Човек в търсене на смисъл
Изтегляне 1.46 Mb. Pdf просмотр
|
| че трябва да съм благодарен, ако се отърва жив, и че повече не бива да очаквам от съдбата. Но какво да направя, когато в този ръкопис е работата на целия ми живот и трябва на всяка цена да го запазя. Разбираш ли?“ Да, той започваше да разбира. Ухили се бавно, първо със съжаление, после с нарастващо изумление, насмешка, подигравка и накрая измуча в отговор една дума, която неизменно присъстваше в речника на лагерниците: „Майната му!“ В този миг съзрях простата истина и сторих онова, което бележеше връхната точка в първата фаза на психологическата ми реакция – зачеркнах целия си предишен живот. Моите спътници, които стояха наоколо с бледи, изплашени лица и спореха безпомощно, изведнъж се раздвижиха. Отново чухме дрезгавите крясъци- заповеди. Подкараха ни с удари към преддверието на банята. Събрахме се около един есесовец, който чакаше всички да пристигнат. Сетне каза: „Давам ви две минути по часовник да свалите всичките си дрехи и да ги оставите на пода до вас. Можете да вземете само обувките си, колана или презрамките и евентуално вързоп. Започвам да броя!“ Хората смъкваха дрехите си с невъобразима бързина. Колкото по-малко време оставаше, толкова по-нервни ставаха те и несръчно дърпаха бельото си, коланите и връзките за обувки. Тогава за пръв път чухме звуците на бичуване – кожени каиши плющяха по голите тела. След това ни подкараха в друга стая, където ни обръснаха: бяха остригани не само главите ни, но по цялото ни тяло не остана нито косъм. Следваха душовете, където отново ни строиха. Едва се разпознавахме, но някои отбелязаха с голямо облекчение, че от тръбите капе истинска вода. Докато чакахме ред за душ, си дадохме сметка за голотата си; наистина вече нямахме нищо освен голите си тела – при това обръснати; всичко, което притежавахме, бе буквално нашето голо съществуване. Какво друго ни оставаше като материална връзка с предишния живот? За мен това бяха очилата и коланът, който впоследствие размених за парче хляб. На собствениците на вързопи предстоеше ново вълнение. Вечерта старшият лагерник, отговарящ за нашата барака, ни приветства с реч, в която 25 тържествено обеща, че ще обеси лично „на онази греда“ – той я посочи – всеки, който е скрил пари или скъпоценни камъни във вързопа си. С гордост обясни, че лагерните закони го овластяват да стори това в качеството му на старши обитател. Що се отнася до обувките ни, нещата не стояха така просто. Макар да ни се полагаше да ги задържим, онези, които имаха по-приличен чифт, в крайна сметка бяха принудени да го заменят за обувки, които не им ставаха. В истинска беда се оказаха онези, които послушаха привидно добронамерения съвет на старите лагерници (даден в преддверието) и отрязаха високите си ботуши, намазвайки изрязаните краища със сапун, за да прикрият саботажа. Есесовците сякаш само това и чакаха. Всички заподозрени в това престъпление трябваше да отидат в малкото странично помещение. Скоро отново чухме плющенето на каишите и писъците на изтезаваните. Този път това продължи доста дълго. Така илюзиите, които някои измежду нас още таяха, бяха Унищожени една по една и тогава съвсем неочаквано повечето от нас бяха обзети от мрачно чувство за хумор. Знаехме, че няма какво повече да губим освен абсурдно голия си живот. Когато от душовете протече вода, всички се опитахме да се шегуваме както със себе си, така и един с друг. В крайна сметка течеше истинска вода! Наред със странното чувство за хумор ни обхвана и друго чувство – любопитство. И преди съм изпитвал този вид любопитство – като основна реакция на определени необичайни обстоятелства. Когато веднъж животът ми беше застрашен от произшествие при катерене, в критичния момент имах само едно усещане – любопитство, дали ще се измъкна жив, или с фрактура на черепа и други контузии. Дори в Освиенцим преобладаваше студено любопитство, някак си отдалечаващо съзнанието от обкръжаващата реалност, на която започвахме да гледаме с известна обективност. По онова време възпитавахме това състояние на съзнанието като защитен механизъм. Интересуваше ни какво предстои да се случи. Какви например ще са последиците от стоенето ни на открито в студа на късната есен, голи и мокри след банята. През следващите няколко дни любопитството ни прерасна в изненада от това, че не настинахме. Много подобни изненади очакваха новодошлите. Медиците измежду нас най-напред научиха, че „Учебниците лъжат!“. Някъде е казано, че човек не може да живее, без да спи определен брой часове. Напълно погрешно! Бях убеден, че има някои неща, които не мога да правя: не мога да спя без това или не мога да понасям това или онова. Първата нощ в Освиенцим спахме на редици нарове. На всяка редица (дълга около два – два и половина метра) спаха по девет души направо на дъските, като делиха общо две одеяла. 26 Разбира се, можехме да спим само настрана, притиснати и сгушени един в друг, което в острия студ си имаше добрите страни. Въпреки забраната някои използваха обувките си за възглавница, макар и целите в кал. В противен случай трябваше почти да си изкълчиш ръката, за да подпреш глава на нея. И все пак сънят дойде и ни донесе няколко часа забрава и облекчение от болките. Ще спомена няколко изненадващи примера за това, колко много можем да понесем: невъзможно ни бе да си мием зъбите и въпреки острата витаминна недостатъчност венците ни бяха по-здрави от всякога. По половин година трябваше да носим едни и същи ризи, докато загубеха всякаква прилика с човешки дрехи. Когато замръзнеха тръбите, дни наред не можехме да се мием дори отчасти и все пак охлузванията и драскотините по ръцете ни, замърсени с пръст при работата, не гноясваха, освен ако нямахме измръзвания. Или например човек с лек сън, свикнал да се буди от най- слабия шум в съседната стая, сега спеше здраво, притиснат до съседа си, хъркащ гръмко право в ухото му. Ако сега някой ни попита доколко е вярно съждението на Достоевски, което просто определя човека като същество, способно да свикне с всичко, бихме отговорили: „Да, човек може да свикне с всичко, само не ни питайте как.“ Но нашите психологически изследвания, пък и ние самите не бяхме стигнали още дотам. Все още бяхме в първата фаза на нашата психологическа реакция. Почти всеки таеше мисълта за самоубийство, макар и за кратко. Тя бе родена от безизходността на положението, от постоянната заплаха от смърт, надвиснала над нас ежедневно и ежечасно, и от близостта на чуждата смърт. Поради лични убеждения, които ще спомена по-късно, твърдо си обещах още първата вечер в лагера, че няма „да се хвърля върху жиците“. С тази фраза в лагера се описваше най-разпространеният метод за самоубийство – докосване до заредената с електричество бодлива тел. За мен не бе непосилно да взема това решение. Не си струваше да се самоубиваш, тъй като, погледнато обективно, шансовете на средния лагерник да оживее бяха нищожни. Той нямаше никакво основание да очаква, че ще е сред малкия процент оцелели след всички пресявания. През първата фаза на шока лагерникът в Освиенцим не се боеше от смъртта. След първите няколко дни дори газовите камери не бяха ужасни за него – в крайна сметка те му спестяваха усилието да се самоубие. По-късно приятели са ми казвали, че не съм бил между онези, които са били силно депресирани от шока на постъпването. Аз само се усмихнах, и то съвсем искрено, когато на сутринта след първата нощ в Освиенцим се случи следното: Въпреки строгите заповеди да не напускаме „блоковете“ си мой колега, дошъл в Освиенцим преди няколко седмици, се промъкна в нашата 27 барака. Искаше да ни успокои и да ни каже някои неща. Бе така отслабнал, че първо не го познахме. Демонстрирайки добро настроение и непукизъм, той ни даде няколко бързи съвета: „Не се страхувайте! Не се плашете от Изтегляне 1.46 Mb. Сподели с приятели:
|