Денят на Covid 19

Събуждам се в шест. Включвам радиото. Изслушвам внимателно последните новини за разпространението на Covid 19. Ясно, настъпва НОЩ  /Националния оперативен щаб/, затяга мерките за ограничаване на заразата. Накрая говорителят призовава: „Пазете себе си и другите. Бъдете отговорни! Останете си вкъщи!”

Вкъщи съм. Още съм в леглото. Преброявам дните, в които не съм общувал нормално с близки и приятели. Получават се няколко ужасно дълги седмици. Със съседите се разминавам на безопасна дистанция, познатите си поздравявам отдалече без да спирам. Тъжно ми е.

Време е да стана и пресека овладяващата ме депресия. Отивам в банята за препоръчителните в условията на пандемия процедури. Установявам, че сапунът и спиртът са на привършване. Останала ми е една годна маска и с нея - последната възможност да използвам времевия коридор за пазаруване от 8:30 до 10:30. Тази мисъл ми напомня, че предстоят плащания на вода и електричество, телефон и интернет, телевизия… Под топлата струя на душа съм особено старателен. Къпя се като втривам многократно шампоан върху всеки квадратен милиметър от кожата. Още веднъж, допълнително, насапунисвам длани и ги търкам ожесточено в продължение на минимум 20 секунди. Загърнат в халата дезинфекцирам всички части на тялото, които ще останат открити след обличане. Подменям използваните кърпи с изпрани и горещо изгладени. Обличам се. Часът е 7:30.

В правоъгълната рамка на кухненския прозорец присветва с фарове самотна кола, намига ми с левия  мигач и поема нанякъде по пустата улица. Не мога да различа дали мъж или жена, с нахлупена гугла и шал до очите, разхожда кучето си. Две гугутки кацат на безлюдната детска площадка и влюбено допират главите си. В контраст с напъпилото зелено на листата клоните на брезите белеят, поклащат се от вятъра и, сякаш с грациозни поклони, ме канят: „Ела, излез! Пролет е!”

Оставам вкъщи. Докато зареждам кафеварката се сещам, че от снощи газовата бутилка е празна. Какво има по рафтовете зад вратата на хладилника ми е известно от няколко дни. Почесвам се дълбокомислено по тила и вадя остарелия си портфейл. Ревизията на съдържанието му предизвиква ускорен пулс, който нормализирам донякъде с едри глътки студена вода направо от крана.

Тръгвам към хола с трипластова кърпичка, напоена с антисептик. Така правя при влизане и излизане от асансьори, когато се хващам за парапети, при натискане на копчета и докосване на повърхности навън, въпреки че съм с ръкавици. Убедено считам, че съм направил принос към вече утвърдените методики за ефективна защита от корона вируса. Разгръщам кърпичката, обвивам с нея дръжката на бравата и завъртам надолу с два пръста. От огледалното стъкло на холната врата ме поглежда иронично усмихната собствената ми физиономия: „Нямаш симптоми на заразен с вируса, но параноята май те е хванала.” Оглеждам се притеснено, но се сещам, че точно в този момент няма кой да ме види. В същата секунда ме сепва сухо щракане в кутията на големия стенен часовник, нещо там се раздвижва, почва да свисти и над главата ми се разнася девет пъти: „Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку!…” Нехайно пъхам кърпичката в джоба си и забравям да дезинфекцирам дистанционното.

Черният екран на телевизора светва. Тъкмо обобщават данни за броя на заразените днес, общият им брой досега, от кои градове са, колко са починалите и какви придружаващи заболявания са имали. Сменям канала – тук говорят за брой карантинирани и интубирани. Казват и колко са излекуваните от вируса у нас. После прескачат до Ню Йорк и броят пораженията там. Предаванията се нижат неусетно едно след друго. Пак сменям канала. Върви репортаж за усилията на медицински екип да спаси от смърт млада жена, покосена от невярната болест. Когато репортажът свършва забелязвам, че съм разнищил с нокът плата от подлакътника на фотьойла. Укротявам пръстите и на двете си ръце в джобовете на панталона и се задълбочавам в разсъжденията на мъж, който обяснява как принудителната изолацията влияе на психичното ни здраве и защо отчитат все повече случаи на домашно насилие. Това, което чувам никак не ми харесва. Превъртам, ей така, от скука, още веднъж каналите. Вниманието ми прескача от диаграма за увеличаващите се уволнения и безработицата по света до прогнози за неизбежна икономическа рецесия и съвети как да се подготвим за нея, докато сме в къщи. Но вече е обяд, силите ми са изсмукани от усилията да асимилирам водовъртежния поток  информация и съм на път да се удавя. Омаломощен съм и започвам пресекливо да похърквам. От екрана на телевизора ми акомпанират с някаква токата в ре минор, докато чакат последното изявление на Световната здравна организация за вируса.

След обяд се потапям в безбрежието на интернет. Осведомявам се с колко броя легла, маски, защитни облекла, шлемове, гелове и други противовирусни средства разполагат отделните административни области. От една карта разбрах как Covid 19 се разпространява по света и кои са все още незасегнатите страни. На друго място - какви грешки са допуснати в Италия и Испания и колко опасни са фалшивите новини за вируса. Запознавам се и с няколко математически модела, които обясняват как вирусите от типа корона се разпространяват, какви са особеностите на завладелият ни SARS-COV-2 и кога ще настъпи пикът на заболяването. Не забравям за профила си във Фейсбук и мненията там по тази толкова актуална тема.

Пак се връщам при телевизора. Гледам редовния брифинг на НОЩ от Министерския съвет. В телефонни разговори после обсъждам подробно няколко теории, споря с опонентите си доколко те са конспиративни, кога да очакваме отмяна на извънредното положение и какво ни очаква след това.

Вероятно нямаше да забележа, че отдавна се е мръкнало, ако часовникът не се беше обадил пак. Този път не броих кукането му, но по тъмните прозорци на отсрещните жилища разбрах, че е време за сън. Изгасих лампата и се пъхнах в леглото. Дали беше от обедната дрямка или пълнолунието не знам, но сънят изобщо не ме споходи.

Реших да приложа изпитания метод за заспиване с броене на овце. Но кой знае защо ми хрумна овцете да са български. Броя, броя, броя и… свършиха българските овце, а аз съм буден. Обръщам на кози – същата работа! Тогава се сетих, че преди години май ги изпотръшка някакъв микроб, може да е бил и от вида на вирусите. И като се поразходих в близкото минало установих, че от подобно невидимо нещо пострадаха прасета, крави, птици, на няколко пъти и хора.

И тогава ме осени блестяща идея – за да заспя ще броя вируси!

Един вирус, два вируса, три вируса… сто петдесет три вируса. Унасям се. Двеста и дванадесет вируса, двеста и тринайсет вируса… заспивам. Спя. Сънувам Хамлет и той ме пита: „Ще се събудиш ли утре или няма да се събудиш?”

Въпросът ми дойде като изстрел от упор. Скачам като от трамплин и нервно започвам да ходя по леглото. Ушите ми пищят, в слепоочията ми бият камбани. Дошла изневиделица суха кашлица ме оставя почти без дъх. Тялото ми гори, сякаш менгеме стяга гърдите ми. Сънят вече го няма, но въпросът остава. Спохожда ме на всяка крачка и виси като дамоклев меч над главата ми.

Ако не се събудя ще вляза в статистиката на утрешния брифинг. Ще съм поредно число от жертвите на вируса с придружаваща диагноза пенсионер. Ще го съобщят по всички телевизии и радиа. Пет секунди слава – безименно и посмъртно! И това е изход… Тази мисъл някак си стига до надбъбречната ми жлеза и тя нормализира производството на адреналин. Постепенно дишането ми се успокоява, кашлицата спира, потта на челото ми засъхва. Лягам. Намествам удобно глава на възглавницата. Напрегнатите ми мускули се отпускат. Наслаждавам се на облекчението.