Джеймс Редфийлд



Изтегляне 1.05 Mb.
страница8/9
Дата04.10.2023
Размер1.05 Mb.
#118860
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9
sel pro

ПОТОКЪТ НА ЕВОЛЮЦИЯТА


Двамата свещеници влязоха отново в къщата, а аз останах още няколко минути, загледан в красотата на планините и се опитвах да се заредя с енергия. После загубих концентрация и съзнанието ми започнала блуж­дае около мисълта за Уил. Къде ли се намираше той сега? Дали беше на път да открие Деветото откровение?


Представих си го как тича през джунглата с Деветото откровение в ръка, навсякъде войници, преследват го. Себастиан ръководеше преследването. Но в моето бле­нуване беше ясно, че при целия си авторитет и влияние Себастиан греши, че не разбира истинското въздействие, което биха имали откровенията върху хората. Почу­вствах, че някой ще го убеди да промени възгледите си, ако успеем да открием онази част от Ръкописа, която толкова го плаши.
Докато прехвърлях тази мисъл, в съзнанието ми из­никна Марджъри. Къде ли беше тя сега? В представите си се срещах с нея отново. Но как ли би могло да се случи това?
Трясъкът на входната врата ме върна към реал­ността. Отново се почувствах слаб и нервен. Санчес за­обиколи къщата и приближи. Крачката му бе бърза и неотменна.
Седна до мен и попита:
- Реши ли какво да правиш? Поклатих глава.
- Не изглеждаш особено изпълнен със сили - каза той.
- Не се и чувствам изпълнен със сили.
- Може би не знаеш как точно да се заредиш с енергия.
- Какво имаш предвид?
- Нека ти предложа начина, по който аз самият при­добивам енергия. Може би моят метод ще ти помогне да си създадеш собствен.
Кимнах да продължи.
- Първо се съсредоточавам върху гледката наоколо, както вероятно и ти. После се опитвам да си спомня как изглежда всичко това, когато съм изпълнен от енергията. Спомням си излъчването, което озарява всичко, уникал­ната красота и очертания на нещата, особено на растенията, сияйните и наситени цветове. Разбираш ме, нали?
- Да, и аз се опитвам да правя същото.
- После се опитвам да усетя чувството за близост с всичко, усещането, че колкото и отдалечено да е нещо, аз мога да го докосна, да се свържа с него. И после го вдишвам.
- Как така го вдишваш?
- Нима отец Джон не ти е обяснил?
- Не.
Санчес се смути.
- Може би е възнамерявал да те види още веднъж и да ти го каже тогава. Той е често доста маниерен. Внезапно се оттегля и оставя ученика сам да размисли, след което се явява точно в подходящия момент, за да добави нещо ново към инструкциите си. Сигурно е имал намерение да поговори още с теб, но ние напуснахме така внезапно.
- Бих искал да го чуя от теб.
- Спомняш ли си онова усещане за прилив на жиз­нена сила, което те е овладяло на планинската урва?
- Да - отвърнах аз.
- За да си върна чувството за тази жизнена сила, аз се опитвам да вдъхна енергията, с която току-що съм се свързал.
Попивах всяка дума, която изричаше Санчес. Дори само като слушах за неговия метод, се изпълвах с пове­че енергия. Наоколо ми всичко оживяваше в красота и озарение. Дори и скалите имаха сякаш едно белезника­во лъчение, а енергийното поле на Санчес беше широко и синьо. Той вдъхваше дълбоко, целенасочено, задър­жаше въздуха около пет секунди и после издишаше. Аз последвах неговия пример.
- Когато си представим - каза той, - че с всяко диха­ние приемаме енергия и се изпълваме като балон, за­почваме да усещаме прилив на сили и жизненост.
След няколко вдишвания, аз се почувствах именно така.
- Когато вдишам енергия - продължи Санчес, - про­верявам да видя дали емоционалната ми нагласа е правилна. Както ти казах и преди, аз считам това за най-верния критерий дали съм свързан с енергията.
- Говориш за чувството на любов ли?
- Точно така. Както стана дума и в мисията, любов­та не е интелектуална концепция, нито морален импе­ратив или нещо от този род. Тя е чувство, което се явява, когато човек е свързан с енергията на вселената, която, разбира се, е енергията на Бога.
Отец Санчес ме наблюдаваше с леко разфокусиран поглед.
- Ето така - каза той. - Постигна го. Това е нивото на енергия, което ти е необходимо. Аз малко ти помагам, но ти вече си готов да го поддържаш и сам.
- Как ми помагаш?
Отец Санчес поклати глава.
- Не се занимавай с това сега. По-късно ще разбереш, от Осмото откровение.
В този момент отец Карл заобиколи къщата и отп­рави доволен поглед към нас. Когато приближи, се обър­на към мене.
- Реши ли вече?
Въпросът ме подразни. Опитах се да не загубя енергия при това раздразнение.
- Не изпадай отново в обичайната си затвореност - каза отец Карл. - В този случай няма как да не вземеш решение. Как мислиш, че е добре да постъпиш?
- Там е работата, че нищо не мисля - отвърнах аз.
- Сигурен ли си? Когато си във връзка с енергията, мислите ти могат да се явят под най-различен вид. Погледнах го напълно объркан.
- Обикновено мислите, които ти се мяркат в съзна­нието при вземане на рационално решение, те напускат, щом се освободиш от властната си драма. Когато се из­пълниш с вътрешна енергия, в теб нахлуват други мисли, идващи от по-висшата ти същност. Това са интуитивни мисли, които се усещат по различен начин. Те се мяр­кат в съзнанието ти като мигновен блян или прозрение и идват да те насочат, да ти покажат пътя.
Все още не разбирах.
- За какво мислеше, когато преди остана сам? - по­пита отец Карл.
- Не съм сигурен, че си спомням - отвърнах аз.
- Опитай.
Положих усилие да се съсредоточа.
- Мина ми през ума дали Уил ще открие Деветото откровение и за кръстоносния поход на Себастиан сре­щу Ръкописа.
- И още какво?
- Питах се какво ли е станало с Марджъри. Но не разби­рам с какво ми помага всичко това да взема решение.
- Ще ти обясня - каза отец Санчес. - Когато увели­чиш своята енергия, ти вече си готов да се включиш съз­нателно в еволюционния процес, да предизвикаш онези закономерни случайности, които ще тласнат развитието ти напред. Човек участва в еволюционното движение по един много специфичен начин. Първо той акумулира дос­татъчно енергия, след което трябва да насочи мислите си към основния еволюционен въпрос на своя живот, към своето главно предназначение, което му е завещано от неговите родители, защото този въпрос задава основни­те параметри на неговата еволюция. След това трябва да насочи вниманието си върху пътя, който да следва, за да може да открие непосредствените, актуални въпроси, пред които е изправен. Тези въпроси са винаги свързани с по-големия въпрос и определят конкретното ти място в мо­мента на твоите житейски търсения.
- Когато установиш актуалните си въпроси, винаги получаваш някакво интуитивно ръководство как да пос­тъпиш и каква посока да следваш. Получаваш намек за следващата си стъпка. Винаги. Това няма да стане само ако си формулирал неправилно въпроса си. Проблемът на живота не е да получаваш отговори. Проблемът е да можеш да определиш конкретните си въпроси. Веднъж поставиш ли въпроса правилно, отговорите идват винаги.
- След като получиш интуитивно прозрение какво предстои да се случи в следващия момент - продължи той, - ще станеш особено бдителен и с изострено внимание. Рано или късно ще възникнат онези законо­мерни случайности, които ще те поведат в посоката, на­белязана от твоята интуиция. Разбираш ли ме?
- Да, струва ми се.
- И така, не допускаш ли, че тези мисли за Уил, Себастиан и Марджъри не са случайни? Помисли само защо те спохождат тъкмо сега, като имаш предвид хода на развитието на твоя живот. Вече знаеш, че си наследил от своето семейство стремежа да превърнеш своя живот в едно вътрешно радостно приключение, нали така?
- Да.
- После проявяваш интерес към мистика, изучаваш социология и работиш с хора, макар че още не разбираш напълно смисъла на всички тези занимания. И тогава, когато започваш да се самоосъзнаваш, чуваш за Ръкописа и идваш в Перу. Откриваш откровенията едно след друго и започваш да се доближаваш до онзи тип духовност, ко­ято си търсел. Сега си на път да постигнеш яснота и да издигнеш съзнанието си на по-високо ниво, като опреде­лиш конкретните въпроси, пред които си изправен. Тогава ще видиш как отговорите идват сами.
Гледах го, без нищо да кажа.
- Какви въпроси стоят пред тебе в момента?
- Искам да узная нещо повече за откровенията - от­върнах аз. - И особено дали Уил ще открие Деветото откровение. Иска ми се да разбера какво е станало с Марджъри. А се интересувам и от Себастиан.
- Какво ти подсказва интуицията във връзка с всич­ко това?
- Не зная. Представих си, че отново се срещам с Марджъри и Уил, който е преследван от полицията. Какво ли значи това?
- Къде си представи, че бяга Уил?
- В една джунгла.
- Това вероятно е знак, че трябва да тръгнеш с нас. Икитос е разположен в джунглата. Ами Марджъри?
- Представих си, че се срещаме пак.
- А Себастиан?
- Фантазирах си, че причината да бъде против Ръкописа е в неговото неразбиране и ако бъде убеден, че страховете му са неоснователни, може би ще проме­ни своето отношение към този Ръкопис.
Двамата се спогледаха крайно удивени.
- Какво означава това?
Отец Карл отговори с друг въпрос:
- А ти как мислиш?
За първи път от онова преживяване на урвата насам се почувствах напълно проникнат от енергия и уверен в себе си. Погледнах към тях и казах:
- Предполагам, че трябва да отида в джунглата и да се опитам да открия кои аспекти на Ръкописа църквата не одобрява.
Отец Карл се усмихна:
- Точно така! Можеш да вземеш моята камионетка.
Кимнах и ние отидохме отпред пред къщата, където беше паркирана колата. Нещата ми, заедно с храна и вода, вече бяха приготвени и поставени в камионетката на отец Карл. Колата на отец Санчес също беше готова.
- Искам да ти кажа само едно - каза отец Санчес, - помни да се спираш винаги, когато е необходимо да възс­тановиш връзката си с енергията. Бъди изпълнен непрес­танно от любовта. Когато си в състояние на любов, никой и нищо не може да те лиши от нужната ти енергия. Тогава енергията, която отдаваш, ще се връща обратно към теб в същата степен. Никога няма да почувстваш недостиг на енергия. Особено важно е да помниш това, за да го под­държаш в себе си, най-вече при срещите си с хора.
Той млъкна. В този момент отец Карл приближи на свой ред и каза:
- Ти вече познаваш откровенията без Седмото и Осмото. Седмото показва как съзнателно да еволюираш като личност, а това означава да разбираш закономер­но възникващите случайности и всеки отговор, който ти дава вселената.
Той ми връчи тънък свитък.
- Това е Седмото откровение. То е доста кратко и общо, но в него се говори за това как нещата сами се подреждат и как някои мисли ни се явяват като духовно ръководство. Що се отнася до Осмото откровение, ще го откриеш сам, когато му дойде времето. От него ще узнаеш как да съдействаме на хората, чрез които ни се дават отговорите, които търсим. По-нататък се разкри­ва една нова междуличностна етика, която би помогна­ла да се ускори еволюцията на всеки отделен човек.
- Защо сега не можеш да ми дадеш това откровение? - попитах аз.
Отец Карл се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
- Защото още не му е дошло времето. И аз трябва да следвам интуицията си. Осмото откровение ще ти се да­де веднага щом поставиш правилния въпрос.
Отвърнах, че разбирам. Двамата свещеници ме пре­гърнаха и ми пожелаха на добър път. Отец Карл заяви, че скоро отново ще се срещнем и аз наистина ще открия отговорите, които ми са потребни.
Тъкмо се канехме да влезем в колите си, когато Санчес още веднъж се обърна към мен.
- Чувствам, че трябва да ти кажа още нещо. Може би по-късно ще го разбереш. Остави се усетът ти за кра­сота и озарение да те води. Местата и хората, които крият отговори за тебе, ще ти изглеждат по-озарени и привлекателни.
Кимнах и се качих на камионетката на отец Карл, след което поех надолу по каменистия път. След някол­ко километра стигнахме до едно разклонение. Санчес ми помаха през задното стъкло и двамата с отец Карл се отправиха на изток. Аз гледах известно време подире им, след което обърнах старата камионетка на север към течението на Амазонка.
Бях обзет от тревога. След едно приятно тричасово пъту­ване се озовах на кръстопът и не знаех накъде да поема.
Единият път минаваше от лявата ми страна. Ако се съдеше по картата, той вървеше по планинската верига на север в продължение на стотина километра, след ко­ето рязко свърваше на изток към Икитос. Десният път минаваше през джунглата под известен източен наклон и стигаше до същата цел.
Поех -си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна. Хвърлих бегъл поглед в огледалото към пътя зад мен. Не се задаваше нищо. В продължение на повече от час не бях мярвал нито кола, нито някой от местните жители. Опитах се да прогоня тревогата. Знаех, че трябва да се отпусна и да остана във връзка с енергията, ако искам да взема правилно решение.
Съсредоточих вниманието си върху пейзажа. Пътят през джунглата вдясно минаваше през огромни дървета, Тук-таме изпъкваше по някоя скала, повечето обкръ­жени от тропически растения. Другият път през плани­ната изглеждаше по-еднообразен. Забелязах едно дърво от тази страна, но основно пейзажът беше скалист с ряд­ка растителност.
Отново погледнах надясно и се опитах да се установя в състоянието си на любов. Дърветата и храстите бяха ярко зелени. По същия начин се обърнах и наляво. Наби ми се в очи една пътека с цъфнали треви край пътя. Стръкчетата на тревата бяха бледи и петнисти, но белите цветчета изг­леждаха прекрасни в далечината. Защо ли не ги бях забе­лязал преди. Сега ми изглеждаха като обкръжени от светлина. Огледах онова, което ги обкръжаваше. Скалите и камъните бяха удивително пъстри и необикновени.
Всичко бе изпъстрено с кехлибарени, виолетови и дори тъмночервени цветове.
Обърнах се надясно към дърветата и храстите. Макар и красиви, те бледнееха в сравнение с другия пейзаж. Но как е възможно, помислих си аз. В началото този път ми се струваше по-привлекателен. Погледах още веднъж вля­во и интуицията ми се засили. Богатството от форми и цветове ме порази.
Бях убеден. Запалих колата и поех вляво, сигурен, че изборът ми е правилен. Пътят бе целият в дупки и камъни. Както се друсах напред, почувствах тялото си олекнало. Теглото падаше върху задните ми части, а гър­бът и вратът ми бяха изправени. Ръцете ми държаха кор­милото с лекота.
Два часа пътувах, без нищо да ми се случи. Похапвах си от кошницата с храна, която отец Санчес ми беше приготвил. Все още по пътя не се задаваше нищо. Той ту се изкачваше, ту се спускаше по хълмистия терен. На върха на едно от възвишенията от дясната си страна за­белязах паркирани две стари коли. Бяха доста встрани от пътя сред горичка млади дървета. Не се забелязваха пътници, тъй че реших, че са захвърлени. Пред мен пъ­тят свърна наляво и се заспуска, правейки много завои, към обширна долина. От върха имах видимост на ня­колко километра наоколо.
Изведнъж рязко спрях камионетката. От двете стра­ни на пътя посред долината се бяха спрели три-четири военни коли. Между тях се забелязваше група войници. Направо застинах на мястото си. Та това беше пътна блокада. Върнах назад, прехвърлих се оттатък билото и паркирах камионетката зад две големи скали. Слязох и се върнах на върха, от който можех да наблюдавам как­во става в долината. Едната от колите потегли в обрат­на на моята посока.
Внезапно зад гърба ми долетя шум. Рязко се обърнах. Беше Фил, екологът, с когото се бях запознал във Висиенте.
Той самият бе не по-малко изненадан от мен.
- Какво правиш тук? - извика той и се завтече към мене.
- Опитвам се да се добера до Икитос - отвърнах аз. Лицето му изразяваше тревога.
- И ние, но правителството направо се е побъркало с този Ръкопис. Тъкмо се стараем да решим дали да рис­куваме да минем през пътната блокада. Четирима сме.
Той кимна вляво. Сред дърветата зърнах неколцина мъже.
- Защо си се упътил към Икитос? - попита той.
- Опитвам се да намеря Уил. Разделихме се в Кула и чух, че може би е тръгнал към Икитос да търси оста­налата част на Ръкописа.
Той направо се ужаси.
- Не бива да прави това! Има полицейска забрана да се притежават копия. Не чу ли какво стана във Висиенте?
- Подочух нещо. А ти какво знаеш?
- Не съм бил там, но разбрах, че властите нахлули и арестували всички, които притежават копия. Посетителите били задържани за разпит. Дейл и някои други учени били откарани и никой не знае какво е станало с тях.
- Знаеш ли защо правителството е толкова разтре­вожено от този Ръкопис? - попитах аз.
- Не, но щом разбрах колко опасно взе да става, ре­ших да се върна в Икитос за резултатите от изследвани­ята си и да напусна страната.
Аз му разказах подробно всичко, което се случи с мене и с Уил, след като си тръгнахме от Висиенте, и най-вече за стрелбата на урвата.
- Мътните да го вземат! И ти още не си се отказал от цялата тая загубена работа!
Забележката му ме накара за миг да загубя доверие в себе си, но аз отвърнах:
- Слушай, ако нищо не направим, правителството няма да остави и помен от Ръкописа. Светът ще бъде лишен от изключително важно познание.
- Чак толкова важно, че да си заложиш живота?
Вниманието ни бе привлечено от шума на коли. Камионетките прекосяваха долината и се бяха насочи­ли към нас.
- По дяволите! - изруга той. - Ето че идват.
Преди още да помръднем, чухме и от другата стра­на шум на приближаващи коли.
- Обградени сме! - извика Фил. Изглеждаше много уплашен.
Втурнах се към камионетката и прехвърлих храната от кошницата в малък вързоп. Извадих свитъците с Ръкописа и също ги сложих във вързопа. Но после раз­мислих и ги пъхнах под седалката.
Шумът се усилваше и аз побягнах, пресичайки пътя вдясно след Фил и останалите мъже се свиха зад едни големи скали на склона. Скрих се и аз при тях. Надявах се, че военните просто ще минат край нас и ще продължат нататък. Моята камионетка не се виждаше от пътя. Все си мислех, че също като мен, ще вземат другите коли за изоставени.
Първи пристигнаха камионетките от южната стра­на и за наш ужас спряха веднага щом се изравниха с колите. Чу се вик:
- Не мърдай! Полиция!
Замръзнахме на място, изненадани в гръб от некол­цина войника. Всички бяха тежко въоръжени и действа­ха много внимателно. Щателно ни претърсиха, взеха всичко от нас и ни накараха да се върнем на пътя. Там десетки войници претърсваха колите, Фил и спътници­те му бяха арестувани и настанени в една от военните камионетки, която бързо потегли. Успях да зърна лице­то му, когато минаха покрай мен. Беше бял като платно. Изглеждаше като призрак.
Мене ме поведоха в противоположната посока и ме накараха да седна под билото на хълма. Няколко войни­ка с автомати на рамо застанаха до мен. После дойде един офицер и захвърли свитъците с моите копия на от­кровенията на земята в краката ми. Върху тях захвърли ключовете от камионетката на отец Карл.
- Твои ли са тези копия? - попита той. Погледнах го, но не отговорих.
- Ключовете бяха в теб - настояваше той. - Тези копия бяха намерени в колата. Питам те отново, твои ли са?
- Нямам намерение да отговарям в отсъствие на следовател - измънках аз.
Забележката ми предизвика иронична усмивка на ли­цето на офицера. Той каза нещо на войниците и се оттегли. Войниците ме отведоха до един от джиповете и ме сложиха да седна на предната седалка до шофьора. На задната седалка се настаниха други двама войника със заредени пушки. Зад нас в друг джип се качиха още войници и двете коли потеглиха на север в посока към долината.
Налегнаха ме тревожни мисли. Къде ли ме караха? Защо се бях озовал в това положение? Жалко за всички препоръки, които ми дадоха свещениците. Не бях оцелял и един ден. Толкова сигурен бях там, на кръстопътя, че съм избрал правилната посока. Този път беше по-привле­кателен, сигурен бях. Къде тогава ми беше грешката?
Поех си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна, като се питах какво ли щеше да стане сега Ще се преструвам на напълно незапознат с Ръкописа и ще се представям за заб­луден турист с най-невинни намерения. Просто съм попад­нал на лоши хора, ще кажа. Пуснете ме да си вървя у дома.
Ръцете ми, отпуснати в скута, леко потреперваха. Един от войниците отзад ми предложи манерка с вода и аз я поех, макар че не можех да преглътна и капка вода. Войникът беше млад и когато се обърнах да му върна манерката, ми се усмихна без дори следа от неприязън. В представите ми се мерна уплашеното лице на Фил. Какво ли щяха да му сторят?
Мина ми през ума, че срещата ми с Фил на хълма не беше случайна. Какво ли трябваше да значи това? Какво ли имахме да си кажем, ако не ни бяха прекъснали? Аз успях да му напомня колко важен е този Ръкопис, а той да ме предупреди за опасността, която ме грози тук, и да ме посъветва да се махам, преди да ме заловят. Твърде късно, за жалост.
Пътувахме няколко часа, без никой да проговори. Теренът навън ставаше все по-равен. Стана по-топло. Младият войник ми подаде отворена консерва с военната си дажба, някакво говеждо готвено, но и този път аз не можах да преглътна нищо. След залез слънце бързо се мръкна.
Нищо не мислех, докато пътувахме, втренчен в свет­лините на фаровете, след което потънах в неспокоен сън. Сънувах, че съм преследван. Бягах отчаяно от някакъв неизвестен враг посред стотици огромни огньове, сигурен, че някъде има таен ключ, който ще ми открие пътя към познанието и спасението. Видях ключа сред един от тези огньове. И скочих в огъня да го взема!
Стреснах се, целият потънал в пот. Войниците ме погледнаха подразнени. Тръснах глава и се облегнах на вратата на камионетката. Дълго останах загледан през страничния прозорец в тъмните очертания на пейзажа, опитвайки се да преодолея надигащата се в мен паника. Бях сам под стража, пътувах в неизвестна посока и ни­кой не се интересуваше от моите кошмари.
Към полунощ стигнахме голяма, слабо осветена ка­менна сграда на два етажа. Минахме по пътеката пок­рай главния вход и влязохме през една странична врата. Стълбите водеха в тесен коридор. Вътрешните стени съ­що бяха каменни, а таванът от греди и грубо дялани дъски, от където висяха оголени крушки, които осветя­ваха пътя ни. Минахме през още една врата и стигнахме килиите. Един от войниците, който някъде беше изчезнал, ни настигна, отвори една от килиите и ме под­кани с жест да влизам.
Вътре имаше три походни легла, дървена маса и ваза с цветя. За моя изненада килията беше много чиста. Когато влязох, един млад перуанец, на не повече от осемнайсет-деветнайсет години, свенливо ме погледна откъм вратата Войникът заключи след мене и се отдалечи. Седнах на ед­ното легло, а младежът се протегна да запали газена лампа. Когато лицето му се освети, видях, че е индианец.
- Говориш ли английски? - попитах аз.
- Да, малко - каза той.
- Къде се намираме?
- Близо до Пулкупа.
- Затвор ли е това?
- Не, тук всички са доведени за разпит във връзка с Ръкописа.
- Откога си тук?
Той свенливо ме погледна с кафявите си очи.
- От два месеца.
- Какво искат от теб?
- Опитват се да ме накарат да се усъмня в Ръкописа и да издам останалите, които имат копия.
- Как се опитват?
- Като ми говорят.
- Значи само ти говорят, без да заплашват, така ли?
- Само говорят - потвърди той.
- Не ти ли казаха кога ще те освободят?
- Не.
Аз замълчах за малко и той ме погледна въпросително.
- В теб намериха ли копия на Ръкописа при залавянето? - попита ме той.
- Да. А в тебе?
- И в мене. Аз живея недалеч от тук, в едно сиропиталище. Директорът ни разясняваше откровени­ята и аз учех децата с негово разрешение. Той успя да избяга, но мене ме заловиха.
- Кои откровения си виждал? - попитах аз.
- Всички, които са открити - отвърна той. - Ами ти?
- Всички, с изключение на Седмото и Осмото. Имах Седмото откровение, но не успях да го прочета, защото се появиха войниците.
Младежът се прозя и попита:
- Искаш ли да поспим малко?
- Да, разбира се - отвърнах разсеяно аз.
Излегнах се на леглото, затворих очи и се оставих на вихъра на мислите си. Какво да правя сега? Как мо­жах да се оставя да ме заловят? Дали няма начин да избягам? Скалъпих няколко стратегии и сценария, до­като най-накрая потънах в сън.
Отново имах запомнящи се сънища. Пак търсех съ­щия ключ, но този път бях изгубен в дълбока гора. Дълго се скитах без посока, копнеех да получа някакво духов­но ръководство. Тогава изви страхотна буря и всичко бе заляно от порой. Потопът ме завлече в едно дълбоко дефиле и после в реката, която Течеше в обратна посока и заплашваше да ме погълне. С всички сили дни наред се борех срещу течението. Най-сетне успях да се измък­на от пороя и да се уловя за скалистия бряг. Започнах да се катеря по скалите и стръмните канари на брега, сти­гах все по-високи и опасни места. С всичките си сили и воля се стремях да се изкача, но изведнъж увиснах опас­но на една скала и не можех повече да продължа. Погледнах надолу. За най-голяма моя изненада открих, че реката, от която едва се бях измъкнал, излизаше от гората и стигаше до едно красиво крайбрежие и поляна. Сред поляната, заобиколен от цветя, се намираше ключът. В този момент се подхлъзнах и с викове започ­нах да падам все по-надолу и надолу, докато цопнах в реката и потънах.
Бързо се изправих и седнах на леглото. Задушаваше ме. Младият индианец се бе събудил и дойде до мен.
- Какво има? - попита той.
Поех си дъх и се оглеждах наоколо, докато осъзная къде се намирам. Освен това забелязах, че стаята има­ше прозорец и навън вече бе светло.
- Сънувах лош сън - отвърнах аз. Той ми се усмихна, като че доволен от нещо и отбеляза:
- Лошите сънища крият най-важните послания.
- Послания ли? - попитах аз, докато станах да си облека ризата.
Той се почувства неловко, че трябва да обяснява.
- В Седмото откровение се говори за сънищата - каза той.
- И какво се казва там?
- Ами... как да се...
- Да се тълкуват ли?
- Да.
- И какво се казва в тази връзка?
- Да се съпостави съня с живота. Замислих се какво ли означава това.
- Как така да се съпоставят?
Младият индианец се смущаваше да вдигне очи към мен.
- Искаш ли да си изтълкуваш съня? Кимнах и му го разказах.
Той внимателно ме изслуша и каза:
- Сравни моментите на този твой сън с някои от мо­ментите на живота си. Погледнах го.
- Откъде да започна?
- От началото. Какво правеше в началото на съня?
- Търсех ключ в една гора.
- Как се чувстваше?
- Объркан.
- Съпостави тази ситуация с реалното положение, в което се намираш.
- Като че ли наистина има връзка - казах аз. - Търся определени отговори от Ръкописа и се чувствам ужасно объркан.
- И какво друго се случва в реалния ти живот?
- Задържан съм. Оставих се да ме арестуват въпре­ки всичките ми усилия. Единственото, на което мога да се надявам, е да склоня някой да ме пусне да си вървя.
- Значи не искаш да се примириш с този арест?
- Разбира се.
- И какво след това стана в съня ти?
- Борих се срещу течението на една река.
- Защо? - попита той.
Започвах да разбирам накъде клонеше.
- Защото в този момент мислех, че ще се удавя.
- А ако не се беше съпротивлявал на течението?
- То щеше да ме изведе при ключа. Какво искаш да кажеш? Че ако не се съпротивлявам на ситуацията, в която съм изпаднал, може да стигна до отговора, който търся?
Той отново изпита стеснение.
- Аз нищо не казвам. Казва го сънят. Замислих се. Може пък наистина да беше така. Младият индианец вдигна очи към мен и попита:
- Ако отново се озовеш в ситуацията на съня, как би постъпил?
- Нямаше да плувам срещу течението, макар да изглежда, че отивам към гибел. Щях да зная, че това няма да се случи.
- А сега от какво се страхуваш?
- От войниците. От задържането ми.
- И какво в такъв случай идва да ти каже сънят?
- Може би смяташ, че трябва да погледна на аресту­ването си от позитивен ъгъл.
Той не отвърна, а само се усмихна.
Седях на леглото, облегнал гръб на стената. Това тълкуване ме развълнува. Ако беше вярно, значи не бях направил грешка на кръстопътя и всичко просто е тряб­вало да се случи.
- Как ти е името? - попитах аз.
- Пабло - отвърна той.
Усмихнах му се и се представих, после му разказах накратко моята история - как дойдох в Перу и какво стана по-сетне. Пабло седеше на леглото, отпуснал ръ­це на коленете си. Беше много слаб, с късо подстригана черна коса.
- Какво те доведе насам?
- Исках да узная нещо повече за Ръкописа.
- Какво по-точно искаше да узнаеш? - повтори въп­роса си той.
- Нещо повече за Седмото откровение. А и да отк­рия едни приятели, Уил и Марджъри... Струва ми се също, че бих искал да разбера защо църквата така ярос­тно се противопоставя на Ръкописа.
- Тук има много свещеници, с които би могъл да поговориш - каза той.
Думите му ме накараха да се замисля, после попитах:
- Какво още се говори за сънищата в Седмото откровение?
И Пабло разказа, че сънищата идват да помогнат да разберем нещо за нашия живот. Продължаваше да говори, но аз се замислих за Марджъри и не го чувах. Виждах ясно лицето й, питах се къде ли е сега, предста­вих си я как тича към мен и ми се усмихва.
Внезапно си дадох сметка, че Пабло бе престанал да говори. Погледнах към него.
- Извинявай, че се разсеях - казах аз. - Какво каза?
- Няма нищо - отвърна той. - За какво се беше замислил?
- За една приятелка. Нищо особено.
Изглежда той искаше да настоява на въпроса си, но някой приближи към вратата на килията. През дъските видяхме как един войник дръпна резето.
- Време за закуска - каза Пабло.
Войникът отвори вратата и ни кимна с глава да из­лезем в коридора. Изкачихме една стълба и се озовахме в малка столова. В ъгъла се бяха изправили четири-пет войника, а няколко цивилни - двама мъже и една жена - чакаха ред да получат дажбата си.
Заковах се на място, без да мога да повярвам на очите си. Жената беше Марджъри. Тя също ме видя на мига и затисна уста в шепите си с разширени от удивление очи. Бегло погледнах войника зад гърба ми. Беше тръгнал към другите военни в ъгъла и с безгрижна усмивка го­вореше нещо на испански. Последвах Пабло, който пре­коси стаята и застана в края на опашката.
Марджъри получи дажбата си. Другите двама мъже отидоха с таблите си на една маса, разговаряйки помежду си. Марджъри на няколко пъти ме стрелкаше с поглед и с усилие се сдържаше да не каже нещо. Втория път Пабло се досети, че се познаваме и ме погледна въпросително. Марджъри взе храната си и се отправи към една маса, където отидохме да седнем и ние, след като бяхме обслужени. Войниците продължаваха да си говорят, без явно да забележат нашето преместване.
- Господи, толкова се радвам да те видя - каза тя. -Как се озова тук?
- Крих се известно време при едни свещеници - от­върнах аз. - После тръгнах да търся Уил и вчера ме задържаха. Ти откога си тук?
- Откакто ме арестуваха в планината - отвърна тя. Забелязах, че Пабло не отместваше поглед от нас и го представих на Марджъри.
- Досетих се, че това е Марджъри - каза той. Те си размениха няколко думи, след което аз попи­тах Марджъри:
-Какво ново?
- Нищо особено - отвърна тя. - Дори не зная защо съм задържана. Всеки ден ме водят при някой свеще­ник или офицер на разпит. Искат да знаят кои са моите познати във Висиенте и дали зная къде може да има дру­ги копия. Все едно и също!
Марджъри се усмихна и изглеждаше толкова уязвима, че аз отново изпитах влечение към нея. Тя стро­го ме изгледа под око. И двамата тихичко се разсмяхме. Последва период на мълчание, докато се хранехме и пос­ле вратата се отвори и влезе един свещеник в расо. Придружаваше го офицер с явно висок военен чин.
- Това е висш свещенослужител - каза Пабло.
Офицерът се обърна към войниците, които веднага от­дадоха чест, и двамата със свещеника прекосиха стаята и се отправиха към кухнята. Свещеникът погледна право към мене и в един дълъг миг погледите ни се срещнаха. Отместих очи и отхапах един залък, защото не исках да привличам внимание върху себе си. Двамата мъже ми­наха през кухнята и излязоха от кухненската врата.
- Говорила ли си с този свещеник? - попитах Марджъри.
- Не - отвърна Марджъри. - Досега не бях го виждала.
- Аз го познавам - каза Пабло. - Пристигна вчера. Името му е кардинал Себастиан. Направо подскочих от стола си.
- Това ли беше Себастиан?
- Да не би да си чувал за него? - попита Марджъри.
- Чувал съм - отвърнах аз. - Той е главният човек, който стои зад опозицията на Ръкописа. Предполагах, че е в мисията на отец Санчес.
- Кой е този отец Санчес? - попита Марджъри.
Канех се да й обясня, когато войникът, който ни дър­жеше под стража, приближи до масата и ни даде знак на двамата с Пабло да го последваме.
- Време е за упражненията - каза Пабло. Марджъри и аз се спогледахме. В очите й се четеше спотаена тревога.
- Не се безпокой - казах аз. - Ще поговорим при следващото хранене. Всичко ще бъде наред.
Отдалечавах се и се питах имам ли основание за по­добен оптимизъм. Тук можеха да направят така, че все­ки от нас да изчезне безследно по всяко време. Войникът ни преведе през тесен коридор и една врата, която воде­ше към външна стълба. Слязохме в страничен двор, об­граден с висока каменна стена. Войникът застана до входа. Пабло ми кимна да вървя с него покрай зида. Той на няколко пъти се наведе да откъсне по някое цвете от лехите покрай зида.
- За какво друго се говори в Седмото откровение? - попитах аз.
Той се наведе да откъсне още едно цвете.
- За това, че не само сънищата ни насочват. Мислите и бляновете също могат да ни бъдат пътеводители.
- Да, и отец Карл твърдеше същото. А по какъв на­чин бляновете могат да ни насочват в нашия път?
- Онова, което ни се явява в представите, е знак, че е възможно да ни се случи и в живота. Ако не се отне­сем небрежно към него, ще бъдем подготвени за съот­ветния обрат в живота си.
Погледнах го.
- Виждаш ли, Пабло, аз си бях представил, че се сре­щам с Марджъри. И ето че това се случи.
Той се усмихна.
По гърба ме полазиха тръпки. Може би наистина се бях озовал точно където трябва. Бях предусетил нещо, което се потвърждаваше. На няколко пъти ме бе спохождала мисълта, че пак ще се срещна с Марджъри и ето че се беше случило. Наистина случайностите се осъществяваха. Олекна ми.
- Не ми се случва често подобни представи да се осъ­ществяват - отбелязах аз.
Пабло погледна встрани и каза:
- В Седмото откровение се твърди, че ние не винаги си даваме сметка за тях. За да ги разпознаем, трябва да заемем позицията на наблюдатели. Когато си помислим нещо, трябва да се запитаме защо. Защо точно такава мисъл ни е споходила в момента? Как тя се отнася към въпросите на нашия живот? Позицията на наблюдател ни помага да се освободим от нуждата си да владеем рационално всички обстоятелства. Тя ни помага да се оставим на естествения ход на еволюцията.
- Ами отрицателните мисли? - попитах аз. -Например страховите представи, че може да ни се слу­чи нещо лошо, че някой наш близък ще пострада или ще се провалим в нещо, на което държим?
- Много просто - отвърна Пабло. - В Седмото отк­ровение се говори, че трябва да прогонваме страховите представи още щом се появят. Веднага трябва да изви­каме в съзнанието си друг положителен образ. Тогава негативните представи почти напълно ще изчезнат. Интуицията ще бъде насочена към положителни неща. Ако и след това ни се явяват отрицателни представи, Ръкописът препоръчва да се отнасяме към тях като към предупреждения, за да избегнем съответните обсто­ятелства. Например, ако ти мине през ума, че можеш да катастрофираш и някой дойде и ти предложи да тръгне­те нанякъде с кола, не бива да приемаш.
Бяхме направили пълна обиколка на двора и приб­лижихме караула. И двамата минахме мълчаливо пок­рай него. Пабло откъсна едно цвете, а аз си поех дълбо­ко дъх. Въздухът бе топъл и влажен и отвъд стената из­глежда растеше буйна тропическа растителност. Бях за­белязал няколко комара.
- Ела тук! - внезапно извика войникът. Той ни поведе вътре към килията. Пабло влезе пре­ди мен, но войникът вдигна ръка и ми прегради пътя.
- Ти не - каза той и ми направи знак с глава да про­дължа надолу по коридора. После се изкачихме по дру­го стълбище и излязохме през същата врата, през която бяхме влезли миналата нощ. На паркинга отец Себастиан се качваше на задната седалка на голяма кола. Шофьорът затвори вратата след него. За миг Себастиан отново погледна към мен, после се обърна и каза нещо на шофьора. Колата потегли.
Войникът ме заблъска към предната част на сградата. Влязохме в един кабинет. Посочиха ми да сед­на на дървен стол пред бялото метално бюро. След няколко минути влезе дребен трийсетинагодишен свеще­ник със светло кестенява коса и седна на бюрото, без да обръща внимание на присъствието ми. Почти цяла ми­нута се рови в някакъв архив и най-сетне вдигна поглед към мен. Носеше кръгли очила със златни рамки, ко­ито му придаваха интелигентен вид.
- Бил сте задържан с незаконно притежавани от вас държавни документи - сухо заяви той. - Ще трябва да се реши дали да бъде заведено дело срещу вас. Разчитам на съдействието ви.
Кимнах с глава.
- Откъде сте се сдобили с преводите?
- Не разбирам - казах аз. - Защо едни копия на стар ръкопис да са нещо незаконно?
- Перуанското правителство си има своите основа­ния - отвърна той. - Моля, отговорете на въпроса ми.
- Какво общо има църквата с това? - попитах аз.
- Ръкописът противоречи на нашата традиционна религия. Той представя превратно истината за духовната същност на човека. Къде...
- Вижте - прекъснах го аз. - Не мога да разбера. Аз съм просто турист и този Ръкопис събуди любопитство­то ми. Не мога да бъда заплаха за никого. Не ми е ясно само защо е цялата тази тревога.
Той май се обърка. Изглежда търсеше най-добрия начин да се справи с мене, но аз съзнателно го отклоня­вах в друга посока.
- Според църквата този Ръкопис внася смут сред хо­рата - каза предпазливо той. - Кара ги да мислят, че сами могат да решават своя живот, без да се съобразя­ват със заповедите?
- Кои заповеди?
- Ами например заповедта да почиташ баща си и майка си.
- Какво имате предвид?
- Ръкописът хвърля вината за проблемите върху ро­дителите и по този начин подкопава семейството.
- А според мен в него се говори, че трябва да се ос­вободим от обвиненията и да се отнасяме по нов, положителен начин към ранния си опит.
- Не - каза той. - Това е подвеждащо. По начало негативни чувства не бива да се допускат.
- Не могат ли понякога и родителите да грешат?
- Родителите правят всичко, което могат. Децата трябва да им прощават.
- Та нали тъкмо за това става дума в Ръкописа? Нима той не ни учи да прощаваме, когато започнем да гледаме в положителна светлина нашия опит от детството?
Тези думи го разгневиха.
- Що за авторитет стои зад този Ръкопис? На какво основание може да му се вярва?
Започна да се разхожда насам-натам край бюрото и да ме стрелка с поглед, все още много ядосан.
- Не знаете какво говорите - заяви той. - Да не би да сте някой богослов? Съмнявам се. Вие сте пряко до­казателство за това какъв смут би внесъл този ръкопис в душите на хората. Нима не разбирате, че на този свят има законност и ред, само защото съществува власт и авторитет? Как е възможно по такъв начин да се оспор­ва авторитетът?
Аз нищо не отвърнах, което го раздразни още повече.
- Ето какво ще ви кажа - заяви той. - Извършили сте престъпление, за което се полагат дълги години затвор. Попадали ли сте някога в перуански затвор? Не ви ли се иска да задоволите вашето любопитство на янки, като се озовете на подобно място? Бих могъл да се погрижа за това! Разбирате ме, нали? Бих могъл да се погрижа!
Той закри очите си с ръка и си пое дълбоко дъх, оче­видно, опитвайки се да се успокои.
- Аз съм тук, за да узная кои притежават копия и откъде. Питам ви още веднъж. Кой ви даде преводите?
Избухването му събуди опасенията ми. С тези свои въпроси утежнявах положението си. Какво ли щеше да направи с мен, ако откажа да отговарям? И все пак, ни­ма можех да предам отец Санчес и отец Карл?
- Имам нужда от време, за да размисля, преди да ви отговоря - казах аз.
В този момент той ме погледна така, сякаш ще избухне отново. После се отказа. Изглеждаше уморен.
- Давам ви срок до утре сутринта - каза той и даде знак на войника до вратата да ме изведе. Последвах го през коридора обратно в килията.
Влязох и се излегнах на леглото без нищо да кажа. И аз бях изтощен. Пабло се бе загледал навън през решетките.
- Говори ли с отец Себастиан? - попита той.
- Не, беше друг свещеник. Искаше да знае кой ми е дал копията.
.- И ти какво му каза?
- Нищо. Помолих да ми даде време да размисля и той ме остави до утре сутринта.
- Каза ли нещо по повод Ръкописа? - попита Пабло. Погледнах го в очите и този път той не сведе, глава.
- Спомена как Ръкописът подкопавал традицион­ните авторитети - отвърнах аз. - После започна да бес­нее и да ме заплашва.
Пабло изглеждаше искрено изненадан.
- Как изглеждаше - може би с кестенява коса и кръг­ли очила?
- Да.
- Това е отец Костус - каза Пабло. - За какво друго говорихте?
- Казах му, че според мен Ръкописът не подкопава традицията - отвърнах аз. - И той ме заплаши със затвор. Мислиш ли, че може да изпълни заканата си?
- Не зная - отвърна Пабло.
Той се отмести от прозореца и седна на леглото сре­щу мене. Знаех, че има нещо да ми каже, но бях толкова изтормозен и изтощен, че затворих очи. Събуди ме раз­търсването му.
- Време за е за вечеря - каза той.
Един стражар ни поведе нагоре по стълбите и полу­чихме по порция жилаво говеждо с картофи. Двамата мъже, които бяхме видели и предишния път, застанаха на опашката пред нас. Марджъри не беше с тях.
- Къде е Марджъри? - попитах ги аз, опитвайки се да шептя. Двамата мъже се ужасиха, че ги заговорих, а войниците ме изгледаха подозрително.
- Май не разбират английски - каза Пабло.
- Къде ли е тя? - питах се аз.
Пабло отговори нещо, но аз отново бях престанал да слушам. Ненадейно си представих как съм избягал оттук, тичам по някаква улица, пъхам се в един вход и съм на свобода.
- За какво се замисли? - попита Пабло.
- Представих си, че съм избягал оттук - отвърнах аз. - Какво каза преди малко?
- Почакай малко - каза Пабло. - Обърни внимание на тази представа. Може би е важна. Как си представи това бягство?
- Ами че тичам по някаква улица или пътека и след това се скривам в някакъв вход. И като че ли успях да избягам.
- Как си обясняваш тази представа? - попита Пабло.
- Не зная какво да кажа. Нямаше никаква връзка с разговора ни.
- А помниш ли за какво говорехме?
- Да. Питах за Марджъри.
- Не допускаш ли, че може да има някаква връзка между тази твоя представа и Марджъри?
- Поне логическа връзка не виждам.
- Ами някаква скрита връзка?
- Нямам представа Как така бягството може да е свър­зано с Марджъри. Да не би да мислиш, че е избягала? Той се замисли.
- Каза, че си си представил как си избягал.
- Е, да, така е - казах аз. - Може да избягам и без нея. Погледнах го право в очите:
- Но може да избягам и заедно с нея.
- И аз така си помислих - отвърна той.
- Но къде ли е тя?
- Нямам представа.
Продължихме да се храним мълчаливо. Гладен бях, но храната ми се видя много тежка. Не зная защо се по­чувствах някак отпаднал и уморен. Вече не ми се ядеше.
Видях, че Пабло също не се храни.
- Май трябва да се връщаме в килията - каза Пабло.
Кимнах с глава и той даде знак на войника да ни води обратно. Щом се върнахме, аз се изтегнах на леглото, а Пабло седна и се загледа в мен.
- Енергията ти е отслабнала - каза той.
- Така е - отвърнах аз. - Но нямам представа защо.
- Опитваш ли се да се изпълваш с енергия? - попита той.
- По-скоро не - отвърнах аз. - А и тази храна не ми е достатъчна.
- Но човек няма нужда от много храна, ако я поглъ­ща пълноценно.
Той непрестанно жестикулираше, за да подчертае ду­мите си.
- Зная. Но при тези обстоятелства ми е много труд­но да бъда изпълнен с любов. Той ме погледна озадачено.
- Но в противен случай сам си вредиш.
- Как по-точно?
- Тялото ти е привикнало на определено ниво на вибрация. Ако енергията ти се понижи, това се отразява на тялото. Такава е връзката между стреса и болестта Чрез любовта ние поддържаме нашето вибрационно поле. Здравето ни зависи от нея. Тя е изключително важна.
- Искам да остана за малко сам - казах аз.
Приложих метода, на който ме бе научил отец Санчес. Веднага се почувствах по-добре. Заобикалящите ме предмети сякаш оживяха. Затворих очи и се опитах да задържа това чувство.
- Така е добре - каза той.
Отворих очи. Той широко се усмихваше насреща ми. Лицето и тялото му бяха още момчешки и незрели, но в погледа му се четеше мъдрост.
- Виждам как се изпълваш с енергия - каза той.
Успях да различа лека зелена аура около тялото на Пабло. Свежите цветя, които бе поставил във вазата, излъчваха озарение.
- За да разбере Седмото откровение и да започне наистина да се развива - каза Пабло, - човек трябва да направи откровенията част от житейската си практика.
Нищо не казах.
- Можеш ли да обобщиш как откровенията са про­менили твоя свят? Замислих се.
- Струва ми се, че съм се събудил и виждам света като едно мистично място, където можем да имаме всичко, стига да сме наясно със себе си и да следваме своя път.
- А какво означава това? - попита той.
- Че сме готови да започнем своето еволюционно развитие.
- А как се включваме в този процес? Замислих се.
- Като помним неизменно въпросите, пред които ни изправя животът, и търсим знаци за посоката, която да следваме, в сънищата, в интуитивните си мисли или в онова, което ни се подсказва от обстоятелствата.
Отново замълчах, опитвайки се да си обобщя откровението, след което добавих:
- Изпълваме се с енергия и се концентрираме върху обстоятелствата, пред които сме изправени. Тогава ни се дава интуитивно напътствие под някаква форма - къ­де да отидем или как да постъпим - тогава възникват съответните закономерни случайности, които ни дават възможност да поемем желаната посока.
- Да! Точно така! - възкликна Пабло. - Това е пътят. И винаги, когато тези закономерни случайности ни тлас­нат към нещо ново, ние израстваме, ставаме по-пълно­ценни личности, съществуването ни се издига на по-ви­соко вибрационно ниво.
Той се беше привел към мене и аз забелязах неверо­ятната енергия, която го обкръжаваше. Той целият сияеше, беше престанал да изглежда стеснителен и млад. Бликаше от сила.
- Пабло, какво е станало с тебе? - попитах го аз. - За разлика от момента на запознанството ни, изглеж­даш много по-уверен, знаещ и някак цялостен.
Той се разсмя.
- Когато се срещнахме, аз самият бях изгубил енер­гията си. В началото си помислих, че ти можеш да ми помогнеш да си възстановя енергийния поток, но после разбрах, че все още не можеш да го направиш. Тази спо­собност се научава от Осмото откровение. Останах озадачен.
- А какво е трябвало да направя?
- Да знаеш, че всички отговори, които получаваме по мистичен път, всъщност ни се дават от другите хора. Помисли си само за всичко, което си научил, откакто си в Перу. Нима всички отговори за теб не са дошли чрез хора, срещнати по най-невероятен начин?
Замислих се върху думите му. Наистина бе прав. Бях се срещнал тъкмо с необходимите ми хора в точно под­ходящия момент: Чарлийн, Добсън, Уил, Марджъри, Фил, Рино, отец Санчес и отец Карл, а сега и Пабло.
- Дори и Ръкописът е бил написан от човек - добави Пабло. - Но не всички хора, които срещаш, притежават нужната енергия и яснота, за да ти открият посланието, което са предназначени да ти дадат. Трябва сам да им помогнеш, като им вдъхнеш енергия - той замълча. -Беше ми казал, че си се научил да предаваш енергия на растенията, като насочиш вниманието си към красота­та им, помниш ли?
-Да.
- Е, същото е и с хората. Когато им вдъхваш енергия, ти им помагаш да постигнат своята истина. И тогава те могат да ти предадат тази истина.
- Отец Костус е типичен пример в това отношение -продължи Пабло. - Той е имал важно послание за тебе, но ти не си му помогнал да го открие. Искал си от него отговори, а това е породило борба между вашите енергии. Той е почувствал това и неговата детска драма, взискателният тип в него, е взел превес в разговора.
- А какво трябваше да говоря? - попитах аз.
Пабло не можа да отговори. До вратата на килията отново се раздаде шум.
Влезе отец Костус.
Той кимна на Пабло с лека усмивка на лицето. Пабло му се усмихна широко, сякаш свещеникът му беше иск­рено симпатичен. Отец Костус отмести очи към мене и лицето му отново стана строго. Стомах ме сви от безпокойство.
- Кардинал Себастиан пожела да те види - оповестя той. - Ще бъдеш откаран в Икитос този следобед. Бих те посъветвал да отговаряш на всичките му въпроси.
- Защо иска да ме вижда? - попитах аз.
- Защото камионетката, с която си бил заловен, при­надлежи на един от нашите свещеници. Предполагаме, че си получил копията на Ръкописа от него. За един наш свещеник да не съблюдава законите е много тежко обвинение.
Той ме погледна с неизменна твърдост.
Бегло погледнах към Пабло, който ми кимна в знак да продължа,
- Значи според вас Ръкописът подронва основите на вашата религия? - попитах аз много предпазливо. Той ме погледна снизходително:
- И не само на нашата, но и на религията въобще. Нима допускаш, че може да няма провидение? Бог вла­дее напълно този свят. Той определя съдбата ни. Наш дълг е само да се подчиняваме на законите, предписани от Бога. Еволюцията е мит. Бъдещето ни е предопреде­лено от Божията воля. Твърдението, че хората могат да еволюират по собствено желание, означава да не се приз­нава Божията воля. Това би породило егоизъм и разде­ление между хората. Те ще започнат да поставят своята еволюция по-високо от Божия промисъл. Ще започнат да се отнасят помежду си дори по-зле от сега.
Не ми идваше на ум друг въпрос. Свещеникът за­държа за момент поглед върху ми, после каза почти любезно:
- Надявам се, че ще постигнете разбирателство с кар­динал Себастиан.
Той се обърна и погледна Пабло, едва ли не горд, че се е справил с въпросите ми. Пабло отново му се усмих­на и му кимна. Свещеникът излезе и войникът заключи вратата след него. Седнал на леглото, Пабло се наведе напред и усмивка озари лицето му. Той все така излъч­ваше увереност.
Погледнах го и се усмихнах. Той ме попита:
- Какво ще кажеш за онова, което се случи току-що? Опитах се да проявя чувство за хумор.
- Май съм я закъсал повече, отколкото си мислех. Той се разсмя.
- А друго какво се случи?
- Нямам представа какво имаш предвид.
- Какви въпроси стояха пред тебе, когато пристигна тук?
- Исках да открия Марджъри и Уил.
- Е, във всеки случай, откри единия. И какъв беше другият ти въпрос?
- Все ми се струваше, че тези свещеници са против Ръкописа не от злост, а от неразбиране. Исках да узная как го възприемат. Имах чувството, че могат да бъдат убедени да не му се противопоставят.
След тези думи изведнъж осъзнах накъде биеше Пабло. Тъкмо тук и сега бях срещнал Костус и успях да разбера какво го безпокоеше в Ръкописа.
- И какво разбра? - попита той.
- Какво разбрах ли?
- Да. Погледнах го.
- Май че най-много ги тревожи мисълта за участие в еволюцията, така ли е?
- Да - отвърна той.
- И това е логично - добавих аз. - Достатъчно не­удобна им беше мисълта за еволюцията на вселената. Но да се отнесе такава идея и до ежедневния живот, до индивидуалните решения, които вземаме, до самата ис­тория - това е вече много. Те си мислят, че еволюцията ще доведе до разпускане на нравите, че отношенията между хората ще започнат да се рушат. Нищо чудно, че искат да унищожат Ръкописа.
- Можеш ли да ги убедиш в противното? - попита Пабло.
- Не...та аз самият не го познавам достатъчно.
- Какво е нужно, за да бъдат убедени?
- Човек трябва да познава истината. Да разбира какви отношения между хората могат да доведат до съзнателна еволюция.
Пабло изглеждаше доволен.
- Какво ще кажеш? - попитах аз и се усмихнах заед­но с него.
- За това какви би трябвало да бъдат отношенията между хората се говори в следващото, Осмо откровение. Твоят въпрос защо духовенството е против Ръкописа е получил отговор и на свой ред този отговор води до след­ващ въпрос.
- Да - казах аз, дълбоко замислен. - Трябва да на­меря Осмото откровение. Трябва да се измъкна оттук.
- Недей да избързваш - предупреди Пабло. - Трябва да се увериш, че напълно си разбрал Седмото открове­ние, преди да продължаваш нататък.
- А според тебе разбирам ли го? - попитах аз. -Съумявам ли да се включа в потока на еволюцията?
- Ще го постигнеш - отвърна Пабло, - ако помниш винаги въпросите на живота си. Дори хора, които още не са с пробудено съзнание, могат да се натъкнат на от­говори и да видят, обръщайки поглед назад, закономер­ните случайности. Седмото откровение се осъществява, когато съумеем да съзираме как отговорите сами идват при нас. То ни помага да изведем на по-високо ниво ежед­невния си опит. Трябва да разберем, че всяко събитие има своето значение и ни носи познание, което се отна­ся до въпросите на живота ни. Това се отнася особено до събитията, които възприемаме като неблагоприятни. Седмото откровение твърди, че предизвикателството е да видим сребърната нишка във всяко събитие, незави­симо колко то е неблагоприятно. В началото ти си мислеше, че всичко се проваля с твоето задържане. Но сега ти виждаш, че е трябвало да се окажеш тук.
Той беше прав, но щом аз получавах отговори тук и се издигах на по-високо ниво на развитие, същото си­гурно се отнасяше и за Пабло.
Неочаквано чухме, че някой идваше по коридора. Пабло ме погледна право в очите с напълно сериозно изражение.
- Слушай - каза той. - Добре запомни каквото ти казах.
Предстои ти да опознаеш Осмото откровение. То се отна­ся до междуличностната етика, до начина, по който да се отнасяме към другите хора така, че да получаваме позна­ние чрез тях. Но помни да не избързваш. Бъди съсредото­чен в твоята ситуация. Какви въпроси стоят пред теб?
- Искам да разбера къде е Уил - казах аз. - Както и да открия Осмото пророчество. Искам да намеря Марджъри.
- А имаш ли някаква връзка с Марджъри? Замислих се.
- Представих си, че ще избягам... че заедно ще избягаме.
До самата врата се чуха стъпки.
- Ами аз дадох ли ти някакво познание? - попитах бързо Пабло.
- Разбира се - отвърна той. - Когато дойде, още не разби­рах защо съм попаднал тук. Предполагах, че може би е свър­зано с това да предам някаква информация за Седмото откровение, но се съмнявах в своите способности. Струваше ми се, че не зная достатъчно. Благодарение на тебе сега аз зная, че умея да го правя. Едно от нещата, които узнах от теб.
- Имаше ли и друго?
- Да, твоята интуиция, че духовниците могат да бъ­дат убедени да приемат Ръкописа. Мисля си, че съм тук, за да убедя отец Костус.
Той свърши и един войник отвори вратата и ме повика.
Погледнах към Пабло.
- Искам само да ти спомена една от идеите, за ко­ито се говори в следващото откровение - каза той.
Войникът свирепо го изгледа, хвана ме за лакътя и ме блъсна през вратата навън, после я тръшна след себе си. Докато ме отвеждаха, Пабло ме изпрати с поглед през решетките.
- В Осмото откровение има едно предупреждение -извика той. - Предупреждава се, че човек може да пре­късне своето развитие, когато изпадне в привързаност към друг човек.


МЕЖДУЛИЧНОСТНА ЕТИКА


Изкачих се след войника по стълбите, които ни из­ведоха навън, в ярката слънчева светлина. Предупреж­дението на Пабло отекваше в съзнанието ми. Привърза­ност към друг човек? Какво искаше да каже с това? За каква ли привързаност говореше?


Войникът ме поведе по пътеката към паркинга, къ­дето двамина войника стояха изправени до един военен джип и зяпаха към нас. Когато приближихме и за пог­леднах в джипа, забелязах още някой на една от задните седалки. Но това беше Марджъри! Изглеждаше бледа и притеснена. Преди да срещна погледа й, войникът зад мен ме сграбчи за ръката и ме блъсна на седалката зад нея. Още двама войника се качиха на седалките отпред. Единият седна зад кормилото и бегло погледна към нас преди да запали колата и да поеме на север.
- Говорите ли английски? - обърнах се към войни­ците аз.
Войникът до шофьора, пълничък мъж, ме погледна с празни очи и каза нещо на испански, което не можах да разбера, после безцеремонно извърна глава. Обърнах се към Марджъри.
- Добре ли си? - попитах шепнешком.
- Ами...
Гласът й пресекна и сълзи се стичаха по лицето й.
- Не се тревожи - прегърнах я аз. Тя вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне, после склони глава на рамото ми. Топла вълна премина по цялото ми тяло.
Цял час колата се друсаше по разровения път. Край нас всичко бе потънало в буйна и гъста растителност. Подир един завой, растителността оредя и пред погледа ни изникна малък градец. От двете страни на пътя се нижеха дървени постройки.
На около стотина метра пред нас бе спрял голям камион. Няколко войника ни дадоха знак да спрем. Зад тях с жълти фарове светеха други коли. Наострих внимание. Спряхме и един от войниците приближи до нас и каза нещо, което не успях да разбера. До мен дос­тигна само думата „бензин". Нашата охрана влезе в раз­говор с другите войници. Мятаха ни по някой поглед. Пушките висяха на раменете им.
Мерна ми се малка уличка, която свърваше вляво. Както зяпах към магазините и входовете, нещо във въз­приятията ми се промени. Най-неочаквано силуетите и цветовете на сградите се откроиха по-отчетливо.
Прошепнах името на Марджъри и почувствах пог­леда й върху себе си, но преди да успее нещо да каже, джипът бе разтърсен от страшна експлозия. Огнен взрив озари всичко пред нас и войниците залегнаха на земята. Пепел и дим скриха всичко от погледа ни.
- Ела след мен! - викнах аз и издърпах Марджъри от колата. Използвахме суматохата, за да побегнем из улицата, която бях току-що съзерцавал. Далеч зад нас долитаха крясъци и стонове. Все още обгърнати от дима, ние бягахме може би петдесетина метра. Внезапно вля­во ми се мерна врата.
- Влизай! - извиках аз. Вратата бе отворена и ние се втурнахме вътре. Облегнах се от вътрешната й страна и здраво я залостих. Тогава се огледах наоколо и зърнах жена на средна възраст, която гледаше към нас. Бяхме се вмъкнали в нейния дом.
Погледнах я, опитвайки се да се усмихна. Тогава забелязах, че жената не беше уплашена или разгневена от това, че двама непознати са нахълтали в дома й след някаква експлозия. Бе почти усмихната и по-скоро с из­раз на любопитство и търпение, сякаш ни беше очаква­ла и сега само искаше да види какво ще направим. На близкия стол седеше четиригодишно хлапе.
- Побързайте! - каза тя на английски. - Сигурно са по петите ви!
Тя ни преведе през всекидневната, която бе почти необзаведена и през един коридор надолу по дървено стълбище до продълговато мазе. Детето вървеше до нея. Минахме през мазето и се изкачихме по друго стълбище, от където се излизаше на улицата.
Жената отключи малката елегантна кола, паркира­на там, и бързо ни покани да влезем. Накара ни да лег­нем на задната седалка, хвърли едно одеяло върху нас и пое вероятно на север. През цялото време мълчах и се подчинявах на инициативата на жената. Прилив на енер­гия изпълни тялото ми, когато си дадох сметка какво всъщност се беше случило. Интуитивната ми представа, че успявам да избягам, се бе осъществила.
Марджъри лежеше до мен с плътно сключени мигли.
- Добре ли си? - попитах я аз шепнешком. Тя вдигна насълзени очи и кимна.
- Вече може да седнете - каза жената след петнайсе­тина минути.
Отметнах одеялото и се огледах наоколо. Май бях­ме на същия път, по който пътувахме преди експлозията, но по на север.
- Коя сте вие? - попитах аз.
Тя се обърна и ме погледна с присъщата си полуусмивка. Беше стройна, четирийсетгодишна жена с дълга до раменете черна коса.
- Аз съм Карла Диас. А това е дъщеря ми Марета. Детето усмихнато гледаше към нас от мястото до шофьора с големи, любопитни очи. То също имаше . дълга, черна като кехлибар коса. Аз се представих и попитах:
- Как разбрахте, че се нуждаем от помощ? Карла по-широко се усмихна.
- Преследват ви заради Ръкописа, нали?
- Да, но как разбрахте?
- И аз съм запозната с Ръкописа.
- Къде ни водите? - попитах аз.
- Не зная - отвърна тя. - Ще трябва да ми помогнете. Погледнах към Марджъри. Тя не отместваше очи от мен.
- В този момент не зная накъде да вървя - казах аз. - Преди задържането, се опитвах да стигна Икитос.
- Защо искаше да идеш там? - попита тя.
- За да открия един приятел. Той търси Деветото откровение.
- С опасна работа се е заел.
- Да, зная.
- Ние ще те закараме там, нали Марета? Момиченцето се разсмя и отвърна с изисканост, не за годините й:
- Разбира се.
- Каква според теб беше онази експлозия? - попи­тах аз.
- Сигурно камионът е бил дизелов и е пропускал - отвърна тя. - И преди имаше подобен инцидент.
Останах поразен от това колко бързо Карла се ре­ши да ни помогне, затова повторих въпроса си.
- Как разбра, че бягаме от войниците? Тя си пое дълбоко дъх.
- Вчера през селището минаха много военни коли и се отправиха на север. Това е нещо необичайно ме на­веде на спомена как мои приятели бяха задържани пре­ди два месеца. Заедно с тях ние изучавахме Ръкописа. Бяхме единствените в селото, които притежаваха и осем­те откровения. Тогава дойдоха войници и арестуваха при­ятелите ми. Оттогава не съм чувала нищо за тях.
- Вчера докато гледах камионите - продължи тя - си помислих, че военните продължават да издирват ко­пия от Ръкописа и може би други хора, подобно моите приятели ще имат нужда от помощ. Представих си, че бих помогнала на тези хора, ако мога. Разбрах, че тази мисъл в такъв момент не е случайна. Тъй че никак не се изненадах, когато влязохте в къщата ми. Тя млъкна, след което попита:
- Случвало ли ви се е нещо подобно?
- Да - отвърнах аз.
Карла намали скоростта. Бяхме стигнали до кръстопът.
- Мисля, че трябва да свърнем надясно - каза тя. -Ще бъде по-дълго, но по-сигурно.
Карла зави вдясно, а Марета силно се наклони вля­во и здраво се хвана за седалката, за да не падне... Това я разсмя. Марджъри гледаше момиченцето с възхищение.
- На колко години е Марета? - попита тя.
Карла малко се притесни, после помоли внимателно:
- Ако обичате, не говорете за нея така, сякаш не е тук. Нали ако беше голяма, щяхте нея да попитате.
- О, простете ми. - каза Марджъри.
- На пет години съм - отвърна гордо Марета,
- Познавате ли Осмото откровение? - попита Карла.
- Не - отвърна Марджъри. - Само Третото съм виждала.
- Аз съм стигнал до Осмото - казах аз. - Нямате ли копие от него?
- Не - отвърна Карла. - Всички копия бяха иззети от военните.
- Дали в Осмото откровение се говори нещо за това как трябва да се отнасяме към децата?
- Да, Разглеждат се бъдещите отношения между хо­рата и много въпроси като например как да предаваме енергия на другите и да не изпадаме в привързаност.
Пак същото предупреждение. Тъкмо щях да попи­там Карла какво означава това, когато се обади Марджъри.
- Кажи ни нещо за Осмото откровение.
- То разглежда как да използваме енергията по нов начин във взаимоотношенията си с хората, но в начало­то се говори за отношението към децата.
- И какво би трябвало да бъде то? - попитах аз.
- Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на де­цата е да им отнемаме постоянно енергия като се опит­ваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, по­ражда у тях властна драма. Това манипулативно от­ношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, не­зависимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се от­насят до тях самите. И не бива да се поема отговор­ност за повече деца, отколкото човек може да обкръ­жи с внимание.
- Значи Ръкописът разглежда всички тези проблеми? - попитах аз.
- Да- отвърна тя. - И въпросът с броя на децата е особено подчертан. Това леко ме смути.
- Защо броят на децата да е толкова важен? Тя бегло ме погледна, както шофираше.
- Защото възрастният може да отдели внимание са­мо на едно дете в даден момент. Ако има твърде много деца спрямо броя на възрастните, възрастните се изто­щават и не могат да им посветят достатъчно енергия. Децата започват да си съперничат за времето на възрастните.
- Братска ревност - уточних аз.
- Да, но в Ръкописа се изтъква, че този проблем е по-важен, отколкото се мисли. Често се възхваляват го­лемите семейства с деца, които растат заедно. Но деца­та имат нужда да опознават света от възрастните, а не от другите деца. В много културни региони децата се събират на групи. Ръкописът казва, че хората трябва пос­тепенно да разберат, че не бива да създават деца, когато няма поне един възрастен, способен да посвети цялото си внимание през цялото време на всяко едно от тях.
- Почакай малко - казах аз. - В много случаи и два­мата родители се налага да работят, за да издържат семейството. Това ги лишава от правото да имат деца.
- Не непременно - отвърна тя. - В Ръкописа се казва, че семейството ще се разширява отвъд родствените връзки. Децата биха могли да получават внимание и от страна на други хора. Не е задължително пялата енер­гия да идва само от родителите. Дори е по-добре да не бъде така. Но който и да се грижи за децата, трябва да им посвещава цялото си внимание.
- Така е - казах аз. - Ти си успяла да постигнеш това. Марета изглежда изключително зряла за възрастта си. Карла се намръщи и каза:
- Не го казвай на мен, кажи го на нея.
- О, да - обърнах се аз към момиченцето. - Ти се държиш .като голяма, Марета.
Тя засрамено погледна встрани, а после отвърна:
- Благодаря.
Карла топло я прегърна и ме погледна гордо.
- От две години насам се опитвах да се отнасям към Марета според духовното ръководство на Ръкописа, на­ли така, Марета?
Детето се усмихна и кимна с глава.
- Винаги съм се опитвала да й посвещавам енергия и да й казвам истината за всяка ситуация на достъпен език. Отнасям се сериозно към детските й въпроси и из­бягвам да й давам измислени отговори, които служат главно за забавление на възрастните.
Усмихнах се.
- Сигурно имаш предвид измислици от рода на „щър­келите носят бебетата" и други подобни?
- Да, но когато са влезли в културата, тези изрази не са така опасни. Децата лесно ги разбират, защото са едни и същи. По-лоши са онези извращения, които въз­растните си позволяват само за да се позабавляват и за­щото истината им се струва твърде сложна, за да я раз­бере едно дете. А това не е вярно. Истината винаги мо­же да се изрази на нивото на детското разбиране. Трябва само да се помисли как.
- Какво казва Ръкописът по този въпрос?
- Казва, че винаги можем да намерим начин да ка­жем на едно дете истината.
Донякъде не можех да приема тази идея. Аз самият обичах да залъгвам децата.
- Нима децата не могат да разберат, когато възрас­тните просто се шегуват? - попитах аз. - Това може да ги направи преждевременно зрели и да ги лиши от ра­достите на детството.
Тя критично ме изгледа.
- Марета блика от радост. Ние се гоним, въргаляме се и играем всякакви детски игри. Разликата е, че кога­то просто фантазираме, тя знае, че фантазираме.
Кимнах с глава. Права беше, разбира се.
- Марета вярва на себе си - продължи Карла - за­щото аз винаги съм откликвала на нейните потребности. Обръщала съм й специално внимание винаги, когато се нуждае. А когато аз не мога, сестра ми, която живее в съседния вход, ме замества. До нея винаги е имало въз­растен човек, който да отговаря на въпросите й. Тя ня­ма нужда да се самоизтъква, защото винаги е получава­ла искрено внимание, винаги е могла и знае, че винаги ще може да разчита на достатъчно енергия и така при нея безболезнено ще може да се осъществи прехода от получаване енергия от възрастните към получаване на енергия от вселената - към което всички се стремим.
Погледнах навън през прозореца. Пътят ни минава­ше през гъста джунгла и макар да не се виждаше, слън­цето явно клонеше на запад в следобедното небе.
- Дали до довечера ще пристигнем в Икитос? - по­питах аз.
- Не - отвърна Карла. - Но можем да пренощуваме при мои познати.
- Наблизо ли? - попитах аз.
- Да, в дома на един приятел. Служител е по опазва­нето на природата.
- Държавен служител, така ли?
- Част от Амазонка е охранявана зона. Той е местен агент, но има голямо влияние. Казва се Хуан Хинтон. Не се тревожете. Той вярва в Ръкописа, а и властите досега не са го закачали.
Пристигнахме, когато небето беше напълно притъмняло. Джунглата край нас бе оживяла от нощните звуци, въздухът беше задушен. Голямата, добре осветена, дър­вено облицована къща се намираше сред едно сечище сред гъста зеленина. В близост до нея имаше още две големи постройки и няколко джипа. Още една кола, пов­дигната върху дъски се поправяше от двама мъже, ко­ито работеха на изкуствено осветление.
На почукването на Карла се отзова слаб перуанец, скъпо облечен. Той й се усмихна, но когато забеляза нас с Марджъри, на лицето му се изписа тревога и неудовол­ствие. Говореха на испански. Карла нещо го молеше, но ако се съдеше по израза и интонацията му, той не бе склонен да приеме.
Тогава през открехнатата врата аз зърнах един са­мотен силует в коридора. Приближих и разпознах Джулия. Тя също ме видя и излезе изненадана. Леко до­косна рамото на мъжа и тихо му каза нещо на ухото. Той кимна и сдържано ни покани да влезем. Ние се пред­ставихме и Хинтон ни заведе б кабинета си. Джулия пог­ледна към мене и каза:
- Ето че наистина се срещнахме. Тя носеше кафени­кави панталони с големи джобове и ярко червена фланелка.
- Да, наистина - отвърнах аз.
Един перуанец от прислугата отиде при Хинтон, раз­мени няколко думи с него и двамата се отправиха към друга част на къщата. Джулия се настани на един стол до малка масичка и покани останалите да седнат отсреща на дивана. Марджъри изглеждаше разтревожена и не отместваше поглед от мене. Карла изглежда усети притеснението на Марджъри. Приближи до нея и я хвана за ръката
- Хайде да си направим топъл чай - предложи тя. Докато се отдалечаваха, Марджъри отново се обър­на да ме погледне. Усмихнах й се и ги проследих с поглед, докато се скриха зад ъгъла и влязоха в кухнята. После се обърнах към Джулия.
- Какво според теб означава това? — попита тя.
- Какво означава кое? - отвърнах разсеяно аз.
- Че отново се случи да се срещнем.
- О... не зная.
- Как се запозна с Карла? Накъде сте тръгнали?
- Тя ни спаси. Марджъри и аз бяхме задържани от перуански войници. Избягахме и попаднахме на Карла. Джулия изглеждаше развълнувана.
- Кажи ми как стана това.
Облегнах се и й разказах цялата история, като за­почнах от момента, когато взех камионетката на отец Карл и после всичко за нашето задържане и случайното ни бягство.
- И Карла се съгласи да ви закара в Икитос? - попи­та Джулия.
- Да.
- Искаш ли да отидеш там?
- Уил е казал на отец Карл, че отива там. Явно е по следите на Деветото откровение. Неизвестно защо, и Себастиан е там.
Джулия кимна.
- Да, Себастиан поддържа мисия близо до Икитос. Там изгради своя авторитет, като покръстваше индианците.
- Ами ти? - попитах аз. - Накъде отиваш сега?
Джулия каза, че тя също търси Деветото откровение, но няма никаква следа. Дошла тук, защото многократно й минавала мисълта за нейния стар приятел Хинтон.
Почти не я слушах. Марджъри и Карла се появиха в хола с чаши чай в ръце и нещо си говореха. Марджъри улови погледа ми, но нищо не каза.
- Тя чела ли е нещо от Ръкописа? - попита Джулия, сочейки с глава към Марджъри.
- Само Третото откровение - казах аз.
- Ако поиска, бихме могли да й помогнем да напус­не Перу.
Обърнах се и я погледнах.
- Но как?
- Ролан утре заминава за Бразилия. Там имаме приятели в посолството на САЩ. Биха могли да я върнат в Щатите. Помагали сме и на други американци по този начин.
Погледнах я и кимнах колебливо. Изпитах смесени чувства към предложението й. От една страна разбирах, че за Марджъри е най-добре да замине. В същото време ми се искаше да остане и да бъде с мен. Близо до нея се чувствах различен, зареден с енергия.
- Мисля, че трябва да поговоря с нея – отвърнах накрая аз.
- Разбира се – отвърна Джулия. – Можем да продължим нашия разговор и по-късно.
Станах и отидох при Марджъри. Карла отново се запъти към кухнята. Марджъри свърна зад ъгъла на хола и изчезна от погледа ми. Приближих се и я намерих облегната на стената.
Привлякох я в прегръдките си. Цялото ми тяло тръпнеше.
- Чувстваш ли енергията? – прошепнах й на ухото.
- Невероятно е – каза тя. – Какво означава това?
- Не зная. Свързани сме по някакъв начин.
Огледах се наоколо. Никой не би могъл да ни види.
Жадно се целунахме.
Отдръпнах се, за да погледна лицето й. Тя изглеждаше променена, някак по-силна и аз отново се върнах в мислите си към деня, когато се срещнахме във Висиенте и после, когато разговаряхме в кафето в Кула. Беше просто невероятно с каква енергия ме изпълваше нейното присъствие и докосване.
Тя силно ме прегръщаше.
- От деня, когато те срещнах във Висиенте непрестанно копнея да бъда до теб – шепнеше тя. – Тогава не знаех какво да мисля, но енергията е удивителна. Не съм изпитвала нищо подобно.
С крайчеца на окото зърнах Карла, която приближаваше усмихната. Каза че вечерята е готова и ние се отправихме към трапезарията. Там намерихме огромна маса, отрупана с плодове, зеленчуци и хляб. Всеки си сервираше сам и се настаняваше край масата. Марета изпя песен за благослов и ние прекарахме около час и половина в хранене и приказки. Хинтон се бе освободил от притеснението си и седеше в приятно настроение, ко­ето ни помогна да се отпуснем и ние след напрежението от бягството. Марджъри свободно разговаряше и се смееше. Близо до нея преливах от нежна любов.
След вечеря се върнахме в кабинета на Хинтон, къ­дето бе сервиран карамел и сладък ликьор. Марджъри и аз седнахме на дивана и заразказвахме надълго и ши­роко за своя живот и преживелици. Все по-близки се чувствахме. И като че ли единственият проблем, който се явяваше, бе че тя живееше на западния бряг, а аз на юг. Скоро обаче Марджъри престана да се тревожи от този проблем и започна да се смее от сърце.
- Нетърпелива съм да се върнем в Щатите - каза тя. - Такова удоволствие ще бъде да пътуваме ту натам, ту насам.
Аз се облегнах и я погледнах сериозно.
- Джулия каза, че може да уреди заминаването ти веднага.
- Имаш предвид нашето заминаване навярно? - по­пита тя.
- Не, аз... не мога да замина.
- Но защо? - попита тя. - Та аз не мога да те оставя тук. Нито пък да остана. Направо ще полудея.
- Ще трябва да заминеш без мен. Скоро ще тръгна и аз.
- Не! - каза тя на висок глас. - Не бих могла да по­неса това!
Карла, която влизаше в кабинета, след като бе сло­жила Марета да спи, погледна към нас и се обърна на другата страна. Хинтон и Джулия продължаваха да разговарят, като се правеха, че не са забелязали избух­ването на Марджъри.
- Моля те, нека се върнем у дома - повтаряше Марджъри.
Аз отместих поглед встрани.
- Е, добре! - каза тя. - Остани си тук! Стана и бързо се отправи към спалнята.
Стомахът ме сви от болка, докато гледах Марджъри да се отдалечава. Енергията, с която ме изпълваше нейната близост, се срина и аз изведнъж се почувствах слаб и объркан. Опитах се да се отърся от това. В края на краищата, казах си аз, познаваме се съвсем отскоро. Но от друга страна ми минаваше през ума, че може и да е права, че може би трябваше да се завърна у дома. В края на краищата, каква полза да стоя тук? В родината си бих могъл да съдействам за някаква подкрепа на Ръкописа, при това без да рискувам живота си. Станах и последвах Марджъри към дъното на коридора, но кой знае защо, отново се върнах на мястото си. Не знаех как­во да правя.
- Може ли да поговорим за минутка? - попита Карла най-неочаквано. Беше застанала до дивана, без да я забележа.
- Да, разбира се - отвърнах аз.
Тя седна и се обърна загрижено към мен.
- Без да искам чух какво се случи - каза тя. - Мисля си, че преди да вземеш своето решение, добре е да чуеш какво казва Осмото откровение за привързването към някои хора.
- Да, бих искал да узная това.
- Когато човек поиска да познае себе си и да се вклю­чи съзнателно в еволюционното развитие, случва се да бъде ненадейно спрян от привързаност към друг човек.
- Сигурно имаш пред вид мене и Марджъри?
- - Аз ще ти обясня принципа. А ти сам ще прецениш за себе си.
- Съгласен съм.
- Нека първо ти кажа, че самата аз трудно разбрах тази част на откровението. Сигурно така и нямаше да я разбера, ако не се бях запознала с професор Рино.
- Рино ли?! - възкликнах аз. - Та аз го познавам. Срещнах го, когато изучавах Четвъртото откровение.
- А ние се запознахме, когато и двамата бяхме стиг­нали до Осмото откровение. Той остана у нас няколко дни.
Кимнах учуден.
- Той ми обясни как привързването според Ръкописа води до междуличностна борба в интимните връзки меж­ду хората - продължи Карла. - Винаги е било удивител­но как така любовното блаженство и вълнение изведнъж преминава в конфликт. Сега знаем защо. Това ста­ва в резултат на взаимното преливане на енергия между двамата. Когато двама души се влюбят, в началото те несъзнателно си отдават енергия и започват да се чувс­тват вдъхновени и жизнерадостни. Това е невероятното въодушевление, което наричаме „влюбване". За съжаление, когато човек очаква прилив на енергия от страна на друг човек, той се откъсва от енергията на вселената. Но често другият няма достатъчно енергия, за да я отдава постоянно. Тогава се появява борба за енергия, в резултат на което и двамата изпадат в позна­тите си властни драми с цел да черпят от енергията на другия. В този момент връзката деградира до обикнове­на борба за надмощие.
Тя се подвоуми за момент, сякаш не беше сигурна дали разбирам, след което добави:
- Според Рино нашата склонност към подобен тип привързване има психологическо обяснение, което ве­роятно би ти помогнало да разбереш нещата по-добре.
Отново кимнах да продължи.
- Проблемът според Рино се крие в нашето ранно семейство. Борбата за енергия не ни е позволила да за­вършим един съществен психологически процес - да ин­тегрираме в себе си обратната страна на нашия пол.
- Каква страна?
- В моя случай - поясни тя - аз не съм успяла да интегрирам моята мъжка страна. В твоя случаи ти не си успял да интегрираш твоята женска страна. Ние се при­вързваме към човек от другия пол, защото имаме пот­ребност от противоположната полова енергия. Разбираш ли, мистичната енергия, която можем да отключим ка­то наш вътрешен източник е едновременно мъжка и женска. Тя може да ни стане достъпна, но в началото трябва да бъдем много предпазливи. Ако преждевремен­но се свържем с човек, от когото да черпим нашата мъжка, респективно женска енергия, блокираме прито­ка си на енергия от вселената.
Казах, че не разбирам.
- Помисли как би трябвало да се осъществи интег­рацията на мъжката и женската страна у детето в едно идеално семейство и тогава сигурно ще разбереш какво имам предвид - поясни тя. - Детето първоначално по­лучава енергия от възрастните. Обикновено на него му е по-лесно да се идентифицира и да получава енергия от родителя от същия пол. По-трудно е да получава енер­гия от другия родител, поради различието на половете. Да вземем за пример едно момиченце. То се опитва да интегрира в себе си мъжката си страна, което го прави изключително привързано към баща му. Момиченцето желае баща му изцяло да му принадлежи. В Ръкописа се обяснява, че това се дължи на нуждата й от мъжка енергия, която да допълни нейната женска природа. Тази мъжка енергия й помага да се чувства уверена в себе си и цялостна. Но тя неоснователно мисли, че може да се чувства така само ако непрестанно е край баща си. Тя чувства, че тази енергия й принадлежи и трябва да раз­полага с нея както желае, поради което се стреми да обсеби баща си. Вярва, че той е съвършен и незаменим и е длъжен да удовлетвори всяка нейна прищявка. В ед­но по-несъвършено семейство това създава борба за над­мощие между момиченцето и бащата. Драмите се формират, когато тя се научи да се налага и да манипу­лира баща си, за да получава енергията, която желае. В идеалното семейство обаче бащата не би се поддал на тази борба за енергия. Той ще продължи да се отнася честно към нея и да й отдава безусловно достатъчно енергия, дори ако не прави всичко, което тя иска от него. Тук е важно да се знае, че в идеалния случай, бащата ще си остане открит и готов за общуване. Тя го смята за идеален и незаменим, но ако той честно й обясни кой е, с какво се занимава и защо, момиченцето може да ин­тегрира неговия специфичен стил и способности и ще преодолее нереалистичното си отношение към баща си. Накрая ще започне да гледа на него просто като на човек, с неговите способности и недостатъци. Когато се осъ­ществи такова реално отношение, детето лесно ще се научи да черпи мъжката си енергия не от бащата, а от всеобщата енергия, съществуваща във вселената.
- Проблемът е - продължи тя - че повечето родите­ли все още се конкурират за енергия със собствените си деца и това се отразява на всички нас. Поради това съ­перничество никой от нас не е разрешил докрай пробле­мите си с противоположния пол. Ние всички все още търсим енергията на противоположния пол вън от себе си, в човека, мъж или жена, когото смятаме идеален и незаменим и можем да притежаваме сексуално. Виждаш ли какъв е проблемът?
- Струва ми се, че да - отвърнах аз.
- За да еволюираме съзнателно - продължи тя - ние трябва да преодолеем една критична ситуация. Както вече споменах, в Осмото откровение се говори, че кога­то станем част от еволюционния процес, ние автома­тично започваме да получаваме едновременно женска и мъжка енергия. Тя се влива в нас по естествен път от вселенската енергия. Но трябва да бъдем бдителни, за­щото ако се привържем към човек, от когото можем пряко да получаваме енергията на противоположния пол, бихме прекъснали връзката си с истинския източник..-.Което би ни върнало назад в развитието ни - и тя се позасмя, сякаш на себе си.
- На какво се смееш? - попитах аз.
- Веднъж Рино направи следната аналогия - отвър­на тя. - Каза, че докато не се научим да избягваме по­добни ситуации, ние вървим по полуокръжност, нещо като буквата С. Много лесно сме склонни да се поддадем на човек от противоположния пол - друга полу­окръжност, която да се свърже с нашата, за да затвори кръга и да ни създаде чувство за пълнота и цялостност, каквото се получава, когато напълно се свържем с Все­лената. А всъщност само сме се свързали с друг човек, който също търси другата си половина навън. Според Рино това е класическа връзка на взаимна зависимост и тя крие потенциални проблеми, които започват веднага да се проявяват.
Тя се подвоуми, сякаш очакваше какво ще кажа, но аз само кимнах с глава.
- Двамата си мислят, че са създали един завършен човек, едно цяло О, но то е изградено от двама души. Единият отдава мъжка енергия, другият женска. Този цялостен човек следователно има две глави или два аз-а. И двамата искат да владеят този цял човек, който са създали и както през детството, и двамата искат да ко­мандват другия, сякаш той им принадлежи. Този вид илюзия за завършеност винаги се превръща в борба за надмощие. В края на краищата всеки от двамата започ­ва да си позволява твърде много спрямо другия и дори въобще да не го зачита, за да направлява този цялостен аз в посоката, която на него му харесва. Но това, разби­ра се, не може да продължава дълго. Поне в наше време. Може би в миналото единият от партньорите е бил го­тов да се подчини на другия - обикновено жената, поня­кога мъжът. Но сега сме се отърсили от това съзнание. Вече никой не иска да бъде подчинен на друг.
Спомних си как Първото откровение разкриваше борбата за надмощие в интимните взаимоотношения и гневното избухване на онази жена в ресторанта с Чарлийн.
- Значи, край на любовните истории - казах аз.
- О, ние можем да имаме своите любовни връзки - отвърна Карла. - Но преди това трябва да завършим кръга самостоятелно. Трябва да установим трайна връз­ка с енергиите на вселената. За това е нужно време, но когато го постигнем, продължаваме да бъдем отворени за любовта и бихме могли да постигнем онова, което в Ръкописа се нарича духовна любов. Когато ни свързват чувства с друг човек, който е цялостен като нас, ние съз­даваме един свръх-аз. Но това никога не ни отклонява от пътя на нашата индивидуална еволюция.
- Докато ние с Марджъри в момента се отклонява­ме от нашия път, така ли мислиш?
-Да.
- И как да се избягват подобни връзки? - попитах аз.
- Като не бързаме да се отдадем на „любовта от пръв поглед", като се научим да имаме платонични връзки с хора от другия пол. Като се отдаваме на интимни отно­шения само с човек, готов да ни се открие напълно, да ни каже всичко за себе си - което в идеалния случай се очаква от нашия баща или майка през детството. Когато опознаем вътрешния живот на нашия любим човек, ние се освобождаваме от своите фантазии проекции относ­но другия пол и това ни позволява да съхраним своята връзка с вселената. Но не бива да забравяме, че това съвсем не е лесно. Особено ако се налага да прекратим една вече съществуваща привързаност. Това е истинско разкъсване на енергиите и то боли. И все пак е неизбежно. Взаимната зависимост не е някаква нова болест, засегнала само някои измежду нас. Ние всички сме зависими и всички трябва да се освободим от тази зависимост сега. Целта е да можем да изпитваме щас­тие и озарение, каквито човек преживява в началото на една любовна връзка и тогава, когато сме сами. Човек трябва да се научи да интегрира мъжкото, рес­пективно женското начало вътре в себе си. Тогава той се издига на по-високо стъпало на еволюцията и може да намери онази единствена любовна връзка, която на­истина му подхожда. Ти замълча.
- А кой знае, ако вие с Марджъри еволюирате, мо­же би ще откриете, че наистина си принадлежите един на друг. Но знай едно: в момента вашата връзка няма да бъде щастлива.
Хинтон прекъсна разговора ни, за да ни каже, че ста­ите ни са готови и че той си ляга. Благодарихме му за гостоприемството и той се оттегли.
- Аз също си лягам - каза Карла. - Утре ще погово­рим пак.
Кимнах с глава и останах загледан след нея, докато се отдалечаваше. Тогава усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Беше Джулия.
- Прибирам се в стаята си - каза тя. - Ти знаеш ли къде е твоята? Бих могла да ти я покажа.
- Да, ако обичаш - казах аз. - А стаята на Марджъри къде е?
Тя се усмихна, преведе ме през коридора и спря пред една врата.
- Не е близо до твоята - каза тя. - Господин Хинтон е много консервативен човек.
Аз отвърнах на усмивката й и й пожелах лека нощ, след което влязох в стаята си и дълго не можах да заспя.
Когато се събудих, усетих дъх на силно кафе. Мириз­мата му се носеше из цялата къща. Облякох се и отидох в хола. Възрастен прислужник ми предложи чаша пре­сен гроздов сок и аз го приех.
- Добро утро - чу се зад мен гласът на Джулия. Обърнах се.
-Добро утро. . Тя се вгледа в лицето ми и попита:
- Разбра ли защо се срещнахме отново?
- Не - отвърнах аз. - Не успях да помисля за това. Опитвах се да разбера страстите.
- Да. Забелязах - каза тя.
- И какво забеляза?
- Как изглеждаше енергийното ти поле.
- И как изглеждаше?
- Твоята енергия беше свързана с тази на Марджъри. Докато ти седеше тук, а тя беше в другата стая, твоето енергийно поле се бе разтегнало и се бе свързало с нейното.
Поклатих глава.
Тя се усмихна и сложи ръка на рамото ми.
- Беше загубил връзката си с вселената. Вместо то­ва се бе свързал с енергията на Марджъри. Така е с всич­ки привързаности - човек има нужда от посредничест­вото на някого или нещо, за да се свърже с енергията на вселената. За да преодолее това, човек трябва да издиг­не нивото на своята енергия и да намери своя вътрешен център своето истинско предназначение на земята.
Аз само кимнах и излязох, като я оставих в хола. В продължение на десетина минути практикувах метода за изграждане на енергия, на който ме бе научил Санчес.
Постепенно красотата ме покори и аз се почувствах олекнал. Върнах се в къщата.
- Изглеждаш по-добре - каза Джулия.
- И по-добре се чувствам - отвърнах аз.
- Кои са въпросите, пред които си изправен в момента?
Замислих се. Бях намерил Марджъри, тъй че този въпрос бе получил своето разрешение. Но исках да отк­рия и Уил. Както и да узная нещо повече за взаимоот­ношенията между хората според Ръкописа. Ако той мо­жеше да се отрази положително върху човешките взаимоотношения, какво тогава безпокоеше Себастиан и другите духовници?
Обърнах се към Джулия.
- Трябва да опозная останалата част от Осмото отк­ровение и да открия Уил. Може би той вече притежава Деветото;
- Утре отивам в Икитос - каза Джулия. - Искаш ли да дойдеш и ти? Колебаех се.
- Мисля, че Уил е там - добави тя.
- Откъде знаеш?
- От това, което си представих снощи във връзка с него.
Не казах нищо.
- Представих си те и теб - продължи Джулия. - Представих си как двамата отиваме в Икитос. И ти си замесен в цялата тази работа.
- Коя работа? - попитах аз. Тя се усмихна.
- В това да открием последното откровение преди Себастиан,
Докато Джулия говореше, в съзнанието ми изникна представата как с нея пристигаме в Икитос, след което кой знае защо решаваме да тръгнем в различни посоки. Предчувствах, че имам някакво предназначение, но не знаех какво.
Върнах се към разговора си с Джулия. Тя се усмих­ваше насреща ми и попита: - Къде се беше отнесъл?
- Извинявай. Замислих се - отвърнах аз.
- Нещо важно?
- Не зная. Представих си, че когато пристигнем в Икитос... ще поемем в различни посоки. В стаята влезе Роландо.
- Донесох ви храна за из път - обърна се той към Джулия. Когато ме позна, любезно ми кимна с глава.
- Да, благодаря - отвърна Джулия. - Имаше ли мно­го войници?
- Не, изобщо не видях - отвърна той.
В този момент влезе Марджъри и аз се разсеях, но чух как Джулия казваше на Роландо, че вероятно Марджъри ще иска да тръгне с него за Бразилия, откъ­дето да си уреди завръщането в Щатите.
Приближих се до Марджъри.
- Добре ли спа? - попитах я. Тя ме погледна така, сякаш се двоумеше дали да не продължи да се сърди, но отвърна:
- Не особено.
Посочих с глава към Роландо.
- Това е приятел на Джулия, който тази сутрин тръг­ва за Бразилия. Може да ти помогне от там да се прех­върлиш в Щатите.
Тя като че ли се страхуваше.
- Повярвай ми, всичко ще бъде наред - успокоих я аз. - Те са помагали и на други американци. Имат поз­нати в Американското посолство в Бразилия. Скоро би могла да си бъдеш вече у дома.
Тя мълчаливо кимна.
- Тревожа се за теб,
- С мен всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Щом се върна в Щатите, веднага ще ти се обадя.
Хинтон извести, че е сервирана закуската и ние се отправихме към трапезарията и започнахме да се храним. След закуска Джулия и Роландо се разбързаха. Джулия каза, че най-добре е Роландо и Марджъри да преминат границата преди мръкване, а пътят ще трае цял ден.
Марджъри скъта някои дрехи, които Хинтон й даде за из път. Докато Джулия и Роландо си говореха край вратата, аз дръпнах Марджъри встрани.
- Не се тревожи за нищо - казах аз. - Отваряй си очите на четири и може би ще видиш и останалите откровения.
Тя се усмихна, но нищо не каза. Заедно с Джулия наблюдавахме как Роландо й помага да натовари неща­та си в малката му кола. Докато колата се отдалеча­ваше, очите ни се срещнаха за миг.
- Смяташ ли, че ще успеят да се измъкнат? - попи­тах Джулия.
Тя ме погледна и ми смигна.
- Разбира се. Я по-добре и ние да тръгваме. Мога да ти предложа едни дрехи.
Тя ми подаде чанта с дрехи, които натоварихме за­едно с няколко кутии храна на пикапа. После се сбогу­вахме с Хинтон и с Карла и Марета и потеглихме на североизток към Икитос.
Заобикаляше ни все по-гъста джунгла и все по-мал­ко следи от хора се забелязваха. Замислих се за Осмото откровение. В него явно се разкриваха едни нови взаимоотношения, но аз още не го разбирах напълно. Карла ми бе разказала как би трябвало да се отнасяме към децата и какви опасности крие една привързаност към друг човек. Но освен това и Пабло, и Карла бяха намекнали за възможност съзнателно да предаваш енер­гия на другите. Какво ли означаваше това?
Погледнах Джулия в очите и казах:
- Не ми е напълно ясно Осмото откровение.
- Отношението ни към останалите хора зависи от степента на нашата еволюция, от степента, в която въп­росите на нашия живот получават отговор - каза тя.
- По какъв начин става това? - попитах аз.
- Вземи за пример себе си - каза тя. - По какъв на­чин твоите въпроси получават отговор?
- Струва ми се, че отговорите ми се дават от хората, които срещам.
- А ти винаги ли си готов да приемеш познанието, което ти носят?
- Не винаги. В повечето случаи съм резервиран.
- А това не отблъсква ли хората, които имат какво да ти кажат?
- Не, те са открити и отзивчиви към мен. Те... - дво­умях се. Не знаех как по-точно да се изразя.
- Помагат ли ти да станеш по-открит? Вдъхват ли ти топлота и енергия? - попита тя.
Въпросът й отприщи у мен редица спомени. Спомних си как Уил ме успокои, когато ме срещна в Лима, обзет от ужас, и бащинските грижи на Санчес, и грижовните напътствия на отец Карл, Пабло и Карла. А ето че сега и Джулия. Очите им толкова си приличаха.
- Да - отвърнах аз. - Всички вие сте ми помагали.
- Наистина - каза Джулия. - При това сврхъзнателно, ръководейки се от Осмото откровение. Когато ти вдъх­ваме енергия и ти помагаме да разбереш себе си, ние ти позволяваме да ни откриеш истината, която имаш да ни предадеш. Нима не разбираш? Най-доброто, което мо­жем да направим за нас самите е да ти предадем енергия.
- Какво по-точно се говори в Ръкописа по този въпрос?
- Че винаги, щом пътищата ни се кръстосват с някого, той идва да ни предаде някакво познание. Случайни срещи не съществуват. Но дали ще получим познанието, което идва да ни се даде чрез тези срещи, зависи само от нас. Ако се срещнем с някого и поговорим, без да научим нищо от този разговор, това не значи, че не е имало какво да научим, а само че по една или друга причина, то не е стигнало до нас.
Тя се замисли за миг, но отново продължи:
- Не ти ли се е случвало да срещнеш случайно някой стар познат или приятел, да побъбрите и да се разделите, след което да се срещнете отново още същия ден или същата седмица?
- Случвало ми се е - отвърнах аз.
- И какво обикновено си казвате в такива случаи? Предполагам нещо от рода на: „О, каква приятна изненада да те срещна отново, засмивате се и си продължа­вате по пътя.
- Ами нещо такова.
- В Ръкописа се казва винаги в такива случаи, как­вото и да вършим, да спрем за малко и да се опитаме да разберем какво имаме да кажем на този човек или той на нас. И когато хората започнат да си дават сметка за това, нашите взаимоотношения ще престанат да са така прибързани,а ще станат по смислени и целенасочени.
- Дали това не е твърде трудно за осъществяване, особено когато човекът не разбира за какво му говориш?
- Да, трудно е, но Ръкописът препоръчва някои подходи.
- Имаш предвид как конкретно да постъпваме един с друг?
- Точно така.
- И какво се казва там?
- Нали си спомняш от Третото откровение, че един­ствено хората в света могат да отдават съзнателно енергия?
- Да.
- А помниш ли как става това? Припомних си уроците на Джон.
- Да, като се оставиш на възхищението си от кра­сотата на даден обект, докато повишиш достатъчно сво­ята енергия, за да изпиташ любов. В любовта става об­мен на енергии - ние отдаваме енергията, с която сме били заредени.
- Тъкмо същият принцип действа и при хората. Когато изпитаме възхищение от външния вид и качест­вата на един човек, неговият облик ни става близък и ние можем да му влеем от нашата енергия като по този начин издигнем неговото енергийно ниво. Разбира се, първата стъпка е да поддържаме високо нивото на соб­ствената си енергия. Тогава бихме могли да насочим енергийния поток през нас към другия. И колкото по-скъп ни е един човек със своята уникалност и вътрешна красота, толкова повече енергия се влива в него и съот­ветно и в нас.
- Това си е истински хедонизъм - разсмя се тя. - Колкото повече обичаме и ценим другите, толкова повече енергия се влива в нас. Затова и любовта, която изпитва­ме към хората, енергията, която им отдаваме, е най-доброто, което можем да направим за самите себе си.
- Не за пръв път чувам това - казах аз. - Отец Санчес често го е повтарял.
Загледах се в Джулия. Имах чувството, че за първи път виждам в душата й. Тя също ме погледна, после от­клони поглед към пътя.
- Енергията, която се влива в човека, има огромно въздействие - каза тя. - Ето например в момента аз прос­то чувствам как ти ме изпълваш с енергия. Имам усе­щане за лекота и яснота при изразяване на мислите си. Ти издигаш моята енергия и това ми позволява.по-лес­но да се доближа до своята истина и да ти я предам. А когато става така, и ти самият чувстваш, че чрез мен ти се открива определено познание. Това ти помага да про­никнеш в моята висша душа по-дълбоко и да я почувст­ваш близка, което пък на свой ред още повече ме за­режда с енергия и ми открива истината, тъй че цикълът отново се повтаря. Такова взаимно вливане на енергия може да изведе хората до невероятни висоти. Не бива обаче да забравяш, че това е твърде различно от връзките, основани на взаимна зависимост. Връзките, основани на взаимна зависимост също започват по този начин, но скоро се израждат във властни отношения, за­щото привързването откъсва хората от източника на енергия и те започват да се чувстват изчерпани. Истинското отдаване на енергия е без привързаност и желание да получиш нещо за себе си. Двамата просто получават познание един чрез друг.
Докато говореше, хрумна ми един въпрос. Пабло бе казал, че не съм разбрал какво е трябвало да науча от Костус, защото съм провокирал детската му драма.
- А какво да правим - попитах Джулия — когато разговаряме с човек, който вече участва в някаква властна драма и се стреми да ни въвлече в нея? Как да преодолеем това?
Джулия веднага отвърна:
- В Ръкописа се казва, че ако ние не възприемем отрежданата ни роля, драмата на другия човек ще се разпадне от само себе си.
- Май не ми е много ясно - казах аз. Джулия се взираше в пътя. Беше замислена.
- Наоколо имаше бензиностанция. Можем да заредим.
Погледнах към индикатора, който сочеше, че поло­вината резервоар е все още пълен.
- Имаме още доста бензин - казах аз.
- Да, зная, но ми хрумна да спрем и да налеем бензин, а значи няма да е зле да го сторим.
- Е, щом е така.
- Ето оттук - посочи тя вдясно.
Свърнахме и пътувахме почти половин километър през джунглата преди да стигнем до нещо като ловно-рибарски заслон. Сградата се намираше на брега на ед­на река и няколко рибарски лодки се виждаха завързани. Спряхме пред стара бензиностанция и Джулия влезе да потърси собственика.
Аз излязох от колата и се изтегнах, след което пок­рай сградата отидох на брега на реката. Въздухът беше много влажен. Слънцето не се виждаше под гъстия пок­ров на дърветата, но аз бях сигурен, че е точно в зенита си. Скоро температурите щяха да станат убийствени.
Неочаквано зад гърба ми някой ядосано се развика на испански. Обърнах се. Беше нисък, набит перуанец, който повтори думите си със заплашителен вид.
- Не разбирам какво ми говорите. Той премина на английски.
- Кой си ти? Какво търсиш тук?
Опитах се да не обръщам внимание на тона му.
- Току-що спряхме, за да налеем бензин. Тръгваме след няколко минути.
Обърнах се и отново се загледах във водата с надеж­дата, че ще се махне.
Той приближи от страни.
- Май най-добре е да кажеш кой си, янки.
Аз отново го погледнах. Изглежда никак не се шегуваше.
- Американец съм. Пътувам с една приятелка без конкретна цел - казах аз.
- Загубен американец - каза с неприязън той.
- Нещо такова - отвърнах аз.
- И какво търсиш тук, американецо?
- Нищо не търся и нищо не съм ти сторил - казах аз, като се опитвах да се оттегля към колата. - Остави ме на мира.
Най-неочаквано видях, че Джулия беше застанала до колата. Когато отправих поглед нататък, перуанецът също се обърна и я забеляза.
- Време е да тръгваме. Не работят вече - каза Джулия.
- Коя си ти? - попита перуанецът все така враждебно.
- А ти защо си толкова ядосан? - на свой ред попита Джулия.
Мъжът промени поведението си.
- Защото работата ми е да охранявам това място.
- Сигурна съм, че добре си вършиш работата. Но с теб трудно може да се разговаря, когато заплашваш.
Мъжът опули очи, като се опитваше да разбере що за птица е Джулия.
- Тръгнали сме за Икитос - каза Джулия. - Имаме работа с отец Санчес и отец Карл. Познаваш ли ги?
Той поклати глава, но споменаването на двамата све­щеници го накара още повече да омекне. Накрая кимна и се отдалечи.
- Да вървим - каза Джулия.
Влязохме в пикапа и потеглихме. Дадох си сметка колко неспокоен и напрегнат съм бил и се опитах да се отърся от това.
- Какво се случи вътре? - попитах аз. Джулия погледна към мен.
- Какво е трябвало да се случи?
- Ами нещо, от което да се разбере защо е трябвало да спрем.
Тя се засмя и отвърна: - Не, цялото действие се развиваше навън. Погледнах я удивен.
- Не можа ли да разбереш? - попита тя.
- Не - отвърнах аз.
- За какво мислеше малко преди да пристигнем?
- Че искам да си изпъна краката.
- Не, преди това. За какво ме питаше, когато разговаряхме?
Опитах се да си спомня. Говорехме за детските драми. Тогава си спомних.
- Ти каза нещо, което не разбирах - отвърнах аз. -Каза, че човек не може да играе своята властна драма с нас, ако ние не се оставим да ни въвлече в съответната роля. Това не ми стана ясно.
- А вече ясно ли ти е?
- Все още не. Какво искаш да кажеш?
- Ами случката с онзи човек ясно демонстрира как­во става, ако човек приеме да играе съответната роля.
- Как така?
Тя ме стрелна с очи.
- Каква роля играеше онзи човек пред тебе?
- Очевидно ролята на Насилника.
- Точно така. Ами ти?
- Просто се опитвах да го накарам да ме остави на мира.
- Да, но каква роля играеше?
- Ами първо реагирах сдържано, но той не престана да ме напада.
- И тогава?
Не ми беше приятен този разговор, но аз си нало­жих да не го прекъсвам и да му обърна внимание. Погледнах Джулия и й отвърнах:
- Сигурно съм влязъл в ролята на „горкия аз". Тя се усмихна.
- Точно така.
- Докато ти явно се справи без проблеми - казах аз.
- Само защото не приех ролята, която очакваше от мене да приема. Спомни си, че властната роля на всеки човек е била формирана през детството в зависимост от ролята на друг. Затова и всяка роля се нуждае от съот­ветната й друга роля, за да бъде разиграна напълно. За да извлича енергия, типът на насилника се нуждае от човек в ролята на „горкия аз" или от друг насилник.
- А ти как успя да се справиш? - попитах аз, все още объркан.
- В случая бих могла да откликна като изиграя друг насилник, опитвайки се да бъда по-силна от него. Но тогава можеше да се стигне до бой. Аз обаче постъпих според правилата на Ръкописа. Назовах ролята, която играеше той. Всички роли са скрити стратегии за при­добиване на енергия. Той се опитваше по насилствен начин да ти отнеме енергия. Когато се опита да прило­жи същата тактика и към мен, аз назовах онова, което правеше.
- Затова ли го попита защо е толкова ядосан?
- Да. Ръкописът отбелязва, че скритите стратегии за получаване на енергия не могат да съществуват, ко­гато човек ги назове и по този начин ги доведе до съзнанието. Те престават да бъдат скрити. Това е много прост метод истината в разговора да се прояви. След това човек става по-естествен и искрен.
- Като че ли е така - признах аз. - Случвало ми се е и преди несъзнателно да изтъкна нечия роля.
- Сигурно. Всеки го е правил. Сега просто го осъзнаваме. Но за да бъде подобен метод истински валиден, нужно е да разберем добрата страна човека от­въд неговата роля и да му отдадем колкото се може по­вече енергия. Ако един човек почувства прилив на енергия, по-лесно ще се откаже от опита си да манипу­лира другите за енергия.
- И ти какво добро успя да видиш в онзи човек?
- Той беше едно беззащитно момче, което отчаяно се нуждае от енергия. Освен това те научи на онова, от което имаше нужда точно в момента, не е ли така?
Погледнах я. Тя едва сдържаше смеха си.
- И според тебе ние сме се озовали там, само за да мога аз да разбера как да се справям с някой, който иг­рае определена роля?
- Нали такъв ти беше въпросът?
Усмихнах се. Връщах си доброто настроение.
- Да, май че беше така.
Събудих се от един комар, който кръжеше около ли­цето ми. Отправих поглед към Джулия. Тя се усмихваше, сякаш си спомняше нещо смешно. Бяхме пътували в пълно мълчание няколко часа, след като си тръгнахме от станцията край реката. От време на време си хапвах­ме по нещо, приготвено от Джулия за из път.
- Събуди ли се? - попита Джулия.
- Да - отвърнах аз. - Далеч ли сме от Икитос?
- Градът е на около трийсет километра, но стран­ноприемницата на Стюарт е на няколко минути път оттук. Това е малка странноприемница, където се. отби­ват ловците. Собственикът е англичанин и един от при­вържениците на Ръкописа - отново се усмихна тя. - Често сме били заедно и сме прекарвали приятно. Ако не е станало нещо непредвидено, ще го намерим там. Надя­вам се да разберем и къде е Уил.
Тя спря пикапа в страни на пътя и ме погледна.
- Хайде да видим какво става - каза тя. - Преди да те срещна отново, аз пътувах с намерение да съдейст­вам за откриването на Ръкописа, но не знаех къде точно да отида. Тогава осъзнах, че много често в съзнанието ми се мярка мисълта за Хинтон. Отивам в къщата му и кого срещам? Тебе. А ти ми казваш, че търсиш Уил и че си чул, че той е в Икитос. Интуицията ми подсказва, че ние с теб ще спомогнем за откриването на Деветото откровение, а ти пък долавяш, че ще настъпи момент, когато ще се разделим и ще тръгнем в различни посоки. Това е в основни линии, нали?
- Да - отвърнах аз.
- Е, трябва да ти призная, че след това аз започнах да си мисля за Уили Стюарт и неговата странноприем­ница. Нещо ще се случи там.
Кимнах с глава.
Тя отново запали колата и продължи по пътя, след което свърна по един завой.
- Ето я странноприемницата - каза Джулия.
На стотина метра пред нас, където пътят правеше друг остър завой в дясно, се издигаше двуетажна пост­ройка във викториански стил.
Спряхме на паркинга с каменна настилка. Няколко души си говореха пред входа. Тъкмо отварях вратата на колата, за да изляза, когато Джулия докосна рамото ми.
- И помни - каза тя - тук никой не е случайно. Стой буден за познанието.
Последвах я до входа на страноприемницата. Мъжете, добре облечени перуанци, разсеяно ни кимнаха, когато на влизане минахме покрай тях. Озовахме се в просторно фоайе. Джулия посочи към трапезарията и ми поръча да заема маса, докато тя иде да потърси собственика.
Огледах помещението. Състоеше се от около десе­тина маси, разположени в два реда. Избрах една някъ­де по средата и седнах, облягайки се на стената. Подир мен влязоха още трима души, всичките перуанци, и се разположиха на отсрещната маса. Скоро след това влезе още един мъж и зае една маса на около шест-седем мет­ра вдясно от мене. Седна странично, почти с гърбом към мен. Правеше впечатление на чужденец, вероятно европеец.
Джулия влезе и след като ме видя, приближи и сед­на насреща ми.
- Собственикът отсъства - каза тя. - А служителят не знае нищо за Уил.
- И сега какво? - попитах аз.
Тя само ме погледна и сви рамене.
- Не зная. Ще трябва да приемем, че някой от при­състващите тук има какво да ни каже.
- И кой е той според теб?
- Не зная.
- И как ще стане това? - попитах с внезапно недове­рие аз. Въпреки всички мистични стечения на обстоятел­ствата, които бях преживял, откакто дойдох в Перу, все пак ми беше трудно да повярвам, че и сега ще се случи нещо подобно, само защото на нас така ни се искаше.
- Не забравяй Третото откровение - отвърна Джулия. - Вселената е енергия, енергия, която реагира на нашите очаквания. Хората също са част от тази енергия, тъй че, когато имаме въпрос, хората ни подс­казват кой притежава отговора.
Тя огледа присъстващите в помещението.
- Не познавам никого тук, но ако бихме имали вре­ме да поговорим, ще открием, че всеки има какво да ни каже, на какво да ни научи.
Аз също огледах присъстващите. Тя се сниши отсреща, сякаш по-близо към мен.
- Никога недей да забравяш: щом случаят ни е срещ­нал с някого, той непременно има какво да ни каже. В противен случай, просто щеше да поеме по друг път или в друго време. Самият факт, че тези хора наоколо са тук, не е случаен.
Погледнах я. Не бях съвсем сигурен, че всичко е тол­кова просто.
- Цялата трудност е в това да се ориентираме с кого да влезем в разговор, когато с всички е невъзможно - каза тя.
- И как се решава това? - попитах аз.
- Ръкописът твърди, че има знаци.
Слушах Джулия внимателно, но кой знае защо пог­ледът ми се рееше наоколо и се задържа на мъжа вдяс­но от мен. В същия миг той се обърна и също се вгледа в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в чинията си. Аз също погледнах настрани.
- Какви знаци? - попитах аз.
- Знаци като този - каза тя.
- Като кой?
- Който току що получи - тя посочи с глава мъжа от дясната ми страна.
- Какво имаш предвид?
Джулия отново се наведе близо към мен.
- В Ръкописа се казва, че ако случайно срещнем пог­леда на някого, това е знак, че би трябвало да погово­рим с него.
- Но нима това не се случва непрекъснато? - попитах аз.
- Разбира се. Но хората обикновено не му обръщат никакво внимание, заети с конкретните си дела. Аз кимнах.
- За какви други знаци се споменава в Ръкописа? -попитах аз.
- Когато ти се струва, че познаваш отнякъде даден човек - отвърна тя. - Когато имаш чувството, че си го виждал някъде, макар да знаеш, че не си.
При тези думи си спомних за Добсън и Рино, които ми се бяха сторили толкова познати, когато ги видях за първи път.
- А в Ръкописа обяснява ли се защо някои хора ни се струват познати? - попитах аз.
- Не особено. Споменава се, че с някои хора принад­лежим към една и съща духовна общност. Обикновено духовните общности следват общи линии на еволюция. Затова и хората имат сходни мисли, което им придава сходни изражения и външност. Ние интуитивно разпоз­наваме членовете на нашата духовна общност и те мно­го често ни носят определено познание.
Погледнах отново към мъжа вдясно. Той наистина ми се струваше познат от някъде. Колкото и да беше невероятно, той също се обърна и отново отвърна на погледа ми. Бързо стрелнах с очи Джулия.
- Ти трябва да поговориш с този човек - каза тя.
Аз не отвърнах. Беше ми неудобно ей така просто да приближа и да го заговоря. Щеше ми се да ставаме и да тръгваме към Икитос. Тъкмо мислех да предложа това, Джулия отново заговори.
- В момента мястото ни е тук, а не в Икитос. Трябва да си свършим работата тук. Лошото е, че ти не смееш просто да приближиш и да заговориш онзи човек.
- Как постигаш това? - попитах аз.
- Какво по-точно?
- Как успяваш да прочетеш мислите ми?
- Няма нищо мистично в това. Просто наблюдавам внимателно израза на лицето ти.
- Как така?
- Когато цениш дълбоко някой човек, можеш да про­никнеш в истинската му същност, независимо от вся­какви маски, които той би могъл да си сложи. Тогава можеш да се съсредоточиш и да разбереш какво мисли по най-недоловимите промени в израза на лицето му. Това е съвършено естествено.
- Прилича ми на телепатия - казах аз. Тя се усмихна.
- Телепатията е нещо напълно естествено. Отново погледнах мъжа. Този път той не отвърна на погледа ми.
- Най-добре е да се заредиш с енергия и да идеш да поговорите, докато не е станало късно - каза Джулия.
Съсредоточих се, за да повиша своята енергия, до­като се почувствах по-уверен и попитах:
- Какво да кажа на това момче?
- Истината - отвърна тя. - Кажи му истината така, че да стигне до него.
- Добре, ще опитам.
Издърпах стола назад и се отправих към онзи мъж. Той изглеждаше стеснителен и неспокоен, както Пабло при първата ни среща. Опитах се да вникна по-дълбоко, отвъд неговата тревога и ми се стори, че го виждам по-различен, по-зареден с енергия.
- Здравейте - поздравих аз. - Вие май не сте от мес­тните хора, а? Дали ще можете да ми помогнете - търся един приятел на име Уил Джеймс.
- Заповядайте, седнете - покани ме той със сканди­навски акцент. - Аз съм професор Едмънд Конър. Той ми подаде ръка и каза:
- Жалко, но не познавам вашия приятел. Аз се представих и обясних - в случай, че това го интересува - че Уил търси Деветото откровение.
- Запознат съм с Ръкописа - каза той. - Тук съм, за да изследвам неговата автентичност.
- Сам ли?
- Трябваше да се срещна с професор Добсън. Ала него все още го няма, а беше ме уверил, че ще бъде тук да ме посрещне. Не разбирам на какво се дължи това негово закъснение.
- Нима познавате Добсън?
- Да. Той организира проучванията около Ръкописа.
- Значи е добре и се очаква да дойде? Професорът ме погледна въпросително.
- Такива бяха плановете ни. Случило ли се е нещо?
Загубих енергията си. Изведнъж осъзнах, че Добсън и Конър са си уговорили среща преди Добсън да бъде арестуван.
- С него се запознахме в самолета на път към Перу - поясних аз. - Но в Лима го арестуваха и изобщо не зная какво е станало с него.
- Арестували са го! Господи!
- Кога за последен път сте говорили с него? - попи­тах аз.
- Преди няколко седмици, но срещата ни тук беше твърдо уговорена. Той каза, че ще се обади, ако нещо се промени.
- А знаете ли защо е искал да се срещне с вас тук, а не в Лима? - попитах аз.
- Каза, че наблизо имало някакви разкопки и има път насам, за да се срещне и с друг един учен.
- А спомена ли къде му е срещата с този учен?
- Да, каза, в Сан Луис, ако добре си спомням. Защо?
- Не зная...Само попитах.
При тези думи станаха едновременно две неща. Първото, че през ума ми мина представата за Добсън, за това, че го срещам отново. Представих си срещата ни на един път с грамадни дървета. В същия миг погледнах през прозореца и за своя най-голяма изненада, видях отец Санчес, който се качваше по стълбите към входа. Изглеждаше уморен, с изцапани дрехи. В стара кола на паркинга чакаше още един свещеник.
- Кой е това? - попита професор Конър.
- Отец Санчес! - отвърнах аз, като едва сдържах въл­нението си.
Потърсих с поглед Джулия, но нея вече я нямаше на масата. Изправих се веднага щом Санчес влезе в стаята. Той ме видя и спря изненадан, след което приближи и ме прегърна.
- Как си?
- Добре съм - отвърнах аз. - Как се озова тук? Той едва намери сили да се усмихне.
- Направо не знаех къде да ида. И дотук трудно се добрах. Стотици военни части са се насочили насам.
- А защо идват насам военни части? - запита зад мене Конър, който приближаваше към нас.
- За съжаление не зная какви са намеренията им. Зная само, че бяха много.
Запознах ги и казах на отец Санчес в какво положе­ние се беше озовал Конър. Конър изглежда се притесни.
- Трябва да си вървя - каза той. - А нямам шофьор.
- Отвън чака отец Павел, който веднага се връща в Лима - каза Санчес. - Бихте могли да пътувате с него, ако желаете.
- Наистина бих желал - каза Конър.
- Почакай, ами ако се натъкнат на военните? - по­питах аз.
- Не ми се вярва да спрат отец Павел - каза Санчес. - Той се ползва с добра репутация.
В този момент се върна Джулия, видя отец Санчес и те топло се прегърнаха, а аз й представих Конър. Дока­то говорех, Конър изпадаше във все по-голяма паника и само подир няколко минути Санчес му каза, че за отец Павел е време да потегля. Конър отиде да си събере не­щата от стаята и бързо се върна. Санчес и Джулия го придружиха навън, но аз се сбогувах с него в трапезари­ята и останах на масата си. Исках да размисля. Знаех, че срещата с Конър не беше случайна, нито пък това, че Санчес ни намери тук, но още не можех да разбера сми­съла на ставащото.
Не след дълго се върна Джулия и седна до мене.
- Казвах ти, че нещо ще се случи тук - спомена тя. - Ако не бяхме се отбили, нямаше да се срещнем нито със Санчес, нито с Конър. Между другото, какво научи от Конър?
- Още не знам със сигурност - отвърнах аз. - Къде е отец Санчес?
- Нае стая да си почине. Не е спал от два дни.
Погледнах настрани. Разбирах, че Санчес е уморен, но отсъствието му ме разочарова. Имах нужда да поговорим, да видя какво може да добави към всичко онова, което ставаше, особено тази поява на военните. Бях разтревожен и дори ми се искаше да избягам заедно с Конър.
Джулия забеляза безпокойството ми.
- Спри се малко и се успокой - каза тя. - Кажи ми какво разбра за Осмото откровение дотук.
Погледнах я и се опитах да се концентрирам.
- Не зная от къде да започна.
- Какво според теб иска да ни каже Осмото откровение? Замислих се.
- Как да се отнасяме с другите хора, с децата и възрастните. Как да назоваваме властните си роли и да ги преодоляваме и как да предаваме енергия на остана­лите.
- И? - попита тя.
Загледах се в лицето й и веднага разбрах какво има­ше предвид.
- И ако бъдем наблюдателни към човека, с когото разговаряме, получаваме нужните ни отговори. Джулия широко се усмихна.
- Правилно ли го разбирам? - попитах аз.
- Общо взето да - каза тя. - Но има и още нещо. Вече знаеш, как един човек може да повдигне енерги­ята на друг. Сега можеш да наблюдаваш как това се ре­ализира в група от хора.
Излязох на верандата и седнах на един от кованите столове. Джулия излезе само подир няколко минути и дойде при мене. Навечеряли се бяхме добре, без много приказки и после решихме да излезем да подишаме въздух. Санчес се беше прибрал преди три часа в стаята си и аз усетих, че ме обзема отново тревога. И тъкмо тогава Санчес най-ненадейно излезе и седна при нас. Почувствах облекчение.
- Чувал ли си нещо за Уил? - попитах го аз.
Той придърпа стола си така, че да може да вижда и мене, и Джулия. Забелязах, че се разположи внимател­но, така че да бъде на равни разстояния и от двамата.
- Да, чух - отвърна той.
Изглежда потъна в размисъл, тъй че се наложи да го питам отново:
- И какво чу?
- Нека да ти разкажа всичко подред. Когато тръг­нахме с отец Карл към мисията, там очаквахме да на­мерим отец Себастиан и военните. Бяхме се подготвили за разпит. Щом пристигнахме, разбрахме, че отец Себастиан и военните внезапно си бяха тръгнали преди няколко часа, след като получили някакво известие. Цял ден не стана ясно какво се е случило и едва вчера при нас дойде отец Костус, когото разбрах, че познаваш. Каза, че Уил Джеймс го е насочил към нашата мисия. Явно Уил си е спомнил името на мисията ми от един предишен разговор с отец Карл и интуитивно е разбрал, че отец Костус има нещо важно да ни съобщи. Отец Костус е решил да подкрепи Ръкописа.
- А защо Себастиан си е тръгнал така внезапно? -попитах аз.
- Защото е трябвало да побърза - каза Санчес. Получил бе известие, че отец Костус ще разгласи пуб­лично за намерението му да унищожи Деветото откровение.
- Нима Себастиан вече го е открил?
- Още не, но много се надява да го открие. Намерен е друг документ, който указва къде се намира Деветото откровение.
- И къде се предполага да бъде? - попита Джулия.
- При Селестинските руини - отвърна Санчес.
- Къде е това? - попитах аз. Джулия ме погледна.
- На около шестдесет километра оттук. Това са разкопки, където се допускат само перуански учени и до голяма степен се държат в тайна. Съдържат няколко древни пласта, първо от майте, след това от инките. Явно и в двете култури е съществувало поверието, че в това място се крие нещо особено.
Внезапно забелязах, че Санчес участваше в разго­вора с невероятна съсредоточеност. Когато говорех, той изобщо не откъсваше очи от мен и ме слушаше с цялото си внимание. Когато заговори Джулия, той се обърна така, че да може да я вижда. Изглежда го правеше съв­сем съзнателно. Питах се какво ли значи това, когато в разговора настъпи пауза. И двамата ме погледнаха, ся­каш очакваха нещо от мен.
- Какво има? - попитах аз.
Санчес се усмихна.
- Твой ред е да изразиш мнението си.
- Нима се редуваме? - попитах аз.
- Не - отвърна Джулия. - Просто водим съзнателен разговор. Всеки говори, когато енергията се насочи към него. Сега тя е над теб.
Не знаех какво да кажа.
Санчес сърдечно ме погледна.
- В Осмото откровение се говори и за съзнателно­то групово общуване. Опитай се да разбереш. Когато се води разговор в групата, обикновено един от члено­вете й във всеки отделен момент може да изрази най-добрата идея. Тогава останалите биха могли да насо­чат цялата си енергия към него и съзнателно да му по­могнат да изрази идеята си по най-добрия начин.Съ­щото следва с друг от групата и после с друг. Ако със­редоточиш вниманието си върху онова, което се говори, ще почувстваш кога е твой ред и идеята сама ще се оформи в съзнанието ти.
Санчес отмести поглед към Джулия, която попита:
- Каква бе онази идея, която ти не успя да изразиш? Опитах се да помисля.
- Питах се защо отец Санчес гледа така съсредото­чено всеки, който говори - казах накрая аз. - Не можех да си го обясня.
- Ключът към този процес - отвърна Санчес - е да говориш, когато настъпи подходящия за теб момент, а когато говорят другите, да им отдаваш енергия.
- Понякога нещата се объркват - намеси се Джулия. - Някои хора стават надменни, когато са в група. Чувстват енергията на идеята си и я изразяват, но тъй като този прилив на енергия е много приятен, те про­дължават да говорят, дълго след като енергията се е пре­местила към някой друг. Опитват се да монополизират групата. Други пък се затварят в себе си и дори когато чувстват силата на една идея, не рискуват да я споделят. В такива случаи групата се разединява и членовете й не получават пълно познание. Същото става и ако някои от членовете на групата не са приети от други. Отхвърлените лица не получават енергия и групата би­ва лишена от техните полезни идеи.
Джулия замълча и ние и двамата погледнахме към Санчес, който си пое дъх преди да заговори.
- Трябва да разберем механизма на отхвърляне. Ако човек не-ни харесва или ни е страх от него, ние естестве­но сме склонни да обръщаме внимание на неприятните страни у него, вместо да потърсим хубавото в дълбока­та му същност. По този начин му отнемаме енергия и му причиняваме зло. Те имат чувството, че не са така красиви и уверени в себе си, и това е така, защото сме отнели от тяхната енергия.
- Затова е толкова важно да проумеем всичко това - намеси се Джулия. - Хората си скъсяват дните с тази яростна надпревара.
- Не забравяй обаче - добави отец Санчес - че една работеща група трябва да спомогне да се увеличи енер­гията и вибрационното ниво на всеки участник чрез из­лъчваната от всички останали енергия. Когато това стане, индивидуалното енергийно поле на всеки един се слива с енергийното поле на останалите и създава общ енергиен поток. Сякаш групата става едно тяло, но с мно­го глави. Всяка една става говорител на цялото. Но в такава група всеки знае кога и какво да каже, защото е постигнал по-голяма яснота в живота си. Това е онзи Висш аз, за който се говори в Осмото откровение във връзка с интимните отношения между мъжа и жената. Такъв Висш аз обаче може да се формира и в други групи.
Думите на отец Санчес най-неочаквано ме наведоха на мисълта за отец Костус и за Пабло. Дали този млад индианец не беше променил мисленето на отец Костус, за да го накара да пожелае да работи за запазването на Ръкописа? И дали не беше успял да постигне това имен­но благодарение на Осмото откровение?
- Къде е в момента отец Костус? - попитах аз. Този въпрос изглежда ги изненада, но отец Санчес веднага отвърна:
- Двамата с отец Карл решиха да отидат до Лима, за да поговорят с някои църковни отци по повод евенту­алните намерения на кардинал Себастиан. Изглежда отец Карл затова толкова настояваше да дойде с теб в мисията. Знаел е, че го чака важна задача.
- Точно така - каза Санчес.
Настъпи мълчание и всеки погледна останалите в очакване да се появи следващата идея.
- Сега ще трябва да разберем какво се очаква от нас самите - каза Санчес.
Джулия взе думата първа.
- През цялото време си мисля, че ще участвам ня­как в намирането на Деветото откровение, но още не мога да определя какво се очаква от мене.
Двамата със Санчес насочихме цялото си внимание към нея.
- Представям си го на определено място... - продъл­жи Джулия. - Един момент. Та това са Селестинските руини. На едно точно определено място между останки­те от храмови стени. Почти го бях забравила - погледна тя към нас. - Трябва да ида там, при Селестинските руини.
След като свърши, и двамата със Санчес погледна­ха към мен.
- Аз още не зная какво да правя - казах аз. - Исках да разбера кое кара Себастиан и неговите хора да прес­ледват Ръкописа. Вече разбрах, че ги плаши идеята за вътрешна еволюция. Но сега не зная какво да правя... Войниците настъпват... Май Себастиан ще успее пръв да открие Ръкописа... Направо не знам. Все ми се струва, че мога някак си да му внуша да не го унищожава.
Млъкнах. Отново ми мина мисълта за Добсън и не­надейно също за Деветото откровение. Внезапно осъзнах, че Деветото откровение ще ни даде да разбе­рем крайната цел на еволюцията. Бях си задавал въпро­са как Ръкописът би променил човешките отношения и бях получил отговора на този въпрос в Осмото открове­ние и логически следваше въпросът: къде ще ни изведе всичко това, как ще се промени човешкото общество?
Имах чувството, че ако си отговоря, ще успея да ус­покоя опасенията на Себастиан относно съзнателната еволюция... Ако би пожелал да ме изслуша.
- Продължавам да вярвам, че може кардинал Себастиан да бъде убеден да подкрепи Ръкописа! - за­явих категорично аз.
- Сам ли си представяш, че правиш това? - попита Санчес.
- Не... всъщност не. Заедно с човек, който го познава и знае как да подходи към него.
При тези думи и двамата с Джулия обърнахме пог­леди към отец Санчес.
Той се опита да се усмихне и сдържано каза:
- Двамата с кардинал Себастиан избягваме да спо­рим относно Ръкописа от много време насам. Той вина­ги е бил с по-високо положение в йерархията от мен и дълго ме смяташе за свое протеже, а и трябва да призная, че аз съм изпитвал възхита от него. Но винаги съм пре­дусещал какво ми предстои. Още първия път, когато спо­мена за това, знаех, че задачата да го убедя ще се падне на мен. През целия си живот съм се подготвял за това.
Той погледна към нас с Джулия и продължи:
- Майка ми се отнасяше реформаторски към християнските догми. Тя мразеше използването на чувство за вина и принуда, когато проповядваше Евангелието. Чувстваше, че хората трябва да се обръщат към религи­ята от любов, а не от страх. Баща ми, от своя страна бе привърженик на строгия ред и по-късно стана проповед­ник, също като Себастиан безусловно убеден в традици­ята и авторитета. Това ме накара да искам да работя в рамките на църквата, но като винаги търся начин да бъ­де тя променена, тъй че да позволява по-висши нива на религиозно преживяване. Да убедя Себастиан ще бъде следващата ми стъпка. Въпреки вътрешната си съпротива зная, че трябва да посетя мисията на Себастиан в Икитос.
- И аз идвам с теб - казах аз.



Изтегляне 1.05 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание