Човек в търсене на смисъл

28
Лагерникът преминава от първата към втората фаза, тази на относителна апатия, в която постига нещо като емоционална смърт.
Независимо от вече споменатите реакции новопристигналият лагерник се опитва да притъпи мъките и на други болезнени емоции. На първо място, безграничния копнеж по дома и семейството. Често чувството е така остро, че човек просто чезне от копнеж. Сетне идва отвращението от цялата заобикаляща го грозота, дори в нейните най-повърхностни форми.
Повечето лагерници получават униформи от парцали, в сравнение с които едно плашило би изглеждало елегантно. Между бараките в лагера се стеле плътна мръсотия и колкото повече човек се опитва да я изчисти, толкова повече затъва в нея. Любима практика е новопристигналият да се зачисли към работните групи по почистване на нужниците и канализацията. Когато при пренасянето им през неравни места част от изпражненията се плиснат по лицето на лагерника, както става обикновено, и той изрази погнуса или понечи да се избърше, само получава за наказание удар от някой капо. Така се ускорява умъртвяването на нормалните реакции.
Отначало лагерникът отклонява поглед при гледката на наказателния развод на друга група; за него е непоносимо да вижда другарите си да маршируват с часове нагоре-надолу из калта, направлявани с удари. След дни или седмици нещата се променят. Рано сутринта, още по тъмно, лагерникът застава пред портата с подразделението си, готов за преход. Чува писък и вижда как събарят другаря му с удар, издърпват го да се изправи и пак го тръшват – и защо? Защото е с треска, но е рапортувал в отделението за болни в неподходящо време. Наказват го за опита да се освободи от задълженията си не по правилника.
Но лагерникът, преминал във втората фаза на психологическите си реакции, вече не поглежда встрани. Чувствата му са притъпени и той наблюдава невъзмутим. Друг пример – той чака в отделението за болни с надежда да получи два дни лека работа в лагера поради контузии или може би отоци, или треска. Стои безчувствен, докато внасят дванадесетгодишно момче, принудено да стои мирно в снега с часове или да работи навън босо, защото за него в лагера няма обувки. Пръстите на краката му са измръзнали и дежурният лекар отскубва един по един черните гангренясали остатъци с пинсета. Отвращението, ужасът и съжалението са емоции, които наблюдателят вече не може да изпита истински. След няколко седмици в лагера страдащите, умиращите и мъртвите са станали за него толкова обичайна гледка, че повече не могат да го развълнуват.

29
* * *
Прекарах известно време в барака за болни от тиф, които вдигаха висока температура, често изпадаха в делириум и много от тях агонизираха. След като един от тях умря, без да се разстройвам емоционално, наблюдавах последвалата сцена, повтаряща се при всяка смърт. Един по един лагерниците се приближиха към още топлото тяло. Един грабна остатъците от картофена каша, друг реши, че дървените обувки на трупа са по-добри от неговите, и ги размени, трети направи същото с палтото на мъртвия, а един бе доволен, че си осигури една – представете си само – истинска връв.
Наблюдавах всичко това без интерес. Накрая помолих „санитаря“ да махне тялото. Заемайки се с това, той хвана трупа за краката, остави го да падне в тесния проход между двата реда дъски, служещи за легла на петдесетте болни от тиф, и го повлече по неравния пръстен под към вратата. Двете стъпала нагоре към изхода винаги представляваха проблем за нас, тъй като бяхме изтощени от постоянно недояждане. След няколко месеца престой в лагера не можехме да изкачим тези стъпала, всяко по 15 сантиметра високо, без да се хванем за касата на вратата и да се изтеглим.
Човекът с трупа наближи стъпалата. Уморено се повлече нагоре. Дойде ред на тялото – първо краката, после туловището и накрая със зловещо топуркане главата подскочи нагоре по двете стъпала.
Моето място бе в противоположния край на бараката, близо до един- ственото иззидано над пода малко прозорче. Докато стисках паница гореща супа със студени ръце и лакомо отпивах от нея, случайно погледнах през прозорчето. Току-що извлеченият труп бе втренчил в мен изцъклени очи.
Преди два часа бях говорил с този човек. Сега продължих да си сърбам супата.
Ако липсата на емоции не бе ме изненадало от гледна точка на професионалния ми интерес, не бих си спомнил сега тази случка, свързана за мен с толкова малко чувства.
* * *
Апатията, притъпяването на емоциите и чувството, че вече нищо не те засяга, са симптомите, които се появяват през втората фаза на психо- логическата реакция на лагерника и които в крайна сметка го правят нечувствителен към постоянните побои. Чрез тази нечувствителност лагерникът се обгражда с така необходимата му защитна черупка.
Побоите се стоварваха при най-малкото предизвикателство, а понякога без каквато и да е причина. Например хлябът се раздаваше на работното ни

30
място и трябваше да се строяваме, за да го получим. Веднъж човекът зад мен стоеше малко встрани и липсата на симетрия подразни есесовеца. Не знаех какво става в редицата зад мен, нито в ума на есесовеца, но изведнъж получих два остри удара по главата. Чак тогава забелязах до себе си пазача, който въртеше палката. В такъв момент най-много наранява не физическата болка (това се отнася както за възрастни, така и за деца), а душевната, предизвикана от неправдата, от неоснователността на всичко това.
Странно наистина, но един удар, който дори не попада в целта, може при определени обстоятелства да нарани повече от онзи, който улучва. Веднъж по време на снежна буря стоях на един железопътен насип. Въпреки времето нашата група трябваше да продължи работа. Работех усилено по ремонта на насипа с чакъл, тъй като това бе единственият начин да се стопля. Само за миг поспрях да си поема дъх и се подпрях на лопатата. За зла беда тъкмо тогава охраната се обърна и помисли, че клинча. Болката, която ми причини, не бе от обида или удар. Този пазач не сметна за нужно да каже каквото и да било, дори и ругатня, на дрипавата изтощена фигура пред него, навярно много смътно напомняща човешки силует. Наместо това той игриво грабна камък и ме замери. На мен това ми се стори начин да се привлече вниманието на животно, да се накара да работи домашно добиче, същество, което има толкова малко общо с теб, че дори не го наказваш.
Най-болезнената част от побоя е обидата, която нанася. По едно време трябваше да носим някакви дълги тежки греди по заледеното трасе. Ако някой се подхлъзнеше, заплашваше не само себе си, но и другите, с които носеше гредата. Мой стар приятел имаше вродено изкълчване на тазобедрената става. Той се радваше, че въпреки това е способен да работи, защото при подборите физически негодните почти със сигурност бяха изпращани на смърт. Той куцаше по линията с една особено тежка греда, готов всеки момент да падне и да повлече и другите. Тъй като не носех греда, скочих да му помогна, без да спра да мисля. Незабавно получих удар в гърба, грубо порицание и нареждане да се върна на мястото си. Няколко минути преди това същият пазач, който ме удари, ни бе казал пренебрежително, че ние, „свинете“, нямаме чувство за другарство.
При друг случай, в една гора, при температура минус 16 градуса започнахме да копаем здраво замръзналия горен слой земя, за да полагаме водопровод. По това време вече бях много отслабнал физически. Появи се един надзирател с дебели червени бузи. Лицето му определено ми напомняше свинска зурла. Забелязах хубавите му топли ръкавици, които пазеха ръцете му от острия студ. Известно време той ме гледа мълчаливо.
Чувствах как бедата се надига, тъй като пред мен лежеше купчина пръст, която показваше точно колко съм изкопал. И той започна:

31
– Откога те гледам, свиня такава! Почакай, ще те науча аз как се работи!
Ще ровиш земята със зъби – ще умреш като животно! Ще те ликвидирам за два дни! Никога през живота си не си похващал работа. Какъв беше, свиньо?
Бизнесмен ли?
Бях спрял да обръщам внимание. Но се налагаше да се отнеса сериозно към заплахата му да ме убие, затова се изправих и го погледнах право в очите.
– Бях лекар – специалист.
– Какво? Лекар? Обзалагам се, че си получавал купища пари от хората.
– Както се случи, повечето работа вършех без заплащане в клиники за бедни.
Но вече бях казал твърде много. Той се нахвърли върху мен и ме събори, крещейки като луд. Вече не помня какво викаше.
С тази безспорно тривиална история искам да покажа, че има моменти, когато негодуванието се надига дори у привидно закоравял лагерник – негодувание не от жестокостта и болката, а от обидата, свързана с тях. Онзи път кръвта нахлу в главата ми, защото трябваше да слушам как за живота ми съди човек, който няма понятие от него, човек, „който изглежда толкова вулгарен и брутален, че сестрата в поликлиничното отделение на моята болница нямаше да го допусне дори в чакалнята“. (Трябва да призная, че тази забележка, направена по-късно пред другите лагерници, ми донесе детинско облекчение.)
За щастие отговарящият за моята работна група капо ми бе задължен: бе започнал да ме харесва, тъй като изслушвах любовните истории и брачните му проблеми, с които ме засипваше по време на дългия преход до работното ни място. Преценката на характера му и психотерапевтичните ми съвети го бяха впечатлили. Благодарността му към мен вече носеше плодове.
Неколкократно бе запазвал за мен място до себе си в един от първите пет реда на отряда, който се състоеше от около 280 души. Тази услуга бе от значение. Строявахме се сутрин по тъмно и всеки се страхуваше да не закъснее и да се окаже в задните редове. Ако се търсеха хора за неприятна и омразна работа, старшият капо се появяваше и обикновено събираше необходимия брой от задните редове. Тези хора трябваше да поемат за друга, особено опасна работа под командата на непозната охрана. От време на време старшият капо избираше хора от първите пет реда само за да спипа онези, които се опитваха да хитруват. Всички протести и молби се усмиряваха с няколко добре прицелени юмрука и избраните жертви се подкарваха към сборния пункт с крясъци и удари.
Докато обаче моят капо изпитваше нужда да излива сърцето си, на мен това не можеше да ми се случи. Бе ми гарантирано почетно място до него.
Но това не бе единственото предимство. Както почти всеки лагерник и аз

32
страдах от отоци. Краката ми бяха така подути и кожата така опъната, че едва можех да превия коляно. За да паснат на подутите ми крака, обувките трябваше да останат развързани. Дори да имах чорапи, не би имало място за тях. Полуобутите ми крака винаги бяха мокри, а обувките ми – пълни със сняг. Това, разбира се, предизвикваше измръзване и пришки. Всяка стъпка ставаше истинско мъчение. При преходите ни през заснежените полета по краката ни се образуваха буци лед. Постоянно някой се подхлъзваше и тези зад него се спъваха отгоре му. Колоната спираше, но не за дълго. Някой от охраната се намесваше и пускаше в действие приклада на пушката си, за да накара хората да станат бързо. Колкото по-напред в колоната бе човек, толкова по-рядко бе принуден да спира и после да наваксва, тичайки с болните си крака. Бях много щастлив да бъда назначен за личен лекар на негово превъзходителство капо и да се движа равномерно в първия ред.
Като допълнително заплащане за службата ми можех да разчитам, че, докато супата се раздава по обед на работното ни място, когато ми дойде редът, той ще потопи черпака до дъното на баката и ще улови няколко зърна.
Този капо, бивш армейски офицер, дори се осмели да прошепне на надзирателя, с когото се бях карал, че ме знае като необикновено добър работник. Това не оправи нещата, но той все пак съумя да ми спаси живота
(един от многото пъти, когато трябваше да бъде спасяван). В деня след случката с надзирателя той ме пробута в друга работна група.
* * *
Имаше надзиратели, които ни съжаляваха и всячески се стараеха да облекчат положението ни, поне на строителната площадка. Но дори те не пропускаха да ни напомнят, че един обикновен работник върши неколко- кратно повече работа от нас, и то за по-кратко време. Все пак се съгласяваха, ако им се кажеше, че нормалният работник не живее с триста грама хляб
(теоретично, а в действителност често получавахме по-малко) и три четвърти литра постна супа на ден; че нормалният работник не живее в психическия стрес, който трябваше да понасяме, без новини от семействата ни – или изпратени в друг лагер, или веднага убити; че нормалният работник не бе под непрекъсната ежедневна и ежечасна заплаха от смърт. Веднъж дори си позволих да кажа на един благ надзирател: „Ако ти успееш да научиш от

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: