Има ли някой, на когото да не му е ясно? попита Уайнънд



Дата24.11.2017
Размер30.8 Kb.
ИРИОН посвещава този откъс от книгата „Изворът” на Айн Ранд на усилията на нашия сайт и сдружение да намерим спонсор за участието на нашия колега инж. Марин Мидилев за участието му в Международната научна конференция конференцията HUDEM’2008 в Египет, за да изнесе своя доклад, който има положителни рецензии и е приет в основната програма. Нашите усилия не се увенчаха с успех, но това не значи че ще се откажем да полагаме усилия за търсене на спонсори на наши талантливи учени и творци. Просто ще се наложи да намерим по-ефективен подход.


из „ИЗВОРЪТ”, АЙН РАНД

Първата кампания на „Банър” беше призив за благотворителност. Вестникът отпечата една до друга, на еднаква площ, две истории: едната за амбициозен млад учен, който гладува в таванската си стая, работейки над голямо изобретение; другата – за камериерка, любима на екзекутиран убиец, която очаква извънбрачното им дете. Първата статия беше илюстрирана с диаграми, а втората със снимка на момиче с увиснала уста, отчаяно изражение и раздърпани дрехи. „Банър” помоли читателите да помогната на двамата несретници. За младия учен се получиха девет долара и четиресет и пет цента, а за неомъжената бъдеща майка хиляда седемдесет и седем долара. Гейл Уайнънд свика целия екип. Сложи на масата вестника с двете статии и събраните пари.

– Има ли някой, на когото да не му е ясно? – попита Уайнънд.

Никой не отговори. Той каза:

– Сега вече всички знаете какъв вестник ще е „Банър”.

Издателите по онова време се гордееха, че налагат личния си отпечатък върху своите вестници. Гел Уайнънд предостави вестника, телом и духом, на тълпата. „Банър” заприлича на цирков афиш телом и на цирков спектакъл духом. Постави си точно такава цел – да смайва, да забавлява и да събира парите за билетите. Носеше отпечатъка не на един човек, а на милион души.

– Хората се различават по добродетелите си, ако имат такива, – казваше Гейл Уайнънд, обяснявайки своята политика, – но пороците им са еднакви. – и добавяше, гледайки събеседника си право в очите: – Служа на онова, което съществува в най-голямо количество. Аз представлявам мнозинството – и това със сигурност е добродетелно, нали?

Публиката търсеше престъпления, скандали и емоции. Гейл Уайнънд ги доставяше. Даваше на хората каквото искат, плюс оправданието, че са се поддали на желания, от които се срамуват. „Банър” пишеше за убийства, палежи, изнасилвания и корупция, гарнирани с подходящи изобличителни поучения. Подробностите се разказваха в три колони и се гарнираха с щипка поучение.

– Ако подтикваш хората да изпълняват благороден дълг, те се отегчават, – казваше Уайнънд. – ако ги подтикваш да задоволяват страстите си, те се срамуват. Но ако съчетаеш двете неща ... ти си ги спечелил.

Публикуваше разкази за пропаднали момичета, разводи на известни хора, приюти за безпризорни деца, квартали с червени фенери, благотворителни болници.

– Първо е сексът – казваше Уайнънд. – след това идват сълзите. Раздухай любопитството им, а после ги накарай да заплачат ... и си ги спечелил.

„Банър” поведе големи смели кръстоносни походи по теми, които не предизвикваха разделение. Изобличаваше политици точно преди да се изправят пред голямо съдебно жури; атакуваше монополите в името на угнетените; осмиваше богатите и преуспяващите в стила на онези, които не могат да бъдат нито едното, нито другото. Отделяше голямо внимание на висшето общество и представяше светските клюки с тънка насмешка. Така човекът от улицата биваше двойно удовлетворен: получаваше достъп в елитните салони, без да се налага да трие обувки на прага.

Допустимо бе „Банър” да изопачава истината и да пренебрегва добрия вкус и достоверността, но не и да подлага на изпитание умствените способности на своите читатели. Огромните заглавия, скандалните снимки и свръхопростеният текст атакуваха сетивата и проникваха в съзнанието на хората без да се налага междинен мисловен процес, като храна, прокарана направо до ректума, която няма нужда от смилане.

– Новина – казваше Гейл Уайнънд на екипа си – е онова, което предизвиква най-силна възбуда сред най-голям брой хора, което ги зашеметява. Колкото са по-зашеметени, толкова по-добре, важното е да са много.

Един ден доведе в кантората човек от улицата. Обикновен, нито добре облечен, нито дрипав, нито висок, нито нисък, нито с черна, нито с руса коса. Лицето му беше от онези, които човек не може да запомни, дори ако го гледа. Беше плашещо безличен, нямаше и белези на малоумен. Уайнънд го разведе из сградата, запозна го с всеки член на екипа и го пусна да си ходи. После събра екипа си и каза:

– Когато имате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек. Задачата ви е да пишете за него.

– Но господин Уайнънд – каза млад редактор, – човек не може да запомни лицето му.

– Именно – каза Уайнънд.








База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница