Дидактически анализ на текста „Момченцето“ от Хелан Бъкли
Изтегляне 18.57 Kb.
|
|
Дидактически анализ на текста „Момченцето“ от Хелан Бъкли Раждайки се, всички ние пристигаме в един свят с установен ред, с правила и норми на поведение, възпитание дори понякога и на мислене. Но най-вече попадаме в свят, натоварен с очаквания към всички и към нас. Докато израстваме непрестанно сме вкарвани в граници, в стандарти, в определени ограничения. Много често отговорът на нашите протести е краткото и неясно „Така трябва!“ В началната си крехка възраст се опитваме да се съпротивляваме, изпитвайки до колко разтегливи са мерките на калъпа, в който сме поместени. Но една невидима сила в лицето на родители, роднини, а по-късно учители, обществото постоянно ни връща там, където „трябва“ да бъдем според нечии възгледи. Така след всеки опит сякаш прекършват упоритостта ни, сякаш се изморяваме и накрая спираме със съпротивлението. Това се случва на всеки от нас, случва се с всеки от нас. Един ден спираме да се борим срещу системата, срещу правилата, срещу ограниченията. Защото разбираме, че няма смисъл, осъзнаваме, че нищо не можем да променим. Така се случва и с момченцето от разказа на Бъкли. Един от основните проблеми в него е за ролята на училището и учителя в живота на учениците. Колко предопределяща може да бъде тя, колко важна и ценна е. Училището е място, където да се научиш да учиш, да получаваш, обработваш и ползваш информацията, която достига до теб. Училището е място, в което да тренираш да мислиш, да подлагаш на съмнение всичко в този свят, да спориш, да търсиш отговори, истини и да работиш с факти и примери. Училището е място, в което да се заявиш като личност – самостоятелна, индивидуална, различна от всички други личности в този свят. Вместо това в разказва, сме свидетели на това как училището убива способността за развитие у учениците, убива тяхното въображение и самостоятелност. Отблъсква ги като не им позволява да са различни. Самите учители много често поставят учениците под шаблони и се опитват да ги преобразят в нещо, което за тях самите да е полезно, а не да използват различността им и да я развият. Обикновено те самите не правят опити да преподават с разнообразни похвати и подходи, а използват един и същ, който за тях е познат и лесен. Учителите сами отрязват крилата на своите ученици като не им позволяват да мислят, да спорят и да бъдат инициативни. В разказа учителката не позволява на децата да нарисуват картината така както я чувстват и виждат: „ Днес ще нарисуваме картина. „Чудесно!” , помислило си момченцето. То обичало да рисува. Можело да рисува всичко: лъвове и тигри , пилета и крави , влакове и лодки. Извадило кутията с пастели и започнало да рисува. Учителката казала:” Чакайте! Рано е да започваме!” И то спряло. „А сега – казала учителката , - ще рисуваме цветя.” „Чудесно! ”помислило си момченцето , защото обичало да рисува цветя. И започнало. Но учителката казала: „Чакайте! аз ще ви покажа.” И нарисувала на дъската едно цвете. Червено , със зелено стебло.“ След няколко дни учителката казала ще моделираме чиния: „Добре!” помислило си момченцето , то обичало да моделира чинии и направило няколко с различни форми и размери. Но учителката казала: „Чакайте! Аз ще ви покажа как.” В първата класна стая виждаме основата на бихевиоризмът. За себе си учителката знае един начин и той е правилен, на него иска да научи учениците си. Много вероятно е да тя да не се замисля, че съществуват и други начини да бъде нарисувана картина, да бъде моделирана чиния. Можем да предположим, че тя просто иска да подготви учениците си за живота, давайки им готов вариант за правене на цвете и чиния, но това, което прави е да убива въображението и самостоятелността им. Опасенията, че детето ще се мъчи, че ще му е трудно карат родители и педагози да дават готови работещи формули на децата, без да осъзнават, че не ги учат нито на упортиост, нито на труд по този значин. И резултатът не закъснява, както в разказа, така и в действителността. В другата класна стая откриваме модел на обучение насочено към когнитивизма , втората учителката иска от учениците да нарисуват картина, но момченцето очаква шаблонът, по който да рисува, то вече е загубило способността си да мисли и действа самостоятелно, защото учителката е казвала „аз ще ви покажа“ толкова много пъти, че тази фраза в неговото съзнание се е запечатало като „това е правилният и единствен начин“ : „Днес ще нарисуваме картина.” Но момченцето слушало и не започвало , а учителката го попитала : „ Не искаш ли да рисуваш?” „Искам. Но как ? – отвърнало момченцето.” „Както искаш – отговорила учителката.” „И с какъвто цвят искам ли ?” , попитало момченцето. „Точно така – казала учителката. „ Въпреки това новата учителка съумява да събуди ентусиазма на момченцето, да раздвижи въображението му и най-вече да му покаже, че то може да мисли, да бъде инициативен, да бъде деятел. И то не може да бъде правилно или неправилно, защото това е неговият собствен път – на действие. ,,То обикнало новото си училище , макар да нямало врата през която да се влиза направо от двора. ” Разликата в подхода на двете учителки и очеваден. Но едно нещо прави впечатление – в новото училище на момченцето липсва врата. Вратата е символ на преход от външния към вътрешния свят. Липсата ѝ в новото училище, можем да тълкуваме като липса на външен свят. Влизайки в сградата, ти влизаш със своя свят, със своите особености и си добре дошъл да ги разгърнеш, да ги покажеш и представиш. Липсата на врата – е липса на граници, на разделение – на мнения, на ограничения. Може дори да бъде погледнато в смисъл на липса на йерархични специфики – учителката не е тази, която знае повече от учениците – тя е тази, която им съдейства да подредят знанието в главата си, да го разгърнат, да използват, всичко което имат като знание, без да го осъзнават. Учителката е тази, която да ги преведе през пътя на тяхното индивидуално самоопознаване и саморазвитие. По този начин им помага да изградят самочувствие и самоувереност, че знаят, могат и ще съумеят да се справят във всяка ситуация, с всичко пред себе си. Друг проблем, който възниква от разказа, е за свободата на избора на личността. Когато, веднъж прекършат крилете ни, когато веднъж ни покажат, че не можем да мислим „правилно“, тогава какво остава от нас? Способността да мислим, да бъдем разумни, критични и креативни, е това, което позволява все още на нашия вид да съществува и да не изчезне безследно. Самостоятелността и инициативността са качества, присъщи на хората, на човеци, които са подкрепени в процеса им на развитие. Именно такива хора движат света напред. Това са хора, които могат да мечтаят, те виждат нещата във въображението си и понеже никой не им е казал „чакай да ти покажа как се прави“, те го правят по своя начин – уникално, различно, модерно и най-вече напредничаво. Затова е много важно родителите, като първи учители на децата си и учителите в институцията училище да не прерязват крилете на децата си, давайки им готови отговори и шаблони за действие. А да ги придружават по пътя към знанието и развитието им. Да учат заедно с тях, да гледат света през техните очи и да го опознават през тях, защото светът на всеки един човек е безкрайна вселена и е толкова хубаво да участваш в нейното сътворяване като поставяш основите. Изтегляне 18.57 Kb. Сподели с приятели:
|