Джеймс Редфийлд
Изтегляне 1.05 Mb.
|
| РАЗШИРЕНО НАСТОЯЩЕ
Събрах с шеметна скорост багажа си и препуснах с колата по магистралата, тъй че се озовах на летището в последния момент, колкото да си взема билета и да хвана самолета за Перу. Когато се добрах до мястото си до прозорчето в дъното, се отпуснах, оборен от умората. Имах намерение да подремна, но когато затворих очи, се оказа, че не мога да се освободя от напрежението. Почувствах се разколебан и притеснен относно това пътуване. Дали пък не беше малко налудничаво да тръгнеш ей-така - без никаква подготовка. И къде щях да ходя в Перу? Към кого да се обърна? Онази вътрешна увереност, която имах край езерото, започваше бързо да отстъпва пред скептицизма. И Първото откровение, и цялата тази идея за културен прелом започнаха да ми се струват фантастични и нереалистични. И колкото повече мислех, толкова повече хипотезата за Второ откровение започваше да ми се струва също така малко вероятна. Как би могла една историческа преоценка да обясни идеята за случайностите и да накара общественото съзнание да я възприеме? Опитах се да релаксирам и си поех дълбоко дъх. Сигурно това пътуване ще се окаже напразно, реших аз. Нищо повече от едно кратко посещение до Перу и обратно. Малко прахосани пари без особени последствия. Самолетът се разтърси и се отдели от пистата. Затворих очи и усетих как ми се завива свят, докато огромният аероплан набра скорост и се издигна, навлизайки сред гъстата облачна пелена. Когато достигнахме летателна височина, аз най-сетне се отпуснах и заспах. След трийсетина-четирийсет минути едно рязко движение ме събуди и аз реших да отида в кабината за почивка. Когато минавах през коридора, направи ми впечатление един висок мъж с кръгли очила, който разговаряше със стюарда. Той ме стрелна мигновено с очи и продължи разговора си. Имаше тъмнокестенява коса и изглеждаше около четиридесет и пет годишен. В първия миг ми се стори, че го познавам, но после разбрах, че съм се припознал. На минаване долових реплика от разговора. - Все пак ви благодаря - казваше мъжът. - Просто си помислих, че след като пътувате до Перу толкова често, може да сте чули нещо за Ръкописа. Обърна се и се отправи към предната част на самолета. Останах като поразен. Дали имаше предвид същия Ръкопис? Отидох в кабината за отдих и се опитах да обмисля какво да предприема. Искаше ми се да забравя за него. Той може би имаше предвид някакъв друг ръкопис. Върнах се на мястото си и отново затворих очи, решен да залича случката от съзнанието си. Добре че не ми се налагаше да питам този човек какво има предвид. Но докато седях, си спомних вълнението, което бях изпитал край езерото. Ами ако той наистина имаше информация за Ръкописа, тогава? Ако не разпитвам, не ще узная нищо. Подвоумих се още известно време, после станах и се отправих към предната част на самолета. Той седеше някъде по средата на реда. Точно зад него имаше едно празно място. Върнах се и казах на стюарда, че искам да се преместя, взех си нещата и заех мястото. Подир няколко мига го потупах по рамото. - Извинете ме - казах аз. - Чух ви да споменавате някакъв ръкопис. Не говорехте ли за онзи, който е бил намерен в Перу? Той ме погледна изненадано, после предпазливо. - Да, за него - отвърна след известно колебание. Аз се представих и обясних, че моя приятелка е била наскоро в Перу и е научила за съществуването на Ръкописа. Той видимо си отдъхна и се представи като Уейн Добсън, професор по история в Нюйоркския университет. Докато говорех, усетих, че съседът ми ме стрелка раздразнено с очи. Беше се облегнал на мястото си и се опитваше да заспи. - Вие виждали ли сте Ръкописа? - попитах професора. - Части от него - отвърна той. - Ами вие? - Не, но моята приятелка ми разказа за Първото откровение. Мъжът до мен се размърда. Добсън погледна към него. - Извинете, господине. Разбирам, че ви притесняваме. Не предпочитате ли да си разменим местата? - Да - отвърна онзи. - Така ще е най-добре. И тримата се изправихме на пътеката, после аз се промъкнах на мястото до прозореца, а Добсън седна до мене. - Кажете ми, какво знаете за Първото откровение - попита Добсън. Известно време мълчах и се опитвах да подредя мислите си. - Доколкото разбирам, Първото откровение се отнася до мистичните случайности, които могат да променят живота на човека, като го накарат да разбере, че зад тях се крие нещо друго. Стори ми се, че думите ми звучат абсурдно. Добсън долови моето притеснение. - А какво е вашето мнение във връзка с това откровение? - попита той. - Не зная какво да мисля - отвърнах. - Не звучи кой знае колко съвременно, не е ли така? Май ви се ще да се откажете от всичко това и да се върнете към по-практичните си проблеми? Разсмях се и кимнах утвърдително. - Е, всеки има подобна склонност. Дори и когато наистина разберем, че има нещо отвъд видимостта на този живот, по навик приемаме, че то е непознаваемо, докато най-сетне напълно отхвърлим подобна мисъл. Затова се явява необходимостта от Второто откровение. В него това ново съзнание намира потвърждение в историческия развой на човечеството и така добива по-голяма валидност. Кимнах с глава. - Значи, като историк вие сте на мнение, че е вярно предсказаното в Ръкописа за бъдеща глобална трансформация на човечеството? - Да. - И то именно като историк? - Да! Ако се гледа правилно на историята - той си пое дълбоко дъх. - Повярвайте ми. Казвам го като човек, който е прекарал множество години в неправилно изучаване и преподаване на история. През цялото време насочвах вниманието си само върху технологическите постижения на цивилизацията и онези велики хора, които ги бяха осъществили. - И кое е неправилното в този подход? - От тази гледна точка нищо. Но истински важното е мирогледът на всеки исторически период, онова, което хората чувстват и мислят. Дълго време ми трябваше, за да проумея това. Историята е предназначена да ни даде познание за онзи по-широк контекст, в който се вписва нашият живот. Историята не е просто технологическа еволюция; тя е еволюция и на мисленето. Ако разберем с какво светоусещане са живели хората преди нас, бихме разбрали по-добре собствените си възгледи и това какъв е нашият принос за бъдещия прогрес. Бихме могли да открием къде са нашите корени в дългия ход на Цивилизацията и така по-лесно да разберем накъде отиваме. Той млъкна, но след малко добави: - Второто откровение ни предоставя тъкмо тази историческа перспектива, поне що се отнася до западната мисъл. Това поставя предсказанията на Ръкописа в по-широк контекст и показва не само тяхната достоверност, но и неизбежността им. Попитах Добсън кои от откровенията е виждал и той отвърна, че само първите две. Открил ги след кратко пътуване до Перу преди три седмици, което слуховете за Ръкописа го накарали да предприеме. - Щом пристигнах в Перу - продължи той, - срещнах двама души, които потвърдиха съществуването на Ръкописа, но ужасно се страхуваха да говорят за него. Казаха, че правителството направо е обезумяло и е заплашен животът на всеки, който притежава копия на Ръкописа или разпространява информация за него. Лицето му стана сериозно. - Доста се обезкуражих. Но не след дълго разбрах от един сервитьор за някакъв свещеник, който често говорел за Ръкописа. Според сервитьора свещеникът се опитвал да се противопостави на усилията на правителството да укрие този исторически документ. Не устоях на изкушението да посетя свещеника в неговия дом. На лицето ми сигурно се бе изписало удивление, защото Добсън попита: - Какво има? - Онази моя приятелка, която ми разказа за Ръкописа, също беше узнала за него от някакъв свещеник. Той не й казал името си, но разговарял с нея веднъж относно Първото откровение. Имали уговорена среща да се видят пак, но той не дошъл. - Нищо чудно да е същият човек - каза Добсън, - защото аз също не можах да го намеря. Къщата беше заключена и изглеждаше безлюдна. - И вие ли не го видяхте? - Не, но реших да огледам къщата. В задната част имаше стар отворен килер и аз реших да видя какво има вътре. Зад купчина стари вещи под една паднала дъска открих преводи на Първото и Второто откровение. Той ме погледна многозначително. - Значи ги намерихте случайно? - Да. - А сега носите ли ги със себе си? - Не. Реших да ги проуча внимателно, след което ги поверих на свои колеги. - Можете ли да ми кажете по-подробно какво се съдържа във Второто откровение? - След продължително мълчание Добсън се усмихна и кимна с глава. - Струва ми се, че тъкмо за това ни е срещнала съдбата. Второто откровение дава една по-широка историческа перспектива на нашето преходно съзнание. В края на деветдесетте години завършва не само двадесети век, но и цяло едно хилядолетие от историята. Второто хилядолетие е към своя край. Ние, хората от Запада, няма да успеем да разберем какво ни предстои, преди да осъзнаем какво всъщност се е случило през този отминаващ хилядагодишен период. - Какво по-точно се казва в Ръкописа по този въпрос? - попитах аз. - Че в края на второто хилядолетие - тоест в наши дни - ще можем цялостно да осмислим този исторически период и онази главна доминанта, която се е развила през втората половина на хилядолетието, в периода на Новото време, както го наричаме. Осъзнаването на случайността като фактор в живота е един вид събуждане от тази основна доминанта на епохата. - И каква е тази доминанта? - попитах аз. Той се усмихна загадъчно. - Готов ли си да преосмислиш хилядолетието? - Да, разбира се, разкажи ми за това. - Разказът в това отношение не е достатъчен. Спомни си какво ти казах преди: за да разбере историята, човек трябва да си даде сметка как се е развил неговият личен мироглед и какво влияние е оказал върху него мирогледът на хората, живели преди. Хиляда години са били необходими, за да се развие модерния възглед за света. тъй че за да разбереш какво представляваш днес, трябва да се върнеш назад към 1000-ната година и след това да извървиш целия път през хилядолетието, сякаш си го изживял лично. - А как да стане това? - Аз ще ти покажа. Все още се колебаех. Плъзнах поглед надолу, към земната повърхност под нас. Имах чувството, че времето започва да протича различно. - Ще се опитам - съгласих се накрая аз. - Добре - каза той. - Представи си, че живееш в началото на хилядолетието, през така наречените Средни векове. Първото нещо, за което трябва да си дадеш сметка, е, че мирогледът по онова време е бил диктуван от мощните клерикали на Християнската църква. Поради своето положение в обществото, тези хора са имали огромно влияние върху съзнанието на народа. А светът според тях е духовен по своята същност. Те изграждат един мироглед, в основата на който стои тяхната собствена представа за Божия план. - Представи си себе си в този момент - продължи той. - Ти се оказваш принадлежащ на една каста, унаследена от твоя баща - а това са били предимно селяни или аристократи - и знаеш, че си завинаги закрепостен към тази каста. Но при всички случаи, към която и каста да принадлежиш, с каквото и да се занимаваш, ти скоро разбираш, че всичко това е вторично по отношение на духовната реалност на живота, така както тя бива зададена от духовенството. Внушава ти се, че смисълът на живота е да преминеш през определено духовно изпитание. Духовниците ти обясняват, че Бог е поставил човечеството в центъра на своята вселена, в центъра на целия космос, и то с една-единствена цел: да постигне или да не постигне спасение. И в това изпитание трябва правилно да се избере между две противоположни сили: Божествената сила и скритите изкушения на дявола. - Но трябва добре да знаеш, че в това двуборство ти не можеш да решаваш сам - продължи той. - Като отделна личност ти всъщност не си способен със собствени сили да определяш своето място в това отношение. Тази сфера на компетентност е предоставена на духовенството; на него е дадено да тълкува писанията и да ти казва на всяка крачка от твоя път дали си в съгласие с Бога, или си попаднал под изкушенията на дявола. Ако следваш техните указания, чака те сигурна награда на небето. Но ако не успееш, тогава... биваш отлъчен и прокълнат. Добсън ме гледаше съсредоточено. - Според Ръкописа всеки аспект на Средновековния свят се определя според понятията на отвъдния свят. Всички явления на живота - от внезапната буря или земетресение до добрата реколта или смъртта на любим човек - се тълкуват като Божия воля или дяволско изпитание. Не съществуват такива понятия като атмосферни закономерности, геологически сили, култивиране на растенията или болести. Всичко това се появява едва по-късно. Сега-засега ти напълно вярваш на духовенството; приемаш света за даденост, която действа единствено движена от свръхестествени сили. Той спря да говори и ме погледна. - Там ли си? - Да, виждам този свят. - Добре, представи си, че той започва да се разпада. - Какво имаш предвид? - Средновековният мироглед, твоят мироглед, започва да се разпада през четиринайсети-петнайсети век. Първо започваш да забелязваш известна непристойност от страна на самото духовенство: то тайно нарушава своите обети за целомъдрие например или си затваря очите, когато законите на писанието биват нарушавани от официалните власти. Тези непристойности те ужасяват, защото свещенослужителите се представят за единствената връзка между самия теб и Бога. Спомни си, че те са единствените, които могат да тълкуват писанията, единствените, които могат да съдят за твоето спасение. Ти си готов открито да им се противопоставиш. Група от хора, водени от Мартин Лутер, призовава за пълно скъсване с папското християнство. Духовенството е корумпирано, твърдят те и искат да се постави край на властта на свещенослужителите над умовете на хората. Трябва да се учредят нови църкви, основани на идеята, че писанията са достъпни за всеки човек и всеки може да ги тълкува свободно, без посредници. Докато ти гледаш недоверчиво, бунтът успява. Свещенослужителите започват да губят битката. Векове наред тези хора са диктували своето мнение на света и ето че пред очите ти започват да губят доверие. Вследствие на това всичко в света бива поставено под въпрос. Ясната представа относно същността на вселената и човешкото предназначение на земята, основана на описанието на клерикалите, започва да се разпада. Ти, както и всички хора от западната култура се озовавате в едно твърде неопределено положение. Та нали сте свикнали да имате над себе си един авторитет, който да определя реалността вместо вас, и без тази външна сила, която да ви насочва, вие се чувствате изгубени и объркани. Щом реалността и смисълът на човешкото съществуване не са такива, каквито ги определя духовенството, какви са тогава те? Той мълча известно време. - Представяш ли си въздействието на този момент върху хората от онова време? - Да, мога да доловя тяхната обърканост. - Слабо е да се каже обърканост – отвърна той. – Осъществил се е огромен прелом. Старият мироглед е бил повсеместно променен. Фактически около 1600-та година астрономите потвърждават със сигурност, че слънцето и звездите не се въртят около земята, както е твърдяла църквата. Станало ясно, че земята е само малка планета, която се върти по своята орбита около едно малко слънце в една галактика, състояща се от билиони подобни звезди. Той се приведе към мен. - Това е от особено значение. Човечеството загубва своето централно място в Божията вселена. Разбираш ли какво въздействие е оказало това? Когато вече ставаш свидетел на климатичните условия или на развитието на растенията, или пък на това как някой умира, ти изпитваш единствено тревожна обърканост. В миналото би могъл да кажеш, че Бог е отговорен за всичко или пък дяволът. Но с разпадането на средновековния свят, тази увереност също се разпада. Всичко, което до този момент си приемал за даденост, се нуждае от преосмисляне – и най-вече природата на Бога и твоите взаимоотношения с Бога. - С това съзнание – продължи той – започва Новото време. Развива се дух на демократизъм и растящо недоверие в папската и кралската власт. Определенията на вселената, основани на предположения и вяра в писанията, вече не се приемат автоматично. Въпреки чувството за несигурност, ние не желаем повече някоя нова група от хора като духовенството да упражнява диктат над нашия свят. Ако си бил там, ти би участвал в установяването на нови пълномощия на науката. - Какво? Той се засмя. - Щеше да се взреш в необятната, неизвестна вселена и щеше да си помислиш, че хората се нуждаят от една нова система за изследване на този свят. И щеше да назовеш този нов начин на преоткриване на света научен подход, който не е нищо друго освен подлагане на една идея за вселената на проверка, достигане до определено заключение и предоставяне правото на другите да съдят за неговата истинност. - И тогава – продължи той – ти щеше да подготвиш изследователи, всеки от които въоръжен с определен научен метод, и щеше да им предоставиш историческата мисия: Изследвайте това място и как функционира то и какво означава това, че ние сме се озовали да живеем тук. - Хората вече са с разклатено доверие в една вселена, управлявана от Бога, а оттам и в самия Бог. Но те остават с чувството, че разполагат с метод, с една основана на всеобщо съгласие процедура, посредством която може да се установи природата на всичко наоколо, включително и на Бога, както и смисъла на човешкото съществуване. Затова изследователите получават задачата да установяват в какво се състои човешкото предназначение на земята и да докладват за него. Той млъкна и ме погледна. - В Ръкописа се казва, че от този момент води началото си онази доминанта, от която трябва да се освободим сега. Изследователите си поставят задачата да дадат пълно обяснение на нашето съществуване, но поради сложния характер на вселената, те не успяват да се справят непосредствено с тази задача. - Каква е тази доминанта? - Върни се отново към онзи момент от историята – каза той. – Когато научният метод не успява веднага да предложи една нова картина за Бога и човешкото предназначение на земята, чувството за несигурност и липсата на смисъл заляга дълбоко в западната култура. Появява се потребност от друго занимание, докато бъде даден отговор на тези въпроси, и се стига до едно наглед логично разрешение. Хората се споглеждат и си казват: “Ами след като изследователите още не са стигнали до едно духовно решение, защо, докато чакаме, да не насочим вниманието си изцяло към света тук и сега? Ние знаем достатъчно, за да извлечем облагите на този свят, защо междувременно не поработим, за да подобрим своя жизнен стандарт и да осигурим живота си? Той ме погледна и ми се усмихна. - И ето че точно това сме направили. Преди четири века! Отърсили сме се от чувството за несигурност, като сме взели нещата в свои ръце, насочили сме усилията си да овладеем Земята и да използваме нейните ресурси, за да подобрим своя жизнен стандарт, и едва сега, в края на хилядолетието, виждаме какво всъщност се е случило. Насочили сме временно вниманието си към нещо, което постепенно се е превърнало в доминанта на нашия живот. Оказали сме се изцяло погълнати от това да си създадем една светска, икономическа стабилност на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът – какъв е смисълът на нашия живот, какви са неговите духовни измерения – е бил изтласкан встрани и съвършено забравен. Той се вгледа в мен и каза: - Постепенно работата ни за подобряване условията на живот се е превърнала в смисъл на този живот и ние постепенно, методично сме започнали да забравяме нашия първоначален въпрос… Забравяме, че все още не знаем защо живеем. През прозорчето долу се забелязваше голям град. Ако се съдеше по маршрута на полета, това сигурно беше Орландо, Флорида. Бях поразен от геометричните очертания на улиците и булевардите, от планираната и подредена конфигурация, построена от хората. Погледнах към Добсън. Той седеше със затворени очи и вероятно спеше. Преди това около час ми бе говорил още за Второто откровение, после обядвахме и аз му разказах за Чарлийн и за причината, която ме бе накарала да тръгна за Перу. Подир туй единственото ми желание бе да съзерцавам облаците и да размисля над думите му. - Е, как ти се струва Второто откровение? – попита ненадейно той. – Разбираш ли го? - Не съм съвсем сигурен. Той посочи с глава останалите пътници. - Нямаш ли чувството, че си се сдобил с по-ясна перспектива за света? Не виждаш ли колко заслепени са всички? Тази перспектива обяснява много неща. Колко хора познаваш, които са маниаци на тема работа, които не могат да излязат от дълбокия си стрес, не могат да спрат и да се огледат? Ускореният ритъм на съществуване им помага да не мислят и свежда живота им само до практически съображения. Те вършат всичко това, за да не си поставят въпроса защо живеят. - Второто откровение обогатява нашето съзнание за историческо време – добави той. – Показва ни как да гледаме на културата не само от гледна точка на нашия собствен живот, но и от гледна точка на цялото хилядолетие. То ни разкрива нашата доминанта и по този начин ни издига над нея. Ти току-що доби представа за този по-дълъг исторически период и сега живееш в едно разширено настояще. Когато вече се вгледаш в света на хората, ще можеш да забележиш тяхната маниакална ангажираност единствено с икономическия просперитет. - Но какво лошо има в това? – запротестирах аз. – Та нали именно то е направило от Запада една велика цивилизация. Той високо се изсмя. - Ти, разбира се, си прав. Никой не твърди, че има нещо лошо. Всъщност в Ръкописа се казва, че тази доминанта е била необходим етап от развитието, една от степените на еволюцията. Сега обаче е крайно време да престанем да проектираме себе си единствено в този свят. Време е вече да се отърсим от тази доминанта и да преосмислим своя главен въпрос. Какъв е смисълът на живота ни на земята? Защо всъщност сме тук? Аз дълго останах загледан в него и накрая попитах: - Смяташ ли, че останалите откровения дават обяснение на този смисъл? Добсън вирна глава. - Мисля, че си струва да се види. Надявам се Ръкописът да не бъде унищожен, преди да имаме възможност да открием това. - А как си мисли перуанското правителство, че може да унищожи важен исторически документ и това да му се размине? – попитах аз. - Ще го направят тайно – отвърна той. – Официалното становище е, че такъв Ръкопис изобщо не съществува. - Струва ми се, че научната общност ще надигне глас. Той ме погледна с израз на решителност. - Точно така е. Именно за това се връщам в Перу. Аз представлявам десет видни учени, които държат оригиналният ръкопис да получи публичност. Изпратих писмо до отговорни представители на перуанското правителство, в което ги информирам за своето пристигане и искам тяхното съдействие. - Разбирам. Чудно как ли ще реагират. - Вероятно ще се опитват да отричат. Но във всеки случай това като начало поставя въпроса официално. Той извърна глава дълбоко замислен и отново се загледа през прозореца. Аз погледнах надолу и ми мина през ума, че самолетът, в който пътуваме, е въплъщение на четиривековен технически прогрес. Наистина доста се бяхме научили да използваме земните ресурси. Колко ли хора, колко ли поколения наред са градили материалите и познанията, за да стане възможно изобретяването на този самолет? А колко други са прекарали целия си живот, съсредоточени върху някой дребен аспект, върху някой от етапите на създаването му, без дори да вдигнат глава от това занимание? И внезапно целият този исторически момент, който обсъждахме с Добсън, стана сякаш интегрална част от моето съзнание. Ясно си представих хилядолетието, сякаш сам го бях преживял. Преди хиляди години бяхме живели в свят, в който Бог и духовността са имали ясни измерения. После сме загубили този свят или по-точно, решили сме, че съществува и нещо друго. Поставили сме на учените задачата да ни открият истината и да ни докладват за нея и когато това се е оказало прекалено дълъг процес, сме си поставили нова, светска задача – да овладеем земния свят и да си създадем по-добри условия на живот. И наистина го бяхме овладели. Открили бяхме, че металните руди могат да се топят и превръщат във всякакви уреди. Бяхме изобретили различни източници на енергия – в началото парни, после – дизелови и накрая – електрически и ядрени. Бяхме развили селското стопанство и промишленото производство и сега разполагахме с огромни запаси от материални блага и широка система за разпространението им. Тласък към всичко това бе повикът за прогрес, желанието на индивида да бъде материално осигурен, да запълни с нещо живота си, докато чака да узнае истината. Бяхме решили да си осигурим по-удобен и по-приятен живот за нас и нашите деца и само за около четиристотин години тази човешка дейност бе създала един свят, в който да могат да бъдат произведени всички житейски блага. Проблемът бе, че нашите целенасочени, маниакални усилия да победим природата и да живеем по-добре бяха отровили природата и я бяха довели до ръба на унищожението. Станало бе невъзможно да продължаваме по този начин. Добсън беше прав. Второто откровение доказваше, че едно ново съзнание е просто неизбежно. Ние сме постигнали своята цел. Постигнали сме дотук своята колективна воля и оттук нататък тази доминанта търпи крах. Налага се да насочим вниманието си към нещо друго. Почти виждах как енергията на Новото време започва да намалява с наближаване края на хилядолетието. Една четиривековна мания стигаше до своя завършек. Ние бяхме създали средствата за материална осигуреност и вече бяхме готови – готови за старт – за да открием смисъла на всичко това. По лицата на спътниците си забелязах следи от тази доминанта, но ми се струваше, че виждам и някои симптоми на пробуждане. Колко ли хора, питах се аз, са забелязали вече наличието на закономерни случайности? Самолетът се наклони напред и започна да се спуска. Стюардът обяви, че скоро кацаме в Лима. Казах на Добсън името на хотела, в който щях да отседна и го попитах за неговия. Оказа се, че той се намира на два-три километра от моя. - Какво смяташ да правиш? – попитах аз. - Тъкмо обмислям това – отвърна той. – Вероятно първо ще посетя Американското посолство и ще ги уведомя защо съм тук, просто от протоколни съображения. - Добра идея. - Подир туй ще проведа разговори с колкото се може повече перуански учени. Учените от университета в Лима вече ми заявиха, че не знаят нищо за Ръкописа, но има учени, които работят върху различни разкопки и може би те ще имат желание да говорят. Ами ти? Какви са твоите намерения? - Нямам такива – отвърнах аз. – Имаш ли нещо против да те придружа? - Ни най-малко. Смятах да ти го предложа. Когато самолетът се приземи, ние си взехме багажа и се уговорихме да се срещнем по-късно в хотела на Добсън. Излязох и махнах на едно такси в спускащия се здрач. Въздухът беше сух, подухваше свеж ветрец. Щом таксито потегли, едно друго такси веднага ни последва, после поизостана сред другите коли. Минахме няколко завоя, а то не се отклоняваше от нас и аз успях да различа на задната седалка един силует. Стомах ме присви от напрежение. Помолих шофьора, който говореше английски, да не кара право към хотела, а известно време да се върти наоколо. Той се съгласи без коментар. Таксито продължи да ни следва. Какво ли означаваше всичко това? Когато стигнахме до хотела, казах на шофьора да ме почака в колата, след което отворих вратата и се направих, че плащам сметката. Таксито, което ни следваше, спря на известно разстояние от нас, мъжът излезе и се отправи към входа. Тогава аз скочих обратно в колата, затръшнах вратата и казах на шофьора да тръгва. Когато се отдалечихме, мъжът излезе на улицата и ни проследи с поглед, докато се изгубихме. Виждах лицето на шофьора в задното огледалце. Той внимателно ме наблюдаваше и изразът му бе доста напрегнат. - Извинете ме за тази случка – казах аз. – Наложи се да сменя хотела. Опитах се да се усмихна и му подадох името на хотела на Добсън, макар че вече ми се искаше да тръгна направо за летището и да хвана първия самолет за Щатите. На една сграда разстояние от хотела накарах шофьора отново да спре. - Почакайте ме тук – казах му аз. – Веднага се връщам. Улиците представляваха гъмжило от хора, главно местни перуанци. Но тук-таме се разминавах с някой и друг американец или европеец. Туристите, които виждах, донякъде ме успокояваха. Спрях на петдесетина метра от хотела. Нещо не беше наред. Както си гледах, внезапно се раздадоха изстрели и викове. Тълпата пред мен залегна на улицата и аз можах да видя какво става долу по алеята. Добсън тичаше в моята посока с ококорени очи, обзет от страхотна паника. Някакви хора го преследваха. Един от тях стреля във въздуха и нареди на Добсън да спре. Когато доближи, Добсън се напрегна да ме види и ме позна. - Бягай! – извика той. – Бягай, за бога! Обърнах се и се втурнах уплашен надолу по улицата. Пред мен се изпречи двуметрова дървена ограда. Когато стигнах до нея, скочих с всички сили и се вкопчих с ръце за върха, после прехвърлих десен крак от другата страна. След като прехвърлих и левия си крак и скочих долу, обърнах се назад да погледна към улицата. Добсън бягаше отчаяно. Раздадоха се още изстрели. Той се препъна и падна. Продължих да тичам като слепец, прескачайки купища боклуци. По едно време зад гърба ми се причуха стъпки, но не посмях да погледна назад. Озовах се на друга улица, също претъпкана, но хората изглеждаха напълно спокойни. Едва сега се осмелих да погледна назад. Сърцето ми силно биеше. Никой не ме следваше. Бързо свърнах по една странична уличка вдясно, опитвайки се да се скрия сред тълпата. Защо ли бягаше Добсън? – питах се аз. – Дали не са го убили? - Почакай малко – прошепна някой зад дясното ми рамо. Затичах се, но той се протегна напред и сграбчи ръката ми. – Моля те, почакай – повтори той. – Видях какво се случи и искам да ти помогна. - Ти кой си? – попитах разтреперан аз. - Казвам се Уилсън Джеймс. После ще ти обясня. Сега трябва да се махаме оттук. Нещо в неговото поведение уталожи паниката ми и аз реших да го последвам. По улицата излязохме до един магазин за кожени изделия. Той само кимна на човека зад щанда и ме въведе в малка задна стаичка с олющена мазилка. Затвори вратата и спусна пердетата. Беше около шейсетгодишен човек, макар и много по-млад на вид. Вероятно това усещане идваше от блясъка в очите му. Беше мургав човек, с черна коса, вероятно перуанец, макар да говореше английски с лек американски акцент. Беше облечен в джинси със светлосиня фланелка. - Тук в момента си в безопасност – каза той. – Защо те преследват? Нищо не отговорих. - Ръкописът те е довел тук, нали? – попита той. - Откъде знаеш? - Предположих, че и другият човек, който беше с теб, е тук по същата причина. - Да. Казва се Добсън. Как разбра, че сме двама? - Стаята ми е с изглед към улицата и се бях загледал през прозореца, когато видях да ви преследват. - Дали не са убили Добсън? – попитах аз, обзет от ужас да не би да чуя утвърдителен отговор. - Не зная – каза той. – Не мога да кажа, но когато те видях, че избяга, изтичах долу да те пресрещна. Надявах се да успея да ти помогна. - Но защо? Той остана загледан в мен известно време, сякаш не знаеше какво да ми отвърне. После лицето му се промени и той сърдечно се обърна към мен: - Не зная дали ще ме разбереш, но докато гледах от прозореца, си спомних за един стар приятел. Той не е вече между живите. Загина, защото искаше хората да узнаят за Ръкописа. Когато видях какво става на улицата, почувствах, че трябва да ви помогна. Той беше прав. Наистина не го разбирах, но чувствах, че е искрен с мен. Смятах да запитам още нещо, но той ме прекъсна: - По-късно ще поговорим за това. Мисля, че трябва да потърсим по-сигурно място. - Почакай, Уилсън – казах аз. – Как мога просто да се върна в Щатите? - Наричай ме Уил – отвърна той. – Засега според мен, не бива да правиш опити да се връщаш на летището. Ако все още те издирват, ще проверят и там. Имам приятели, които живеят извън града и биха могли да те скрият. Те ще ти кажат къде да отидеш, ако искаш да излезеш от страната. Той отвори вратата на стаята, огледа магазина, след което излезе на улицата и огледа и нея. После се върна и ми даде знак да го последвам. Поехме по улицата и Уил посочи един син джип. Влязохме в колата. На задната седалка бяха оставени пакети с храна, консервни кутии и чанти като за дълго пътешествие. Пътувахме в мълчание. Облегнах се на седалката и се опитах да обмисля станалото. Стомах ме присвиваше от страх. Не бих могъл дори да допусна нещо подобно. Какво щеше да стане, ако ме бяха арестували и хвърлили в някой перуански затвор? А можеше и направо да ме застрелят. Налагаше се да обмисля ситуацията, в която бях изпаднал. Дрехи нямах, но разполагах с пари и една кредитна карта. А и можех да разчитам на Уил. - Защо ви преследваха с онзи човек – как му беше името – Добсън? – ненадейно попита Уил. - Не зная – отвърнах аз. – С Добсън се запознах в самолета. Той е историк и е дошъл тук официално да прави проучване на Ръкописа. Представител е на група учени. Уил изглежда се изненада. - Уведомено ли е било правителството за неговото пристигане? - Да, писал е до съответните правителствени органи с молба за съдействие. Направо не мога да повярвам, че са се опитали да го арестуват. Той дори копия не носеше в себе си. - А нима е имал копия на Ръкописа? - Само на първите две откровения. - Не знаех, че и в Щатите има копия. Как са попаднали в него? - При предишно пътуване разбрал за един свещеник, който имал информация за Ръкописа. Не успял да се срещне със свещеника, но намерил копията, скрити в задната пристройка на къщата му. Уил се натъжи. - Хосе. - Кой? – попитах аз. - Това е приятелят, за когото ти споменах. Убиха го. Той беше твърдо убеден в необходимостта колкото се може повече хора да узнаят за Ръкописа. - И какво стана с него? - Беше убит. Не се знае от кого. Тялото му бе намерено в гората на километри от дома му. Мисля, че са го направили враговете му. - Правителството ли? - Някои среди в правителството и църквата. - Нима църквата може да стигне дотам? - Може. Тя води негласна борба срещу този Ръкопис. Малцина свещеници познават документа и тайно проповядват неговото съдържание, но се налага да го правят много предпазливо. Хосе говореше открито на всеки, който искаше да узнае нещо. Месеци преди смъртта му го предупреждавах да бъде по-внимателен, да престане да дава копия на всеки, който идва при него. Но той ми отвръщаше, че счита това за свой дълг. - Кога е открит Ръкописът? – попитах аз. - Преведен е преди три години. Но никой не знае кога е открит за първи път. Оригиналът вероятно се е предавал сред индианците години наред, преди да попадне в ръцете на Хосе. Той го преведе сам. Естествено, щом църквата разбра за съдържанието му, опита се напълно да заличи следите му. Сега разполагаме само с копия. Вероятно оригиналът е бил унищожен. Уил излезе от града и потегли на изток по тясна двупосочна улица сред едни обилно напоявани площи. Отминахме няколко дървени къщурки и огромно пасбище със скъпа ограда. - Добсън разказа ли ти за първите две откровения? – попита Уил. - Разказа ми за Второто откровение – отвърнах аз. – Една моя приятелка вече ми бе разкрила Първото. Тя също е разговаряла със свещеник, предполагам, че Хосе. - Разбираш ли тези две откровения? - Струва ми се, че да. - Разбираш ли, че случайните срещи често имат по-дълбок смисъл? - Така изглежда – отвърнах аз. – Цялото това пътуване е случайност след случайност. - Това започва да става, когато човек се пробуди и се свърже с енергията. - Как така да се свърже? Уил се усмихна. - За това се споменава по-нататък в Ръкописа. - Много ми се иска да узная. - Ще поговорим по-късно – отвърна той и посочи с глава към каменливия път, по който бяхме свърнали. На стотина метра пред нас се изправяше скромна къща с дървено покритие. Уил свърна под едно голямо дърво от дясната страна на къщата и спря. - Приятелят ми работи при един едър земевладелец, който притежава голяма част от земите наоколо и стопанисва къщата. Той е доста влиятелен човек и таен поддръжник на Ръкописа. Тук ще бъдеш на сигурно място. Подаде се някакъв нисък, пълен човечец, изглежда, от местните перуанци. Спусна се към нас с широка усмивка и възбудено заговори нещо на испански. Когато стигна джипа, той потупа Уил по рамото през отворения прозорец и погледна сърдечно към мене. Уил го помоли да говори на английски и ни запозна. - Този човек се нуждае от помощ – каза му Уил. – Иска да се върне в Щатите, но му се налага да бъде много предпазлив. Надявам се, че мога да го оставя при вас. Мъжът гледаше отблизо Уил. - Ти сигурно ще продължиш да търсиш Деветото откровение, така ли? – попита го той. - Да – отвърна Уил, докато слизаше от джипа. Аз отворих вратата и също излязох от колата. Уил и приятелят му крачеха към къщата и разговаряха за нещо, което не можах да чуя. Когато ги настигнах, мъжът каза: - Отивам да се приготвя – след което се отдалечи. Уил се обърна към мене. - Какво имаше предвид той, когато те попита за Деветото откровение? - Част от Ръкописа още не е открита. Съществуват осемте откровения с техния оригинален текст, но там се споменава и за едно друго, Девето откровение. Много хора са се заели да го търсят. - Знаеш ли къде може да е то? - Всъщност не. - Как тогава ще го откриеш? Уил се усмихна. - По същия начин, по който Хосе намери оригинала Осмото откровение. И както ти си открил първите две откровения, преди да попаднеш на мене. Ако човек може да осъществи връзка и да приеме в себе си достатъчно енергия, случайните събития започват да стават постоянно. - Кажи ми как да постигна това – помолих аз. – В кое от откровенията се описва? Уил ме изгледа, сякаш преценяваше доколко мога да разбера. - Как да се осъществи връзка с енергията не е описано просто в някое от откровенията, то е във всички. Спомняш ли си как във Второто откровение се описва, че по света ще бъдат изпратени изследователи, за да открият с научни средства смисъла на човешкия живот на тази земя, но че те няма да се върнат веднага? - Да. - Е, останалата част от откровенията представляват отговорите, които най-сетне ни се дават. Но те не ни се дават от институционализираната наука. Отговорите, за които става дума, идват от различни сфери на търсене. Откритията на физиката, психологията, мистиката и религията се съчетават в един нов синтез, основан на осмислянето на случайностите. Ние узнаваме подробности за онова, което означават случайностите, как функционират и си формираме цяла една нова гледна точка за живота, откровение подир откровение. - Тогава аз искам да узная всяко едно от откровенията – казах аз. – Можеш ли да ми ги обясниш, преди да си замина? - Установил съм, че те не могат да се предават по такъв начин. Човек открива сам по различен път всяко от откровенията. - Как? - Ами това просто става. Няма смисъл да ти казвам как. Ти можеш да имаш информация за всички откровения, но не и да ги разбереш. Трябва да ги откриеш в собствения си живот. Известно време се гледахме мълчаливо. Уил се усмихна. Разговорът с него ме накара да почувствам невероятна жизненост. - А ти сега защо си тръгнал да търсиш Деветото откровение? – попитах аз. - Защото сега му е времето. Бил съм тук екскурзовод и познавам местата, а и разбирам осемте откровения. Когато стоях на прозореца и си мислех за Хосе, вече бях решил да замина на север още веднъж. Деветото откровение се намира там. Знам това. А вече не съм и млад. Освен това си представих как го откривам и узнавам онова, за което се говори в него. Зная, че това е най-важното откровение. то поставя всички останали в друга перспектива и осмисля живота ни по нов начин. Той замълча и стана сериозен. - Трябваше да тръгна преди тридесет минути, но все имах чувството, че съм забравил нещо. И тъкмо тогава се появи ти. Ние дълго се гледахме в очите. - Мислиш ли, че трябва да дойда с тебе? – попитах аз. - А ти какво мислиш? - Не зная – отвърнах аз доста неуверен. Бях объркан. Пред очите ми изпъкна цялата история на това перуанско пътешествие. – Чарлийн, Добсън, а сега и Уил. Бях дошъл в Перу от обикновено любопитство и се бях оказал преследван – един неволен беглец, който дори не знае кои са неговите преследвачи. Но най-странното беше, че тъкмо в този момент вместо ужас и страх изпитвах невероятно вълнение. Вместо да впрегна всичките си сили и способности, за да се върна у дома, аз всъщност исках да тръгна с Уил – към нещо, което несъмнено криеше още по-големи опасности. Премисляйки възможностите си, си дадох сметка, че всъщност нямам избор. Второто откровение бе направило за мен невъзможно връщането към старите ми занимания. Ако исках да живея съзнателно, трябваше да продължа по този път. - Ще остана да нощувам тук – каза Уил. – Тъй че имаш време да решиш до сутринта. - Аз вече съм решил – отвърнах. – Искам да дойда с теб. Изтегляне 1.05 Mb. Сподели с приятели:
|