Джордж оруел 1984

137
— Няма да стане — промърмори тя веднага щом прецени, че е безопасно да говори. — Срещата ни утре.
— Какво?
— Утре следобед. Не мога да дойда.
— Защо?
— О, обичайната причина. Този път ми дойде по-рано.
За миг той ужасно се ядоса. Бе минал месец, откакто я опозна, а вече я желаеше по различен начин. В началото не изпитваше истинска чувственост. Когато за първи път се любиха, беше с усилие на волята.
Но след втория път всичко се промени. Мирисът на косата й, вкусът на устата й, допирът на кожата й сякаш бяха проникнали в него или във въздуха около него. Тя се беше превърнала във физическа необходимост, нещо, от което не само се нуждаеше, но и смяташе, че има право да притежава. Когато му каза, че няма да може да дойде, той реши, че го лъже. И точно в този миг тълпата ги притисна и ръцете им неволно се докоснаха. Тя бързо стисна върховете на пръстите му,
сякаш търсеше не желание, а обич. Порази го мисълта, че когато човек живее с жена, това разочарование трябва да е нормално явление,
съвсем в реда на нещата и внезапно го обзе дълбока нежност, каквато не бе изпитвал преди. Искаше му се да са семейна двойка с десетгодишен съвместен живот. Искаше му се да се разхождат заедно по улиците, точно както сега, но открито и без да се страхуват да разговарят за незначителни неща и да купуват дреболии за домакинството. Но най-много му се искаше да имат някакво убежище,
където да бъдат сами, без да се чувстват задължени да се любят всеки път, когато се срещнат. Не точно тогава, но на следващия ден му хрумна идеята да наеме стаята на мистър Чарингтън. Когато я сподели с Джулия, тя се съгласи с неочаквана готовност. И двамата знаеха, че е лудост. Сякаш нарочно търсеха смъртта си. Сега я чакаше, седнал на ръба на леглото и отново мислеше за килиите в Министерството на любовта. Странно как този предопределен от съдбата ужас обземаше и напускаше съзнанието. Той беше заложен в бъдещето и предхождаше смъртта със сигурността, с която 99 предхожда 100. Човек не можеше да го избегне, но вероятно можеше да го отложи и въпреки това от време на време със съзнателни, умишлени постъпки скъсяваше разстоянието, докато не се случеше неизбежното.

138
В този миг по стълбите се чуха бързи стъпки. В стаята нахлу
Джулия. Носеше кафява брезентова чанта за инструменти, с каквато я бе виждал понякога из министерството. Той се спусна към нея, за да я прегърне, но тя доста прибързано се дръпна, може би защото все още държеше чантата.
— Чакай малко — каза тя. — Нека първо ти покажа какво има тук. Да не си донесъл от онова отвратително кафе „Победа“? Така си знаех. Можеш да го прибереш, няма да ни трябва. Я погледни.
Коленичи, разтвори чантата, откъдето изпаднаха наредените най- отгоре гаечни ключове, и отвертка. Под тях имаше грижливо увити в хартия пакети. Първият, който подаде на Уинстън, му се стори на пипане странен и все пак някак познат. Беше пълен с нещо тежко като пясък, което хлътваше под пръстите му.
— Захар ли е това? — попита той.
— Истинска захар. Не захарин, а захар. Това пък цяла франзела хляб — истински хляб, а не нашият боклук — и малко бурканче конфитюр. А това е консервирано мляко — я гледай тук! Ето с това най-много се гордея. Наложи се да го увия в зебло, защото…
Нямаше нужда да му обяснява защо го е увила. Ароматът вече изпълваше стаята, силен, топъл аромат, идващ сякаш от детството му,
макар и сега понякога да го улавяше от някой вход, преди да се затръшне врата, или мистериозно се разнасяше в многолюдна улица, за миг усетен и отново изгубен.
— Кафе — промърмори той, — истинско кафе!
— Кафе за Партядрото. Тук има цяло кило — каза тя.
— Как успя да се снабдиш с всички тези неща?
— Това са продукти за Партядрото. От нищо не се лишават тези свини, абсолютно от нищо. Разбира се, сервитьори, слуги, а и други хора свиват по нещичко… виж, нося и пакетче чай.
Уинстън беше клекнал до нея. Разкъса крайчеца на пакета.
— Истински чай. Не листа от къпина.
— Напоследък се намира доста чай. Завзели са Индия или нещо подобно — неопределено каза тя. — Слушай, мили. Искам да се обърнеш с гръб към мен за три минути. Иди и седни на другия край на леглото. Не се доближавай много до прозореца. И не се обръщай,
преди да ти кажа.

139
Уинстън се загледа през муселиновото перде. Долу в двора жената с червендалестите ръце продължаваше да марширува напред- назад между коритото и въжето. Извади още две щипки от устата си и прочувствено запя:
Изглежда, знаеше наизуст цялата сълзлива песен. Гласът й,
много мелодичен, изпълнен с някаква щастлива тъга, се понесе нагоре в благоуханния летен въздух. Тя сякаш би била напълно доволна, ако юнската вечер беше безкрайна, а пелените безбройни, за да простира и да пее глупости цяла вечност. Изведнъж Уинстън осъзна любопитния факт, че никога не е чувал член на партията да запее ей така, сам. Това дори би изглеждало не съвсем правоверна и не безобидна чудатост, все едно да си говориш сам. Вероятно единствено когато водеха полугладно съществуване, хората имаха за какво да пеят.
— Вече можеш да се обърнеш — каза Джулия. Той се обърна и за миг му беше трудно да я познае.
Всъщност очакваше да я види гола. А тя не беше гола.
Промяната беше много по-изненадваща. Тя се беше гримирала.
Сигурно се е шмугнала в някой магазин из пролетарските квартали и си е купила пълен комплект грим. Устните й бяха силно начервени, на бузите си имаше руж, носът й беше напудрен, дори беше мацнала нещо около очите си, за да изглеждат по-блестящи. Не беше гримирана много изкусно, но и критериите на Уинстън в това отношение не бяха особено високи. Никога по-рано не бе виждал, нито пък си бе представял жена от партията да употребява козметика.
Външният й вид се беше подобрил изумително. С малко цвят, където трябва, тя беше станала не само много по-красива, но преди всичко много по-женствена. Късата й коса и момчешкият комбинезон само подсилваха ефекта. Като я прегръщаше, в ноздрите му нахлу ухание на теменужки. Той си спомни полумрака в приземната кухня и една

Изтегляне 3.05 Mb.

Сподели с приятели: