното отделение на затвора. Именно той се погрижил за Михаил Колвеник, когато последният бил жестоко пребит от съкилийници. По онова време Колвеник не говорел нито кастилски, нито каталонски. За негов късмет Шели знаел малко немски. Шели му дал пари назаем, за да си купи дрехи, настанил го в дома си и му помогнал да си намери служба във „Вело-Гранел“. Колвеник безкрайно се привързал към него и никога не забравил добрината му. Между двамата се зародило дълбоко приятелство.
[*
Град в Южна Англия, разположен на брега на Ла Манша.]

Впоследствие тази дружба щяла да се окаже плодотворна и в професионално отношение. Мнозина от пациентите на доктор Шели се нуждаели от ортопедични изделия и специални протези. Фирмата „Вело-Гранел“ имала водещи позиции в това производство, а сред нейните конструктори никой не проявявал по-голям талант от
Михаил Колвеник. С времето Шели се превърнал в негов личен лекар. Самият
Колвеник, щом щастието му се усмихнало, пожелал да помогне на приятеля си, като финансирал основаването на един медицински център, специализиран в изучаването и лечението на дегенеративни болести и вродени малформации.
Интересът на Колвеник към тази тема водел началото си от неговото ранно детство в Прага. Шели ни разказа, че майката на Михаил Колвеник родила близнаци.
Единият от тях, Михаил, се родил здрав и читав. Другият, Андрей, дошъл на бял свят с нелечима костна и мускулна малформация, която щяла да сложи край на живота му едва седем години по-късно. Този епизод белязал паметта на младия Михаил и, по някакъв начин, определил призванието му. Колвеник винаги смятал, че при наличието на подходящи медицински грижи и развитието на технология, заместваща онова, от което природата го била лишила, неговият брат е можел да достигне зряла възраст и да води пълноценен живот. Именно това убеждение го накарало да посвети таланта си на проектирането на механизми, които, както сам обичал да казва, „допълвали“ телата, пренебрегнати от провидението.
„Природата е като дете, което си играе с нашия живот. Когато й омръзнат нейните счупени играчки, тя ги зарязва и ги замества с други — казвал той. — Наш дълг е да съберем парчетата и да ги съградим наново“.
Някои съзирали в тези думи една арогантност, граничеща с богохулство; други откривали в тях единствено надежда. Сянката на брата никога не напуснала Михаил
Колвеник. Вярвал, че някаква капризна и жестока случайност е определила той да оживее, а брат му да се роди със заложена в тялото смърт. Шели ни каза, че Колвеник се чувствал виновен за това; в дълбините на душата си смятал, че има дълг към Андрей и към всички, които — подобно на брат му — били белязани от клеймото на несъвършенството. Именно по това време Колвеник започнал да събира снимки на феномени и деформации от цял свят. За него тези изоставени от съдбата създания били невидимите братя на Андрей. Неговото семейство.
—
Михаил Колвеник беше забележителен човек — продължи доктор Шели. —
Такива личности винаги будят неприязън у онези, които се чувстват по-долу от тях.
Завистта е слепец, който иска да ти извади очите. Всичко, което изприказваха за
Михаил през последните му години и след смъртта му, бяха клевети… Оня проклет инспектор… Флориан. Не проумяваше, че го използват като марионетка, за да съсипе
Михаил…
—
Флориан? — прекъсна го Марина.
—
Флориан беше главният съдебен инспектор — рече Шели с цялото презрение, което гласните струни му позволяваха да изрази. — Един хитрец, едно влечуго, което се мъчеше да си създаде име за сметка на „Вело-Гранел“ и Михаил Колвеник. Утешава ме само мисълта, че никога не можа да докаже нищо. Неговото упорство сложи край на кариерата му. Именно той раздуха оня скандал с телата…
—
Телата?
Докторът потъна в продължително мълчание. Изгледа и двама ни и циничната усмивка отново заигра по устните му.
—
Този инспектор Флориан… Знаете ли къде бихме могли да го намерим? — попита Марина.

—
В някой цирк, при останалите палячовци — отвърна Шели.
—
Познавахте ли Бенжамин Сентис, докторе? — обадих се аз, опитвайки се да подновя разговора.
—
Разбира се — каза Шели. — Редовно общувах с него. Като съдружник на
Колвеник, Сентис отговаряше за административния отдел на фирмата. Алчен човек, който не си знаеше мястото на тоя свят — това е моето мнение. Завистта го бе покварила.
—
Знаете ли, че трупът на господин Сентис е бил намерен преди една седмица в канализацията? — попитах аз.
—
Чета вестници — студено отвърна той.
—
Не ви ли се видя странно?
—
Не повече от останалото, което се появява в пресата — рече Шели. — Тоя свят е болен. А аз започвам вече да се изморявам. Имате ли други въпроси?
Канех се да го попитам за дамата в черно, но Марина ме изпревари, като усмихнато поклати глава. Шели протегна ръка към един звънец и го дръпна. Мария
Шели чинно се появи, като не откъсваше поглед от краката си.
—
Тези младежи вече си тръгват, Мария.
—
Да, татко.
Надигнахме се да си вървим. Посегнах да си взема обратно фотографията, но треперещата ръка на доктора ме изпревари.
—
Тази снимка ще си я задържа, ако нямате нищо против…
С тези думи ни обърна гръб и с жест нареди на дъщеря си да ни изпрати до вратата. Точно преди да изляза от библиотеката, се обърнах да хвърля един последен поглед на доктора и успях да видя как запрати снимката в огъня. Изцъклените му очи я гледаха как гори сред пламъците.
Мария Шели мълчаливо ни изпроводи до вестибюла и когато се озовахме там, ни отправи извинителна усмивка.
—
Баща ми е труден човек, но с добро сърце… — оправда се тя. — Животът му е поднесъл много огорчения и понякога се държи сприхаво…
Тя ни отвори вратата и запали лампата на стълбището. Прочетох колебание в погледа й; като че ли искаше да ни каже нещо, но се боеше да го стори. Марина също забеляза това и й подаде ръка в знак на признателност. Мария Шели я стисна. Самотата сякаш се процеждаше през порите на тази жена като студена пот.
—
Не зная какво ви е разказал баща ми… — рече тя, като сниши глас и уплашено погледна назад.
—
Мария? — долетя гласът на доктора отвътре. — С кого разговаряш там?
Сянка помрачи лицето й.
—
Идвам, татко, идвам…
Отправи ни последен отчаян поглед и влезе в апартамента. Докато се обръщаше, забелязах на шията й малък медальон. Бях почти готов да се закълна, че представляваше фигурка на пеперуда, разперила черните си криле. Вратата се затвори, преди да успея да се уверя напълно. Останахме на площадката, заслушани в гръмовния глас на доктора, който сипеше огън и жупел върху дъщеря си вътре в жилището.
Лампата на стълбите угасна. За миг ми се стори, че долавям миризмата на разлагаща се плът. Идваше от някоя част на стълбището, сякаш някъде там в мрака имаше умряло животно. В този момент като че ли чух стъпки, които се отдалечаваха нагоре и вонята
— или просто моето усещане — изчезна.
—
Да си вървим оттук — казах аз.

14.
Докато вървяхме обратно към дома на Марина, забелязах, че тя ме наблюдаваше с крайчеца на окото.
—
Няма ли да прекараш коледните празници със семейството си?
Поклатих глава, зареял поглед към уличния трафик.
—
Защо не?
—
Родителите ми постоянно пътуват. Вече от няколко години не прекарваме
Коледа заедно.
Без да искам, гласът ми прозвуча остро и враждебно. Изминахме остатъка от пътя в мълчание. Изпратих Марина до оградата на голямата къща и там се сбогувах с нея.
Крачех към интерната, когато заваля. Видях в далечината редицата прозорци на четвъртия етаж. Само два-три от тях светеха. Повечето ученици бяха заминали за коледната ваканция и нямаше да се върнат в рамките на три седмици. Всяка година се случваше едно и също. Интернатът почти обезлюдяваше и само неколцина нещастници оставаха там под грижите на наставниците. Най-лоши бяха двете предишни учебни години, но тази година вече нямах нищо против да остана. Всъщност дори го предпочитах. Струваше ми се невъобразимо да се отдалеча от Марина и Жерман.
Докато бях близо до тях, нямаше да се чувствам самотен.
За пореден път се качих по стълбите до моята стая. Коридорът беше празен и притихнал. Това крило на интерната бе опустяло. Предположих, че е останала единствено доня Паула, една вдовица, която отговаряше за чистотата и живееше сама в малък апартамент на третия етаж. Оттам долиташе вечното бръмчене на нейния телевизор. Подминах редицата празни стаи и стигнах до моята спалня. Отворих вратата. Гръмотевица изтрещя над града и екотът се разнесе из цялата сграда.
Светлината от мълнията се процеди през затворените капаци на прозорците. Проснах се в леглото, без да се събличам. Бурята вилнееше в мрака. Отворих чекмеджето на нощното си шкафче и извадих портрета на Марина, който Жерман бе скицирал с молив онзи ден на плажа. Гледах го в здрача, докато сънят и умората ме надвиха. Заспах, държейки скицата, сякаш бе някакъв амулет. Когато се събудих, тя беше изчезнала от ръцете ми.
Сепнат, отворих очи отведнъж. Почувствах студ, сетне и дъха на вятъра, който вееше в лицето ми. Прозорецът беше отворен и дъждът вършеше поразии в моята стая.
Надигнах се замаян. Пипнешком намерих нощната лампичка в полумрака. Натиснах ключа й, но напразно. Нямаше ток. Именно в този миг осъзнах, че портретът, с който бях заспал, вече не беше в ръцете ми, нито пък на леглото или на пода. Недоумяващо разтърках очи. Изведнъж я усетих. Силна и всепроникваща. Онази смрад на гнилоч.
Във въздуха. В стаята. Даже по дрехите ми, сякаш някой бе отъркал в кожата ми трупа на разлагащо се животно, възползвайки се от моя унес. Потиснах пристъпа на гадене и миг по-късно бях обзет от дълбока паника. Не бях сам. По време на съня ми през прозореца бе влязъл някой — или нещо.
Бавно и пипнешком се приближих до вратата. Опитах се да включа общото осветление на стаята. Безуспешно. Надникнах в коридора, който се губеше в мрака.

Долових смрадта отново — този път по-силна. Диря от диво животно. Ненадейно като че ли зърнах един силует, който тъкмо проникваше в последната стая.
—
Доня Паула? — подвикнах аз почти шепнешком.
Вратата се затвори внимателно. Поех дълбоко дъх и се отправих по коридора; чувствах се съвсем объркан. Спрях се, чувайки една дума, произнесена тихо със сякаш змийско съскане. Моето име. Гласът идваше от вътрешността на затворената спалня.
—
Доня Паула, вие ли сте? — запелтечих аз, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си.
Направих крачка напред към мрака. Гласът повтори името ми. Никога не бях чувал такъв глас. Неравен, жесток, пропит със злоба. Кошмарен глас. Замръзнах на място в сенчестия коридор, неспособен да помръдна и едно мускулче. Изведнъж вратата на спалнята се разтвори с буйна сила. За една безкрайна секунда коридорът сякаш се стесни и смали под краката ми, притегляйки ме към вратата.
В центъра на стаята очите ми съвършено ясно различиха нещо, което проблясваше върху леглото. Това бе портретът на Марина, с който бях заспал. Държаха го две дървени ръце — ръце на марионетка. Окървавени кабели стърчаха от краищата на китките. В този миг разбрах с абсолютна сигурност, че пред мен са ръцете, които
Бенжамин Сентис бе изгубил в недрата на канализационната система. Изтръгнати със сила. Усетих, че не ми достига въздух.
Смрадта стана остра, непоносима. И с присъщата на ужаса яснота видях фигурата, увиснала неподвижно на стената — същество, облечено в черно, с кръстосани ръце. Разчорлени коси закриваха лицето му. Застанал на прага, видях как това лице се повдигна извънредно бавно, показвайки усмивка с остри кучешки зъби, които блестяха в тъмното. Скрити под ръкавиците, хищните му лапи се размърдаха със змийски движения. Отстъпих крачка назад и отново чух същия глас да шепне името ми.
Фигурата запълзя към мен като гигантски паяк.
Нададох вик и рязко затръшнах вратата. Опитах се да блокирам изхода от стаята, но усетих свиреп удар. Десет нокътя, остри като ножове, щръкнаха през дървената повърхност. Хукнах към другия край на коридора и чух как вратата стана на трески.
Коридорът се бе превърнал в безкраен тунел. Зърнах стълбите на няколко метра от мен и се обърнах да погледна назад. Силуетът на онова дяволско изчадие се плъзгаше право към мен. Очите му излъчваха блясък, който пронизваше мрака. Бях попаднал в капан.
Възползвайки се от това, че знаех наизуст всички кътчета на моето училище, аз се втурнах към коридора, който водеше към кухните. Затворих вратата зад гърба си.
Напразно. Създанието я връхлетя и я събори, запращайки ме на пода. Търкулнах се на плочките и потърсих скривалище под масата. Зърнах чифт крака. Десетки чинии и чаши се разбиха край мен и подът се покри с килим от счупени стъкла. Съгледах един нож с назъбено острие сред отломките и го сграбчих отчаяно. Фигурата се приведе към мен като вълк пред отвора на бърлогата си. Замахнах с ножа към това лице и острието се заби в него като в кал. Все пак съществото се отдръпна с половин метър и аз успях да избягам в другия край на кухнята. Потърсих нещо, с което да се отбранявам, докато отстъпвах крачка по крачка. Натъкнах се на едно чекмедже. Отворих го. Прибори, кухненски съдове, свещи, газена запалка… изобщо безполезни вехтории. Инстинктивно грабнах запалката и се опитах да я щракна. Забелязах сянката на създанието да се издига пред мен. Усетих зловонния му дъх. Една от лапите му се приближаваше към гърлото ми. Именно тогава от запалката изскочи пламък и освети създанието на едва двайсет сантиметра от мен. Зажумях и задържах дъха си, убеден, че съм видял лицето на смъртта и че не ми остава друго, освен да чакам. Чакането се проточи цяла вечност.
Когато отново отворих очи, то си беше отишло. Чух стъпките му да се отдалечават. Последвах го до моята спалня и като че ли чух стенание. Стори ми се, че

долавям мъка или ярост в този звук. Когато стигнах до стаята си, надникнах вътре.
Съществото тършуваше в чантата ми. Сграбчи албума с фотографиите, който бях взел със себе си от оранжерията. Обърна се и двамата се взряхме един в друг. Призрачната светлина на нощта очерта натрапника за част от секундата. Поисках да кажа нещо, но съществото вече се бе метнало през прозореца.
Изтичах до перваза и надникнах навън, очаквайки да видя как тялото му пропада стремглаво в празнотата. Силуетът се спускаше по водосточните тръби с невероятна бързина. Вятърът развяваше черната му пелерина. Оттам се прехвърли на покрива на източното крило. Заобиколи гора от кули и водоливници. Гледах вцепенен как това пъклено привидение се отдалечаваше под бушуващата буря с невъзможни пируети, гъвкаво като пантера, сякаш покривите на Барселона бяха неговата джунгла. Тогава забелязах, че рамката на прозореца бе напоена с кръв. Проследих дирята до коридора; трябваше ми известно време, за да осъзная, че кръвта не беше моя. Бях ранил с ножа човешко същество. Подпрях се на стената. Коленете ми се огъваха от слабост и се чувствах изтощен до краен предел.
Не зная колко време прекарах така. Когато се съвзех, реших да отида на единственото място, където мислех, че ще се почувствам в безопасност.
15.
Добрах се до дома на Марина и прекосих градината слепешком. Заобиколих къщата и се насочих към задния кухненски вход. Топла светлина танцуваше през процепите на жалузите. Почувствах облекчение. Почуках и влязох. Вратата беше отворена. Въпреки късния час, Марина пишеше в бележника си на светлината на свещите, седнала на кухненската маса с _Кафка_ в скута. Когато ме видя, изпусна писалката си.
—
За Бога, Оскар! Какво…? — възкликна тя, като оглеждаше скъсаните ми и мръсни дрехи и опипваше драскотините по лицето ми. — Какво ти се е случило?
След две чаши горещ чай успях да й опиша случилото се или поне моя спомен за него, понеже вече бях почнал да се съмнявам във възприятията си. Тя ме слушаше, държейки ръката ми между своите, за да ме успокои. Сигурно съм изглеждал дори по- зле, отколкото си мислех.
—
Имаш ли нещо против да пренощувам тук? Не знаех къде да отида, а не искам да се връщам в интерната.
—
Нито пък аз ще ти позволя да се върнеш. Можеш да останеш при нас толкова време, колкото е необходимо.
—
Благодаря.
Прочетох в очите й същата тревога, която гризеше и мен. След станалото през тази нощ, нейната къща не беше по-безопасна от интерната или което и да е друго място. Онова създание, което ни преследваше, знаеше къде да ни намери.
—
Какво ще правим сега, Оскар?
—
Бихме могли да потърсим оня инспектор Флориан, за когото ни спомена
Шели, и да се опитаме да разберем какво се случва в действителност…
Марина въздъхна.
—
Слушай, може би ще е най-добре да си тръгна… — подхванах аз.
—
Дума да не става. Ще ти приготвя една стая горе, до моята. Ела.
—
Какво… какво ще каже Жерман?

—
Жерман ще бъде очарован. Ще му кажем, че ще прекараш коледните празници с нас.
Последвах я по стълбите. Никога не се бях качвал на горния етаж. На светлината на свещника видях коридор; от двете му страни имаше врати от дялано дъбово дърво.
Моята стая се намираше в края на коридора, в съседство с тази на Марина.
Мебелировката изглеждаше антикварна, но всичко беше спретнато и подредено.
—
Чаршафите са чисти — каза Марина, като отгърна кувертюрата на леглото. —
Ако ти е студено, в гардероба има още одеяла. Ето ти и пешкири. А сега да видим дали ще мога да ти намеря някоя пижама на Жерман.
—
Ще ми стои като палатка — пошегувах се аз.
—
По-добре нещо да е в повече, отколкото да не достига. Връщам се след секунда.
Чух стъпките й да се отдалечават по коридора. Оставих дрехите си на един стол и се мушнах между чистите колосани чаршафи. През целия си живот едва ли бях изпитвал такава умора. Клепачите ми бяха натежали като олово. Марина се появи пак, носейки нещо като нощница с дължина два метра, която сякаш беше задигната от колекцията с бельо на някоя инфанта.
—
И дума да не става — възразих аз. — Няма да спя с това.
—
Нищо друго не можах да намеря. Ще ти стои страхотно. Пък и Жерман не ми позволява да оставям голи момчета да спят у дома. Такива са правилата.
Подхвърли ми нощницата и остави няколко свещи на конзолата.
—
Ако ти трябва нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.
За миг се спогледахме мълчаливо. След малко Марина отклони поглед.
—
Лека нощ, Оскар — прошепна тя.
—
Лека нощ.
Събудих се в стая, окъпана в светлина. Помещението гледаше на Изток и прозорецът показваше едно искрящо слънце, което се издигаше над града. Преди да стана от леглото, забелязах, че дрехите ми са изчезнали от стола, на който ги бях оставил снощи. Разбрах какво означаваше това и проклех тази любезна постъпка, убеден, че Марина нарочно бе прибягнала до нея. Под вратата се процеждаше аромат на топъл хляб и току-що сварено кафе. Оставил всяка надежда да запазя достойнството си, се приготвих да сляза в кухнята, пременен с нелепата нощница. Излязох в коридора и установих, че цялата къща е потопена в това вълшебно сияние. Чух гласовете на моите домакини, които бъбреха в кухнята. Въоръжих се със смелост и слязох по стълбите. Спрях се на прага и се покашлях. Марина, която тъкмо поднасяше кафе на
Жерман, вдигна поглед.
—
Добро утро, спяща красавице — рече тя.
Жерман се обърна и се изправи кавалерски, като се ръкува с мен и ми предложи стол.
—
Добро утро, приятелю Оскар! — въодушевено възкликна той. — За нас е удоволствие да ни гостувате. Марина вече ми обясни как стоят нещата в интерната.
Знайте, че можете да останете тук, колкото е нужно, като свой човек. Този дом е и ваш.
—
Много благодаря…
Марина ми наля чаша кафе и посочи нощницата с лукава усмивка.
—
Стои ти чудесно.
—
Да бе, направо дивна гледка. Къде са ми дрехите?
—
Почистих ги малко и сега се сушат.

Баща й ми подаде поднос с кроасани, току-що донесени от сладкарница „Фош“.
Устата ми се наля със слюнка.
—
Вземете си от тези, Оскар — предложи Жерман. — Те са „Мерцедес-Бенц“ сред кроасаните. Да не мислите, че това е просто мармалад? Истински шедьовър!
Лакомо погълнах всичко, което сложиха пред мен, изгладнял като корабокрушенец. Жерман разсеяно прелистваше вестника. Изглеждаше в добро настроение и въпреки че вече бе приключил със закуската, не стана от масата, докато не се нахраних до насита и пред мен останаха само приборите. Тогава той погледна часовника си.
—
Ще закъснееш за срещата със свещеника, татко — напомни му Марина.
Жерман кимна с известно отегчение.
—
И аз не знам защо ли си правя труда… — рече той. — Оня мошеник хитрува безобразно.
—
Това е от униформата — отвърна Марина. — Мисли си, че расото го оневинява…
Погледнах ги объркано — нямах и най-бегла представа за какво си говорят.
—
Шах — поясни Марина. — Жерман и кюрето водят двубой от години.
—
Послушайте ме, приятелю Оскар, никога не предизвиквайте йезуит на партия шах. А сега, ако ми разрешите… — каза Жерман, като се надигна от стола си.
—
Ама разбира се. Успех!
Той си взе палтото, шапката и бастуна от абаносово дърво и пое към срещата с прелата стратег. Щом баща й излезе, Марина отиде в градината и се върна с дрехите ми.
—
Съжалявам, но трябва да ти кажа, че _Кафка_ спа върху тях.
Дрехите бяха сухи, но котешкото ухание нямаше да се махне дори и след пет изпирания.
—
Тази сутрин, когато отидох да купя закуската, се обадих в дирекцията на полицията от бара на площада. Инспектор Виктор Флориан се е пенсионирал и живее във Валвидрера. Няма телефон, но ми дадоха адреса му.
—
Ще се облека за минутка.
Гарата на въжената железница на Валвидрера се намираше на няколко пресечки от дома на Марина. С уверена крачка се озовахме там за десет минути и си купихме билети. Погледнат от перона в подножието на планината, квартал Валвидрера се очертаваше като балкон над града. Къщите сякаш бяха закачени за облаците с невидими нишки. Настанихме се в края на вагона и загледахме как Барселона се разгръща в нозете ни, докато железницата бавно лазеше нагоре.
—
Сигурно е хубаво да имаш такава работа — казах. — Да си ватман на въжена железница. Да обслужваш асансьор към небето.
Марина ме изгледа скептично.
—
Какво лошо има в това, което казах? — попитах аз.
—
Нищо. Ако това е всичко, към което се стремиш…
—
Не зная към какво се стремя. Не всички на тоя свят имат такива ясни стремежи като теб. Марина Блау, Нобелов лауреат за литература и пазителка на колекцията нощници на Бурбонската династия.
Марина доби такова сериозно изражение, че мигновено съжалих за забележката си.
—
Който не знае къде отива, доникъде не стига — хладно рече тя.
Показах й билета си.

—
Аз знам къде отивам.
Тя отклони поглед. В продължение на няколко минути пътувахме мълчаливо.
Силуетът на моето училище се издигаше в далечината.
—
Архитект — прошепнах аз.
—
Какво?
—
Искам да стана архитект. Това е, към което се стремя. Досега не съм го казвал на никого.
Най-сетне получих усмивка. Железницата наближаваше върха на планината и се тресеше като стара пералня.
—
Винаги съм искала да си имам собствена катедрала — рече Марина. —
Някакви предложения?
—
Нека да е готическа. Дай ми време и ще ти я построя.
Слънцето рязко освети лицето й и очите й блеснаха, приковани в мен.
—
Обещаваш ли? — попита тя, протягайки отворената си длан.
Стиснах силно ръката й.
—
Обещавам.
Намереният от Марина адрес отговаряше на една стара къща, която се издигаше практически на ръба на бездната. Цялата градина бе обрасла с калуни. Една ръждясала пощенска кутия стърчеше сред тях като някаква руина от индустриалната епоха.
Пробихме си път до вратата. Виждаха се кашони с планини от стари вестници, завързани с шнурове. Боята на фасадата, пострадала от вятъра и влагата, се лющеше като суха кожа. Инспектор Виктор Флориан явно нямаше особено желание да пилее средства за външна показност.
—
Това място наистина плаче за архитект — рече Марина.
—
Или за бригада за събаряне на сгради…
Почуках леко на вратата. Боях се, че ако потропам по-силно, кокалчетата на пръстите ми ще срутят къщата надолу по склона.
—
Защо не пробваш да позвъниш?
Бутонът на звънеца беше счупен и в кутията му се виждаха жички от времето на
Едисон.
—
Аз няма да си пъхна пръста там — отвърнах, чукайки отново.
Изведнъж вратата се отвори с десет сантиметра. Една предпазна верига лъсна пред чифт очи с метален блясък.
—
Кой е?
—
Виктор Флориан?
—
Това съм аз. Питам вие кои сте.
Гласът беше властен и нетърпелив. Глас, който налага глоба.
—
Имаме информация за Михаил Колвеник… — каза Марина вместо представяне.
Вратата се отвори широко. Виктор Флориан беше мускулест и широкоплещест мъж. Мина ми през ум, че в деня на пенсионирането си навярно е бил облечен със същия костюм, който носеше в момента. Имаше изражение на стар полковник, останал без война и без батальон, който да командва. Държеше угаснала пура между устните си, а на всяка от веждите си имаше повече косми, отколкото мнозинството хора имат на цялата си глава.
—
Какво знаете вие двамата за Колвеник? Кои сте? Кой ви даде този адрес?
Флориан не задаваше въпроси, а ги изстрелваше като картечница. Пусна ни да влезем, след като хвърли един поглед навън, сякаш се боеше, че някой ни е проследил.

Жилището беше същинска кочина и миришеше на склад. Имаше повече книжа, отколкото в Александрийската библиотека, но всички сякаш бяха разхвърляни и подредени наново от вентилатор.
—
Влезте в дъното.
Минахме край една стая, на чиято стена се виждаха десетки оръжия. Револвери, автоматични пистолети, маузери, байонети… Цели революции са били започвани с по- малко артилерия.
—
Пресвета Дево… — промърморих аз.
—
Тихо! Това да не ви е параклис — сопна се Флориан, като затвори вратата на арсенала.
Дъното, за което говореше, се оказа малка трапезария, откъдето се разкриваше изглед към цяла Барселона. Дори и в пенсионните си години инспекторът продължаваше да бди над града отвисоко. Посочи ни едно канапе, осеяно с дупки. На масата имаше преполовена консерва боб и бутилка бира „Естрея дорада“ без чаша.
„Пенсия на полицай — сиромашки старини“, помислих си аз. Флориан седна на един стол пред нас и взе един будилник, купен явно от улична сергия. Стовари го с трясък на масата, обърнат с лице към нас.
—
Петнайсет минути! Ако за четвърт час не сте ми казали нещо, което да не знам, ще ви изритам оттук.
Отне ни доста повече време да разкажем всичко, което се бе случило. Докато
Виктор Флориан слушаше нашата история, фасадата му взе да се пропуква. Сред процепите й зърнах изхабения и уплашен човек, който се криеше в тази мизерна дупка със старите си вестници и с колекцията си от пистолети. Когато приключихме разказа, той взе пурата си и след като я разглежда мълчаливо почти цяла минута, я запали.
После, зареял поглед към миража на забуления в мъгла град, инспекторът заговори.
16.
През 1945 г. аз бях съдебен инспектор в Барселона — започна Флориан. —
Тъкмо мислех да поискам да ме прехвърлят в Мадрид, когато ме назначиха да разследвам случая „Вело-Гранел“. В отдела вече от близо три години се занимаваха с
Михаил Колвеник — чужденец, който не се радваше на особени симпатии от страна на управляващите… ала не бяха успели да докажат нищо. Моят предшественик се бе отказал от разследването. Фирмата „Вело-Гранел“ беше обградена със стена от адвокати и лабиринт от финансови дружества, където всичко се губеше като в мъгла.
Моите началници ми пробутаха случая като уникална възможност да направя кариера.
За такива случаи, казаха ми, човек получава офис в министерството, шофьор и работно време като на маркиз. Амбицията е безумно нещо…
Флориан направи пауза, като се наслаждаваше на думите си, усмихвайки се саркастично сам на себе си. Гризеше края на пурата, сякаш беше лакрицова пръчка.
—
Когато се запознах със събраните материали — продължи той, — установих, че онова, което бе започнало като рутинно разследване на финансови нарушения и евентуална измама, накрая се бе превърнало във въпрос, който никой не знаеше точно към кой отдел да отнесе. Шантаж. Кражба на имущество. Опит за убийство… Имаше и още неща… Трябва да разберете, че до този момент имах опит само със злоупотреби с фондове, укриване на данъци, измами и подкупи. Не че винаги се наказваха тези нарушения — други времена бяха тогава, но знаехме всички трикове.
Развълнуван от спомените, Флориан потъна в синия облак на дима от пурата си.

—
Тогава защо приехте случая? — попита Марина.
—
От самонадеяност. От амбиция и от алчност — отвърна инспекторът, говорейки за себе си с онзи тон, който, помислих си, навярно използваше при най- закоравелите престъпници.
—
Но може би сте искали също така да изясните истината — дръзнах да вметна аз. — Да въздадете справедливост…
Флориан ми се усмихна тъжно. В погледа му се четяха трийсет години, прекарани в угризения.
—
В края на 1945-та „Вело-Гранел“ технически вече беше фалирала — продължи той. — Трите главни банки на Барселона бяха анулирали кредитните й линии и акциите на фирмата бяха изтеглени от борсата. Когато финансовата основа изчезна, юридическата стена и решетката от дружества-фантоми се сринаха като къщичка от карти. Славните дни бяха отминали. Големият кралски театър, затворен след трагедията, която бе обезобразила Ева Иринова в деня на сватбата й, се бе превърнал в руини. Фабриката и работилниците бяха затворени. Имотите на предприятието — конфискувани. Слуховете се разпространяваха като гангрена. Запазил хладнокръвието си, Колвеник реши да организира луксозен коктейл в Търговската борса на Барселона, за да демонстрира, че положението е спокойно и нормално. Съдружникът му, Сентис, беше на ръба на паниката. Нямаше средства да се плати дори една десета част от храната, която бе поръчана за събитието. Бяха разпратени покани до всички големи акционери, до видните фамилии в Барселона… В нощта на тържеството валеше като из ведро. Борсата беше украсена като приказен дворец. След девет часа вечерта прислугата на най-заможните семейства в града, много от които дължаха състоянието си на Колвеник, започна да пристига с извинителни бележки. Когато аз отидох там, вече минаваше полунощ; заварих Колвеник сам-самичък в залата, издокаран с безупречен фрак и с една от онези цигари, които си уреждаше да му внасят от Виена.
Поздрави ме и ми предложи чаша шампанско. „Хапнете нещо, инспекторе, че ще е жалко всичко това да отиде на вятъра“ — рече той. За пръв път се виждахме лице в лице. Беседвахме непринудено около час. Колвеник ми говореше за книги, които бе чел в юношеството си, за пътешествия, които не бе успял да осъществи… Той беше обаятелна личност. В погледа му пламтеше интелигентност. Колкото и да се противях вътрешно, пряко волята си усетих, че този човек ми допада. Нещо повече — изпитах съчувствие към него, макар че аз играех ролята на ловеца, а той трябваше да е плячката.
Забелязах, че накуцваше и се подпираше на бастун от обработена слонова кост. „Едва ли някой е губил толкова приятели само за един ден“ — казах аз. Той се усмихна и спокойно отхвърли тази мисъл. „Грешите, инспекторе. При такива поводи човек никога не кани приятелите си“. После ме попита много любезно дали възнамерявам да упорствам в преследването. Отвърнах му, че няма да се спра, докато не го изправя пред съда. Спомням си, че ме попита: „Какво бих могъл да направя, за да ви отклоня от намерението ви, приятелю Флориан?“ „Да ме убиете“ — отговорих. „Всяко нещо с времето си, инспекторе“ — каза той усмихнат. С тези думи си тръгна, като накуцваше.
Не го видях повече…, но все още съм жив. Колвеник не изпълни последната си закана.
Флориан млъкна и отпи глътка вода с такава наслада, сякаш пиеше последната чаша на света. После облиза устни и продължи разказа си.
—
От този ден нататък Колвеник, изолиран и изоставен от всички, живееше усамотено със съпругата си в онази гротескна кула, която бе наредил да му построят.
Никой не го виждаше през последвалите години. Само двама души имаха достъп до него. Единият бе някогашният му шофьор, човек на име Луис Кларет. Той беше един беден нещастник, който обожаваше работодателя си и не пожела да го напусне, дори когато Колвеник вече не бе в състояние да му дава заплата. Другият бе личният му

лекар — доктор Шели, когото също разследвахме. Никой друг не бе зървал Колвеник.
И показанията на Шели, който твърдеше, че той се намирал в имението си при парка
Гюел, поразен от някаква необяснима болест, изобщо не ни убедиха, особено след като прегледахме архивите му и счетоводните му книги. Известно време подозирахме, че
Колвеник или е умрял, или е избягал в чужбина, и че всичко това е просто фарс.
Докторът продължаваше да ни уверява, че приятелят му страдал от някакво странно заболяване, което го принуждавало да не напуска имението си. Не можел да приема посетители и не бивало да излиза от убежището си при никакви обстоятелства; това гласеше лекарското мнение на Шели. Не му вярвахме — нито ние от отдела, нито съдията. На 31 декември 1948 г. получихме заповед за обиск, за да претърсим дома на
Колвеник, а също и заповед за арест. Голяма част от поверителната документация на предприятието беше изчезнала. Подозирахме, че е скрита в жилището му. Вече разполагахме с достатъчно улики, за да обвиним Колвеник в измама и укриване на данъци. Нямаше смисъл да изчакваме още. Последният ден на 1948 г. щеше да бъде и последният, прекаран от Колвеник на свобода. Един специален отряд бе в готовност да отиде на следващото утро в кулата. Понякога, когато става дума за големи престъпници, човек трябва да се примири, че ще ги залови заради някакъв дребен пропуск от тяхна страна…
Пурата на Флориан отново бе угаснала. Инспекторът й хвърли последен поглед и я пусна в една празна саксия. Там имаше още останки от пури, които лежаха в нещо като общ гроб за угарки.
—
Същата нощ жилището бе унищожено от страхотен пожар, който отне живота на Колвеник и на съпругата му Ева. Призори на тавана бяха открити две овъглени, прегърнати тела… Заедно с тях изгоряха и нашите надежди да приключим случая.
Никога не съм изпитвал и капка съмнение, че това бе умишлен палеж. По едно време смятах, че зад тая работа стоят Сентис и други членове на управителния съвет.
—
Сентис ли? — прекъснах го аз.
—
За никого не бе тайна, че той мразеше Колвеник, задето се бе сдобил с контрол над бащината му фирма, но както за самия Сентис, така и за останалите бе крайно нежелателно случаят да стигне до съда. С премахването на причината изчезна и проблемът. Без Колвеник целият пъзел се обезсмисли. Би могло да се каже, че в онази нощ немалко изцапани с кръв ръце се очистиха благодарение на огъня. Ала и този път, както и във всичко друго, свързано със скандала още от самото му начало, нищо не можа да се докаже. Всичко свърши в пепелището. До ден-днешен разследването на фирмата „Вело-Гранел“ си остава най-голямата загадка в историята на полицейското управление на този град. И най-големият провал в моя живот…
—
Но вие не сте имали вина за пожара — отбелязах аз.
—
Кариерата ми като полицай бе съсипана. Бях назначен в отдела за борба с подривната дейност. Знаете ли какво означава това? Ловци на духове — така бяха известни хората от този отдел. Щеше ми се да зарежа службата, но бяха гладни години, а със заплатата си издържах брат си и неговото семейство. Пък и никой нямаше да назначи на работа бивш полицай. На хората им бе дошло до гуша от шпиони и доносници. И тъй, останах на този пост. Работата ми се изразяваше в среднощни обиски в убоги пансиони, които приютяваха пенсионери и инвалиди от войната, за да търся бройки от „Капиталът“ и социалистически позиви, скрити в найлонови торби в казанчето на тоалетната — неща от тоя род… В началото на 1949 г. смятах, че всичко вече е приключило за мен. Всичко, което можеше да се оплеска, се бе оплескало до краен предел. Така поне си мислех аз. В утрото на 13 декември 1949 г., почти една година след пожара, в който загинаха Колвеник и жена му, разкъсаните тела на двама инспектори от бившето ми звено бяха намерени пред портите на стария склад на „Вело-

Гранел“ на Борн. Стана ясно, че са отишли там, разследвайки анонимни сведения, достигнали до тях във връзка със случая „Вело-Гранел“. Явна клопка. Такава смърт, каквато ги бе сполетяла, не бих пожелал и на най-злия си враг. Дори колелата на влак не могат да направят с едно тяло онова, което видях при съдебния лекар… А те бяха добри полицаи. Въоръжени. Разбираха си от работата. Според доклада неколцина съседи чули изстрели. На местопрестъплението бяха открити четиринайсет деветмилиметрови гилзи. Всички те бяха от служебните оръжия на инспекторите. По околните стени не бе намерена нито една следа от изстрел.
—
Как може да се обясни това? — попита Марина.
—
Няма обяснение. Просто е невъзможно. И все пак се случи… Аз самият видях гилзите и извърших оглед на зоната.
Двамата с Марина се спогледахме.
—
А дали е възможно изстрелите да са били отправени към някакъв обект — да кажем, кола или файтон, — който е поел куршумите и после се е махнал оттам, без да остави следа? — предположи тя.
—
От твоята приятелка щеше да излезе добър полицай. Именно по тази хипотеза работехме тогава, но все пак нямаше доказателства, които да я подкрепят. Куршуми от такъв калибър обикновено рикошират от метални повърхности и оставят няколко следи, или поне дупки от шрапнел. Нищо такова не бе открито.
—
Няколко дена по-късно, на погребението на моите колеги, се натъкнах на
Сентис — продължи Флориан. — Беше разстроен, изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред. Дрехите му бяха мръсни и вонеше на алкохол. Призна ми, че не смеел да се прибере вкъщи, че се скитал от доста дни и спял по разни заведения… „Животът ми не струва пукната пара, Флориан — каза. — Вече съм мъртвец“. Предложих му закрилата на полицията. Той се изсмя. Предложих му даже да му дам убежище в собствения си дом. Отказа ми. „Не искам вашата смърт да ми тежи на съвестта, Флориан“ — това ми рече, преди да се изгуби сред тълпата. През следващите месеци някогашните членове на управителния съвет на „Вело-Гранел“ се споминаха до един — теоретично погледнато, от естествена смърт. Сърдечен паралич — това бе медицинското заключение във всичките случаи. Обстоятелствата бяха сходни. Всички бяха умрели сами в постелите си, винаги в полунощ, влачейки се по пода… опитвайки се да избягат от една смърт, която не оставяше следи. Всички освен Бенжамин Сентис. Трийсет години не бях разговарял с него, докато не се чухме преди няколко седмици.
—
Преди да умре… — отбелязах.
Флориан кимна.
—
Позвънил в участъка и питал за мен. Твърдял, че има информация за престъпленията във фабриката и за случая „Вело-Гранел“. Обадих му се и разговарях с него. Помислих си, че бълнува, но все пак се съгласих да се срещна с него — от състрадание. Уговорихме се да се видим на следващия ден в една кръчма на улица
„Принсеса“. Той не се яви на срещата. Два дена по-късно един стар приятел от участъка ми се обади, за да ми каже, че са намерили трупа на Сентис в изоставен тунел от канализационната система на Сиутат Вела. Изкуствените ръце, създадени от Колвеник за него, били ампутирани. Тези сведения се появиха и в пресата. Ала вестниците не споменаха, че полицията намери една дума, написана с кръв на стената на тунела:
„Teufel“.
—
Teufel?
—
Това е на немски — каза Марина. — Означава „дявол“.
—
Същото име носи и символът на Колвеник — разкри ни Флориан.

—
Черната пеперуда?
Той кимна утвърдително.
—
Защо се нарича така? — попита Марина.
—
Не съм ентомолог. Зная само, че Колвеник ги колекционираше — рече инспекторът.
Наближаваше обяд и Флориан ни покани да хапнем нещо в един бар до гарата.
Всички на драго сърце излязохме от тази къща.
Собственикът на бара явно беше негов приятел и ни отведе до една уединена маса до прозореца.
—
Внуците са ви дошли на гости, а, шефе? — рече той с усмивка.
Инспекторът кимна, без да дава повече обяснения. Един келнер ни сервира няколко порции тортили и хляб с домат; донесе и кутия цигари „Дукадос“ за Флориан.
Вкусвайки с наслада превъзходната храна, последният продължи разказа си.
—
Когато започнах разследването на „Вело-Гранел“, установих, че миналото на
Михаил Колвеник бе неясно… Раждането и националността му не фигурираха в никакъв регистър в Прага. Вероятно Михаил не беше истинското му име.
—
Кой е бил той в такъв случай? — запитах.
—
И аз си задавам този въпрос повече от трийсет години. Всъщност, когато влязох във връзка с пражката полиция, действително открих името на някой си Михаил
Колвеник, само че в регистрите на „Волфтер Хаус“.
—
Какво е това? — поинтересувах се аз.
—
Градската лудница. Но не вярвам той някога да е бил там. Просто е приел името на някой пациент. Колвеник не беше луд.
—
Поради каква причина би приел самоличността на душевноболен пациент? — попита Марина.
—
В ония години това не беше чак толкова необичайно — обясни инспекторът.
— По време на война да смениш самоличността си е все едно да се родиш отново. Да загърбиш нежелано минало. Вие сте много млади и не сте преживели война. Човек не познава хората, докато не е преживял война…
—
Колвеник имаше ли какво да крие? — попитах аз. — Ако пражката полиция е разполагала със сведения за него, все ще е било заради нещо…
—
Чисто съвпадение на имена. Бюрокрация. Повярвайте ми, зная за какво говоря — рече Флориан. — Ако приемем, че оня Колвеник от техните архиви и нашият
Колвеник са били едно и също лице, то от него бяха останали малко следи. Името му се споменаваше във връзка с разследването на смъртта на един пражки хирург, човек на име Антонин Колвеник. Случаят обаче бил закрит, а смъртта — приписана на естествени причини.
—
Защо тогава са откарали въпросния Михаил Колвеник в лудница? — попита този път Марина.
Флориан се поколеба за миг, сякаш не смееше да отговори.
—
Имаше подозрения, че бил направил нещо с тялото на покойника…
—
Нещо?
—
Пражката полиция не уточни какво именно — отвърна Флориан сухо и си запали нова цигара.
Обгърна ни продължително мълчание.
—
Ами историята, която чухме от доктор Шели? За това, че Колвеник имал брат близнак, за дегенеративното заболяване и…

—
Тези неща му ги беше разказал самият Колвеник. Тоя човек лъжеше с такава лекота, с каквато дишаше. А Шели имаше основателни причини да му вярва, без да задава въпроси — отвърна инспекторът. — Колвеник финансираше медицинския му институт и проучванията му до последния грош. Фактически Шели беше още един от служителите на „Вело-Гранел“. Един таен агент…
—
Значи братът близнак е бил друга измишльотина? — попитах аз, чувствайки, че изпадам в объркване. — Неговото съществуване би оправдало непреодолимия интерес на Колвеник към страдащите от уродства и…
—
Не смятам, че братът е бил плод на въображението — прекъсна ме Флориан.
— Това поне е моето мнение.
—
Следователно?
—
Според мен онова дете, за което е разправял Колвеник, всъщност е бил самият той.
—
Още един въпрос, инспекторе…
—
Вече не съм инспектор, дъще.
—
Тогава Виктор. Все още сте Виктор, нали?
В този миг за пръв път видях Флориан да се усмихва спокойно и открито.
—
Е, какъв е въпросът?
—
Одеве споменахте, че при разследването на обвиненията в измами, извършени от „Вело-Гранел“, наяве излязло още нещо…
—
Да. Отначало смятахме, че става дума за обикновена шмекерия: отчети за несъществуващи разходи и плащания с цел избягване на данъци, плащания на болници, центрове за подпомагане на нуждаещи се и прочие. Но по едно време на един от моите хора му се видя странно, че някои разходи бяха фактурирани — с подписа и одобрението на доктор Шели — от службата за аутопсии на редица болници в
Барселона. Сиреч, от хранилищата за трупове — уточни бившият полицай. — От моргата.
—
Колвеник е продавал трупове? — предположи Марина.
—
Напротив, купувал ги е. Цели дузини. Скитници. Хора, умрели без близки или познати. Самоубийци, удавници, изоставени старци… Забравените жители на града.
Неясното бръмчене на едно радио глъхнеше в дъното на бара като ехо от нашия разговор.
—
И какво е правел Колвеник с тези трупове?
—
Никой не знае — отвърна Флориан. — Така и не успяхме да ги открием.
—
Но вие, Виктор, все пак си имате някаква теория по въпроса, нали? — продължи Марина.
Флориан за миг ни изгледа мълчаливо.
—
Не.
За полицай, па макар и пенсиониран, лъжеше доста неумело. Марина не настоя да говори повече по тази тема. Инспекторът изглеждаше уморен, изчерпан от сенките, които населяваха спомените му. Свирепата му фасада се бе сринала. Цигарата трепереше в ръката му и бе трудно да се определи дали той пушеше от нея, или тя изсмукваше от силите му.
—
А що се отнася до оная оранжерия, за която ми разказахте… Повече не се връщайте там. Забравете за всичко това. Забравете за албума с фотографиите, за безименния гроб и за дамата, която го посещава. Забравете за Сентис, за Шели и за мен, дето съм само един беден старец, който вече не знае какво говори. Тази работа е съсипала достатъчно животи. Зарежете я.
Направи знак на келнера да отбележи поръчката на неговата сметка и завърши с думите:

—
Обещайте ми, че ще ме послушате.
Запитах се как ли щяхме да зарежем тази работа, която очевидно не искаше да зареже нас. След случилото се предната нощ, съветите на инспектора ми звучаха като детска приказка.
—
Възнамеряваме да го сторим — сговорчиво каза Марина от името на двама ни.
—
Пътят към ада е постлан с добри намерения — отвърна Флориан.
Инспекторът ни изпрати до гарата на въжената железница и ни даде телефонния номер в бара.
—
Там ме познават. Ако имате нужда от нещо, обадете се и те ще ми предадат.
По всяко време на денонощието. Ману, собственикът, страда от хронично безсъние и по цяла нощ слуша БиБиСи — поне езици да научи, — тъй че няма да го обезпокоите…
—
Не знаем как да ви се отблагодарим…
—
Отблагодарете ми се, като послушате съвета ми и се държите настрана от тая каша — рязко отвърна Флориан.
Кимнахме. Железницата отвори врати.
—
Ами вие, Виктор? — попита Марина. — Какво смятате да правите?
—
Онова, което правим ние, старите хора: ще седна да си припомням и да се питам какво ли щеше да стане, ако бях извършил всичко другояче. Хайде, да ви видя гърба…
Качихме се във вагона и седнахме до прозореца. Смрачаваше се. Чу се изсвирване и вратите се затвориха. Въжената железница се разтърси и започна да се спуска. Светлините на Валвидрера бавно се стопиха в далечината, както и силуетът на
Флориан, застанал неподвижно на перона.
Жерман бе приготвил вкусно италианско ястие, чието име звучеше като заглавие на опера. Вечеряхме в кухнята, докато той ни описваше своя шахматен турнир със свещеника, който, както винаги, го бе победил. Марина бе необичайно мълчалива по време на цялата вечеря, оставяйки нас двамата с Жерман да водим разговора. Дори се зачудих дали не съм казал или направил нещо, което да я е разстроило. След вечерята баща й ме покани да изиграем партия шах.
—
С удоволствие, но май днес е мой ред да измия чиниите — казах в опит да се измъкна.
—
Аз ще ги измия — рече Марина зад гърба ми със слаб глас.
—
Ама не, наистина… — възразих аз.
Жерман вече бе в другата стая, където подреждаше пешките, тананикайки.
Обърнах се към Марина, която сведе очи и се залови да мие съдовете.
—
Нека да ти помогна.
—
Не… Отиди при Жерман. Направи му това удоволствие.
—
Идвате ли, Оскар? — долетя гласът на баща й от другата стая.
Погледнах Марина на светлината на свещите, които горяха на конзолата. Видя ми се бледа, уморена.
—
Добре ли си?
Тя се обърна и ми се усмихна. Умееше да се усмихва по начин, който ме караше да се чувствам малък и незначителен.
—
Хайде, отивай. И го остави да победи.
—
Това няма да е трудно.

Послушах я и я оставих сама. Отидох при баща й в салона. Там, под кварцовия свещник, се разположих пред шахматната дъска, готов да се позабавлявам, както искаше дъщеря му.
—
Вие сте на ход, Оскар.
Преместих една фигура. Жерман се покашля.
—
Напомням ви, че пешките не се движат по този начин, Оскар.
—
Извинете.
—
Ама моля ви се, това е просто младежкият плам. Повярвайте ми, завиждам ви.
Младостта е капризна годеница. Не умеем да я разбираме и да я ценим, докато не отиде при някой друг, за да не се върне никога вече… Ай!… И аз не знам какво исках да кажа. Я да видим сега… пешка…
Към полунощ един звук ме изтръгна от съня ми. Къщата тънеше в сумрак.
Седнах в леглото и отново чух звука. Глуха, далечна кашлица. Разтревожен, станах и излязох в коридора. Кашлицата долиташе от долния етаж. Минах край вратата на спалнята на Марина. Беше отворена и видях, че леглото й е празно. Прониза ме остро чувство на страх.
—
Марина?
Нямаше отговор. Слязох на пръсти по студените стъпала. Очите на _Кафка_ блестяха в подножието на стълбите. Котаракът измяука тихо и ме поведе по един тъмен коридор. В дъното му тънка ивица светлина се процеждаше под една затворена врата.
Кашлицата идваше отвътре. Тежка. Мъчителна. _Кафка_ се доближи до вратата и спря пред нея, като мяукаше. Почуках леко.
—
Марина?
Последва продължително мълчание.
—
Върви си, Оскар.
Гласът й прозвуча като стенание. Почаках няколко секунди и отворих вратата.
Една оставена на пода свещ едва осветяваше облицованата с бели плочки баня. Марина бе коленичила и подпряла чело на умивалника! Цялата трепереше, а от потта нощницата бе прилепнала към кожата й като саван. Криеше лицето си, но все пак успях да видя, че от носа й течеше кръв и няколко алени петна бяха изпъстрили гърдите й.
Замръзнах на място, неспособен да реагирам.
—
Какво ти е…? — промълвих.
—
Затвори вратата — твърдо рече тя. — Затвори я!
Изпълних нареждането й и се спуснах към нея. Тя изгаряше от треска. Косата й, напоена с ледена пот, бе залепнала за лицето. Уплашен, понечих да повикам Жерман, но ръката й ме сграбчи със сила, която изглеждаше невъзможна за нея.
—
Не!
—
Ама…
—
Добре съм!
—
Не си добре!
—
За Бога, Оскар, не викай Жерман! Той не може да направи нищо. Вече ми мина. Сега съм по-добре.
Спокойствието, с което говореше, ме ужаси. Очите й потърсиха моите. Нещо в погледа й ме накара да се подчиня. Тогава тя ме погали по лицето.
—
Не се плаши. По-добре съм.
—
Бледа си като смъртник… — измънках аз.
Тя взе ръката ми и я притисна до гърдите си. Усетих как бие сърцето й под ребрата. Отдръпнах ръката си, не знаейки какво да направя.

—
Виждаш ли? Жива-живеничка съм. Обещай ми, че няма да кажеш нито дума на Жерман.
—
Защо? — възразих аз. — Какво ти е?
Тя сведе поглед, безкрайно уморена. Замълчах.
—
Обещай ми.
—
Трябва да отидеш на лекар.
—
Обещай ми, Оскар.
—
Само ако първо ти ми обещаеш да отидеш на лекар.
—
Дадено! Обещавам.
Марина намокри една кърпа и започна да бърше кръвта от лицето си. Аз се почувствах напълно безполезен.
—
Сега, след като си ме видял в тоя вид, вече няма да ме харесваш.
—
Много остроумно, няма що.
Тя продължи да се почиства мълчаливо, без да откъсва поглед от мен. Тялото й, обвито във влажния, почти прозрачен памучен плат, ми се стори крехко и уязвимо. С изненада установих, че не изпитвам никакво смущение да я гледам в такъв вид. У нея също не се долавяше срам от моето присъствие. Ръцете й трепереха, докато бършеше кръвта и потта от тялото си. Намерих една чиста хавлия, окачена на вратата, и й я подадох. Тя се загърна с нея и въздъхна изтощена.
—
Какво мога да направя? — промълвих аз.
—
Остани тук, при мен.
После седна пред едно огледало. С помощта на четка се опита поне малко да сложи в ред заплетените коси, които падаха по раменете й, но напразно. Не й достигаха сили.
—
Дай на мен — казах аз и й взех четката.
Започнах да я реша безмълвно, а погледите ни се срещаха в огледалото. Докато вчесвах косата й, Марина сграбчи силно ръката ми и я притисна до бузата си. Усетих сълзите й по кожата си, но не ми достигна смелост да я попитам защо плаче.
Придружих Марина до нейната спалня и й помогнах да си легне. Вече не трепереше и страните й бяха възвърнали цвета си.
—
Благодаря… — прошепна тя.
Реших, че ще е най-добре да я оставя да си почива и да се върна в моята стая.
Проснах се отново в кревата и безуспешно се помъчих да заспя. Неспокоен, лежах в мрака и слушах как голямата къща поскърцваше, докато вятърът шумолеше в дърветата. Една сляпа тревога ме разяждаше. Прекалено много неща се случваха за прекалено кратко време. Мозъкът ми не можеше да ги възприеме наведнъж. В утринния здрач като че ли всичко се сля в едно. Ала нищо не ме плашеше повече от неспособността ми да проумея или да си обясня чувствата, които изпитвах към Марина.
Вече се зазоряваше, когато най-сетне заспах.
Сънувах, че обикалям из залите на един бял мраморен дворец, пуст и потънал в мрак. Населяваха го стотици статуи. Докато минавах покрай тях, те отваряха каменните си очи и мълвяха думи, които не разбирах. В този миг като че ли зърнах Марина в далечината и се затичах към нея. Един силует под формата на ангел, изтъкан от бяла светлина, я водеше за ръка през коридор, по чиито стени сълзеше кръв. Опитвах се да стигна до тях, когато една от вратите на коридора се отвори и фигурата на Мария Шели изплува оттам, като се носеше над пода и влачеше след себе си парцалив саван. От очите й капеха сълзи, които не достигаха до пода. Тя протегна ръце към мен и когато ме докосна, тялото й се превърна в пепел. Аз виках името на Марина, като я умолявах

да се върне, но тя сякаш не ме чуваше. Тичах ли, тичах, но коридорът се удължаваше край мен. Тогава светлият ангел се обърна към мен и ми показа истинското си лице.
Вместо очи имаше празни кухини, а косите му бяха бели змии. Разперил белите си криле над Марина, пъкленият ангел се отдалечи с жесток смях. В съня си усетих как нечий зловонен дъх погали тила ми. Това беше неподражаемата смрад на смъртта, която шепнеше моето име. Обърнах се и видях как една черна пеперуда кацна на рамото ми.
17.
Събудих се, останал без дъх. Чувствах се по-уморен, отколкото бях, преди да си легна. Слепоочията ми пулсираха, сякаш бях изпил две кани черно кафе. Не знаех колко е часът, но съдейки по слънцето, навярно минаваше пладне. Стрелките на часовника потвърдиха предположението ми. Дванайсет и половина. Побързах да сляза на долния етаж, но къщата беше празна. На кухненската маса ме чакаше вече изстинала закуска, редом с една бележка.
Оскар,
Наложи се да отидем до лекаря. Ще отсъстваме цял ден. Не забравяй да нахраниш _Кафка_. Ще се върнем за вечеря.
Марина
Препрочетох бележката, изучавайки почерка, докато нагъвах с апетит закуската.
_Кафка_ благоволи да се появи след няколко минути и аз му дадох купичка с мляко. Не знаех какво да правя цял ден. Реших да отида до интерната, за да си взема малко дрехи и да кажа на доня Паула да не си прави труда да чисти стаята ми, защото ще прекарам ваканцията със семейството си. Разходката до интерната ми се отрази добре. Влязох през главния вход и се отправих към апартамента на доня Паула на третия етаж.
Доня Паула беше добра жена, която никога не скъпеше усмивките си, когато се обръщаше към учениците. Беше вдовица от трийсет години, а Бог знае от още колко пазеше диета. Винаги казваше: „Видите ли, натурата ми е такава, че лесно пълнея“.
Никога не бе имала деца и дори сега, когато наближаваше шейсет и пет, гледаше жадно бебетата в количките, които срещаше на път към пазара. Живееше сама, едничката й компания бяха две канарчета и един огромен телевизор „Зенит“, който гасеше чак когато националният химн и портретите на кралското семейство я изпращаха да спи.
Кожата на ръцете й бе похабена от белината. Мъка бе да гледаш вените на отеклите й глезени. Единственият лукс, който си позволяваше, бе да ходи на фризьор на всеки две седмици и да чете „Ола“*. Обожаваше да чете за живота на принцесите и да се диви на роклите на звездите от шоубизнеса. Когато почуках на вратата й, доня Паула тъкмо гледаше повторението на „Славея на Пиренеите“ от една серия музикални филми с
Хоселито**. Същевременно си приготвяше препечени филийки, богато гарнирани с кондензирано мляко и канела.
[*
Популярно седмично списание за светски новини; второто най-продавано списание в Испания.]
[**
Хосе Хименес Фернандес (1943), по-известен като Хоселито — испански певец и актьор с успешна кариера през 50-те и 60-те г., наричан „детето славей“.]
—
Добър ден, доня Паула. Прощавайте, че ви безпокоя.
—
Ах, Оскар, синко, как ще ме безпокоиш! Влез, влез…

На екрана Хоселито пееше песенчица на едно козленце под благосклонния и очарован поглед на двама души от цивилната гвардия. До телевизора цяла колекция от фигурки на Дева Мария делеше почетната витрина със старите снимки на съпруга
Родолфо, лъщящ от брилянтин и с нова-новеничка униформа на фалангист*. Въпреки предаността, която изпитваше към покойния си мъж, доня Паула бе поддръжница на демокрацията, защото, както сама казваше, сега имаме цветна телевизия и трябва да сме в крак с времето.
[*
Испанска фаланга — крайнодясна политическа партия в Испания, основана през 1933 г. от Хосе Антонио Примо де Ривера. След 1975 г. съществуват няколко политически движения, претендиращи, че са нейни наследници.]
—
Ех, какъв шум се вдигна оная нощ, а? По новините казаха за онова земетресение в Колумбия и гледай ти, чудна работа, като ме хвана един страх…
—
Не се тревожете, доня Паула, Колумбия е много далече.
—
Тъй де, ама знам ли, нали и там говорят испански, та си рекох…
—
Не му мислете, няма опасност. Исках да ви кажа да нямате грижа за стаята ми. Ще прекарам Коледа със семейството си.
—
Ах, Оскар, каква радостна новина!
Почти бях израснал пред очите на доня Паула и за нея моите действия не подлежаха на спор. „Ти си толкова талантлив!“, често казваше тя, макар че никога не уточни в коя именно област ще да е този талант. Сега настоя да изпия чаша мляко и да изям няколко бисквити, приготвени лично от нея. Така и направих, въпреки че нямах апетит. Постоях малко при нея, като гледах филма по телевизията и се съгласявах с всичките й коментари. Добрата жена бъбреше неспирно, когато имаше компания, а това се случваше извънредно рядко.
—
Гледай какъв хубав малчуган беше, а? — току повтаряше тя и ми сочеше невинния Хоселито.
—
Да, доня Паула. А сега ще трябва да ви оставя…
Целунах я за довиждане по бузата и си тръгнах. Качих се за минутка до стаята си и взех набързо няколко ризи, чифт панталони и чисто бельо. Опаковах всичко в една чанта, без да се бавя дори секунда повече от необходимото. На излизане се отбих през секретариата и с невъзмутима физиономия повторих версията, че ще прекарам празниците със семейството си. Когато си тръгнах оттам, ми се искаше всички неща да бяха толкова лесни, колкото лъжата.
Вечеряхме мълчаливо в стаята с картините. Жерман беше сериозен, вглъбен в себе си. Навремени погледите ни се срещаха и той ми се усмихваше само от вежливост.
Марина разбъркваше с лъжицата супата си, без да кусне от нея. Разговорът постепенно угасна и се чуваше само подрънкването на приборите и пращенето на свещите. Лесно бе да се сети човек, че лекарят не им бе съобщил добри новини за здравето на Жерман.
Реших да не задавам въпроси за очевидното. След вечерята Жерман се извини и се оттегли в стаята си. Видя ми се по-състарен и уморен от когато и да било. Откакто го познавах, сега за пръв път го виждах да не обръща никакво внимание на портретите на съпругата си Кирстен. Щом той излезе, Марина бутна настрани недокоснатата си чиния и въздъхна.
—
Не си хапнала нищо.
—
Не съм гладна.
—
Лоши новини ли?
—
Хайде да говорим за нещо друго, става ли? — прекъсна ме тя с рязък, почти враждебен тон.

Острите й думи ме накараха да се почувствам като непознат в чужд дом. Сякаш искаше да ми напомни, че това не бе моето семейство, че това не бе моят дом и проблемите им не ме касаеха, колкото и да се мъчех да поддържам тази илюзия.
—
Съжалявам — прошепна тя след малко, като протегна ръка към мен.
—
Няма нищо — излъгах аз.
Станах, за да отнеса чиниите в кухнята. Тя остана на мястото си, галейки мълчаливо _Кафка_, който мяукаше в скута й. Нарочно не бързах и отделих за миенето повече време от необходимото. Мих съдовете, докато не престанах да усещам ръцете си под студената вода. Когато се върнах в стаята, Марина вече се беше оттеглила. Бе оставила две запалени свещи за мен. Останалата част от къщата бе тъмна и притихнала.
Духнах свещите и излязох в градината. Черни облаци бавно пълзяха по небето. Леден вятър поклащаше дърветата. Вдигнах очи и видях, че прозорецът на Марина свети.
Представих си я, легнала в кревата. Миг по-късно светлината угасна. Голямата къща се въздигаше пред мен тъмна като изоставена развалина, каквато ми се бе сторила първия път, когато я видях. Замислих се дали и аз да не си легна, но усещах как в мен се заражда едно тревожно чувство, което предвещаваше дълга и безсънна нощ. Реших да изляза да се поразходя, за да си проясня мислите или поне да изтощя тялото си. Едва бях направил няколко крачки, когато заръмя. Беше неспокойна нощ и улиците бяха безлюдни. Пъхнах ръце в джобовете си и закрачих. Скитах се безцелно в продължение на почти два часа. Дори студът и дъждът не благоволиха да ми докарат онази умора, която така желаех. Една мисъл се въртеше в главата ми и колкото повече се мъчех да я отхвърля, толкова по-силно усещах присъствието й.
Краката сами ме отведоха до гробището на Сариа. Дъждът плюеше струите си по потъмнелите каменни лица и наведените кръстове. През оградата се виждаше цяла галерия от призрачни силуети. Влажната земя излъчваше смрад на мъртви цветя. Опрях глава на пръчките на оградата. Металът бе студен. Ръждива струйка се плъзна по кожата ми. Взирах се в мрака, сякаш очаквах да намеря на това място обяснение на всички неща, които се случваха. Пред мен не се разкриваше нищо друго, освен смърт и тишина. Какво търсех там? Ако все още имах мъничко здрав разум, щях да се върна в къщата и да спя сто часа без прекъсване. Това навярно бе най-добрата идея, която ми бе хрумвала от три месеца насам.
Обърнах се и се наканих да поема обратно по тесния коридор от кипариси.
Далечна улична лампа проблясваше под дъжда. Изведнъж светлината й изчезна. Един тъмен силует я бе закрил. Чух конски копита да потропват по паважа и зърнах една черна карета, която се приближаваше, разкъсвайки водната завеса. Дъхът на враните коне ваеше призрачни видения от пара. Фигурата на един кочияш — истинска отживелица — се очертаваше на капрата. Потърсих скривалище встрани от пътя, но се натъкнах само на голи стени. Почувствах как земята завибрира под краката ми. Имах само един избор — да се върна назад. Мокър до кости и останал почти без дъх, аз се покатерих по оградата и скочих върху осветената земя на гробището.
18.
Паднах върху един тинест участък, който се размиваше под проливния дъжд.
Ручейчета мръсна вода пълзяха покрай надгробните камъни, влачейки изсъхнали цветя.
Ръцете и краката ми потънаха в калта. Изправих се и изтичах да се скрия зад един мраморен торс, издигнал ръце към небето. Каретата бе спряла от другата страна на

оградата. Кочияшът слезе. Носеше фенер и бе облечен с пелерина, която го покриваше изцяло. Широкопола шапка и шал го предпазваха от дъжда и студа, закривайки лицето му. Познах каретата. Беше същата, която бе отнесла дамата в черно в онова утро на
Френската гара. На една от вратичките й личеше символът на черната пеперуда.
Пердета от тъмно кадифе закриваха прозорците. Запитах се дали дамата беше вътре.
Кочияшът се приближи до оградата и обходи с поглед гробището. Аз се притиснах до статуята, напълно неподвижен. После чух подрънкването на връзка ключове. Металическо стържене на катинар. Изругах тихичко. Железата изскърцаха.
Стъпки в тинята. Кочияшът се приближаваше към моето скривалище. Трябваше да се махна оттам. Обърнах се да погледна гробището зад гърба си. Булото на черните облаци се разтвори. Луната очерта пътека от призрачна светлина. Галерията от гробници за миг проблесна в мрака. Запромъквах се между надгробните плочи, отстъпвайки към вътрешността на гробището. Стигнах до подножието на един мавзолей. Входът му бе запечатан с вратички от ковано желязо и стъкло. Кочияшът все повече се приближаваше. Затаих дъх и се гмурнах в сенките. Той мина на по-малко от два метра от мен, като държеше фенера нависоко. Когато отмина, въздъхнах с облекчение. Видях го да се отдалечава към самото сърце на гробището и веднага разбрах накъде се е запътил.
Беше лудост от моя страна, но го последвах. Вървях към северното крило на гробището, като се криех между плочите. Когато се озовах там, се покатерих на една платформа, от която имаше изглед към целия участък. На няколко метра под мен светеше фенерът, подпрян от кочияша на безименния гроб. Дъждът се плъзгаше по фигурата на пеперудата, издълбана в камъка, и тя сякаш кървеше. Видях как силуетът на кочияша се наведе над гроба. Извади един продълговат предмет изпод пелерината си
— оказа се метална греда — и зачовърка плочата. Преглътнах с мъка, когато проумях какво се опитваше да направи. Искаше да отвори гроба. Щеше ми се да побягна като дявол от тамян, но не можех да се помръдна от мястото си. Използвайки гредата като лост, той успя да отмести плочата с няколко сантиметра. Черният кладенец на гроба бавно се разкриваше, докато накрая плочата се сгромоляса настрани от собствената си тежест и се строши на две. Почувствах под тялото си вибрацията от удара. Кочияшът взе фенера от земята и го повдигна над дълбоката два метра яма. Асансьор към ада. На дъното проблясваше повърхността на един черен ковчег. Мъжът вдигна очи към небето и изведнъж скочи в гроба. За миг изчезна от погледа ми, сякаш земята го бе погълнала.
Разнесоха се удари и чух звука от трошенето на стара дървесина. Скочих долу и като пълзях в калта, се приближих милиметър по милиметър до ръба на ямата. Надникнах вътре.
Дъждът се лееше в гроба и дъното му бе започнало да се наводнява. Кочияшът все още беше там. В този миг той тъкмо дърпаше капака на ковчега, който с трясък падна на една страна. Прогнилото дърво и прокъсаният плат останаха изложени на светлината. Ковчегът беше празен. Мъжът го съзерцаваше неподвижен. Чух го да мърмори нещо. Осъзнах, че това е моментът да побягна оттам колкото ми крака държат. Ала щом се раздвижих, бутнах един камък, който падна вътре и удари ковчега.
За част от секундата кочияшът се обърна към мен. В дясната си ръка държеше револвер.
Хукнах отчаяно към изхода, като заобикалях надгробни плочи и статуи. Чух кочияша да вика след мен, успял да се изкатери извън трапа. Зърнах оградата и каретата от другата страна. Затичах се натам, останал без дъх. Стъпките на кочияша се приближаваха. Разбрах, че на открито пространство ще ме настигне за броени секунди.
Спомних си оръжието в ръката му и отчаяно се заозъртах наоколо, търсейки някакво скривалище. Погледът ми се спря на единствената алтернатива, която имах. Дано,

помолих се аз, на кочияша да не му хрумнеше да ме търси там: в багажното отделение в задната част на каретата. Скочих на платформата и се пъхнах вътре презглава. Само след няколко секунди чух забързаните му стъпки, които се приближаваха към алеята от кипариси.
Представих си гледката, която се разкриваше пред него. Пътеката, пуста под дъжда. Стъпките спряха. После заобиколиха каретата. Уплаших се да не би да съм оставил следи, които да издадат присъствието ми. Усетих как тялото на кочияша се покатери върху капрата. Останах неподвижен. Конете изцвилиха. Чакането ми се стори безкрайно. В този миг чух как изплющя камшик и един тласък ме събори на пода на багажното. Бяхме потеглили.
Друсането скоро се превърна в едно рязко вибриране, което разтърсваше вцепенените ми от студа мускули. Опитах се да надникна през отвора на багажното, но ми се видя почти невъзможно да се задържа на крака при това клатушкане.
Вече напускахме района на Сариа. Изглеждаше твърде вероятно да си разбия кратуната, ако направех опит да скоча от каретата в движение, тъй че отхвърлих тази идея. Нямах сили да предприемам повече геройства, пък и в действителност исках да разбера къде отиваме, така че се примирих с обстоятелствата. Легнах на дъното на багажното, за да си почина, доколкото бе възможно. Подозирах, че ще ми е нужно да възстановя силите си за предстоящите събития.
Маршрутът ми се видя безкраен. Понеже пътувах като куфар и нямах видимост, струваше ми се, че сме изминали цели километри под дъжда. Мускулите ми все повече се вдървяваха под мокрите дрехи. По-оживените булеварди бяха останали зад нас. Сега се движехме по пусти улици. Надигнах се да хвърля един поглед през отвора. Видях улички, тъмни и тесни като процепи, изсечени в скала. Улични лампи и готически фасади се провиждаха в мъглата. Отпуснах се отново на дъното, озадачен. Намирахме се в стария град, в някоя точка на Равал. Зловонието на преливащи канали се издигаше като полъх от блато. Почти половин час се движихме през сърцето на тази сенчеста
Барселона, преди да спрем. Чух как кочияшът слезе от капрата. Само след секунди се разнесе звук от отварянето на врата. Каретата се придвижи с бавен тръс и ние влязохме в нещо, което, съдейки по миризмата, навярно бе стара конюшня. Вратата се затвори отново.
Не смеех да помръдна. Кочияшът разпрегна конете, като тихо им говореше нещо, което не успях да чуя ясно. Тясна ивица светлина падаше през отвора на багажното отделение. Чух да тече вода, после звук от стъпки върху слама. Накрая светлината угасна. Стъпките на кочияша се отдалечиха. Изчаках няколко минути, докато вече чувах само дишането на конете. Тогава се измъкнах от багажното. В конюшнята се стелеше синкав полумрак. Предпазливо се отправих към една странична врата. Озовах се в тъмен гараж с висок таван, уплътнен с дървени греди. В дъното се виждаха очертанията на една врата, която приличаше на авариен изход. Установих, че бравата можеше да се отвори само отвътре. Отворих внимателно и най-сетне излязох на улицата.
Намирах се на някаква тъмна уличка в квартал Равал. Беше толкова тясна, че с разперени ръце можех да докосна сградите от двете й страни. Зловонна канавка течеше по средата на паважа. Ъгълът бе само на десет метра. Отидох натам. Една по-широка улица проблясваше под мъглявата светлина на улични лампи, които навярно бяха на повече от сто години. Видях портата на конюшнята от едната страна на сградата — сива, мизерна постройка. Върху трегера на вратата се четеше годината на построяването: 1888. От този зрителен ъгъл забелязах, че сградата бе само пристройка

към едно по-голямо здание, което заемаше цялата пресечка. Това второ здание бе с размерите на дворец. Риф от скели и мръсни брезентови платнища го закриваха като маскировка. Във вътрешността на тази сграда можеше да се скрие цяла катедрала.
Безуспешно се помъчих да отгатна какво представляваше тя. Не се сещах за никаква постройка от такъв тип, която да се намира в тази зона на Равал.
Приближих се и погледнах между дървените панели, които покриваха скелите.
Плътен мрак забулваше голям конзолен навес в модернистичен стил. Успях да зърна колони и редица прозорчета, декорирани със сложна украса от ковано желязо. Гишета.
Арките на входа, които се виждаха по-нататък, ми напомниха портик на приказен замък. Всичко това тънеше в отломки, влага и забрава. Изведнъж разбрах къде се намирам. Това бе Големият кралски театър, великолепният монумент, построен от
Михаил Колвеник за съпругата му Ева, която така и не бе могла да дебютира на неговата сцена. Сега театърът се издигаше като колосална порутена катакомба — незаконно отроче на Парижката опера и храма Саграда Фамилия, очакващо своето събаряне.
Върнах се към съседната сграда, в която се намираха конюшните. Входът представляваше черна дупка. В голямата дървена порта бе изрязана малка вратичка, която напомняше вход на манастир — или на затвор. Тя бе отворена и аз се пъхнах във фоайето. В горната му част се виждаше призрачно прозорче до галерия от изпочупени стъкла. Мрежа от въжета за простиране, отрупани с дрипи, се поклащаше от вятъра. От това място лъхаше на нищета, на клоака и на болест. Стените бяха просмукани с нечиста вода от спукани тръби. Подът бе плувнал в локви. Съгледах редица ръждясали пощенски кутии и се приближих да ги разуча. Повечето от тях бяха празни, разбити и без име. Като че ли само една все още беше в употреба. Прочетох името под мръсния налеп.
Луис Кларет-и-Мила`, 3 ет.
Това име ми се стори познато, въпреки че не се сещах къде съм го чувал.
Запитах се дали то принадлежеше на кочияша. Заповтарях си името, опитвайки се да си спомня нещо. Изведнъж паметта ми се проясни. Инспектор Флориан ни бе казал, че в последните години на Колвеник само двама души имали достъп до него и до съпругата му Ева в кулата при парка Гюел: Шели, личният му лекар, и един шофьор, който отказал да изостави работодателя си — Луис Кларет. Затършувах из джобовете си, за да намеря телефонния номер, който Флориан ни бе дал, в случай че се наложи да се свържем с него. Тъкмо ми се стори, че съм го открил, когато чух гласове и стъпки в горната част на стълбището. Побягнах навън.
Щом се озовах на улицата, изтичах да се притая зад ъгъла. След малко един силует излезе през вратата и закрачи под ситния дъждец. Това бе пак кочияшът.
Кларет. Изчаках фигурата му да се скрие от погледа ми и последвах ехото от неговите стъпки.
19.
Следвайки дирята на Кларет, аз се превърнах в сянка сред сенките. Нищетата и мизерията на този квартал просто се долавяха във въздуха. Кларет вървеше с големи крачки по улици, на които никога не бях стъпвал. Не можех да разбера къде се намирам, докато не го видях да завива зад един ъгъл и познах улицата „Конде дел
Асалто“. Когато стигнахме до Лас Рамблас, Кларет свърна наляво към Пласа Каталуня.

По алеята нарядко минаваха разни нощни птици. Осветените павилиони напомняха заседнали кораби. Когато стигна до операта „Лисео“, Кларет пресече отсреща. Спря се пред входа на сградата, в която живееха доктор Шели и дъщеря му
Мария. Преди да влезе, видях как извади изпод пелерината си един лъскав предмет.
Револверът.
Фасадата на зданието бе истинска маска от релефи и водоливници, които бълваха поточета мътна вода. Острие от златиста светлина се подаваше от един прозорец на върха на сградата. Кабинетът на Шели. Представих си как възрастният доктор седи в инвалидното си кресло, неспособен да заспи. Изтичах до входа. Вратата се оказа залостена отвътре. Кларет я бе заключил. Огледах фасадата, търсейки друг вход. Заобиколих сградата. От задната й страна неголямо противопожарно стълбище се издигаше до един корниз, който опасваше блока. Корнизът се простираше като каменен подиум до балконите на предната фасада. Оттам до площадката, на която се намираше кабинетът на Шели, имаше само няколко метра. Качих се по стълбите до корниза. Щом се озовах там, отново огледах маршрута. Установих, че корнизът бе широк едва няколко педи. Разстоянието до улицата под мен ми се видя същинска бездна. Поех дълбоко дъх и направих първата крачка към корниза.
Залепих се до стената и започнах да напредвам сантиметър по сантиметър.
Повърхността беше хлъзгава. Някои от каменните блокове шаваха под краката ми.
Имах чувството, че корнизът се стесняваше с всяка моя стъпка. Стената зад гърба ми сякаш се накланяше напред. Беше осеяна с изображения на фавни. Пъхнах пръстите си в демоничната паст на едно от тези изваяни лица; имах чувството, че тя ще се затвори и ще ми откъсне някой пръст. Така, използвайки лицата като дръжки, успях да стигна до перилата от ковано желязо, които ограждаха галерията на кабинета на Шели.
Добрах се до решетестата платформа пред прозорците. Стъклата бяха запотени.
Долепих лице до тях и успях да видя интериора. Прозорецът не беше затворен отвътре.
Бутнах го внимателно, докато се открехна наполовина. Струя топъл въздух, напоен с миризмата на изгорели дърва от камината, ме лъхна в лицето. Докторът седеше в креслото си пред огъня, сякаш никога не бе помръдвал оттам. Зад гърба му вратата на кабинета се отвори. Кларет. Бях пристигнал прекалено късно.
—
Ти престъпи клетвата си — чух да казва Кларет.
За пръв път чувах гласа му отчетливо. Глух, дрезгав глас. Същият като на градинаря на интерната, Даниел, на когото един куршум му бе разкъсал ларинкса по време на войната. Лекарите му възстановили гърлото, но клетият човек успял да проговори отново чак след десет години. Когато говореше, звукът, който излизаше от устните му, бе досущ като гласа на Кларет.
—
Каза, че си унищожил последния флакон… — рече той, като се приближи към Шели.
Последният не си направи труда да се обърне. Видях как Кларет вдигна револвера и го насочи към доктора.
—
Имаш погрешно мнение за мен — каза Шели.
Кларет заобиколи стареца и застана пред него. Шели вдигна поглед. Дори и да изпитваше страх, не му личеше. Кларет се прицели в главата му.
—
Лъжеш! Би трябвало да те убия още сега… — изрече той, провлачвайки всяка сричка така, сякаш му причиняваше болка.
С тези думи опря дулото на пистолета между очите на доктора.
—
Давай! Ще ми направиш услуга — отвърна Шели невъзмутимо.
Преглътнах с мъка. Кларет запъна ударника.
—
Къде е?
—
Не е тук.

—
Къде е тогава?
—
Ти знаеш къде — отвърна Шели.
Чух как Кларет въздъхна. Отдръпна пистолета и отпусна ръката си сразен.
—
Всички сме обречени — каза Шели. — Това е само въпрос на време… Никога не си го разбирал, а сега го разбираш дори по-зле от преди.
—
Ти си този, когото не разбирам — рече Кларет. — Аз ще посрещна моята смърт с чиста съвест.
Докторът се изсмя горчиво.
—
За смъртта съвестта не е важна, Кларет.
—
За мен пък е важна.
Изведнъж Мария Шели се показа на вратата.
—
Татко… добре ли сте?
—
Да, Мария. Иди да си легнеш пак. Това е просто моят приятел Кларет, който вече си тръгва.
Тя се поколеба. Кларет я гледаше втренчено и за миг ми се стори, че имаше нещо неопределено в играта на техните погледи.
—
Прави, каквото ти казвам. Иди си.
—
Да, татко.
Мария се оттегли. Шели отново се взря в огъня.
—
Ти се грижи за съвестта си. Аз имам дъщеря, за която да се грижа. Върви си у дома. Нищо не можеш да направиш. Никой не може да направи каквото и да било. Вече видя как завърши Сентис.
—
Сентис си получи заслуженото — отсъди Кларет.
—
Да не искаш да го последваш?
—
Аз не изоставям приятелите си.
—
Да, но те те изоставиха — рече Шели.
Кларет се отправи към вратата, но молбата на доктора го спря.
—
Почакай…
Шели отиде при шкафа, който стоеше до писалището. Посегна към една верижка на шията си, от която висеше малко ключе. С него отвори шкафа, извади нещо отвътре и го протегна към Кларет.
—
Вземи ги — нареди той. — Аз нямам нужната смелост, за да ги използвам. А ми липсва и вяра.
Напрегнах поглед, мъчейки се да видя какво подаваше на Кларет. Това бе някакъв калъф; стори ми се, че съдържаше сребристи капсули. Куршуми.
Кларет ги взе и ги разгледа внимателно. После очите на двамата се срещнаха.
—
Благодаря — промълви Кларет.
Докторът мълчаливо поклати глава, сякаш не искаше никаква признателност.
Видях как Кларет изпразни гнездата на револвера си и ги напълни отново с куршумите, които току-що бе получил. През това време Шели го наблюдаваше неспокойно и кършеше ръце.
—
Не отивай… — замоли го той.
Другият затвори патронника и завъртя барабана.
—
Нямам избор — отвърна, вече на път към вратата.
Щом го видях да се скрива зад нея, веднага се плъзнах пак към корниза. Дъждът бе отслабнал. Забързах се, за да не изгубя дирята на Кларет. Върнах се назад до противопожарните стълби, слязох и заобиколих сградата с цялата бързина, на която бях способен — тъкмо навреме, за да го видя как поема надолу по Лас Рамблас. Ускорих крачка и скъсих дистанцията. Той не се отклони чак до улица „Фернандо“, после свърна към Пласа де Сан Хайме. Зърнах един обществен телефон между входовете на

Пласа Реал. Знаех, че трябваше час по-скоро да се обадя на инспектор Флориан и да му разкажа какво се случва, но това би означавало да изгубя от поглед Кларет.
Когато навлезе в Готическия квартал, аз бях по петите му. Силуетът му скоро се стопи под мостове, простиращи се между дворци. Невероятни арки хвърляха танцуващи сенки по стените. Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас.
20.
Следвах дирята на Кларет до една тъмна улица зад катедралата. На ъгъла някакъв магазин за маски привличаше вниманието. Приближих се до витрината и почувствах празния поглед на хартиените лица. Наведох се да ги разгледам. Кларет се бе спрял на двайсетина метра от мен, до една канализационна шахта. Тъкмо се бореше с тежкия метален капак. Когато успя да го отмести, влезе в шахтата. Едва тогава се приближих. Чух стъпки, спускащи се по металните стъпала, и зърнах отражението на лъч светлина. Допълзях до самия отвор и надникнах вътре. Поток от развален въздух се издигаше от шахтата. Останах там, докато стъпките на Кларет заглъхнаха напълно и мракът погълна източника на светлина, който той носеше.
Сега бе моментът да се обадя на инспектор Флориан. Съгледах светлините на една кръчма, която затваряше много късно или отваряше много рано. Заведението бе просто една дупка, която вонеше на вино и заемаше полуприземния етаж на сграда, построена навярно преди не по-малко от триста години. Кръчмарят беше мъж с кисел нрав и малки очички, нахлупил нещо, което ми заприлича на военна барета. Изгледа ме с досада, повдигнал вежди. Стената зад гърба му бе украсена с флагчета на Синята дивизия*, картички с изглед от Долината на падналите** и портрет на Мусолини.
[*
Синята дивизия (исп. División Azul) или 250-та пехотна дивизия — военна част от испански доброволци, служещи във Вермахта на нацистка Германия на
Източния фронт по време на Втората световна война.]
[**
Долината на падналите (исп. Valle de los Caídos) — монументален комплекс в Испания, изграден през 40-те г. на XX в. по заповед на Ф. Франко.]
—
Разкарай се! — сопна се той. — Не отваряме преди пет.
—
Искам само да се обадя по телефона. Спешно е.
—
Ела пак в пет часа.
—
Ако можех да дойда в пет, нямаше да е спешно… Моля ви. Трябва да се обадя в полицията.
Кръчмарят ме огледа внимателно и най-сетне ми посочи един телефон на стената.
—
Изчакай да ти дадат линия. Нали имаш пари да платиш?
—
Разбира се — излъгах аз.
Слушалката беше мръсна и мазна на пипане. До телефона имаше малко стъклено блюдо с кутийки кибрит, на които бе отпечатано името на заведението и имперски орел. Кръчма „Доблест“, гласеше надписът. Възползвах се от това, че собственикът бе с гръб и тъкмо включваше брояча, и си напълних джобовете с кибритени кутии. Когато кръчмарят се обърна, аз му се усмихнах невинно като младенец. Набрах номера, който
Флориан ми бе дал; сигналът прозвуча няколко пъти, но нямаше отговор. Вече започвах да се опасявам, че страдащият от безсъние приятел на инспектора най-сетне е бил приспан от бюлетините на БиБиСи, когато някой вдигна слушалката от другата страна.

—
Добър вечер, прощавайте, че ви безпокоя по това време — казах аз. — Трябва спешно да говоря с инспектор Флориан. Много е важно. Той ми даде този номер, в случай че…
—
Кой го търси?
—
Оскар Драй.
—
Оскар кой?
Наложи се търпеливо да повторя фамилията си буква по буква.
—
Един момент. Не зная дали Флориан си е вкъщи. Прозорците му не светят.
Можете ли да почакате?
Погледнах към собственика на заведението, който бършеше чаши с военен ритъм под безстрашния поглед на Дучето.
—
Да — дръзко отговорих аз.
Чакането се проточи безкрайно. Кръчмарят ме гледаше така, сякаш бях избягал престъпник. Опитах се да му се усмихна. Той дори и с око не мигна.
—
Бихте ли ми сервирали кафе с мляко? — попитах. — Премръзнал съм.
—
Не и преди пет.
—
А бихте ли ми казали колко е часът, моля? — поинтересувах се аз.
—
Все още не е станало пет — отвърна той. — Наистина ли се обади на полицията?
—
На цивилната гвардия, ако трябва да бъдем точни — импровизирах аз.
Най-сетне чух гласа на Флориан. Звучеше енергично, без помен от сънливост.
—
Оскар? Къде си?
Разказах му основното с възможно най-голяма бързина. Когато стигнах до тунела на канализацията, усетих, че стана неспокоен.
—
Чуй ме добре, Оскар. Искам да ме чакаш там и да не мърдаш никъде, докато не дойда. Ей сегичка ще взема едно такси. Ако стане нещо, бягай! И не се спирай, докато не стигнеш участъка на Виа Лайетана. Там ще питаш за Мендоса. Той ме познава и е надежден човек. Но каквото и да става, чуваш ли, каквото и да става, не слизай в ония тунели. Ясно ли е?
—
Абсолютно.
—
Идвам след минута.
Линията прекъсна.
—
Това прави шейсет песети* — незабавно отсече кръчмарят зад гърба ми. —
Нощна тарифа.
[*
Песета — валутата на Испания от 1869 до 2002 г.]
—
Ще ви платя в пет часа, генерале мой — изтърсих аз, без да ми мигне окото.
Торбичките под очите му се обагриха във виненочервено.
—
Хей, келеш, боя ли си търсиш? — заплаши ме той, побеснял.
Плюх си на петите, преди той да успее да се измъкне иззад бара с гумената си палка. Щях да чакам Флориан при магазина за маски. Казах си, че сигурно скоро ще се появи.
Камбаните на катедралата отброиха четири часа сутринта. Признаците на умората започнаха да ме връхлитат като гладни вълци. Обикалях в кръг, за да се боря със студа и желанието за сън. Не след дълго чух стъпки по паважа. Обърнах се, готов да посрещна Флориан, но фигурата, която видях, не принадлежеше на стария полицай.
Това бе жена. Инстинктивно се скрих, уплашен, че дамата в черно е дошла да ме потърси. Сянката се очерта ясно на улицата и жената мина покрай мен, без да ме забележи. Беше Мария, дъщерята на доктор Шели.
Тя се приближи до устието на тунела и се наведе да надникне в бездната.
Държеше в ръката си стъклен флакон. Лицето й блестеше под лунните лъчи,

преобразено. Усмихваше се. Мигновено разбрах, че нещо не беше наред. Даже ми мина през ум, че е изпаднала в някакъв транс и е дошла до тук като сомнамбул. Това бе единственото обяснение, за което можах да се сетя. Тази абсурдна хипотеза бе за предпочитане пред други догадки. Реших да се приближа до нея, да я повикам по име, изобщо да предприема нещо. Въоръжих се със смелост и пристъпих една крачка. Едва го бях сторил, когато Мария се обърна с котешка пъргавина и ловкост, сякаш бе надушила присъствието ми във въздуха. Очите й светеха в тясната уличка, а от гримасата, която се изписа на лицето й, кръвта ми се смрази.
—
Върви си — промълви тя с непознат глас.
—
Мария? — изрекох аз объркан.
Миг по-късно тя скочи вътре в тунела. Изтичах до ръба му, очаквайки да видя потрошеното й тяло. Луната бегло освети шахтата. Лицето на Мария Шели проблясваше на дъното.
—
Мария! — извиках аз. — Почакайте!
Спуснах се по стъпалата с цялата бързина, на която бях способен. Силна и тежка смрад ме връхлетя, веднага щом изминах няколко метра. Кръглото светло петно от отвора на повърхността все повече се смаляваше. Изрових кибритена кутийка от джоба си и запалих една клечка. Пред мен се разкри призрачно видение.
Един кръгъл тунел се губеше в мрака. Влага и гнилоч. Цвърчене на плъхове. И безкрайното ехо на лабиринта от тунели под града. На стената се четеше покрит с мръсотия надпис:
ВиКБ/ 1881
КОЛЕКТОР СЕКТОР IV/ НИВО 2 — УЧАСТЪК 66
От другата страна на тунела стената бе рухнала. Подпочвеният пласт бе превзел част от колектора. Можеха да се видят напластените един връз друг различни слоеве от миналото на града.
Съзерцавах труповете на тези някогашни Барселони, върху които се издигаше новият град. В тази обстановка Сентис бе намерил смъртта си. Запалих още една кибритена клечка. Потиснах пристъпа на гадене и изминах няколко метра, следвайки дирята от стъпки.
—
Мария?
Гласът ми се превърна в призрачно, смразяващо кръвта ехо; реших, че ще е по- добре да не си отварям устата. Забелязах десетки мънички червени точици, които се движеха като насекоми по повърхността на блато. Плъхове. Пламъкът на клечките, които палех неспирно, ги държеше на разумно разстояние.
Колебаех се дали да навляза по-навътре или не, когато чух един далечен глас.
Погледнах за последен път към улицата. Нямаше и помен от Флориан. Гласът долетя отново. Въздъхнах и поех към мрака.
Тунелът, в който напредвах, ми напомняше чревния тракт на някакъв звяр.
Дъното бе покрито с отходни води. Едничката светлина, с която разполагах, идваше от кибритените клечки. Палех ги една от друга и не допусках тъмата да ме обгърне напълно. Докато прониквах все по-навътре в лабиринта, обонянието ми започна да свиква с миризмата на клоака. Забелязах също така, че температурата се повишаваше.
Лепкава влага плъзна по кожата, дрехите и косата ми.

На няколко метра по-нататък видях върху стената да проблясва грубо нарисуван с червено кръст. Имаше и други подобни кръстове. Стори ми се, че виждам нещо да блести на земята. Коленичих да го разгледам — оказа се фотография. Мигновено я познах. Беше една от снимките от албума, който бяхме открили в оранжерията. Имаше и още разпръснати фотографии. Всичките бяха от същия източник. Някои бяха скъсани.
На двайсет крачки по-нататък намерих самия албум, напълно разпарцалосан. Взех го и разлистих празните страници. Сякаш някой безуспешно бе търсил нещо в него и от яд, че не го е намерил, бе съсипал целия албум.
Бях се озовал на кръстопът — нещо като разпределителна камера или пункт, в който се събираха няколко канала. Вдигнах поглед и видях, че началото на другия коридор бе точно над мястото, където се намирах. Стори ми се, че различавам някаква решетка. Насочих поредната клечка натам, но един от колекторите изпусна струя мътен въздух, която угаси пламъка. В този миг чух нещо да се движи бавно, докосвайки стените с лепкав звук. Студени тръпки полазиха по тила ми. Намерих нова клечка в мрака и я драснах слепешком, но тя не се запали. Сега вече бях сигурен: нещо живо се движеше из тунелите и това не бяха плъхове. Усетих, че не ми достига въздух.
Зловонието на това място безмилостно ме блъсна в носа. Най-сетне ми се удаде да запаля една кибритена клечка. В първия миг пламъкът ме заслепи. После видях нещо да пълзи към мен. От всички тунели. Някакви неясни фигури се влачеха като паяци по каналите. Клечката изпадна от треперещите ми пръсти. Искаше ми се да побягна, но мускулите ми се бяха вцепенили.
Изведнъж лъч светлина проряза сенките, улавяйки бегло видение на нещо, което ми се стори протегната към мен ръка.
—
Оскар!
Инспектор Флориан тичаше към мен. В едната си ръка държеше фенерче. В другата — револвер. Когато ме наближи, бързо прокара лъча на фенерчето по всички ъгли. И двамата чухме зловещия шум от оттеглянето на фигурите, които побягнаха от светлината. Флориан бе вдигнал пистолета нависоко.
—
Какво беше това?
Поисках да отговоря, но гласът ми изневери.
—
Ами ти какво правиш тук долу, дявол да го вземе?
—
Мария… — успях да произнеса аз.
—
Какво?
—
Докато ви чаках, видях Мария Шели да слиза в клоаките и…
—
Дъщерята на Шели? — попита Флориан озадачен. — Тук?
—
Да.
—
Ами Кларет?
—
Нямам представа. Проследих дирята от стъпки дотук…
Инспекторът огледа стените, които ни ограждаха. В единия край на галерията се виждаше ръждясала желязна врата. Той свъси вежди и бавно тръгна натам. Аз го следвах неотлъчно.
—
Тук някъде ли са открили Сентис?
Флориан кимна мълчаливо, сочейки другия край на тунела.
—
Тази мрежа от колектори се простира до стария пазар Борн. Сентис е бил намерен там, но е имало признаци, че тялото му е било довлечено от друго място.
—
Нали там се намира старата фабрика на „Вело-Гранел“?
Инспекторът кимна отново.
—
Мислите ли, че някой използва тези подземни коридори, за да се придвижва под града, от фабриката до…
—
Я дръж фенерчето — прекъсна ме Флориан. — И това.

„Това“ беше револверът. Подържах го, докато той се бореше с металната врата.
Оръжието се оказа по-тежко, отколкото очаквах. Сложих пръст на спусъка и го разгледах на светлината. Флориан ми хвърли убийствен поглед.
—
Внимавай, това не ти е играчка! Ако правиш щуротии, някой куршум ще ти пръсне главата като диня.
Вратата поддаде. Отвътре ни лъхна неописуема смрад. Отстъпихме няколко крачки назад, борейки се с чувството на гадене.
—
Какво, по дяволите, има там вътре? — възкликна Флориан.
Извади една кърпа и покри с нея устата и носа си. Подадох му оръжието, като продължавах да държа фенерчето. Инспекторът разтвори широко вратата с ритник.
Насочих лъча към вътрешността. Въздухът беше толкова мътен, че едва се различаваше нещо. Флориан запъна ударника и пристъпи към прага.
—
Стой тук — заповяда ми той.
Пренебрегнах нареждането му и се приближих до входа на помещението.
—
Пресвети Боже! — чух да възкликва Флориан.
Дъхът ми секна. Гледката, която се разкри пред нас, бе невъобразима. Уловени в мрака, десетки безжизнени, недовършени тела висяха на ръждиви куки. Върху две големи маси бяха нахвърляни в пълен безпорядък някакви странни инструменти: метални части, зъбчати колела и механизми, конструирани от дърво и стомана. Зад стъклена витрина се виждаше сбирка от флакони; имаше също комплект спринцовки и цяла стена, покрита с мръсни и почернели хирургически инструменти.
—
Какво е това? — прошепна Флориан напрегнат.
Върху едната маса като зловеща недовършена играчка лежеше фигура от дърво и кожа, от метал и кости. Представляваше дете с кръгли очи на влечуго; раздвоен език се подаваше измежду черните му устни. Върху челото му, белязан с огнено клеймо, ясно се виждаше символът на пеперудата.
—
Това е неговата работилница… Тук ги създава… — неволно изрекох аз на висок глас.
И в този миг очите на дяволската кукла се раздвижиха. Тя завъртя главата си. От вътрешностите й се разнесе звук като от навиване на часовник. Почувствах как змийските зеници се вторачиха в моите. Раздвоеният език облиза устните. Тя ни се усмихваше.
—
Да се махаме оттук — каза Флориан. — Веднага!
Върнахме се в галерията и затворихме вратата зад нас. Флориан дишаше на пресекулки. Аз дори не бях в състояние да говоря. Той взе фенерчето от треперещите ми ръце и плъзна лъча му по тунела. Докато правеше това, видях как една капка пресече снопа светлина. После още една. И още една. Искрящи алени капки. Кръв.
Спогледахме се мълчаливо. Нещо капеше от тавана. Флориан ми даде знак да се отдръпна няколко крачки и насочи лъча нагоре. Видях как лицето му пребледня и уверената му ръка се разтрепери.
—
Бягай! — това бе последното, което успя да ми каже. — Махай се оттук!
Вдигна револвера, като ми хвърли един последен поглед. Прочетох в очите му най-напред ужас, а после и онази странна безапелационност на смъртта. Отвори уста, за да ми каже още нещо, но не можа да издаде нито звук. Преди да успее да помръдне и един мускул, някаква тъмна фигура се хвърли върху него и го удари. Прозвуча изстрел и оглушителен трясък отекна в стената. Фенерчето се озова в поток вода. Тялото на
Флориан бе запратено срещу стената с такава сила, че отвори процеп под формата на кръст в почернелите тухли. Бях сигурен, че е мъртъв, още преди да се отдели от стената и да рухне на земята неподвижен.

Хукнах да бягам, търсейки отчаяно обратния път. Животински вой изпълни тунелите. Обърнах се. Десетина фигури пълзяха към мен от всички страни. Затичах се така, както не бях тичал през живота си, а невидимата глутница виеше и трополеше зад гърба ми. Не можех да прогоня от ума си образа на тялото на Флориан, врязано в стената.
Вече бях близо до изхода, когато един силует изскочи на няколко метра пред мен и ми препречи достъпа до стълбите. Спрях се като закован. Светлината, която се процеждаше отгоре, ми разкри лицето на един арлекин. Два черни ромба прикриваха стъкления му поглед, а устните от полирано дърво показваха хищни стоманени зъби.
Отстъпих крачка назад. Усетих две ръце върху раменете си. Нечии нокти раздраха дрехите ми. Нещо студено и лепкаво се уви около шията ми. Почувствах възела да се затяга, спирайки дъха ми. Зрението ми започна да се замъглява. Нещо ме улови за глезените. Пред мен арлекинът коленичи и протегна ръце към лицето ми. Помислих, че ще изпадна в несвяст. Даже се помолих да стане така. Ала само след секунда онази глава от дърво, кожа и метал се пръсна на парчета.
Изстрелът дойде от дясната ми страна. Грохотът прониза тъпанчетата ми и въздухът замириса на барут. Арлекинът се строполи в нозете ми. Отекна втори изстрел.
Натискът върху гърлото ми изчезна и аз паднах ничком. Долавях само наситения мирис на барут. После усетих, че някой ме дърпа. Отворих очи и видях как някакъв човек се надвеси над мен и ме вдигна.
Изведнъж съзрях светлината на деня и дробовете ми се изпълниха с чист въздух.
После изгубих съзнание. Спомням си, че в съня си чувах чаткане на конски копита, докато някакви камбани биеха неспирно.
21.
Събудих се в стая, която ми се стори позната. Прозорците бяха затворени и през капаците им се процеждаше ярка светлина. До мен стоеше една фигура, която ме наблюдаваше безмълвно. Марина.
—
Добре дошъл в света на живите.
Надигнах се рязко. Пред погледа ми мигом се спусна пелена и ледени игли пронизаха черепа ми. Марина ме придържаше, докато болката бавно отшумя.
—
Спокойно — прошепна ми тя.
—
Как попаднах тук…?
—
Някой те докара призори с една карета. Не се представи.
—
Кларет… — промълвих аз, докато откъслечните спомени започнаха да се подреждат в ума ми.
Именно Кларет ме бе измъкнал от тунелите и ме бе докарал отново в къщата в
Сариа. Осъзнах, че му дължа живота си.
—
Изплаши ме до смърт! Къде беше? Цяла нощ те чаках. Никога повече не постъпвай така с мен, чуваш ли?
Всичко ме болеше, мъчително бе дори да кимна с глава. Отпуснах се пак в леглото. Марина поднесе към устните ми чаша студена вода. Пресуших я на един дъх.
—
Май ти се пие още?
Затворих очи и чух как тя напълни отново чашата.
—
А къде е Жерман? — попитах аз.
—
В ателието си. Беше се разтревожил за теб. Казах му, че малко нещо ти е прилошало.
—
И той ти повярва?

—
Баща ми вярва на всичко, което аз му кажа — отвърна Марина без лукавство и ми подаде чашата с вода.
—
Какво прави толкова часове в ателието си, щом вече не рисува?
Марина хвана китката ми и ми измери пулса.
—
Баща ми е творец — отвърна тя след малко. — Творците живеят или в бъдещето, или в миналото; никога в настоящето. Жерман живее от спомени. Те са всичко, което има.
—
Нали има теб?
—
Аз съм най-важният му спомен — рече тя, като ме гледаше право в очите. —
Донесох ти нещо за ядене. Трябва малко да се подкрепиш.
Махнах с ръка. От самата мисъл за храна ми се догади. Марина подложи длан под главата ми и ме придържаше, докато пиех отново. Чистата студена вода бе същинска благословия.
—
Колко е часът?
—
Следобедът преваля. Ти спа почти осем часа.
Сложи ръка на челото ми и я подържа така няколко секунди.
—
Поне вече нямаш температура.
Отворих очи и й се усмихнах. Марина ме гледаше — сериозна, пребледняла.
—
Бълнуваше. Говореше насън…
—
Какво говорех?
—
Разни глупости.
Посегнах към гърлото си. Болеше ме.
—
Не пипай — каза Марина, като отмахна ръката ми. — Имаш солидна рана на шията. И порязвания по раменете и гърба. Кой ти направи това?
—
Не зная…
Тя въздъхна нетърпеливо.
—
Направо ми изкара акъла. Не знаех какво да правя. Отидох до една кабина да звънна на Флориан, но в бара ми казаха, че ти току-що си се обадил и инспекторът излязъл, без да каже къде отива. Обадих се пак малко преди да съмне и ми отговориха, че още не се е върнал…
—
Флориан е мъртъв — казах аз и гласът ми пресекна, щом произнесох името на клетия инспектор. — Снощи отидох пак на гробището…
—
Ти си луд! — прекъсна ме Марина.
Навярно имаше право. Без да продума, тя ми подаде трета чаша вода. Пресуших я до капка. После започнах полека да й разправям какво се бе случило предната нощ.
Когато приключих, Марина известно време само ме гледаше мълчаливо. Стори ми се, че я тревожеше и нещо друго, нещо, което нямаше никаква връзка с описаните от мен събития. Настоя да изям храната, която ми бе донесла, независимо дали съм гладен, или не. Даде ми хляб с шоколад и не откъсна поглед от мен, докато не представих явни доказателства, че съм погълнал почти половин блокче шоколад и едно хлебче, което ми се видя с размерите на такси. Ударната доза захар в кръвта ми скоро се прояви и аз се почувствах ободрен.
—
Докато спеше, аз също си поиграх на детектив — каза Марина, като ми посочи един дебел, подвързан с кожа том на масичката.
Прочетох заглавието на корицата.
—
Интересуваш се от ентомология?
—
Насекоми — уточни Марина. — Намерих нашата приятелка, черната пеперуда.
—
Teufel…

—
Прелестно създание. Живее в тунели и подземия, далече от светлината.
Жизненият й цикъл трае четиринайсет дена. Преди да умре, заравя тялото си в боклука и след три дена от него се ражда нова ларва.
—
Един вид възкресение?
—
Би могло да се нарече и така.
—
А с какво се храни? — попитах аз. — В тунелите няма цветя, нито цветен прашец…
—
Храни се с малките си — уточни Марина. — Всичко е описано тук.
Образцовият живот на нашите братовчеди насекомите.
Сетне отиде до прозореца и дръпна пердетата. Слънцето нахлу в стаята. Тя обаче остана там. Така усилено размишляваше над нещо, че едва ли не чувах как мозъкът й щрака.
—
Какъв смисъл има някой да те нападне, за да си вземе албума с фотографиите, а после да ги захвърли?
—
Навярно моят нападател е търсел нещо, което е трябвало да бъде в този албум.
—
Но каквото и да е то, вече не е било там… — допълни Марина.
—
Доктор Шели… — казах аз, осенен от внезапен спомен.
Марина ме погледна с недоумение.
—
Когато отидохме при него, му показахме снимката, на която се вижда той, застанал в кабинета си — рекох.
—
И той си я задържа!
—
Не само това. На тръгване видях как я хвърли в огъня.
—
Защо му е трябвало на Шели да унищожи тази фотография?
—
Може би е показвала нещо, което не е искал никой да види… — казах аз, скачайки от леглото.
—
Къде си мислиш, че отиваш?
—
Да се срещна с Луис Кларет — отвърнах. — Той е човекът, който знае ключа към цялата загадка.
—
Няма да мърдаш от тази къща в близките двайсет и четири часа — възрази
Марина, като се подпря на вратата. — Инспектор Флориан пожертва живота си, за да имаш шанс да избягаш.
—
До двайсет и четири часа онова, което се крие в тунелите, ще ни погне, ако не предприемем нещо, за да го спрем. Най-малкото, което заслужава Флориан, е да въздадем справедливост за него.
—
Шели каза, че за смъртта справедливостта не е важна — припомни ми
Марина. — Може би имаше право.
—
Може би — съгласих се аз. — Но пък е важна за нас.
Когато стигнахме до пределите на Равал, уличките бяха потопени в мъгла, обагрена от светлините на западнали кръчми и вертепи. Бяхме оставили зад гърба си приятното оживление на Лас Рамблас и сега навлизахме в най-мизерните дебри на града. Нямаше и помен от туристи или любопитни минувачи. Потайни погледи ни следяха от смрадливи входове и от прозорци на фасади, които се ронеха като глина.
Ехото на телевизори и радиоприемници се носеше сред бедните и тесни улички, без да стига до покривите. Гласът на Равал никога не се извисява до небесата.
През пролуките между сградите, покрити с трупана десетилетия наред мръсотия, не след дълго съзряхме тъмните и внушителни руини, останали от Големия кралски театър. На върха му, досущ като ветропоказател, се изрязваше силуетът на чернокрила

пеперуда. Спряхме се да погледаме това фантастично зрелище. Най-безумната сграда, издигана някога в Барселона, се разпадаше полека като труп в блато.
Марина ми посочи осветените прозорци на третия етаж на пристройката към театъра. Познах входа за конюшните. Там горе беше жилището на Кларет. Отправихме се към портала. Фоайето все още бе осеяно с локви от снощния проливен дъжд.
Започнахме да се изкачваме по тъмните, изтрити стъпала.
—
Ами ако не иска да ни приеме? — попита Марина смутено.
—
Може би ни очаква — казах аз, внезапно осенен от тази догадка.
Когато стигнахме до втория етаж, забелязах, че тя диша с мъка. Спрях се и видях, че е пребледняла.
—
Добре ли си?
—
Малко съм изморена — отвърна тя с неубедителна усмивка. — Вървиш прекалено бързо за мен.
Хванах я за ръката и я отведох до третия етаж, стъпало по стъпало. Спряхме се пред вратата на Кларет. Марина пое дълбоко дъх. Гръдният й кош потръпваше.
—
Добре съм, наистина — рече тя, забелязвайки тревогата ми. — Хайде, почукай. Нали не ме домъкна чак дотук, за да разгледаме квартала?
Потропах с кокалчетата на пръстите си. Дървената врата бе стара, солидна и дебела като стена. Потропах отново. Чуха се бавни стъпки, които се приближаваха към прага. Вратата се отвори и Луис Кларет, човекът, който ми бе спасил живота, ни прие.
—
Влезте — задоволи се да каже той, връщайки се обратно вътре.
Затворихме вратата зад нас. Жилището бе тъмно и студено. Боята се лющеше и висеше от тавана като кожа на влечуго. Лампи без крушки служеха за развъдник на паяци. Мозайката от плочки под краката ни бе изпочупена.
—
Насам — долетя гласът на Кларет някъде отвътре.
Последвахме го до една стая, мъждиво осветена от мангал. Кларет седеше пред разпалените въглени и ги съзерцаваше мълчаливо. Стените бяха покрити със стари снимки — лица и хора от други епохи. Той вдигна поглед към нас. Имаше ясни, пронизващи очи, посребрени коси и подобна на пергамент кожа. Годините бяха набраздили лицето му с десетки бръчки, но въпреки напредналата си възраст Кларет излъчваше някаква сила, на която биха завидели мнозина мъже, с трийсет години по- млади от него. Беше като герой от водевил с обветрено лице, остарял с достолепие и стил.
—
Нямах възможност да ви благодаря, задето ми спасихте живота.
—
Не на мен трябва да благодариш. Как ме намерихте?
—
Инспектор Флориан ни разказа за вас — пристъпи напред Марина. — Каза ни, че вие двамата с доктор Шели сте били единствените, останали до последно с
Михаил Колвеник и Ева Иринова. Каза ни, че вие никога не сте ги изоставили. Как се запознахте с Михаил Колвеник?
Лека усмивка заигра по устните на Кларет.
—
Господин Колвеник пристигна в този град в един от най-лютите студове на века — поде той. — Сам, гладен и премръзнал, потърси подслон във входа на една стара сграда, за да пренощува. Имаше едва няколко монети, с които можеше да си купи навярно къшей хляб или топло кафе. Нищо повече. Докато се чудеше какво да направи, забеляза, че не беше сам в този вход. Едно просяче на не повече от пет години, обвито в дрипи, бе потърсило убежище там също като него. Колвеник и детето не говореха на един и същ език, тъй че едва се разбираха. Ала Колвеник му се усмихна и му даде парите си, като със знаци му показа да си послужи с тях, за да купи нещо за ядене.
Малчуганът, не вярвайки на късмета си, изтича да купи самун хляб от една денонощна пекарница до Пласа Реал. После се върна във входа, за да сподели хляба с непознатия,

ала успя да види само как полицията го отведе. В дранголника неговите съкилийници му нанесли жесток побой. През всичките дни, които Колвеник прекара в болницата на затвора, детето го чакаше на портата като кутре без стопанин. Когато излезе на улицата две седмици по-късно, той куцаше. Хлапето го чакаше, за да му бъде опора. То се превърна в негов водач и се закле, че никога няма да изостави човека, който в най- лошата нощ от живота си му бе отстъпил всичко, което притежаваше на тоя свят…
Това дете бях аз.
Кларет стана и ни направи знак да го последваме по един тесен коридор, който водеше до някаква врата. Извади ключ и я отвори. Оттатък имаше друга подобна врата, а между тях — неголямо помещение.
За да разсее царящия вътре мрак, той запали свещ. После отвори втората врата с друг ключ. Въздушно течение нахлу в коридора и пламъкът на свещта заигра. Усетих, че Марина ме хвана за ръката и я държа, докато прекосявахме прохода. В края му се спряхме. Пред нас се разкри приказна гледка — интериорът на Големия кралски театър.
Безброй нива се издигаха към огромния купол. Кадифените завеси висяха над сцената и се полюшваха в празното пространство. Над безкрайния, пуст партер големи кристални полилеи напразно очакваха електричеството, което никога не бе стигнало до тях. Намирахме се в един страничен вход на сцената. Над нас се издигаха механизмите за придвижване на декори — цяла вселена от завеси, скели, скрипци и мостици, която се губеше във висините.
—
Насам — посочи Кларет, който ни водеше.
Прекосихме сцената. Някакви инструменти дремеха захвърлени на мястото за оркестъра. На подиума на диригента се виждаше потънала в паяжини партитура, отворена на първата страница. По-нататък големият килим на централната пътека на партера се простираше като път, който не води доникъде. Кларет се приближи до една осветена врата и ни даде знак да се спрем пред прага. Марина и аз се спогледахме.
Вратата водеше към гримьорна. Стотици ослепителни рокли висяха на метални стойки. Театрални огледала заемаха една от стените. Другата бе покрита с десетки стари снимки, на които се виждаше неописуемо красива жена. Ева Иринова, магьосницата на сцената. Жената, заради която Михаил Колвеник бе наредил да построят това светилище. В този миг я видях. Дамата в черно безмълвно съзерцаваше забуленото си лице в огледалото. Щом чу стъпките ни, тя бавно се обърна и кимна.
Едва тогава Кларет ни пусна да влезем. Пристъпихме към нея с онази смесица от страх и омая, с която човек би се приближил до привидение. Спряхме се на около два метра.
Кларет стоеше бдително на прага. Жената отново се обърна към огледалото, вглъбена в образа си.
После изведнъж повдигна воала с безкрайно внимателно движение. Оскъдната светлина на малкото работещи крушки ни разкри в огледалото лицето й или онова, което бе останало след киселината. Оголени кости и поразена кожа. Безформени устни
— просто една цепка върху неясните черти. Очи, завинаги лишени от способността да плачат. В продължение на един безкраен миг тя ни остави да съзерцаваме ужасната гледка, която воалът й обикновено прикриваше. После, със същите внимателни жестове, с които ни бе показала лицето си, тя отново го забули и ни направи знак да седнем. Последва дълго мълчание.
Ева Иринова протегна ръка към лицето на Марина и го помилва, проследявайки бузите, устните, шията. Сякаш разчиташе неговата красота и съвършенство с жадни, треперещи пръсти. Марина преглътна с мъка. Дамата отдръпна ръката си и аз видях през воала как очите й без клепачи заблестяха. Едва тогава тя заговори и ни разказа историята, която бе крила повече от трийсет години.

22.
„Виждала съм родината си само на снимки. Малкото, което зная за Русия, идва от разкази, брътвежи и спомени на други хора. Родила съм се в някакъв шлеп, който прекосявал Рейн, в една Европа, опустошена от война и терор. Години по-късно научих, че майка ми вече ме носела в утробата си, когато, сама и болна, преминала руско-полската граница, бягайки от революцията. Умряла при раждането ми. Никога не узнах името й, нито пък кой е бил баща ми. Погребали я на брега на реката в неозначен гроб, изгубен завинаги. Двама актьори от Санкт Петербург, които живеели на шлепа,
Сергей Глазунов и неговата сестра-близначка Татяна, решили да се погрижат за мен.
Сторили го от състрадание, а също и заради това (както ми каза Сергей след много години), че съм се родила с различни на цвят очи, което било знак за късмет.
Във Варшава, благодарение на хитростите и машинациите на Сергей, се присъединихме към една циркова трупа, която пътуваше за Виена. Първите ми спомени са свързани с тези хора и техните животни. Шатрата на цирка, жонгльорите и един глухоням факир на име Владимир, който ядеше стъкло, бълваше огън и винаги ми подаряваше хартиени птички, които сътворяваше сякаш с вълшебна пръчка. Сергей успя да стане администратор на трупата и ние се установихме във Виена. Циркът бе моето училище и домът, в който растях. Ала още тогава знаехме, че е обречен.
Реалният свят се превръщаше в по-голяма гротеска от пантомимата на клоуните и танцуващите мечки. Скоро щяхме да станем излишни. Самият двайсети век се бе преобразил в големия цирк на историята.
Когато бях едва на седем или осем години, Сергей ми каза, че вече е дошло време сама да си изкарвам прехраната. Започнах да участвам в спектакъла, най-напред като опитно зайче във фокусите на Владимир, а по-късно със собствен номер — пеех люлчина песен на една мечка, която накрая заспиваше. Този номер, предвиден отначало като интерлюдия, за да даде време на въздушните акробати да се подготвят за изпълнението си, се оказа много успешен. От това най-изненадана останах самата аз.
Сергей реши да разшири участието ми. Така започнах да пея римувани песни на няколко изпосталели, стари и болни лъвове, застанала на обляна в светлини платформа.
Животните и публиката ме слушаха като хипнотизирани. Във Виена се заговори за детето, чийто глас укротява дивите зверове. Хората плащаха, за да го видят. По онова време бях деветгодишна.
Сергей скоро проумя, че циркът вече не му е нужен. Детето с различните на цвят очи бе оправдало надеждата, че ще му донесе късмет. Той премина през съответните инстанции, за да се превърне в мой законен настойник, и обяви на останалите от трупата, че ще се устроим самостоятелно. Позова се на факта, че един цирк не е подходяща среда за отглеждане на дете. Когато излезе наяве, че някой години наред е присвоявал част от постъпленията на цирка, Сергей и Татяна обвиниха за това
Владимир, като добавиха, че си бил позволявал недопустими волности с мен. Владимир бе задържан от властите и изпратен в затвора, въпреки че парите така и не се намериха.
За да ознаменува своята независимост, Сергей купи луксозен автомобил, контешки гардероб и бижута за Татяна. Преместихме се в една вила, която той бе наел в горите край Виена. Никога не стана ясно откъде се бяха пръкнали средствата за целия този разкош. Аз пеех всеки следобед и всяка вечер в един театър до операта; представлението ми бе озаглавено «Московският ангел». Кръстиха ме Ева Иринова по идея на Татяна; тя бе измъкнала това име от един роман, който се публикуваше в пресата като подлистник и се радваше на известен успех. Това бе първият от множество такива фарсове. По предложение на Татяна ми назначиха учител по пеене, друг по

актьорско майсторство и трети по танци. Когато не бях на сцената, прекарвах времето си в обучение. Сергей не ми позволяваше да имам приятели, да излизам на разходка, да оставам сама или да чета книги. За твое добро е, все повтаряше той. Когато тялото ми взе да добива женствени форми, Татяна заяви, че трябва да имам самостоятелна стая.
Сергей се съгласи неохотно, но настоя той да пази ключа от нея. Често се връщаше след запой посред нощ и се опитваше да влезе в стаята ми. Повечето пъти беше толкова пиян, че не успяваше да пъхне ключа в ключалката. Ала друг път успяваше. През ония години едничкото ми удоволствие бяха аплодисментите на безименната публика. С течение на времето те станаха за мен по-необходими и от въздуха.
Пътувахме често. Успехът ми във Виена бе стигнал до ушите на музикалните агенти в Париж, Милано и Мадрид. Сергей и Татяна винаги ме придружаваха. Разбира се, до мен не достигаше дори грош от постъпленията от всички тези концерти; и досега не зная какво е станало с тези пари. Сергей вечно имаше кредитори и тънеше в дългове.
Вината за това, горчиво ме упрекваше той, била моя. Всички средства отивали за моята издръжка, а аз от своя страна не съм можела да се отблагодаря за всичко, което двамата с Татяна правели за мен. Сергей ме научи да виждам у себе си само една мръсна, мързелива, невежа и глупава хлапачка; една нещастница, която никога не ще постигне нещо стойностно, нито пък ще заслужи нечия обич или уважение. Ала всичко това нямало значение, шепнеше Сергей в ухото ми с ракиения си дъх, защото той и сестра му щели винаги да се грижат за мен и да ме закрилят от света.
В деня, когато навърших шестнайсет години, осъзнах, че се мразя и едва понасям собствения си образ в огледалото. Престанах да се храня. Собственото ми тяло ме отвращаваше и се опитвах да го крия под мръсни и парцаливи дрехи. Един ден намерих в боклука старо бръснарско ножче на Сергей. Отнесох го в стаята си и добих навика да правя с него разрези по ръцете си. Така се наказвах. Татяна всяка нощ ме превързваше мълчаливо.
Две години по-късно, във Венеция, един граф, който ме бе видял на сцената, ми предложи брак. Същата нощ, щом научи за това, Сергей жестоко ме преби. Разцепи устните ми и ми счупи две ребра. Татяна и полицията едва го удържаха. Напуснах
Венеция в линейка. Върнахме се във Виена, но финансовите проблеми на Сергей ни притискаха. Започнахме да получаваме заплахи. Една нощ двама непознати подпалиха къщата, докато спяхме. Няколко седмици по-рано Сергей бе получил оферта от един импресарио от Мадрид, за когото бях пяла с успех преди известно време. Даниел
Местрес — така се казваше този човек — се бе сдобил с контролния пакет акции от стария Кралски театър на Барселона и искаше да открие сезона с мен. Призори след произшествието стегнахме набързо куфарите и поехме към Барселона — фактически побягнахме само с едни дрехи на гърба. Аз скоро щях да навърша деветнайсет години и се молех на небесата да не доживея до двайсет. От известно време ми идваха мисли да посегна на живота си. Вече нищо не ме свързваше с този свят. Всъщност отдавна бях мъртва и най-сетне го осъзнавах. И ето че тогава срещнах Михаил Колвеник…
От няколко седмици бяхме в Кралския театър. В трупата почнаха да шушукат, че някакъв господин идвал всяка вечер в една и съща ложа, за да чуе моето изпълнение.
По онова време в Барселона се носеха какви ли не слухове за Михаил Колвеник. За начина, по който натрупал богатството си… За живота му и за личността му, обкръжена от тайни и загадки… Където и да отидеше, легендите за него го предшестваха. Една вечер, заинтригувана от тази странна особа, реших да му изпратя покана да ме посети в гримьорната след представлението. Вече наближаваше полунощ, когато Михаил Колвеник почука на вратата ми. Толкова клюки бях чула по негов адрес, че очаквах да видя някой брутален и самонадеян тип. Ала първото ми впечатление бе, че пред мен стои плах и сдържан човек. Носеше тъмно, семпло облекло, без други

украшения освен една малка брошка на ревера — пеперуда с разперени криле.
Благодари ми за поканата и ми изказа възхищението си, като заяви, че за него е чест да се запознае с мен. Отвърнах, че предвид на всичко, което съм чувала за него, честта е моя. Той се усмихна и ме посъветва да забравя слуховете. Михаил имаше най- прекрасната усмивка, която някога съм виждала. Щом я покажеше, човек бе готов да повярва на всяка негова дума. Някой каза веднъж, че стига да пожелаел, Михаил можел да убеди самия Колумб, че Земята е плоска като тепсия; и това наистина бе така. Нея нощ той успя да убеди мен да изляза с него на разходка из улиците на Барселона.
Обясни ми, че имал навика да обикаля из заспалия град след полунощ. Аз, която от пристигането си в Барселона почти не бях стъпвала извън театъра, се съгласих. Знаех, че Сергей и Татяна ще побеснеят, щом научат за това, но никак не ме беше грижа.
Излязохме инкогнито през вратата към авансцената. Михаил ми предложи да го хвана под ръка и двамата се разхождахме до зори. Видях вълшебния град през неговия поглед. Той ми говореше за неговите загадки, за омагьосаните му кътчета, за духа, изпълващ тези улици. Разказа ми хиляда и една легенди. Избродихме тайните пътеки на
Готическия квартал и стария град. Михаил сякаш знаеше всичко. Знаеше кой е живял във всяка сграда, какви престъпления или любовни истории са се разигравали зад всяка стена и прозорец. Знаеше имената на всички архитекти, занаятчии, на хилядите невидими строители, които бяха изградили тази сцена. Докато говореше, останах с впечатлението, че никога не бе споделял тези истории с когото и да било. Порази ме самотата, която той излъчваше, и същевременно ми се стори, че съзирам у него една необятна бездна, която ме притегляше неудържимо. Зората ни завари на една пейка на пристанището. Гледах този непознат, с когото се бях разхождала часове наред, и имах чувството, че го познавам от цяла вечност. Когато му го казах, той се разсмя и в същия миг разбрах — с онази рядка увереност, която човек изпитва само няколко пъти в живота, — че ще прекарам остатъка от дните си с него.
През онази нощ Михаил сподели, че според него животът отпуска на всекиго от нас оскъдни мигове на чисто щастие. Понякога само броени дни или седмици.
Понякога — цели години. Всичко зависи от нашия късмет. Споменът за тези мигове вечно ни съпътства и се превръща в едно царство на паметта, в което напразно се мъчим да се върнем през остатъка от живота си. За мен тези мигове ще си останат завинаги погребани в онази първа нощ, когато се разхождахме из града…
Реакцията на Сергей и Татяна не закъсня. Особено тази на Сергей. Той ми забрани да се срещам отново с Михаил или да разговарям с него. Каза ми, че ако още веднъж изляза от театъра без негово разрешение, щял да ме убие. За пръв път в живота си установих, че той вече не ми вдъхваше страх, а само презрение. За да го вбеся още повече, му казах, че Михаил ми е направил предложение за брак и аз съм го приела.
Сергей ми напомни, че е мой законен настойник и като такъв нямало да даде съгласието си за моята женитба, а на това отгоре сме щели да заминем за Лисабон. Чрез една балерина от трупата изпратих отчаяно известие на Михаил. Същата вечер, преди представлението, той пристигна в театъра с двама свои адвокати, за да се срещне със
Сергей. Михаил му съобщи, че въпросния следобед е сключил с импресариото на
Кралския театър договор, по силата на който се е превърнал в новия му собственик. От този миг нататък братът и сестрата бяха уволнени.
Михаил им показа цяло досие с документи и доказателства за противозаконната дейност на Сергей във Виена, Варшава и Барселона. Този материал бе предостатъчен, за да го прати зад решетките за срок от петнайсет или двайсет години. Към него бе добавен чек за сума, надхвърляща онова, което Сергей можеше да спечели от своите тъмни афери и низости през остатъка от живота си. Алтернативата бе следната: ако в срок от максимум четирийсет и осем часа двамата с Татяна напуснеха завинаги

Барселона, задължавайки се никога повече да не влизат във връзка с мен по какъвто и да е начин, можеха да задържат досието и чека; ако откажеха да сътрудничат, въпросното досие щеше да попадне в ръцете на полицията, придружено от чека като стимул, който да задвижи съдебната машина. Сергей изпадна в ярост. Крещеше като обезумял, че никога нямало да се отлъчи от мен, че Михаил щял да постигне своето само през трупа му.
Михаил му се усмихна и се сбогува с него. Същата нощ Татяна и Сергей отидоха да се срещнат с един странен тип, който предлагаше услугите си като наемен убиец. На излизане оттам някой стрелял по тях от една карета и едва не им видял сметката.
Вестниците публикуваха новината, излагайки различни хипотези за покушението. На следващия ден Сергей прие чека на Михаил и изчезна от града заедно със сестра си, без да се сбогува…
Когато разбрах какво се е случило, настоях да разбера от Михаил дали нападението е негово дело. Отчаяно желаех да ми отговори, че не е. Той ме погледна втренчено и попита защо се съмнявам в него. Имах чувството, че ще умра. Целият този хартиен замък от щастие и надежда сякаш бе на път да се срине. Зададох въпроса си отново. Михаил заяви, че няма нищо общо с тази работа.
—
Ако аз се бях заел с това, никой от двамата нямаше да оцелее — студено отвърна той.
По същото време той нае един от най-добрите архитекти в града, за да построи кулата до парка Гюел, следвайки неговите указания. Цената изобщо не бе обсъждана.
Докато траеше строежът, Михаил нае цял етаж от стария хотел «Колон» на Пласа
Каталуня. Временно се настанихме там. За пръв път в живота си открих, че е възможно да имаш толкова много прислужници, че да не си в състояние да запомниш имената на всичките. Михаил имаше само един помощник — това бе Луис, неговият шофьор.
Бижутерите от прочутата фирма «Багес» идваха на крака в стаите ми. Най- добрите дамски шивачи ми взимаха мерките, за да създадат за мен гардероб, достоен за императрица. На мое име бе открита неограничена сметка в най-изисканите заведения на Барселона. Хора, които никога не бях виждала, ме поздравяваха почтително на улицата или във фоайето на хотела. Получавах покани за официални балове в дворците на фамилии, чиито имена бях срещала само в светската преса. Бях едва двайсетгодишна и преди тези събития не бях разполагала дори с толкова пари, колкото да си купя трамваен билет. Имах чувството, че сънувам наяве. По едно време взех да се притеснявам от целия този разкош и от прахосничеството около мен. Когато се опитвах да обясня това на Михаил, той отвръщаше, че парите са важни само когато ги нямаш.
Прекарвахме дните заедно — в разходки из града, в казиното на Тибидабо, въпреки че никога не видях Михаил да проиграе дори една монета, в «Лисео»…
Привечер се връщахме в хотел «Колон» и той се оттегляше в стаите си. Започна да ми прави впечатление, че много нощи Михаил излизаше в малките часове и се връщаше на разсъмване. Твърдеше, че това било свързано с работата му.
Ала клюките и сплетните по негов адрес постоянно се рояха. Имах чувството, че ще се омъжа за човек, когото явно всички познаваха по-добре от мен. Чувах как прислужниците говорят зад гърба ми. Виждах как хората на улицата ме оглеждат внимателно зад лицемерната си усмивка. Бавно се превръщах в затворничка на собствените си подозрения. Една мисъл започна да ме измъчва непрестанно. Целият този лукс, това материално разточителство край мен ме караха да се чувствам като някаква вещ, като част от мебелировката; поредната прищявка на Михаил. Той можеше да купи всичко: Кралския театър, Сергей, автомобили, накити, дворци. И мен. Изгарях от мъка, като го виждах как излиза всяка нощ, убедена, че отива в обятията на друга жена. Една нощ реших да го проследя и да изясня веднъж завинаги тази мистерия.

Стъпките му ме отведоха до старата работилница на «Вело-Гранел» до пазара
Борн. Михаил бе отишъл в нея сам. Трябваше да се промъкна през едно малко прозорче откъм някаква уличка. Отвътре фабриката ми се видя като сцена от кошмар. Стотици ръце, крака, стъклени очи плаваха в складовете… резервни части за едно осакатено и окаяно човечество. Обиколих фабриката, докато накрая стигнах до една голяма тъмна зала, пълна с огромни стъклени резервоари, в които плаваха някакви неясни силуети. В центъра на залата Михаил седеше на едно кресло и ме наблюдаваше в сумрака, пушейки пура.
—
Не биваше да ме проследяваш — каза той без гняв.
Заявих, че не мога да се омъжа за човек, когото познавам само наполовина, който е разкрил пред мен дните си, но не и нощите си.
—
Може би ще научиш неща, които няма да ти харесат — подхвърли той.
Отвърнах, че не ме е грижа какво върши или как го върши, че не се интересувам с какво се занимава и дали слуховете за него са верни. Исках само да участвам в живота му изцяло. Без сенки. Без тайни. Той кимна и веднага разбрах какво означаваше това: щях да пресека една граница, от която нямаше връщане назад. Когато Михаил запали лампите в залата, отведнъж се събудих от съня, в който живеех през последните седмици. Намирах се в ада.
Пълните с формол резервоари съдържаха трупове, които плаваха в тях, поклащайки се в някакъв зловещ танц. Върху една метална маса лежеше голото тяло на жена, дисекцирана от шията до корема. Ръцете й бяха разперени под формата на кръст и аз забелязах, че ставите на китките и лактите й бяха изкуствени части от дърво и метал. Някакви тръбички се спускаха в гърлото й; медни жици стърчаха от крайниците и бедрата й. Кожата й бе полупрозрачна, синкава като на риба. Вдигнах очи към
Михаил, изгубила ума и дума, а той се приближи до тялото и го загледа с тъга.
—
Ето какво прави природата със своите рожби. Няма злина в човешките сърца, има само една жажда да се преборят с неизбежното. Няма по-страшен демон от майката природа… Моят труд, всичките ми усилия са само опит да надхитря великото кощунство на творението…
Видях как взе една спринцовка и я напълни с някаква изумруденозелена течност от един флакон. Очите ни се срещнаха за миг, сетне Михаил заби иглата в черепа на трупа. Изпразни съдържанието на спринцовката. Извади я и за момент остана неподвижен, загледан в безжизненото тяло. Само след секунди почувствах, че кръвта ми се смразява. Миглите на единия клепач взеха да потрепват. Чук как заскърцаха ставите от дърво и метал. Пръстите се размърдаха. Изведнъж тялото на жената се надигна с рязко движение. Оглушителен животински вой се разнесе в залата. Струйки бяла пяна потекоха от почернелите, подути устни. Жената се освободи от жиците, които бяха пробили кожата й, и падна на земята като счупена кукла. Виеше като ранен вълк. Повдигна глава и впи очи в мен. Бях като хипнотизирана от ужаса, който прочетох в тях. Погледът й излъчваше една животинска сила, от която тръпки ме побиха. Тя искаше да живее!
Чувствах се вцепенена. След няколко секунди тялото отново се отпусна неподвижно, безжизнено. Михаил, който бе наблюдавал цялата случка без видимо вълнение, взе един саван и покри трупа.
Сетне се приближи до мен и улови треперещите ми ръце. Погледна ме така, сякаш искаше да прочете в очите ми дали ще мога да остана с него след всичко, което съм видяла. Исках да намеря думи, за да изразя моята боязън, да му кажа каква грешка прави… Успях само да смотолевя да ме измъкне от това място час по-скоро. Така и направи. Върнахме се в хотел «Колон». Той ме придружи до стаята ми, нареди да ми донесат горещ бульон и ме зави с одеяло, докато го пиех.

—
Жената, която видя тази нощ, е загинала преди шест седмици под колелата на един трамвай. Хвърлила се да спаси едно дете, което си играело върху релсите, и не могла да избегне сблъсъка. Колелата откъснали ръцете й до лактите. Умряла на улицата. Никой не знае името й. Никой не я е потърсил. Има десетки такива като нея.
Всеки ден…
—
Михаил, ти не разбираш… Не можеш да играеш ролята на Бог…
Той ме погали по челото и ми кимна с тъжна усмивка.
—
Лека нощ — рече.
После се отправи към вратата и се спря за миг, преди да излезе.
—
Ако пожелаеш да си тръгнеш — каза той, — ще те разбера.
Две седмици по-късно бе венчавката ни в катедралата на Барселона“.
23.
„Михаил държеше този ден да е специален за мен. Постара се целият град да се превърне в декор от вълшебна приказка. Ала моето царуване в света на бляновете приключи завинаги на стъпалата на булеварда пред катедралата. Дори не успях да чуя виковете на тълпата. Сергей изскочи от множеството като диво животно от гъсталак и лисна в лицето ми шише с киселина. Тя разяде кожата, клепачите и ръцете ми. Изтри гърлото ми и ми отне гласа. Успях да проговоря отново чак две години по-късно, когато Михаил ме поправи като счупена кукла. Това бе началото на ужаса.
Строежът на нашия дом бе преустановен и ние се настанихме в недовършения палат. Превърнахме го в затвор, издигнат на върха на един хълм. Това бе тъмно и студено място. Хаос от кули и арки, от сводове и вити стълби, които не водеха доникъде. Аз живеех изолирана в една стая в горната част на кулата. Никой нямаше достъп до нея, с изключение на Михаил и понякога доктор Шели. Прекарах първата година в летаргичния унес, причинен от морфина, в плен на един дълъг кошмар. Насън като че ли виждах как Михаил експериментираше с мен, както бе правил и с онези тела, изоставени в болници и морги. Реконструираше ме, опитваше се да надхитри природата. Когато възвърнах съзнанието си, разбрах, че сънищата ми са били действителни. Той ми върна гласа. Възстанови гърлото и устата ми, за да мога да се храня и да говоря. Промени нервните ми окончания, за да не усещам болката от раните, които киселината бе нанесла на тялото ми. Да, надхитрих смъртта, но в крайна сметка се превърнах в още едно от прокълнатите творения на Михаил.
Същевременно той бе загубил влиянието си в града. Никой не го подкрепяше.
Някогашните му съюзници му обърнаха гръб. Полицията и съдебната власт започнаха да го преследват. Неговият съдружник Сентис — алчен и завистлив печалбар — предостави лъжлива информация, уличаваща Михаил в хиляди неща, за които той дори не подозираше. Сентис искаше да го отстрани от контрола на фирмата. Този човек бе просто още един от ордата. Всички жадуваха да видят как Михаил ще рухне от пиедестала си, за да погълнат останките му. Армията от лицемери и угодници се превърна в глутница гладни хиени. Никое от тези обстоятелства не изненада Михаил.
От самото начало той бе имал доверие само на своя приятел Шели и на Луис Кларет.
«Човешката низост — винаги казваше той — е фитил, който си търси огън». И все пак предателството на околните окончателно скъса тънката нишка, която го свързваше с външния свят. Той се оттегли в своя лабиринт от самота. Поведението му ставаше все по-чудато. Доби навика да отглежда в подземията десетки екземпляри от едно насекомо, към което изпитваше натрапчив интерес — вид черна пеперуда, известна под името Teufel. Тези пеперуди скоро превзеха цялата кула. Кацаха по огледалата, по

картините и мебелите като неми часовои. Михаил забрани на прислужниците да ги убиват, да ги пъдят и изобщо да се доближават до тях. Цял рояк чернокрили насекоми пърхаше из коридорите и стаите. Понякога кацаха върху Михаил и го покриваха целия, а той стоеше неподвижен. Щом го видех така, обземаше ме страх да не го изгубя завинаги.
По онова време се зароди дружбата ми с Луис Кларет, която продължава и до днес. Именно той ме осведомяваше за онова, което се случваше отвъд стените на нашата крепост. Михаил все ме залъгваше с разни истории за Кралския театър и за моето завръщане на сцената. Говореше как щял да оправи пораженията от киселината, как съм щяла да пея отново — с един глас, който вече не ми принадлежеше… Химери!
От Луис научих, че работите по Кралския театър били преустановени. Фондовете били изчерпани още преди месеци. Сградата се превърнала в огромна, безполезна пещера…
Спокойствието, което Михаил демонстрираше пред мен, бе просто преструвка.
Понякога не излизаше от къщи със седмици и даже с месеци. Прекарваше цели дни, затворен в кабинета си, като почти не ядеше и не спеше. Жоан Шели — както сам ми довери впоследствие — се боеше за здравето и за разсъдъка му. Докторът го познаваше по-добре от всеки друг и от самото начало му бе помагал в експериментите му. Именно той ми разясни непреодолимия интерес на Михаил към дегенеративните заболявания, отчаяния му стремеж да открие механизмите, посредством които природата деформира и атрофира телата. В тях той винаги съзираше сила, воля и порядък, надхвърлящи разума. В неговите очи природата бе един звяр, който поглъща собствените си рожби, без да го е грижа за участта и предназначението на съществата, които го обитават.
Михаил колекционираше фотографии на необичайни случаи ма атрофия и на медицински феномени. У тези човешки същества търсеше отговор на въпроса как да надхитри собствените си демони.
Именно тогава започнаха да се забелязват първите признаци на болестта.
Михаил знаеше, че я носи у себе си като някакъв часовников механизъм и тя само чака търпеливо да се прояви. Знаеше го открай време, още откак бе станал свидетел на смъртта на брат си в Прага. Тялото му започна да се самоунищожава. Костите му се рушаха. Михаил взе да прикрива ръцете си с ръкавици. Криеше лицето и тялото си.
Отбягваше моята компания. Преструвах се, че не забелязвам, но фигурата му несъмнено се променяше. В един зимен ден виковете му ме разбудиха на разсъмване.
Михаил отпращаше прислужниците, крещеше им да си вървят. Никой не възрази, защото през последните месеци всички бяха почнали да се боят от него. Единствено
Луис отказа да ни изостави. Плачейки от ярост, Михаил строши всички огледала и изтича да се затвори в кабинета си.
Една нощ помолих Луис да повика доктор Шели. Цели две седмици Михаил не бе излязъл от кабинета си и не отговаряше, когато го виках. Чувах го как ридае от другата страна на вратата, как си говори сам… Вече не знаех какво да направя.
Постепенно го губех. Тримата с Шели и Луис с общи усилия разбихме вратата и успяхме да го измъкнем оттам. С ужас установихме, че Михаил бе оперирал собственото си тяло, опитвайки се да възстанови лявата си ръка, която бе започнала да се превръща в гротескна и безполезна лапа. Докторът му даде успокоително и останахме да бдим над съня му до зори. През онази дълга нощ, покрусен от страданията на стария си приятел, Шели изля душата си, нарушавайки обещанието да не разкрива никога историята, която Михаил му бе доверил преди години. Когато го изслушах, проумях, че и полицията, и инспектор Флориан изобщо не подозираха, че преследват един фантом. Михаил съвсем не бе престъпник или измамник. Той бе просто човек, който вярваше, че неговата съдба е да изиграе смъртта, преди тя да е изиграла него.

Михаил Колвеник се родил в тунелите на канализационната мрежа на Прага в последния ден на XIX век.
Майка му била прислужница на едва седемнайсет години, която работела в палата на знатен дворянин. Благодарение на своята красота и простодушие станала любимка на господаря си. Когато се разбрало, че е бременна, я изхвърлили като краставо куче на улиците, покрити със сняг и мръсотия. Белязана за цял живот. През ония години зимата сеела смърт по улиците. Говорело се, че нищите се криели от студа в старите тунели на канализацията. Според местната легенда под улиците на Прага се простирал истински град на мрака, в който хиляди бездомници прекарвали живота си, без да видят отново светлината на слънцето. Просяци, болни, сираци и бегълци. Сред тях се ширел култът към една загадъчна личност, която всички наричали Принца на просяците. Говорело се, че нямал възраст, че бил с лице на ангел и огнен поглед; че живеел, загърнат с плащ от черни пеперуди, които покривали тялото му, и че приемал в царството си онези, които жестокият свят лишавал от шанса да оцелеят на повърхността. Търсейки този свят от сенки, младата жена влязла в подземията, за да оцелее. Скоро открила, че легендата била вярна. Народът на тунелите живеел в мрака и там си бил изградил свой собствен свят. Тези хора си имали свои закони и свой Бог:
Принца на просяците. Никой никога не го бил виждал, но всички вярвали в него и принасяли дарове в негова чест. Всички носели емблемата на черната пеперуда, белязана с огнено клеймо върху кожата им. Пророчеството гласяло, че някой ден един месия, изпратен от Принца на просяците, щял да слезе в тунелите и да отдаде живота си, за да избави техните обитатели от страданията им. Гибелта на този месия щяла да дойде от собствените му ръце.
Именно там младата майка дала живот на близнаци: Андрей и Михаил. Андрей се родил белязан от ужасна болест. Костите му нямали нужната плътност и тялото му растяло без форма и структура. Един от обитателите на тунелите — лекар, преследван от правосъдието — казал на майката, че болестта е нелечима. Печалният край бил само въпрос на време. Затова пък братът Михаил бил момче с буден ум и саможив характер, което мечтаело да напусне тунелите някой ден и да излезе в горния свят. Често си фантазирал, че може би тъкмо той е очакваният месия. Никога не узнал кой е бил баща му и затова в мислите си приписал тази роля на Принца на просяците, когото сякаш чувал в сънищата си. У Михаил не се забелязвали видими признаци на страшната болест, която щяла да отнеме живота на брат му. Всъщност Андрей умрял на седемгодишна възраст, без някога да е излизал от канализационната система. Когато починал, тялото му било предадено на подземните течения според ритуала на народа от тунелите. Михаил попитал майка си защо е трябвало да се случи това.
—
Такава е Божията воля, Михаил — отвърнала тя.
Той щял завинаги да запомни тези думи. Смъртта на малкия Андрей била удар, който майката не могла да превъзмогне. През следващата зима се разболяла от пневмония. Михаил стоял край нея до сетния й миг, държейки треперещата й ръка.
Била на двайсет и шест години, а изглеждала като старица.
—
Това ли е Божията воля, майко? — попитал синът безжизненото тяло.
Отговор не получил. Няколко дена по-късно малкият Михаил излязъл на повърхността. Вече нищо не го свързвало с онзи свят под земята. Едва жив от глад и студ, потърсил подслон в един вход. Сляпата случайност пожелала да бъде открит от един лекар, който се прибирал от визитация — Антонин Колвеник. Докторът го завел в една таверна, където му дали топла храна.
—
Как се казваш, момче?
—
Михаил, господине.
Антонин Колвеник пребледнял.

—
Имах син, който се казваше като теб. Той почина. Къде е семейството ти?
—
Нямам семейство.
—
Къде е майка ти?
—
Бог я прибра.
Докторът кимнал сериозно. Взел лекарската си чанта и извадил от нея някакъв прибор, който смаял Михаил. Той зърнал в чантата и други инструменти — лъскави, чудати.
Докторът поставил странната джунджурия на гърдите му и пъхнал два накрайника в ушите си.
—
Какво е това?
—
Това служи, за да чуя какво казват белите ти дробове… Дишай дълбоко.
—
Вие да не сте магьосник? — попитал Михаил поразен.
Докторът се усмихнал.
—
Не, не съм магьосник. Аз съм само лекар.
—
А каква е разликата?
Антонин Колвеник бил изгубил съпругата и сина си в една холерна епидемия преди години. Сега живеел сам, като освен скромния си хирургически кабинет поддържал и едно страстно увлечение по творчеството на Рихард Вагнер. Наблюдавал дрипавото момче с любопитство и състрадание. Михаил му отвърнал с онази усмивка, която показвала най-доброто у него.
Доктор Колвеник решил да го вземе под крилото си и го прибрал в дома си. Там
Михаил живял през следващите десет години. Добрият доктор му дал образование, домашно огнище и име. Михаил бил още юноша, когато започнал да асистира на приемния си баща в операциите и да усвоява тайните на човешкото тяло. Загадъчната
Божия воля се проявявала пред него чрез сложни конструкции от плът и кости, одухотворени от искрата на непонятно вълшебство. Младежът жадно попивал уроците, уверен, че тази наука съдържа послание, което предстои да бъде открито.
Още нямал двайсет години, когато смъртта отново го навестила. Здравето на възрастния доктор се влошавало от известно време. Веднъж, на Бъдни вечер, сърдечен пристъп разрушил половината му сърце, докато кроели планове за едно пътуване, при което Михаил да опознае Южна Европа. Антонин Колвеник си отивал. Младежът се заклел, че този път смъртта нямало да му отнеме близкия човек.
—
Сърцето ми е уморено, Михаил — казал старият доктор. — Време е да си отида при моята Фрида и при другия ми Михаил…
—
Аз ще ви дам ново сърце, татко.
Докторът се усмихнал. Какви чудати хрумвания имал този странен момък…
Единствено заради него се боял да напусне този свят — не искал да го остави сам и безпомощен. Михаил нямал други приятели освен книгите. Какво щяло да стане с него?
—
Ти вече ми даде десет години дружба, Михаил — отвърнал Колвеник. — Сега трябва да помислиш за себе си. За бъдещето си.
—
Няма да ви оставя да умрете, татко.
—
Михаил, спомняш ли си как веднъж ме попита каква е разликата между един лекар и един магьосник? Е, там е работата, че няма никаква магия. Нашето тяло започва да се руши още от мига на раждането ни. Ние сме крехки, нетрайни създания.
Едничкото, което остава от нас, са нашите дела, доброто или злото, което вършим спрямо ближните си. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Михаил?
Десет дена по-късно полицията заварила Михаил, целия в кръв, да ридае над трупа на човека, когото бил свикнал да нарича «татко». Съседите алармирали властите, когато усетили някаква странна миризма и чули воплите на младежа. Според полицейския доклад Михаил, доведен до умопомрачение от смъртта на баща си,

направил дисекция на тялото и се опитал да възстанови сърцето му, използвайки механизъм от клапи и зъбчати колела. Младежът бил затворен в пражката лудница, откъдето успял да избяга две години по-късно, преструвайки се на умрял. Когато властите отишли да потърсят тялото му в хранилището за трупове, намерили само един бял чаршаф и черни пеперуди, които летели наоколо.
Така Михаил пристигна в Барселона, носейки в себе си семената на своята лудост и на болестта, която щеше да се прояви след години. Материалните неща и човешката компания не го привличаха особено. Никога не се възгордя от богатството, което натрупа. Често казваше, че никой не заслужава да има дори грош повече от онова, което е готов да даде на по-нуждаещите се от него. В нощта, когато се запознахме, Михаил ми каза, че по някаква причина животът щедро ни предоставя тъкмо онова, за което не ламтим. На него животът му донесе богатство, слава и власт.
А неговата душа жадуваше само да намери покой и да усмири сенките, които се таяха в сърцето му…
През месеците, които последваха инцидента в кабинета му, Шели, Луис и аз тайно се наговорихме да развличаме Михаил и да го държим далече от неговите мании.
Това не беше лесна задача. Той винаги разбираше кога го лъжем, въпреки че не казваше нищо. Угаждаше ни, показвайки престорено покорство и примирение с болестта си…
Ала щом го погледнех в очите, съзирах в тях мрака, който все повече завладяваше душата му. Той вече нямаше доверие в нас. Мизерните условия, в които живеехме, още повече се влошиха. Банките бяха запорирали нашите сметки, а имуществото на «Вело-
Гранел» бе конфискувано от правителството. Сентис, който мислеше, че благодарение на машинациите си ще стане пълновластен собственик на фирмата, се оказа разорен.
Единственото, което можа да придобие, бе някогашното жилище на Михаил на улица
«Принсеса». Ние успяхме да запазим само имотите, прехвърлени от съпруга ми на мое име: Големия кралски театър, тази безполезна гробница, в която намерих убежище накрая, и една оранжерия до железопътната линия на Сариа, която Михаил на времето бе ползвал като работилница за личните си експерименти.
За да имаме какво да ядем, Луис се нае да продаде моите накити и рокли на онези, които бяха готови да дадат най-добра цена за тях. Чеизът, който така и не бях използвала, се превърна в средство за издръжката ни. Михаил и аз почти не разговаряхме. Той бродеше из нашето имение като призрак, а фигурата му все повече се деформираше. Ръцете му вече не можеха да държат книга. Очите му четяха с мъка.
Вече не го чувах да ридае. Сега просто се смееше. Нощем горчивият му смях ми смразяваше кръвта. С атрофираните си ръце изписваше в един бележник с нечетлив почерк безброй страници, чието съдържание не ни беше известно. Щом доктор Шели дойдеше да го посети, Михаил се затваряше в кабинета си и отказваше да излезе оттам, докато приятелят му не си тръгнеше. Споделих с Шели моите опасения, че съпругът ми може би възнамерява да посегне на живота си. Докторът ми каза, че той пък се бои да не стане нещо по-лошо. Не разбрах или не пожелах да разбера какво имаше предвид.
От известно време в главата ми се въртеше друга безразсъдна идея. Струваше ми се, че откривам в нея начин да спася Михаил и нашия брак. Реших да родя дете. Бях убедена, че ако успея да го даря с рожба, той ще намери мотив да продължи да живее и да се приобщи отново към мен. Оставих се тази илюзия да ме завладее. Цялото ми тяло пламтеше от желание да зачене това същество, което трябваше да донесе избавление и надежда. Мечтаех си как ще дам живот на един малък Михаил, невинен и чист.
Сърцето ми жадуваше да се сдобие с едно подобие на мъжа ми, което да е свободно от всяко зло. Не можех да допусна Михаил да заподозре какво замислям, защото щеше да откаже категорично. Достатъчно усилия щеше да ми струва да намеря подходящия момент да остана насаме с него. Както вече казах, той от доста време ме избягваше.

Уродливата му външност го караше да се чувства неловко в мое присъствие. Болестта бе засегнала и говора му. Мънкаше неясно, обзет от гняв и срам. Можеше да поглъща само течности. Моите усилия да му покажа, че състоянието му не ме отблъсква, че никой не би го разбрал по-добре от мен и не би се отнесъл с по-голямо съчувствие към страданията му, като че ли само влошаваха нещата. Аз обаче проявих нужното търпение и поне веднъж в живота си повярвах, че съм заблудила Михаил. Оказа се, че съм заблудила самата себе си. Това бе най-сериозната ми грешка.
Когато съобщих на Михаил, че ще имаме дете, неговата реакция ме ужаси. Той изчезна за почти цял месец. Седмици по-късно Луис го намери в старата оранжерия в
Сариа в безчувствено състояние. Михаил се бе трудил неуморно. Бе преправил гърлото и устата си и имаше чудовищен вид. Гласът му бе станал дълбок, металически, зловещ.
Остри метални зъби стърчаха от челюстите му. Лицето му беше неузнаваемо, с изключение на очите. Под цялата тази страховита външност душата на онзи Михаил, когото обичах, продължаваше да гори в собствения си ад. Редом с тялото му Луис бе намерил серия от механизми и стотици проекти. Накарах Шели да ги прегледа, докато
Михаил възстановяваше силите си с един продължителен сън, от който не се пробуди цели три дена. Заключенията на доктора бяха потресаващи. Михаил окончателно бе изгубил разсъдъка си. Бе замислил да реконструира тялото си от глава до пети, преди болестта да го е разяла напълно. Заключихме го в една непревземаема килия на върха на кулата. Аз родих нашата дъщеря, докато слушах дивите викове на моя съпруг, затворен като звяр. Не успях да споделя с нея дори един-единствен ден. Доктор Шели се нагърби с грижите за нея и се закле да я отгледа като своя собствена дъщеря. Тя щеше да носи името Мария и, също като мен, да не познава истинската си майка. С нея си отиде и малкото живец, който бе останал в сърцето ми, но знаех, че нямам друг избор. Надвисналата над нас трагедия вече се долавяше във въздуха. Можех да я усетя като някаква отрова. Не ми оставаше друго, освен да чакам. И както винаги става, окончателният удар дойде от най-неочакваното място.
Бенжамин Сентис, когото завистта и алчността бяха докарали до разорение, отдавна замисляше отмъщението си. Още на времето съществуваха подозрения, че именно той е помогнал на Сергей да избяга, след като ме нападна пред катедралата.
Също като в мрачното пророчество на хората от тунелите, ръцете, които Михаил му бе дал преди години, бяха послужили само за беди и предателство. През последната нощ на 1948 г. Бенжамин Сентис се завърна, за да нанесе финалния удар на Михаил, когото дълбоко ненавиждаше.
През всички тези години моите някогашни опекуни, Сергей и Татяна, бяха живели в нелегалност. Те също горяха от жажда за мъст. Сега най-сетне бе ударил часът. Сентис знаеше, че отрядът на Флориан е планирал обиск в нашия дом при парка
Гюел на следващия ден с цел да се открият предполагаемите улики срещу Михаил. Ако този обиск се осъществеше, лъжите и измамите на Сентис щяха да лъснат наяве. Малко преди полунощ Сергей и Татяна излели няколко бидона с бензин около нашето жилище. Сентис, типичният страхливец в сянка, погледал от колата си как лумват първите пламъци, а после се махнал оттам.
Когато се събудих, синкав дим тъкмо нахлуваше нагоре по стълбите. Огънят се разпространи за броени минути. Луис ми се притече на помощ и благодарение на него и двамата си спасихме живота, като скочихме от балкона върху покрива на гаражите, а оттам — в градината. Когато се обърнахме, пламъците бяха обхванали напълно първите два етажа и се изкачваха към кулата, където бяхме затворили Михаил. Исках да се втурна в огъня, за да го спася, но Луис здраво ме държеше в обятията си, без да обръща

внимание на моите викове и удари. В този миг съгледахме Сергей и Татяна. Сергей се смееше като луд. Сестра му трепереше безмълвно, а ръцете й воняха на бензин. Онова, което последва, се е запечатало в паметта ми като видение от някакъв кошмар.
Пламъците бяха стигнали до върха на кулата. Прозорците се пръснаха, посипвайки дъжд от стъкла. Изведнъж една фигура изникна от огъня. Стори ми се, че виждам как някакъв черен ангел се спуска отгоре. Това беше Михаил. Пълзеше по стените като паяк, захващайки се за тях с помощта на ноктестите лапи, които си бе измайсторил от метал. Придвижваше се с поразителна бързина. Сергей и Татяна го наблюдаваха изумени, без да разбират какво става. Сянката ги връхлетя и със свръхчовешка сила ги завлече в къщата. Когато ги видях как изчезват в този огнен ад, изгубих съзнание.
Луис ме отнесе в единственото убежище, което ни оставаше — развалините на
Големия кралски театър. Оттогава насетне това бе нашият дом — чак до днес. На следващия ден вестниците съобщиха за трагедията. На тавана били открити две овъглени тела, сключени в прегръдка. Полицията стигна до извода, че това сме аз и
Михаил. Единствено ние знаехме, че загиналите всъщност са Сергей и Татяна. Трети труп не бе открит. Още същия ден Шели и Луис отидоха да потърсят Михаил в оранжерията в Сариа. Нямаше и следа от него. Трансформацията му бе почти завършена. Шели събра всичките му проекти, чертежи и писания, за да не остави никакво доказателство. Седмици наред ги изучава с надеждата да открие в тях евентуално указание за местонахождението на Михаил. Знаехме, че той се крие някъде в града и изчаква да приключи последната фаза от неговото преобразяване.
Благодарение на книжата му Шели разбра какъв бе планът на Михаил. В дневниците му бе описан един серум, разработен с есенция от пеперудите, които бе отглеждал години наред — същия серум, с който бе възкресил пред очите ми трупа на една жена във фабриката на «Вело-Гранел». Най-сетне проумях какво възнамеряваше да направи той.
Михаил се бе оттеглил, за да умре. Нужно му бе да се отърси от последните следи от своята човешка същност, за да премине отвъд. Също като черната пеперуда, тялото му щеше да се погребе, за да се възроди отново от мрака. И когато му дойдеше времето, вече нямаше да се завърне като Михаил Колвеник. Щеше да се завърне като звяр.“
Ехото от словата на Ева Иринова се разнесе в Големия театър.
—
Месеци наред нямахме вест от Михаил, нито пък успявахме да намерим скривалището му — продължи тя. — Дълбоко в себе си хранехме надеждата, че неговият план ще се провали. Оказа се, че сме се заблуждавали. Година след пожара двама инспектори отишли във „Вело-Гранел“ по анонимен сигнал. Естествено, това отново бе дело на Сентис. След като дълго време не получаваше вести от Сергей и
Татяна, той започна да подозира, че Михаил е останал жив. Съоръженията на фабриката бяха затворени и никой нямаше достъп до тях. Двамата инспектори заварили един натрапник вътре. Стреляли и изпразнили в него пълнителите на оръжията си, но…
—
Значи затова куршумите не са били намерени — припомних си аз думите на
Флориан. — Тялото на Колвеник ги е поело…
Възрастната дама кимна.
—
Телата на двамата полицаи бяха открити разкъсани на парчета — рече тя. —
Никой не можеше да си обясни това произшествие. Никой освен мен, Шели и Луис.
Михаил се бе завърнал. През следващите дни всички членове на някогашния управителен комитет на „Вело-Гранел“, които го бяха предали, намериха смъртта си при неизяснени обстоятелства. Подозирахме, че Михаил се крие в канализационната система и използва тунелите й, за да се придвижва из града. За него този подземен свят не бе непознат. Оставаше само един неясен въпрос. С каква цел бе отишъл във

фабриката? За пореден път неговите работни бележници ни разкриха отговора: заради серума. Той имаше нужда да си инжектира серума, за да се поддържа жив. Запасите в кулата бяха унищожени, а онези, които съхраняваше в оранжерията, несъмнено се бяха изчерпали. Доктор Шели подкупи един полицейски служител, за да успеем да влезем във фабриката. Там намерихме един шкаф с последните два флакона серум. Шели тайно запази единия. След като бе посветил целия си живот, за да се бори с болестите, страданията и смъртта, той не бе в състояние да унищожи този серум. Изпитваше потребност да го изучи, да разкрие тайните му… Когато му направи анализ, успя да синтезира едно съединение на живачна основа, с което целеше да неутрализира силата му. Напои дванайсет сребърни куршума с това съединение и ги запази, надявайки се никога да не се наложи да ги използва.
Разбрах, че ставаше дума за онези куршуми, които Шели бе връчил на Луис
Кларет. Благодарение на тях аз все още бях жив.
—
А какво стана с Михаил? — запита Марина. — Без този серум…
—
Намерихме трупа му в един канал под Готическия квартал — каза Ева
Иринова. — По-точно онова, което бе останало от него, защото се бе превърнал в дяволско изчадие, смърдящо на гниещата мърша, с която се бе съградил отново…
Възрастната жена вдигна поглед към стария си приятел Луис. Шофьорът взе думата и довърши историята.
—
Погребахме тялото в един безименен гроб на гробището в Сариа — каза той.
— Официално господин Колвеник бе умрял една година по-рано. Не можехме да разкрием истината. Ако Сентис научеше, че госпожата е останала жива, нямаше да миряса, докато не унищожи и нея. Така сами се осъдихме да водим таен живот на това място…
—
Години наред вярвах, че Михаил почива в мир. Навестявах го в последната неделя на всеки месец — защото това бе денят, в който се запознахме, — за да му припомня, че скоро, твърде скоро ще се съберем отново… Живеехме в свят от спомени, но въпреки това забравихме за нещо много съществено…
—
За кое? — попитах аз.
—
Забравихме за Мария, нашата дъщеря.
Двамата с Марина се спогледахме. Спомних си как Шели хвърли в огъня снимката, която му показахме. Детето, което се виждаше на нея, бе Мария Шели.
Отнасяйки албума от оранжерията, ние бяхме отнели на Михаил Колвеник едничкия спомен за дъщерята, която не му бе съдено да опознае.
—
Шели отгледа Мария като свое собствено дете, но тя се догаждаше, че тази история за нейната майка, която уж починала при раждането й, не е вярна… Докторът никак не умееше да лъже. След време Мария намери в кабинета му старите бележници на Михаил и по тях възстанови историята, която ви разказах. Тя се роди с лудостта на своя баща. Спомням си, че в деня, когато съобщих на Михаил, че очаквам дете, той се усмихна. Тази усмивка ме разтревожи, макар че тогава не знаех защо. Едва след години научих от писанията му, че черната пеперуда от каналите се храни със собствените си рожби и че преди да умре, се заравя заедно с тялото на една от своите ларви, която поглъща при възкресението си… Когато вие открихте оранжерията, като ме проследихте по пътя от гробището, Мария също успя най-сетне да открие онова, което търсеше от години. Флаконът със серума, който Шели бе скрил… Така Михаил се завърна от мъртвите — трийсет години по-късно… Оттогава той се храни с нея, пресъздава се отново с части от други тела, набира сили, сътворява други създания, подобни на него…

Преглътнах с мъка, припомняйки си какво бях видял предната нощ в тунелите.
—
Когато разбрах какво става — продължи дамата, — поисках да предупредя
Сентис, че той ще е първата жертва. За да не разкрия самоличността си, използвах теб,
Оскар, като ти изпратих онази визитка. Мислех си, че щом я види и чуе малкото, което вие знаехте, страхът ще го накара да вземе мерки и да се предпази. За пореден път надцених стария подлец… Той пожела да отиде при Михаил и да го унищожи. Повлече и Флориан със себе си… Луис отиде на гробището в Сариа и се увери, че гробът е празен. Отначало подозирахме, че Шели е излъгал доверието ни. Мислехме, че именно той посещава оранжерията и конструира нови създания… Може би, казвахме си, не желае да умре, без да е проумял загадките, които Михаил остави необяснени… Все се съмнявахме в него. Когато разбрахме, че той прикрива Мария, беше прекалено късно…
Сега Михаил ще нападне нас.
—
Но защо? — попита Марина. — Защо му е притрябвало да се върне тук?
Дамата мълчаливо разкопча двете най-горни копчета на роклята си и измъкна верижка за медальон. На верижката висеше стъклено флаконче, в което проблясваше изумруденозелена течност.
—
Заради това — отвърна тя.
24.
Тъкмо разглеждах флакона със серума срещу светлината, когато го чух. Марина също го чу. Нещо се влачеше по купола на театъра.
—
Вече са тук — обади се мрачно Луис Кларет от прага.
Ева Иринова отново прибра серума, без да показва изненада. Видях как Кларет извади револвера си и провери пълнителя. Сребърните куршуми, които Шели му бе дал, просветнаха вътре.
—
А сега трябва да си вървите — нареди ни Ева Иринова. — Вече знаете истината. Постарайте се да я забравите.
Лицето й бе скрито зад воала, а механичният й глас бе напълно безизразен.
Изобщо не можах да отгатна с каква цел изрече тези думи.
—
Ние няма да разкрием тайната ви — казах аз за всеки случай.
—
В крайна сметка истината винаги остава неразкрита — отвърна тя. — Хайде, тръгвайте.
Кларет ни даде знак да го последваме и ние излязохме от гримьорната. Луната хвърляше правоъгълник от сребриста светлина върху сцената през стъкления купол.
Върху него като танцуващи сенки се очертаваха силуетите на Михаил Колвеник и неговите творения. Вдигнах очи и зърнах, както ми се стори, почти дузина от тях.
—
Мили Боже… — прошепна Марина до мен.
Кларет гледаше в същата посока. Долових страх в погледа му. Една от фигурите стовари жесток удар върху купола. Кларет запъна ударника на револвера си и се прицели. Създанието продължаваше да блъска и след броени секунди стъкленият купол щеше да рухне.
—
Под мястото за оркестъра има тунел, който минава под партера и стига до фоайето — осведоми ни Кларет, без да откъсва очи от купола. — Под главното стълбище ще намерите един люк на пода, който води към коридор. Тръгнете по него и ще излезете при противопожарния изход…
—
Няма ли да е по-лесно да се върнем оттам, откъдето дойдохме? — попитах аз.
— През вашето жилище…
—
Не. Те вече са влезли там…

Марина сграбчи ръката ми и ме задърпа.
—
Да направим каквото ни казва, Оскар.
Погледнах Кларет. В очите му се четеше хладното спокойствие на човек, който отива на смърт с открито чело. Само след секунда стъклената повърхност на купола се пръсна на хиляди парчета и едно подобно на вълк същество с вой се спусна на сцената.
Кларет стреля в черепа му и улучи, но горе вече се очертаваха силуетите на останалите изчадия. Мигновено познах Колвеник в центъра. По даден от него знак всички запълзяха надолу към театъра.
Марина и аз се втурнахме към мястото на оркестъра и последвахме указанията на Кларет, докато той ни прикриваше гърба. Отекна друг оглушителен изстрел.
Обърнах се за последен път, преди да вляза в тесния коридор. Някакво обвито в кървави дрипи тяло с един скок се спусна на сцената и се хвърли към Кларет.
Следващият куршум отвори в гърдите му димяща дупка с размерите на юмрук. Тялото продължаваше настъплението си, когато затворих люка и побутнах Марина навътре.
—
Какво ще стане с Кларет?
—
Не зная — излъгах аз. — Бягай!
Забързахме се през тунела. Размерите му надали бяха повече от метър на широчина и метър и половина на височина. За да напредваме, трябваше да се наведем и да се подпираме с ръце на стените, за да не изгубим равновесие. Едва бяхме изминали няколко метра, когато чухме стъпки над главите си. Бяха уловили дирята ни и ни следваха отгоре по протежението на партера. Ехото на изстрелите отекваше все по- силно. Запитах се колко ли време му оставаше на Кларет — и с колко куршуми разполагаше, — преди да бъде разкъсан от тази глутница.
Изведнъж някой повдигна една прогнила дървена плоскост над главите ни.
Ослепителна светлина ни прониза като нож и някаква мъртва тежест тупна в нозете ни.
Кларет. Очите му бяха празни, безжизнени. Дулото на пистолета все още димеше в ръката му. По тялото му нямаше видими белези и рани, но нещо изглеждаше не както трябва. Марина надникна през рамото ми и простена. Бяха му извили врата с такава свирепа сила, че лицето му гледаше към гърба. Някаква сянка падна върху нас и видях как една черна пеперуда кацна върху верния приятел на Колвеник. В объркването си долових присъствието на Михаил едва тогава, когато той се пресегна през пробитата дървения и обви с лапата си шията на Марина. Вдигна я и я отнесе, преди да успея да я задържа. Извиках името му. Тогава той ми проговори с глас, който никога не ще забравя.
—
Ако искаш отново да видиш приятелката си здрава и читава, донеси ми флакона.
В продължение на няколко секунди изобщо не можех да разсъждавам. После тревогата ме върна към реалността. Наведох се над тялото на Кларет и се опитах да му взема оръжието. Мускулите на ръката му се бяха стегнали в спазъма на последната агония. Показалецът му бе като закован на спусъка. Отделяйки внимателно пръстите му един по един, най-сетне успях да постигна целта си. Отворих барабана и видях, че не бяха останали муниции. Опипах джобовете на Кларет в търсене на още куршуми.
Намерих във вътрешния джоб на сакото му втория пълнител — шест сребърни куршума с продупчен връх. Клетият човек не бе имал време да презареди пистолета си.
Преди да успее да го стори, сянката на приятеля, комуто бе посветил живота си, го бе погубила с един свиреп удар. Може би след толкова години, прекарани в страх от тази среща, Кларет не бе намерил сили да стреля по Михаил Колвеник или по онова, което бе останало от него. Всъщност това вече нямаше особено значение.
Треперейки като лист, аз се изкатерих по стените на тунела към партера и тръгнах да търся Марина.

Куршумите на доктор Шели бяха оставили диря от трупове по сцената. Други се бяха нанизали на полилеите или висяха от ложите… Луис Кларет бе видял сметката на глутницата зверове, които придружаваха Колвеник. Виждайки повалените трупове на тези чудовищни същества, не можех да не си помисля, че това бе най-добрата участ, която можеше да ги сполети. Сега, когато бяха лишени от живот, цялата изкуственост на различните присадки и на частите, които ги съставяха, си личеше още по-ясно. Едно от телата бе проснато на централната пътека на партера. Лежеше по гръб с разкривени челюсти. Прескочих го. Празнотата в мътните му очи ми навя силно усещане за студ.
Нямаше нищо в тези очи. Абсолютно нищо.
Отидох до сцената и се качих на подиума. В гримьорната на Ева Иринова все още светеше, но там нямаше никого. Въздухът бе пропит с миризма на мърша. По старите фотографии на стените личаха следи от окървавени пръсти. Колвеник. Нещо изскърца зад гърба ми и аз се обърнах с вдигнат револвер. Чух стъпки, които се отдалечаваха.
—
Ева? — извиках аз.
Обърнах се към сцената и съгледах кръг от кехлибарена светлина в амфитеатъра.
Приближих се и видях силуета на Ева Иринова. Държеше свещник в ръцете си и гледаше руините на Големия кралски театър. Руините на собствения й живот. Обърна се и бавно повдигна пламъците на свещите към ивиците кадифе, които висяха на парцали от ложите. Сухият плат пламна като прахан. Тя продължи да сее огнената диря, която бързо обхвана ложите, стените, покрити с позлата и емайл, и креслата.
—
Не! — извиках аз.
Тя не обърна внимание на вика ми и изчезна през вратата, която водеше към галериите зад ложите. За броени секунди огънят се разпространи като гневна стихия, която пълзеше с голяма бързина и поглъщаше всичко по пътя си. Неговото сияние показа Големия театър в нов облик. Заля ме вълна от топлина и свят ми се зави от миризмата на горяща дървесина и боя.
Проследих с поглед пламъците, които се катереха нагоре. Съгледах високо над мен механизма за преместване на декори — сложна система от въжета, завеси, скрипци, висящи декори и скели. Две огнени очи ме наблюдаваха от висините. Колвеник.
Държеше Марина само с едната си ръка, сякаш бе някаква играчка. Видях го да се придвижва по скелите с котешка пъргавина. Обърнах се и установих, че пламъците са обхванали първия балкон изцяло и вече се изкачват към ложите на втория. Пробитата в купола дупка подхранваше огъня, образувайки нещо като огромен комин.
Втурнах се към дървените стълби. Зигзагообразно подредените стъпала се тресяха под краката ми. Спрях се на височината на третия балкон и вдигнах очи. Бях изгубил Колвеник от поглед. Точно тогава почувствах как нечии нокти се вкопчват в гърба ми. Обърнах се, за да се изплъзна от смъртоносната му прегръдка, и видях пред себе си едно от създанията на Колвеник. Изстрелите на Кларет бяха откъснали едната му ръка, но то все още беше живо. Имаше дълга коса и си личеше, че лицето му някога е било на жена. Насочих револвера към него, но то не се спря. Изведнъж ме връхлетя увереност, че и преди съм виждал това лице. Сиянието на пламъците разкри онова, което бе останало от погледа му. Усетих, че гърлото ми пресъхна.
—
Мария? — измънках аз.
Дъщерята на Колвеник — или съществото, което обитаваше нейната обвивка — за миг се спря колебливо.
—
Мария? — извиках отново аз.

Нищо не бе останало от онова ангелско излъчване, което си спомнях. Красотата й бе помръкнала. Бе се превърнала в жалък и страшен хищник. Кожата й беше още свежа. Колвеник бе работил бързо. Свалих револвера и се опитах да протегна ръка към клетата жена. Може би все още имаше някаква надежда за нея.
—
Мария? Познахте ли ме? Аз съм Оскар. Оскар Драй. Помните ли ме?
Мария Шели се взираше в мен. За миг искрица живот проблесна в погледа й.
Видях как тя зарони сълзи и повдигна ръцете си. Погледна гротескните метални лапи, с които завършваха те, и застена. Подадох й ръка. Мария Шели отстъпи назад, разтреперана.
Буйно разгорелите се пламъци обхванаха една от гредите, които поддържаха главната завеса. Прокъсаният плат се разпадна, превръщайки се в огнена мантия.
Въжетата, които го държаха, се освободиха като горящи камшици и паднаха върху мостика, на който се крепяхме. Една огнена линия се очерта между нас. Отново протегнах ръка към дъщерята на Колвеник.
—
Моля ви, хванете се за ръката ми.
Тя се отдръпна — бягаше от мен. Лицето й бе обляно в сълзи. Платформата под нозете ни изскърца.
—
Мария, моля ви…
Съществото се взираше в пламъците, сякаш виждаше нещо в тях. Отправи ми един последен поглед, който не можах да разтълкувам, и сграбчи горящото въже, което бе останало проснато на платформата. Огънят плъзна по ръката, торса, косите, дрехите и лицето. Тя гореше като восъчна фигура, докато накрая дъските поддадоха под краката й и тялото й рухна в бездната.
Затичах се към един от изходите на третия балкон. Трябваше да намеря Ева
Иринова и да спася Марина.
—
Ева! — провикнах се аз, когато най-сетне я зърнах.
Тя продължи да върви, глуха за виковете ми. Настигнах я на централното мраморно стълбище. Сграбчих я за ръката с всички сили и я накарах да спре. Тя се задърпа, за да се освободи от мен.
—
Той отвлече Марина. Ако не му предам серума, ще я убие.
—
Твоята приятелка вече е мъртва. Излез оттук, докато все още можеш.
—
Не!
Ева Иринова се огледа наоколо. Спирали от дим се виеха по стълбите. Не оставаше много време.
—
Не мога да си тръгна без нея…
—
Изобщо не разбираш — отвърна тя. — Ако ти дам серума, Михаил ще убие и двама ви и нищо не ще може да го спре.
—
Той не иска да убива никого. Иска само да живее.
—
Продължаваш да не разбираш, Оскар — рече Ева. — Аз не мога да сторя нищо. Всичко е в Божиите ръце.
С тези думи ми обърна гръб и се отдалечи от мен.
—
Никой не може да играе ролята на Бог. Включително и вие — казах аз, за да й припомня собствените й думи.
Тя се спря. Вдигнах револвера и се прицелих. Запънах ударника и щракането му се изгуби сред ехото на галерията. Звукът я накара да се обърне.
—
Опитвам се само да спася душата на Михаил — рече тя.
—
За душата на Колвеник не зная, но можете да спасите вашата.
Дамата ме гледаше мълчаливо, изправена пред заплахата на оръжието, което стисках в треперещите си ръце.
—
Способен ли си да ме застреляш, без да ти мигне окото? — попита тя.

Не отговорих. Не знаех отговора. Съзнанието ми бе изцяло заето от образа на
Марина в лапите на Колвеник и от мисълта за малкото минути, които оставаха, преди пламъците окончателно да отворят портите на ада към Големия кралски театър.
—
Твоята приятелка навярно означава много за теб.
Кимнах и ми се стори, че на лицето на жената се изписа най-тъжната усмивка в нейния живот.
—
Тя знае ли това? — попита Ева.
—
Нямам представа — отвърнах, без да се замисля.
Тя кимна бавно и измъкна изумруденозеления флакон.
—
Ти си като мен, Оскар. И двамата сме сами и осъдени да обичаме някого безнадеждно…
Подаде ми флакона и аз свалих оръжието. Оставих го на пода и взех флакона в ръце. Докато го гледах, почувствах, че камък ми е паднал от сърцето. Поисках да благодаря на Ева Иринова, но тя вече не беше там. Револверът също.
Когато стигнах до последния балкон, цялата сграда агонизираше под краката ми.
Изтичах до края на галерията, търсейки вход към свода на конструкцията за преместване на декори. Изведнъж една от вратите се изтръгна от рамката си, обвита в пламъци. Огнена река заля галерията. Бях попаднал в капан. Озърнах се отчаяно и видях само един изход — прозорците, които гледаха навън. Приближих се до замъглените от дима стъкла и съгледах тесен корниз от другата страна. Стихията настъпваше към мен. Стъклата на прозорците станаха на трески, сякаш ги бе докоснал полъх от ада. От дрехите ми взе да се издига дим. Вече усещах пламъците по кожата си.
Задушавах се. Скочих на корниза. Студеният нощен въздух ме връхлетя и аз видях улиците на Барселона, които се простираха на много метри под мен. Гледката беше страховита. Огънят бе обхванал изцяло Големия кралски театър. Външните скели бяха рухнали изпепелени. Някогашната фасада се издигаше като величествен бароков дворец, като огнена катедрала в сърцето на Равал. Сирените на пожарната виеха, сякаш се оплакваха от своето безсилие. Точно до металния връх, в който се събираше мрежата от стоманените нерви на купола, стоеше Колвеник и държеше Марина.
—
Марина! — изкрещях аз.
Пристъпих крачка напред и инстинктивно сграбчих една метална арка, за да не падна. Тя бе нажежена. Извиках от болка и отдръпнах ръката си. От почернялата длан се вдигна дим. В този миг ново сътресение разклати цялата структура и аз се досетих какво ще стане. Театърът рухна с оглушителен грохот и единствено металният скелет остана да стърчи гол и невредим — паяжина от алуминий, опъната над огнен пъкъл. В центъра й се извисяваше Колвеник. Успях да зърна лицето на Марина. Беше жива.
Тогава направих единственото, което можеше да я спаси.
Извадих флакона и го показах на Колвеник. Той отдалечи Марина от себе си, приближавайки я към бездната. Чух виковете й. После Колвеник протегна разтворената си лапа към празното пространство. Значението на този жест беше ясно. Пред мен като мост се простираше една греда. Пристъпих към нея.
—
Оскар, недей! — извика Марина умолително.
Без да откъсвам очи от тесния мост, тръгнах по него. Усещах как подметките на обувките ми се разпадат с всяка крачка. Задушливият вихър, който се издигаше от огъня, бушуваше около мен. Напредвах стъпка по стъпка, приковал поглед към моста, досущ като еквилибрист. В самия край погледнах напред и видях една обзета от ужас
Марина. Беше сама! Когато изтичах да я прегърна, Колвеник изникна иззад нея.
Сграбчи я отново и я надвеси над бездната. Извадих флакона и направих същото, за да

му покажа, че ще го хвърля в пламъците, ако не я освободи от хватката си. Спомних си думите на Ева Иринова: „Ще убие и двама ви…“ Това ме накара да отворя флакона и да излея няколко капки в пропастта. Колвеник блъсна Марина върху една бронзова статуя и се втурна към мен. Отскочих, за да го избегна, и флаконът се изплъзна от пръстите ми.
От контакта с горещия метал серумът започна да се изпарява. Лапата на
Колвеник успя да хване флакона, когато в него бяха останали само няколко капки.
Колвеник сключи металния си юмрук около него и го строши на парчета. Няколко изумруденозелени капки се стекоха между пръстите му. Пламъците озариха лицето му
— клокочещ кладенец от неудържима омраза и ярост. Тогава той тръгна към нас.
Марина сграбчи ръцете ми и ги стисна с всички сили. Затвори очи и аз сторих същото.
Почувствах съвсем наблизо смрадта на гнилоч, която излъчваше Колвеник, и се приготвих за предстоящия удар.
Първият изстрел прекоси пламъците със свистене. Отворих очи и видях силуета на Ева Иринова, която с револвер в ръка вървеше към нас по същия път, по който бях минал аз. Една роза от черна кръв цъфна на гърдите на Колвеник. Следващият изстрел, изпратен по-отблизо, разкъса една от ръцете му. Третият го улучи в рамото. Дръпнах
Марина настрани. Колвеник се обърна към Ева, като се олюляваше. Дамата в черно напредваше бавно. Оръжието й бе безмилостно насочено към него. Чух Колвеник да стене. Четвъртият изстрел отвори дупка в стомаха му. Петият и последен нарисува черен знак между очите му. Миг по-късно той рухна на колене. Ева Иринова пусна пистолета и изтича при него.
Взе го в обятията си и го залюля. Очите на двамата се срещнаха отново и аз видях как тя, разплакана, замилва това чудовищно лице.
—
Отведи приятелката си оттук — каза ми Ева, без да ме погледне.
Кимнах и поведох Марина по моста към корниза на сградата. Оттам успяхме да стигнем до покрива на пристройката, на безопасно разстояние от огъня. Обърнахме се, преди напълно да ги изгубим от поглед. Черната дама държеше в прегръдките си
Михаил Колвеник. Силуетите им се очертаваха сред пламъците, докато огънят не ги обгърна изцяло. Стори ми се, че видях как вятърът разпръсна пепелта им и тя се рееше над Барселона, докато утрото не я отнесе завинаги.
На следващия ден вестниците писаха за най-големия пожар в историята на града и за миналото на Големия кралски театър, отбелязвайки, че с неговото заличаване си отиват и последните следи от една изгубена Барселона. Водите на пристанището бяха покрити със слой от пепел, която продължи да вали над града чак до здрач.
Фотографии, заснети от хълма Монжуик, показваха една достойна за перото на Данте пъклена клада, която се издигаше към небесата. Трагедията доби нов облик, когато полицията разкри подозренията си, че сградата е била обитавана от бездомници и че някои от тях са загинали сред отломките. Самоличността на двете овъглени тела, намерени прегърнати на върха на купола, не бе установена. Както бе предрекла Ева
Иринова, истината остана неразкрита.
Нито един вестник не спомена старата история на Ева Иринова и Михаил
Колвеник. Никой вече не се интересуваше от това. Спомням си как онази сутрин стояхме с Марина пред един от павилионите на Лас Рамблас. Първата страница на „Ла
Вангуардия“ бе изцяло заета от статия с гръмкото заглавие:
БАРСЕЛОНА ГОРИ!

Любопитни минувачи и ранобудници бързаха да си купят първото издание, чудейки се кой ли е покрил небето със сребърна глазура. Ние бавно поехме към Пласа
Каталуня, докато частици пепел продължаваха да валят край нас като мъртви снежинки.
25.
В дните, които последваха опожаряването на Големия кралски театър, студена вълна се спусна над Барселона. За пръв път от много години насам пелена от сняг покри града от пристанището до върха на Тибидабо. Марина и аз прекарвахме заедно с
Жерман една Коледа, изпълнена с мълчание и неуловими погледи. Марина почти не отваряше дума за случилото се; започна да ми прави впечатление, че тя избягваше моята компания и предпочиташе да се затвори в стаята си и да пише. Аз убивах времето, като разигравах с баща й безкрайни партии шах в голямата стая край камината. Гледах как навън вали сняг и чаках подходящия момент да остана насаме с
Марина. Този момент обаче все не идваше.
Жерман се правеше, че не забелязва какво става, и все гледаше да завърже някакъв разговор, за да ме ободри.
—
Марина казва, че искате да станете архитект, Оскар.
Аз кимах, макар че вече не знаех какво искам в действителност. Нощем будувах, подреждайки отново частите на историята, която бяхме преживели. Опитвах се да прогоня от паметта си призраците на Колвеник и Ева Иринова. Неведнъж ми минаваше през ум мисълта да посетя стария доктор Шели, за да му разкажа случилото се. Но не ми достигаше смелост да се изправя пред него и да му опиша как пред очите ми бе загинала жената, която бе отгледал като своя дъщеря, и как бе изгорял най-добрият му приятел.
В последния ден от годината фонтанът в градината замръзна. Боях се, че моите дни с Марина отиват към своя край. Скоро щеше да се наложи да се върна в интерната.
Прекарахме навечерието на Нова година на свещи, заслушани в далечните камбани на църквата на Пласа Сариа. Навън все така валеше сняг и ми се стори, че звездите са паднали от небето без предупреждение. В полунощ вдигнахме наздравица с половин уста. Потърсих погледа на Марина, но лицето й се скри в сумрака. През нощта се опитах да анализирам какво бях казал или направил, за да заслужа подобно отношение.
Усещах присъствието на Марина в съседната стая. Представях си я как лежи будна като някакъв остров, който течението отнася все по-далече. Почуках на стената с кокалчетата на пръстите си. Напразно — нямаше отговор.
Опаковах вещите си и написах една бележка. В нея се сбогувах с Жерман и
Марина и им благодарях за гостоприемството. Нещо необяснимо се бе прекършило и чувствах, че съм станал излишен. На разсъмване оставих бележката върху кухненската маса и поех към интерната. Докато се отдалечавах от дома, изпитах усещането, че
Марина ме наблюдава от прозореца си. Помахах с ръка, надявайки се, че тя ме вижда.
Стъпките ми оставиха диря в снега, покрил пустите улици.
До завръщането на останалите ученици оставаха още няколко дни. Стаите на четвъртия етаж представляваха самотни лагуни. Докато разопаковах багажа си, падре
Сеги ме навести. Поздравих го с половинчата вежливост и продължих да подреждам дрехите си.

—
Чуден народ са това швейцарците — рече той. — Докато другите хора крият своите грехове, те увиват техните в сребърна хартия, добавят им ликьор и панделка и ги продават скъпо и прескъпо. Префектът ми изпрати една грамадна кутия бонбони от
Цюрих, а тук няма никой, с когото да си я разделя. Някой ще трябва да ме подпомогне, преди доня Паула да ги е открила…
—
Разчитайте на мен — вяло обещах аз.
Сеги отиде до прозореца и се загледа към града, който се простираше под нас като някакъв мираж. После се обърна и ме погледна така, сякаш можеше да прочете мислите ми.
—
Веднъж един добър приятел ми каза, че проблемите са като хлебарките — подхвана той с онзи шеговит тон, който използваше, когато искаше да каже нещо сериозно. — Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат.
—
Мъдър трябва да е бил приятелят ви — рекох.
—
Не — отвърна Сеги. — Но беше добър човек. Честита нова година, Оскар.
—
Честита нова година, падре.
През онези няколко дни, които оставаха до началото на учебните занятия, почти не излизах от стаята си. Опитвах се да чета, но думите сякаш бягаха от страниците. С часове висях на прозореца и гледах голямата къща на Жерман и Марина в далечината.
Хиляди пъти мислех да се върна там и неведнъж отивах чак до началото на уличката, която водеше към тяхната ограда. Грамофонът на Жерман вече не се чуваше сред дърветата, само вятърът стенеше в голите клони. Нощем отново преживявах случките от последните седмици и накрая се унасях изтощен в трескав и потискащ сън, който не ми носеше отдих.
Започнахме училище след една седмица. Това бяха оловносиви дни със запотени прозорци и радиатори, които капеха в сумрака. Предишните ми другари и тяхната весела глъчка сега ми изглеждаха чужди. Бъбреха за подаръци, празненства и спомени, които не можех и не исках да споделя. Словата на учителите ми минаваха покрай ушите ми. Не ми беше ясно какво значение имат дълбокомислените разсъждения на
Хюм или как биха могли да ми помогнат уравненията с производни, за да върна часовника назад и да променя съдбата на Михаил Колвеник и Ева Иринова. Или моята собствена съдба.
От спомена за Марина и за ужасяващите събития, които бяхме преживели заедно, не можех ни да мисля, ни да ям, ни да поддържам свързан разговор. Тя беше единственият човек, с когото можех да споделя мъката си, и нуждата от нейното присъствие стана толкова силна, че чак ми причиняваше физическо страдание. То ме изгаряше отвътре; нищо и никой не бе в състояние да ми донесе облекчение. Превърнах се в сив силует, който бродеше из коридорите. Сянката ми се сливаше със стените.
Дните се ронеха един след друг като мъртви листа. Все чаках да получа известие от
Марина, някакъв знак, че желае да ме види отново; някакъв обикновен предлог да изтичам при нея и да наруша дистанцията, която ни разделяше и която сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден. Ала този знак така и не дойде. Пропилявах времето, като обикалях местата, които бях посещавал заедно с Марина. Седях по пейките на
Пласа Сариа в очакване да я видя…
В края на януари падре Сеги ме повика в кабинета си. Със сериозно изражение и проницателен поглед ме попита какво става с мен.
—
Не зная — отвърнах.
—
Ако поговорим за това, може би ще успеем да изясним какъв е проблемът — предложи Сети.

—
Не мисля — казах аз така рязко, че веднага се разкаях за тона си.
—
На Коледа прекара една седмица извън интерната. Мога ли да попитам къде беше?
—
Със семейството си.
Сянка помрачи погледа на моя наставник.
—
Ако смяташ да ме лъжеш, няма смисъл да продължаваме този разговор,
Оскар.
—
Това е самата истина — рекох, — бях с моето семейство…
Февруари докара слънцето със себе си. Зимната светлина стопи покривалото от лед и скреж, което бе маскирало града. Това ми вдъхна бодрост и кураж и една събота отидох до дома на Марина. Оградата бе заключена с верига. Отвъд дърветата старото имение изглеждаше по-пусто от когато и да било. За миг ми се стори, че съм полудял.
Нима всичко беше плод на въображението ми? Обитателите на това призрачно жилище, историята на Колвеник и на дамата в черно, инспектор Флориан, Луис Кларет, възкресените създания… действащи лица, които черната ръка на съдбата бе свалила от сцената едно по едно… Дали не бях сънувал Марина и нейния вълшебен плаж?
„Спомняме си само онова, което никога не се е случило…“
Същата нощ се събудих с викове, облян в студена пот и без да зная къде се намирам. Насън се бях върнал в тунелите на Колвеник. Вървях след Марина, но не можех да я стигна, докато не я намерих покрита с мантия от черни пеперуди; ала когато отлетяха, след тях остана само празно пространство. Студ. Необяснима загадка.
Демонът разрушител, който преследваше Колвеник. Нищото отвъд окончателния мрак.
Когато падре Сеги и моят другар Хота Ефе дотичаха в стаята ми, разбудени от виковете ми, бяха ми нужни няколко секунди, за да ги разпозная. Сеги ми премери пулса, докато Хота Ефе ме наблюдаваше с уплаха, убеден, че приятелят му напълно е изгубил разсъдъка си. Останаха да бдят край мен, докато не заспах отново.
На следващия ден, след цели два месеца, през които не бях видял Марина, реших да отида в къщата в Сариа. Нямаше да мръдна оттам, докато не получех някакво обяснение.
26.
Неделята се случи мъглива. Сенките на дърветата наподобяваха скелети със сухите си клони. Камбаните на църквата даваха такт на моите стъпки. Спрях се пред заключената ограда, която ми пречеше да вляза. По окапалата шума обаче се виждаха следи от гуми и аз се запитах дали Жерман не е изкарал отново стария си „Тъкър“ от гаража. Прескочих оградата като крадец и влязох в градината.
Голямата къща се издигаше пред мен, напълно притихнала; изглеждаше по- тъмна и пуста от когато и да било. Сред шубрака съгледах велосипеда на Марина, паднал на земята като някакво ранено животно. Веригата му беше ръждясала, а кормилото — проядено от влагата. Гледах тази картина и ми се струваше, че се намирам пред развалини, обитавани само от вехти мебели и недоловими отгласи.
—
Марина? — извиках аз.
Вятърът отнесе гласа ми. Заобиколих къщата и тръгнах към задната врата, която водеше към кухнята. Беше отворена. Празната маса бе покрита със слой от прах.
Отправих се към стаите. Тишина. Стигнах до големия салон с картините. Майката на

Марина ме гледаше от всички портрети, но за мен това бяха очите на Марина… В този миг чух някой да плаче зад гърба ми.
Жерман се беше свил в едно от креслата, неподвижен като статуя, само сълзите му се лееха неспирно. Никога не бях виждал мъж на неговата възраст да плаче така.
Кръвта ми изстина в жилите. Той не откъсваше поглед от портретите. Беше блед, измършавял. Изглеждаше остарял в сравнение с последния път когато го бях видял.
Носеше един от официалните костюми, които си спомнях, само че изпомачкан и замърсен. Запитах се колко ли дни бе прекарал така, сгушен в това кресло.
Коленичих пред него и докоснах ръката му.
—
Жерман…
Ръката му бе толкова студена, че се уплаших. Изведнъж художникът ме прегърна, треперейки като дете. Устата ми пресъхна. Прегърнах го на свой ред и го държах, докато ридаеше на рамото ми. Тогава ме обзе страх, че лекарите са му съобщили най-лошото, че надеждата от последните месеци е била попарена и го оставих да си излива душата, докато се чудех къде ли е Марина, защо не е тук при него…
В този миг възрастният човек вдигна поглед. Достатъчно бе да го погледна в очите, за да разбера истината. Проумях я с онази жестока яснота, с която се пробуждаме от сън. Беше като студен, отровен нож, който се забива в сърцето безнадеждно.
—
Къде е Марина? — попитах аз, като почти пелтечех.
Жерман не бе в състояние да произнесе нито дума. Не беше и нужно. Очите му ми казаха, че неговите посещения в болницата „Сан Пабло“ са били лъжливи. Разбрах, че докторът от Ла Пас никога не бе преглеждал художника. Разбрах, че радостта и надеждата на Жерман след завръщането от Мадрид не са били свързани с него. Марина ме бе заблуждавала от самото начало.
—
Болестта, която отнесе майка й… — промълви Жерман, — сега отнася и моята Марина, приятелю Оскар…
Усетих, че клепачите ми се затварят, натежали като плочи, и светът край мен бавно се разпадна. Жерман ме прегърна отново и там, в онази унила стая на голямата стара къща, аз плаках заедно с него като нещастен глупак, а в това време дъжд заваля над Барселона.
От таксито болницата „Сан Пабло“ ми се видя като цял град, увиснал от облаците, целият в заострени кули и невъзможни куполи. До мен мълчаливо пътуваше
Жерман, облечен в чист костюм. Аз държах един пакет, увит в най-лъскавата хартия за подаръци, която бях успял да намеря. Когато пристигнахме, лекарят, който се грижеше за Марина — някой си Дамиан Рохас, — ме измери с поглед от глава до пети и ми даде куп инструкции. Не бивало да изморявам Марина. Трябвало да се държа позитивно и оптимистично. Тя била тази, която се нуждаела от моята помощ, а не обратното. Целта на посещението ми не била да плача и да се вайкам, а да й помогна. Ако тези правила не били по силите ми, завърши докторът, по-добре хич да не съм се мяркал повторно там. Дамиан Рохас беше млад лекар и престилката му още лъхаше на книжно знание.
Говореше със строг и нетърпелив тон, изобщо не си направи труда да любезничи с мен.
При други обстоятелства щях да го взема за надут глупак, но нещо у него ми подсказваше, че той още не умееше да се изолира от страданията на пациентите си и че това рязко държане бе неговият начин да оцелее.
Качихме се на четвъртия етаж и тръгнахме по един сякаш безкраен коридор.
Миришеше на болница — онази характерна смесица от болест, дезинфектант и

освежител за въздух. И малкото смелост, която ми бе останала, мигом се изпари, щом стъпих с крак в това крило на сградата. Жерман пръв влезе в стаята. Помоли ме да изчакам отвън, докато той съобщи на Марина за посещението ми. Имаше чувството, че тя би предпочела да не я виждам на такова място.
—
Нека първо аз да поговоря с нея, Оскар…
И тъй, зачаках. Коридорът представляваше необятна галерия от врати и приглушени гласове. Лица, посърнали от скръб и загуба, безмълвно се разминаваха.
Повтарях си неспирно инструкциите на доктор Рохас. Бях дошъл тук, за да помогна.
Най-сетне Жерман се показа на вратата и ми кимна. Преглътнах с мъка и влязох. Той остана отвън.
Стаята бе един голям правоъгълник, в който светлината чезнеше, преди да стигне до пода. Под прозорците булевард „Гауди“ се губеше в безкрая. Кулите на храма
Саграда Фамилия разсичаха небето надве. В стаята имаше четири легла, разделени с корави завеси. През тях се виждаха силуетите на другите посетители, досущ като в китайски театър на сенките. Марина заемаше последното легло вдясно, до прозореца.
Най-трудното през първите няколко мига бе да издържа на погледа й. Бяха я подстригали късо като момче. Без дългата си коса Марина ми се видя някак гола, унизена. Прехапах си езика, за да спра сълзите, които напираха от душата ми.
—
Трябваше да ми я отрежат… — рече тя, отгатнала мислите ми. — Заради тестовете.
Забелязах по шията и по тила й белези, които бе мъчително дори само да гледаш.
Опитах се да се усмихна и й подадох пакета.
—
На мен ми харесва така — казах вместо поздрав.
Тя взе пакета и го остави в скута си. Приближих се и мълчаливо седнах до нея.
Марина взе ръката ми и силно я стисна. Беше отслабнала. Под бялата болнична нощница ребрата й се четяха. Имаше тъмни сенки под очите. Устните й се бяха превърнали в две сухи, тънки линии. Пепелявосивите й очи вече не блестяха. С несигурни движения отвори пакета и измъкна книгата, която беше вътре. Разлисти я и вдигна поглед към мен, заинтригувана.
—
Всичките страници са празни…
—
Засега — отвърнах аз. — Имаме една увлекателна история, която да разкажем, и аз ти осигурявам строителния материал.
Марина притисна книгата до гърдите си.
—
Как намираш Жерман? — попита тя.
—
Добре е — излъгах. — Изморен е, но иначе е добре.
—
Ами ти как си?
—
Кой, аз ли?
—
Не, аз. Тебе питам, кой друг?
—
Аз съм си добре.
—
Да бе, особено след конското на сержант Рохас…
Повдигнах вежди, сякаш нямах ни най-малка представа за какво говореше.
—
Липсваше ми — рече тя.
—
И ти на мен.
Думите ни сякаш останаха увиснали във въздуха. Дълго време само се гледахме мълчаливо. Видях как външното спокойствие на Марина започна да се пропуква.
—
Имаш пълното право да ме мразиш — каза тя накрая.
—
Да те мразя? Защо пък да те мразя?
—
Защото те излъгах — рече Марина. — Когато дойде да върнеш часовника на
Жерман, вече знаех, че съм болна. Бях егоистка, исках да имам приятел… и в един момент нещата май се объркаха.

Загледах се през прозореца.
—
Не, не те мразя.
Марина отново стисна ръката ми. После се надигна и ме прегърна.
—
Благодаря ти, задето си най-добрият приятел, когото някога съм имала — прошепна тя в ухото ми.
Дъхът ми секна. Идеше ми да побягна навън. Марина ме притискаше силно и аз мислено се помолих да не забележи, че плача. Доктор Рохас щеше да ми отреже квитанциите.
—
Доктор Рохас няма да се разстрои, ако ме мразиш само мъничко — рече тя тогава. — Това сигурно се отразява добре на белите кръвни телца или на нещо от тоя род.
—
Е, щом е така, ще те мразя мъничко.
—
Благодаря.
27.
През следващите седмици Жерман Блау се превърна в най-добрия ми приятел.
Щом свършех училище в пет и половина следобед, веднага изтичвах при възрастния художник. Отивахме с такси до болницата и прекарвахме вечерта с Марина, докато медицинските сестри не ни изхвърлеха оттам. При тези разходки от Сариа до булевард
„Гауди“ осъзнах, че зиме Барселона може да бъде най-тъжният град на света.
Историите на Жерман и неговите спомени постепенно станаха и мои.
По време на дългите чакания в унилите болнични коридори той ми разправи съкровени неща, които не бе споделял с никого освен със съпругата си. Разказа ми за годините, които бе прекарал край своя учител Салват, за брака си и за това, че бе преживял загубата на жена си единствено благодарение на компанията на Марина.
Сподели с мен съмненията и страховете си; животът го бе научил, че всичко, което смятаме за сигурно, е обикновена илюзия, и че има твърде много уроци, които не си струва да се учат. Аз също за пръв път разговарях свободно с него, говорех му за
Марина, за моите мечти на бъдещ архитект — и то в такъв момент, когато вече бях престанал да вярвам в бъдещето. Говорех му за самотата си, за това, че преди да ги срещна, все ме глождеше усещането, че някак случайно съм се залутал в този свят.
Споделих колко се боях, че ако ги изгубех, това усещане щеше да се завърне. Жерман ме слушаше с разбиране. Той знаеше, че моите слова са само опит да си изясня собствените си чувства, и ме оставяше да си изливам душата.
Пазя дълбоки спомени за Жерман Блау и за дните, които прекарахме заедно в неговия дом и в коридорите на болницата. И двамата знаехме, че единственото, което ни свързваше, бе Марина, и че при други обстоятелства никога не бихме разменили и една дума. Винаги съм мислел, че благодарение на него Марина бе станала такава, каквато бе, и не се съмнявам, че и малкото, което съм постигнал аз, го дължа на него в по-голяма степен, отколкото бих искал да призная. Пазя неговите съвети и думи, заключени на сигурно място в раклата на паметта ми; убеден съм, че някой ден ще ми послужат да намеря отговор на собствените си страхове и собствените си съмнения.
През онзи месец март валеше почти всеки ден. Марина описваше историята на
Колвеник и Ева Иринова в книгата, която й бях подарил, докато десетки лекари и асистенти влизаха и излизаха с все нови и нови тестове и анализи. Именно тогава си спомних обещанието, което веднъж бях дал на Марина във въздушната железница, и

запретнах ръкави, за да й построя катедрала. Нейната катедрала. От библиотеката на интерната си набавих една книга за катедралата в Шартр и се залових да нарисувам отделните части на модела, който смятах да конструирам. Най-напред ги изрязах от фин картон. След хиляди опити, които почти ме убедиха, че никога не бих могъл да проектирам дори най-проста телефонна кабина, поръчах на един дърводелец на улица
„Марженат“ да изреже елементите от тънки дървени плоскости.
—
Какво си се захванал да майсториш, момче? — питаше ме той заинтригуван.
— Радиатор ли?
—
Не, катедрала.
Марина следеше с любопитство как строях нейната малка катедрала на конзолата на прозореца. Понякога пускаше шеги, заради които не можех да мигна по цели нощи.
—
Не си ли даваш много зор, Оскар? — питаше тя. — Ще рече човек, че очакваш да умра още утре.
Моята катедрала скоро стана популярна сред останалите пациенти в стаята и техните посетители. Осемдесет и четиригодишната доня Кармен от Севиля, която заемаше страничното легло, току ми хвърляше скептични погледи. Характерът й бе толкова силен, че можеше да разбие цели армии, а задникът й бе с размерите на „Сеат“
600*. Командореше персонала, без да си поплюва. През живота си се бе подвизавала като черноборсаджийка, вариететна певица, танцьорка на фламенко, контрабандистка, готвачка, продавачка на монополизирани стоки и какво ли още не. Бе погребала двама съпрузи и три деца. Около двайсет души — внуци, племенници и други роднини — идваха да я видят и да й засвидетелстват почитта си. Тя ги поставяше на място, като им казваше да не я залъгват с бабини деветини — те били за глупаците. Все ми се струваше, че доня Кармен се бе родила в неподходящ век; ако беше живяла по времето на Наполеон, той нямаше да премине отвъд Пиренеите. Всички присъстващи — с изключение на нейния диабет — споделяхме това мнение.
[*
Модел, произвеждан от 1957 до 1973 г., важна част от икономическото развитие на следвоенна Испания.]
В другия край на стаята бе Исабел Льоренте — една дама с излъчване на манекенка, която говореше съвсем тихичко и сякаш бе излязла от някое модно списание отпреди войната. По цял ден се гримираше и си нагласяше перуката пред едно огледалце. От химиотерапията главата й бе гола като билярдна топка, но тя бе убедена, че никой не знае това. Научих, че била избрана за мис Барселона през 1934 г. и че на времето един от кметовете на града лудеел по нея. Вечно ни разправяше, че имала роман с един страхотен шпионин и той всеки момент щял да дойде да я избави от това ужасно място, в което я държали затворена. Доня Кармен всеки път подбелваше очи, щом чуеше тази история. Никой не посещаваше Исабел, а на нея й стигаше само да й кажеш колко е красива, за да се усмихва цяла седмица. Един четвъртък следобед в края на март отидохме в стаята и заварихме леглото й празно. Исабел Льоренте бе починала същата сутрин, без да даде време на своя кавалер да я избави.
Четвъртата пациентка в стаята бе Валерия Астор, момиченце на девет години, което дишаше благодарение на трахеотомия. Винаги ми се усмихваше, щом влезех в стаята. Майка й стоеше при нея през цялото позволено време, а когато трябваше да напусне помещението, спеше в коридорите. Всеки ден сякаш остаряваше с един месец.
Валерия винаги ме питаше дали моята приятелка е писателка и аз отговарях — да, и при това известна. Веднъж ме попита — никога няма да разбера защо — дали не съм полицай. Марина често й разказваше истории, които измисляше в момента. Валерия най-много обичаше истории за призраци, принцеси и локомотиви — в този порядък.
Доня Кармен слушаше тези приказки и се смееше от сърце. Майката на Валерия, чието

име все не мога да си спомня — отслабнала и непретенциозна до отчаяние жена — изплете един вълнен шал за Марина в знак на признателност.
Доктор Дамиан Рохас се отбиваше в стаята по няколко пъти на ден. С течение на времето той ми стана симпатичен. Открих, че преди години е бил възпитаник на моя интернат и че насмалко не е станал семинарист. Имаше ослепителна приятелка, която се казваше Лулу. Тя все ходеше с миниполи и с едни черни копринени чорапи, от които на човек му секваше дъхът. Лулу идваше да види доктора всяка събота и често се отбиваше при нас, за да ни поздрави и да попита дали онова говедо, гаджето й, се държи добре. Аз винаги се изчервявах като домат, щом тя ме заговореше. Марина все ме поднасяше, задето зяпах глупашки приятелката на доктор Рохас. Той и Лулу се ожениха през април. Когато лекарят се върна от краткия си меден месец в Менорка седмица по-късно, изглеждаше слаб като вейка. Сестрите се заливаха от смях, само като го погледнеха.
В продължение на няколко месеца това бе моят свят. Часовете в интерната бяха само интерлюдия, която минаваше покрай мен. Рохас проявяваше оптимизъм относно състоянието на Марина. Казваше, че тя е силна и млада и че лечението дава резултати.
Жерман и аз просто не знаехме как да му се отблагодарим. Подарявахме му пури, вратовръзки, книги, че даже и една писалка „Монблан“. Той протестираше и твърдеше, че просто си върши работата, но и двамата знаехме, че работеше повече часове от който и да е друг лекар от персонала.
В края на април Марина качи някой килограм и цветът й донякъде се възвърна.
Правехме малки разходки по коридора, а когато времето се позатопли, излизахме за кратко в двора на болницата. Тя все пишеше в книгата, която й бях подарил, въпреки че не ми даваше да прочета нито ред.
—
Докъде стигна? — питах я аз.
—
Ама че глупав въпрос.
—
Глупаците задават глупави въпроси. Умните им отговарят. Е, докъде стигна?
Никога не ми казваше. Долавях, че за нея бе от особено значение да опише историята, която бяхме преживели заедно. При една от нашите разходки в двора ми каза нещо, от което косата ми настръхна.
—
Обещай ми, че ако стане нещо с мен, ти ще довършиш историята.
—
Не, ти ще си я довършиш — отвърнах аз, — а освен това ще трябва да ми я посветиш.
Междувременно малката дървена катедрала растеше и макар доня Кармен да твърдеше, че й напомняла пещта за изгаряне на смет в Сан Адриан дел Бесос*, върхът на свода се очертаваше идеално. Жерман и аз започнахме да правим планове да заведем
Марина на екскурзия до любимото й място — онзи закътан плаж между Тоса и Сан
Фелиу де Гишолс, — веднага щом я изпишеха от болницата. Доктор Рохас, който винаги се придържаше към благоразумието, ни сочеше като приблизителна дата средата на май.
[*
Град, разположен в устието на р. Бесос между Барселона и Бадалона.]
През онези седмици научих, че човек може да живее, кажи-речи, само с надежди.
Доктор Рохас бе убеден, че Марина трябва да прекарва колкото се може повече време в разходки и леки упражнения на територията на болницата.
—
Добре ще й се отрази и да се понагласи малко — казваше той.
Откакто беше женен, Рохас бе станал експерт по женските въпроси, или поне така си мислеше той. Една събота ме прати да отида с неговата съпруга Лулу да купим

копринен халат за Марина. Това бе подарък от него и той го плати от собствения си джоб. Придружих Лулу до един магазин за бельо на Рамбла де Каталуня, до кино
„Александра“. Там продавачките я познаваха. Вървях след Лулу из целия магазин и я наблюдавах как преценява какви ли не находчиви модели дамско бельо, които разпалваха въображението. Това наистина бе много по-стимулиращо, отколкото да играеш шах.
—
Дали гаджето ти ще хареса това? — току ме питаше тя, облизвайки ярко начервените си устни.
Не й казах, че Марина не ми е гадже. Почувствах се горд, че някой би могъл да помисли, че имаме връзка. Пък и да купуваш дамско бельо с Лулу се оказа такова опияняващо преживяване, че можех само да кимам безмълвно като някой глупак.
Когато разказах това на Жерман, той се разсмя от сърце и ми призна, че и по негово мнение съпругата на доктора е извънредно опасна за здравето. За пръв път от месеци насам го чувах да се смее.
Една съботна сутрин, докато се приготвяхме да отидем в болницата, Жерман ме помоли да се кача в стаята на Марина и да се опитам да намеря едно шише с любимия й парфюм. Докато го търсех в чекмеджетата на скрина, открих на дъното сгънат Лист хартия. Отворих го и веднага познах нейния почерк. Бе писала за мен. Целият лист бе изпъстрен със зачеркнати пасажи. Бяха оцелели само следните редове:
Моят приятел Оскар е един от онези принцове без царство, които минават през света с надеждата, че някой ще ги целуне, за да се превърнат в жабоци. Той разбира всичко наопаки, затова го харесвам толкова. Хората, които си мислят, че разбират нещата правилно, действат наопаки; това най-добре може да го проумее някой леворък като мен. Оскар ме гледа и си мисли, че не забелязвам. Въобразява си, че ще се изпаря, ако ме докосне — и че ако не го стори, той ще се изпари. Поставил ме е на толкова висок пиедестал, че не знае как да се качи при мен. Мисли си, че моите устни са портата към рая, ала не знае, че те са отровени. А пък аз съм такава страхливка, че не му казвам това, за да не го изгубя. Преструвам се, че нищо не забелязвам и че наистина, ама наистина ще се изпаря…
Моят приятел Оскар е един от онези принцове, за които ще е най-добре да стоят далече от приказките и от принцесите, които живеят в тях. Не знае, че е синият принц, който трябва да целуне спящата красавица, за да я събуди от вечния й сън; но това е така, защото Оскар хабер си няма, че всички приказки са лъжи, макар че не всички лъжи са приказки. Принцовете не са сини, а спящите, ако ще и да са красиви, никога не се събуждат от съня си. Той е най-добрият приятел, когото някога съм имала, и ако някой ден случайно срещна Мерлин, ще му благодаря, задето го изпречи на пътя ми.
Прибрах листа и слязох долу при Жерман. Беше си сложил една специална малка вратовръзка и изглеждаше по-оживен от всякога. Усмихна ми се и аз му се усмихнах на свой ред. В този ден слънцето грееше ярко, докато пътувахме с таксито.
Барселона бе в празнични одежди, които омайваха и туристите, и тълпите; даже и те се спираха, за да й се полюбуват. Гледката обаче не бе в състояние да заличи тревогата, която онези редове бяха издълбали в ума ми. Беше първи май 1980 г.
28.
Пристигайки, заварихме леглото на Марина празно и без чаршафи. Нямаше и помен от нейните вещи и от дървената катедрала. Докато се обърна, Жерман вече бе

хукнал да търси доктор Рохас. Последвах го. Открихме го в кабинета му; изглеждаше така, сякаш не беше спал.
—
Получи рязко влошаване — каза ни той без заобикалки.
Обясни ни, че предната нощ, едва няколко часа след като сме си тръгнали,
Марина получила пристъп на дихателна недостатъчност и сърцето й спряло за трийсет и четири секунди. Реанимирали я и сега се намирала в отделението за интензивни грижи. Не била в съзнание, но състоянието й било стабилно и Рохас вярваше, че щяла да излезе от интензивното след по-малко от двайсет и четири часа, макар че не искаше да ни дава лъжливи надежди. Забелязах, че вещите на Марина, нейната книга, дървената катедрала и коприненият халат, който не бе успяла да сефтоса, стояха на лавицата в кабинета му.
—
Мога ли да видя дъщеря си? — попита Жерман.
Рохас лично ни придружи до интензивното отделение. Марина беше уловена в една мрежа от тръби и стоманени съоръжения, която изглеждаше по-чудовищна и по- реална от изобретенията на Михаил Колвеник. Лежеше като един най-обикновен къс месо в прегръдката на чудесии от месинг. В този миг съзрях истинското лице на демона, който бе измъчвал Колвеник, и проумях неговата лудост.
Спомням си, че Жерман избухна в плач и че аз напуснах това място, тласкан от неудържима сила. Тичах ли, тичах, останал без дъх, докато не се озовах на шумни улици, гъмжащи от безименни лица, чужди на моето страдание. Видях около себе си един свят, за който съдбата на Марина нямаше никакво значение; една вселена, в която нейният живот бе просто капка вода сред вълните. Тогава се сетих за едно-единствено място, където бих могъл да отида.
Старата сграда на Лас Рамблас все така тънеше в мрак. Доктор Шели отвори вратата, без да ме познае. Жилището бе заринато с боклуци и излъчваше неприятна миризма на вехто. Докторът се взираше в мен с безумен поглед. Придружих го до кабинета му и го настаних да седне до прозореца. Отсъствието на Мария се усещаше болезнено. Цялото високомерие и злонравие на доктора се бяха изпарили. Сега бе просто един нещастен старец, самотен и отчаян.
—
Отнесе я — каза той, — отнесе я със себе си…
Почтително го изчаках да се успокои. Най-сетне вдигна поглед и ме позна.
Попита ме какво искам и му го казах. Той ме изгледа внимателно.
—
Не е останал ни един флакон от серума на Михаил. Всичките бяха унищожени. Не мога да ти дам нещо, което нямам. Но даже и да го имах, щях да ти направя мечешка услуга. И ти щеше да допуснеш грешка, прилагайки го върху твоята приятелка. Същата грешка, която допусна и Михаил…
Тези думи минаха покрай мен. Ние имаме уши само за онова, което искаме да чуем, а аз исках да чуя друго. Шели издържа на погледа ми, без да мигне. Помислих си, че моето отчаяние му е познато и му навява плашещи спомени. За мое учудване осъзнах, че ако зависеше от мен, още същия миг щях да поема по пътя, избран от
Колвеник. Никога повече нямаше да го осъждам.
—
Територията на човешките същества е животът — каза докторът. — Смъртта не ни принадлежи.
Почувствах се ужасно уморен. Исках да се предам, ала не знаех на какво.
Обърнах се, за да си вървя. Преди да изляза, Шели ме повика отново.
—
Ти беше там, нали? — попита ме той.
Кимнах.
—
Мария умря в мир, докторе.

Очите му блестяха, плувнали в сълзи. Подаде ми ръка и аз я стиснах.
—
Благодаря.
Никога повече не го видях.
В края на същата седмица Марина дойде в съзнание и излезе от интензивното.
Настаниха я в една стая на втория етаж, която гледаше към квартал Орта. Беше сама.
Вече не пишеше в своята книга и едвам успяваше да се надигне, за да види почти завършената си катедрала на прозореца. Рохас поиска разрешение да проведе едни последни тестове. Жерман се съгласи. Той все още хранеше надежда. Когато Рохас ни съобщи резултатите в кабинета си, гласът му секна. След продължилата с месеци борба, докторът рухна пред фактите, докато Жерман го придържаше и го потупваше по раменете.
—
Нищо повече не мога да направя… Нищо повече… Простете ми… — стенеше
Дамиан Рохас.
Два дена по-късно отнесохме Марина обратно в Сариа. Лекарите вече не можеха да сторят нищо за нея. Сбогувахме се с доня Кармен, с Рохас и с Лулу, която се късаше от плач. Малката Валерия ме попита къде отнасяме моето гадже, прочутата писателка, и дали тя вече няма да й разказва приказки.
—
Вкъщи. Прибираме си я вкъщи.
Напуснах интерната един понеделник, без да предупредя и без да уведомя когото и да било къде отивам. Дори не ми мина през ум, че отсъствието ми ще се забележи. Малко ме беше грижа за това. Моето място беше до Марина. Настанихме я в нейната стая. Катедралата й, вече завършена, й правеше компания на перваза на прозореца. Това бе най-добрата сграда, която някога съм конструирал. Жерман и аз се редувахме да бдим над Марина двайсет и четири часа в денонощието. Рохас ни бе казал, че тя няма да страда, че просто ще угасне бавно като свещ на вятъра.
Марина никога не ми бе изглеждала толкова красива, както в онези последни дни в голямата къща в Сариа. Косата й бе поизраснала отново, още по-лъскава от преди, изпъстрена с бели нишки сребро. Дори и очите й блестяха по-силно. Аз почти не излизах от нейната стая. Исках да изживея всеки час и всяка минута, които ми оставаха с нея. Често прекарвахме цели часове прегърнати, без да говорим, без да се движим.
Една нощ — беше четвъртък — тя ме целуна по устните и ми прошепна на ухото, че ме обича и че каквото и да стане, ще ме обича вечно.
На следващата сутрин си отиде тихо, точно както бе предсказал Рохас. На развиделяване, с първите лъчи на зората, Марина стисна силно ръката ми, усмихна се на баща си и пламъкът в очите й угасна завинаги.
Предприехме последното пътуване с нея в стария „Тъкър“. Жерман шофираше мълчаливо, докато стигнахме до плажа, точно както преди месеци. Беше сияен ден и ми се искаше да вярвам, че морето, което Марина толкова обичаше, се е пременило в празнични одежди, за да я посрещне. Паркирахме сред дърветата и слязохме до брега, за да разпръснем праха й.
На връщане Жерман, който се бе прекършил вътрешно, ми призна, че няма сили да шофира до Барселона. Изоставихме неговия „Тъкър“ сред боровете. Едни рибари, които минаваха по шосето, се съгласиха да ни закарат до гарата. Когато пристигнахме

на Френската гара в Барселона, се навършваха седем дена от моето изчезване. Имах чувството, че са изминали седем години.
Сбогувах се с Жерман с прегръдка на перона. До ден-днешен не ми е известно накъде пое той и каква бе по-нататъшната му съдба. И двамата знаехме, че вече не бихме могли да се погледнем в очите, без да съзрем в тях Марина. Видях го как се отдалечи като един щрих, стопил се върху платното на времето. Малко след това един цивилен полицай ме разпозна и ме попита не се ли казвам Оскар Драй.
Епилог
Онази Барселона от моята младост вече не съществува. Нейните улици и нейната светлина са си отишли завинаги и живеят вече само в спомените. Петнайсет години по- късно се върнах в града и отново обиколих местата, които смятах, че са се изличили от паметта ми. Научих, че голямата къща в Сариа е била съборена. Улиците, ограждали я някога, сега са част от една автомагистрала, по която, както казват, се движи прогресът.
Старото гробище, предполагам, още си е там, изгубено в мъглата. Седнах на онази пейка на площада, на която толкова пъти бяхме седели с Марина. Съгледах в далечината силуета на някогашното ми училище, но не дръзнах да отида до него. Нещо ми подсказваше, че ако го сторех, младостта ми щеше да изчезне завинаги. С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи.
Преди години избягах, без сам да зная от какво. Мислех си, че ако избягам отвъд хоризонта, сенките от миналото ще се махнат от пътя ми. Мислех си, че ако се отдалеча достатъчно, гласовете в ума ми ще замлъкнат завинаги. Накрая се върнах на онзи таен плаж на Средиземно море. Постницата на Сант Елм, както винаги, се издигаше в далечината като бдителен страж. Намерих стария „Тъкър“ на моя приятел Жерман.
Колкото и да е чудно, той още си стои там, на своята последна спирка сред боровете.
Слязох на брега и седнах на пясъка, където преди години бях разпръснал праха на Марина. Небето пламна, озарено от същата светлина както в онзи ден, и аз ясно почувствах нейното присъствие. Разбрах, че повече не мога и не искам да бягам. Бях се прибрал у дома.
През последните дни на Марина й бях обещал, че ако тя не успее, аз ще завърша тази история вместо нея. Книгата с празни листа, която й бях подарил, ме съпътстваше през всички тия години. Нейните думи ще станат мои. Ала не зная дали ще мога да изпълня добре обещанието си. Понякога се съмнявам в паметта си и се чудя дали не съм способен да си спомням само онова, което никога не се е случило.
Марина, ти отнесе всички отговори със себе си.
__Издание:__
Карлос Руис Сафон. Марина
Испанска. Първо издание
Превод: Светла Христова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Оформление на корицата: Румен Хараламбиев
ИК „Изток-Запад“, 2010 г.
ISBN:
978-954-321-780-9

Формат: 16/60/90
Обем: 13 печатни коли
Дадена за печат: ноември 2010 г.
Излязла от печат: ноември 2010 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
Преводът е направен по изданието:
Carlos
Ruiz
Zafón
Marina