Джордж оруел 1984

42
Прибра дневника в чекмеджето. Нямаше смисъл да се опитва да го крие, но можеше поне да се увери дали е бил открит или не.
Прекалено очевидно бе да поставя косъм между страниците. С върха на пръста си взе едва различима прашинка и я сложи в края на корицата, откъдето би изпаднала, докоснеше ли някой книгата.

43
3
Уинстън сънуваше майка си.
Трябва да е бил десет-единайсетгодишен, мислеше си той, когато майка му изчезна. Беше висока, представителна и доста мълчалива жена, с бавни движения и разкошна руса коса. Баща си помнеше по- смътно, като тъмен и слаб мъж, облечен винаги в черни спретнати дрехи (Уинстън си спомняше особено ясно тънките подметки на обувките му) и с очила. Вероятно и двамата са били пометени от големите чистки през петдесетте години.
В този миг майка му седеше някъде много дълбоко под него — с по-малката му сестра на ръце. Сестра си той не помнеше изобщо —
смътно му се мержелееше едно дребно, слабичко детенце, което все мълчеше и го наблюдаваше с огромни очи. И майка му, и сестра му гледаха нагоре към него. Бяха някъде под земята — на дъното на кладенец, да речем, или в много дълбок гроб — място, което, освен че беше много под него, продължаваше да потъва. Бяха в салона на потъващ кораб и го гледаха през тъмнеещата вода. В салона все още имаше въздух, те все още можеха да го виждат, както и той тях, но през цялото време продължаваха да потъват все по-дълбоко в зелените води,
които след миг щяха да ги скрият завинаги. Той беше на въздух и светлина, докато тях ги поглъщаше смъртта и те бяха долу, защото той беше горе. Той го знаеше, знаеха го и те и по лицата им разбираше, че го знаят. По лицата им нямаше упрек, нито в сърцата им, а само съзнанието, че те трябва да умрат, за да може да живее той, и това е част от неотменимия ред на нещата.
Не можеше да си спомни какво се бе случило, но в съня си знаеше, че по някакъв начин майка му и сестра му са били пожертвани,
за да живее той. Сънят му бе от онези, които, макар да запазват характерното за сънищата, са продължение на вътрешния живот и в тях човек осъзнава факти и идеи, запазващи своя смисъл и значение и след пробуждането. Сега Уинстън внезапно бе поразен от това, че смъртта на майка му преди близо трийсет години е била трагична и печална, което вече не бе възможно. Трагедията, осъзна той,

44
принадлежи на древността, на времето, когато все още е имало уединение, любов и приятелство, когато членовете на семейството са се застъпвали един за друг, без да питат защо. Споменът за майката късаше сърцето му, защото тя бе умряла, обичайки го, докато той беше прекалено млад и себелюбив, за да отвърне на любовта й, и защото по някакъв начин, не помнеше какъв, тя се бе пожертвала в името на една дълбоко лична и непоклатима представа за предаността. Такива неща не се случваха днес, както той добре знаеше. Днес цареше страх,
омраза и болка, но не и благородни чувства, не и дълбока или трагична мъка. Всичко това той сякаш виждаше в големите очи на майка си и сестра си, които го гледаха през зелените води от стотици метри дълбочина и продължаваха да потъват.
Изведнъж той стоеше върху млада гъвкава трева, в лятна вечер, а полегатите лъчи на слънцето галеха земята. Този пейзаж се появяваше толкова често в сънищата му, че не беше никога напълно сигурен дали не го е виждал в действителност. Когато се събудеше, го наричаше
Благословената страна. Бе старо, проядено от зайци пасбище, с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и гъстите им листа се поклащаха на талази като косата на жена. Някъде наблизо, но извън погледа, бавно течеше бистро поточе, в чиито вирчета под върбите плуваха кленове.
През полето се приближаваше тъмнокосата девойка. С едно- единствено движение тя смъкна дрехите си и пренебрежително ги хвърли настрана. Тялото й беше бяло и гладко, но не събуди у него никакво желание, всъщност той едва я погледна. В този момент го изпълваше с възхищение жестът, с който тя захвърли дрехите си настрана. Нейната грациозност и безгрижие сякаш унищожаваха цяла култура, цял начин на мислене, като че с едно-единствено великолепно движение на ръката можеха да бъдат запратени в небитието и Големия брат, и партията, и Полицията на мисълта. И този жест принадлежеше на древността. Уинстън се събуди с думата „Шекспир“ на уста.
От телекрана се носеше пронизително свирене, което продължи на същата нота трийсет секунди. Беше точно седем и петнайсет, часът за ставане на чиновниците. Уинстън изтръгна тялото си от леглото —
голо, защото член на Партпериферията получаваше само три хиляди купона годишно за дрехи, а една пижама струваше шестстотин — и

45
грабна вехтата фланелка и гащетата, захвърлени на стола. След три минути щяха да започнат гимнастическите упражнения. В следващия миг силен пристъп на кашлица, какъвто получаваше почти винаги след сън, го преви на две. Кашлицата така го изтощи, че можа да си поеме дъх само след като легна отново по гръб. От напрежението вените му се издуха и варикозната язва го засърбя.
— Групата на трийсетгодишните! — изджавка пронизителен женски глас. — Групата на трийсетгодишните! Моля, заемете местата си. Трийсетгодишните!
Уинстън подскочи и застана мирно пред телекрана, на който вече се беше появил образът на младичка, но суха и мускулеста жена с анцуг и кецове.
— Свийте и протегнете ръце! — изстреля тя. — Заедно с мен.
Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири! Хайде, другари, по- енергично! Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири!…
Болката от кашлицата не беше изтрила напълно от съзнанието на
Уинстън впечатлението от съня, а ритмичните движения на упражненията го подсилваха. Докато размахваше ръце напред-назад с изражение на мрачно наслаждение, което се смяташе за уместно по време на гимнастическите упражнения, той се мъчеше да си припомни нещо повече от смътния период на ранното си детство. Беше изключително трудно. Всичко, станало през петдесетте години,
бледнееше. Когато не съществуват външни ориентири, се размиват дори очертанията на собствения ти живот. Спомняш си знаменателни събития, които най-вероятно изобщо не са се случвали, спомняш си подробности от случки, без да можеш да възстановиш атмосферата им,
а продължителни периоди остават бели петна. Тогава всичко е било различно. Различни са били даже имената на страните и границите им на картите. В онези дни например Първа писта се е наричала другояче:
наричала се е Англия или Великобритания, въпреки че Лондон,
сигурен беше в това, винаги се е наричал Лондон.
Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала,
но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички.
Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката, докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята, по

46
една вита стълба, която кънтеше под краката му, и накрая така се измори, че започна да хленчи и трябваше да спрат, за да си отдъхнат.
Както винаги мудна и отнесена, майка му ги следваше доста по-назад.
Носеше мъничката му сестричка — или може би само вързоп одеяла:
не беше сигурен дали сестричката му вече е била родена. Накрая се озоваха в някакво шумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.
Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар.
Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса: лицето му беше алено, а сините му очи плуваха в сълзи. Вонеше на джин. Сякаш вместо пот порите му изпускаха джин,
човек би рекъл дори, че и сълзите в очите му също са чист джин. Но независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо, за което няма прошка и лек. Стори му се също, че знае какво е то. Беше убит някой — вероятно малка внучка,
когото старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше:
— Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.
Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.
Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период,
да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу
Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както
Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това

47
тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен.
Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с
Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.
Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) — ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало — не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?
Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия.
Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание, което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото — тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото
— гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ И все пак миналото,
въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новговор: „двумисъл“.
— Свободно! — излая малко по-приветливо инструкторката.
Уинстън отпусна ръце и бавно пое въздух. Мисълта му се залута из лабиринта на двумисълта. Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш,
че държиш на него, да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че партията е пазител на демокрацията; да забравиш всичко, което трябва

48
да се забрави, а после пак да го възстановиш в паметта си, когато е необходимо, за да го забравиш отново след това — и най-вече да прилагаш същия процес към самия процес. Това беше върховната вещина: съзнателно да налагаш безсъзнателното и да не съзнаваш извършената от теб хипноза. Дори за да се разбере понятието двумисъл, трябваше да се приложи двумисъл.
Инструкторката пак им беше наредила да застанат мирно.
— А сега да видим кой може с ръце да докосне пръстите на краката си! — каза бодро тя. — Моля, другари, наведете се. Едно-две!
Едно-две!…
Уинстън мразеше това упражнение, защото от него го пронизваха болки от петите до хълбоците и често получаваше пристъп на кашлица. Относителното удоволствие от размишленията му се стопи.
Миналото, каза си той, не само бе променено, всъщност то бе унищожено. Та нима можеш да възстановиш и най-очевидния факт,
когато той не е документиран никъде, а съществува само в собствената ти памет? Помъчи се да си спомни кога за пръв път бе чул за Големия брат. Смяташе, че е било някъде през шестдесетте години, но не можеше да го твърди със сигурност. Естествено в аналите на партията
Големия брат беше ръководител и пазител на революцията още от първите й дни. Неговите подвизи постепенно се изместваха все по- назад във времето, докато накрая се простряха до приказния свят на четирийсетте, когато по улиците на Лондон все още пътували капиталисти със смешни цилиндри в големите си блестящи лимузини или в кабриолети с остъклени врати. Не беше възможно да се установи кое в легендата е истина и кое — измислица. Уинстън не можеше дори да си спомни откога съществува самата партия. Не му се вярваше да е чувал думата ангсоц преди 1960 година, възможно беше обаче същата дума на старговор — т.е. „английски социализъм“, да се е употребявала и по-рано. Всичко чезнеше в мъгла. Наистина, понякога се случваше да уличиш явна лъжа. Не беше вярно например, както твърдяха учебниците по история на партията, че партията е изобретила самолетите. Той си спомняше самолетите от най-ранното си детство.
Но нищо не можеше да се докаже. Не съществуваха никакви доказателства. Един-единствен път в живота си бе държал в ръце неопровержимо документално доказателство за фалшифицирането на исторически факт. Но тогава…

49
— Смит! — изкрещя свадливият глас от телекрана. — 6079 У.
Смит! Да, ти! Наведи се по-силно, моля! Можеш повече! Не се стараеш! По-силно, моля! Така е по-добре, другарю. А сега свободно всички и ме наблюдавайте.
Гореща пот изби по цялото тяло на Уинстън. Лицето му остана напълно непроницаемо. Никога не показвай, че си уплашен. Никога не показвай, че си ядосан! Едно трепване на погледа може да те издаде.
Той стоеше и наблюдаваше как инструкторката вдига ръце над глава —
не можеше да се каже грациозно, но изключително ловко и стегнато,
— после се навежда и пъхва пръстите на ръцете под пръстите на краката си.
— Ето, другари! Ето така искам и вие да го правите.
Наблюдавайте ме внимателно. На трийсет и девет години съм и съм родила четири деца. Сега гледайте — тя отново се наведе. — Виждате,
че моите колене не са сгънати. Всички можете да го направите, стига да поискате — добави тя, като се изправяше. — Всеки под четирийсет и пет години е напълно в състояние да докосне пръстите на краката си.
Не всеки от нас има честта да се сражава на предната линия на фронта,
но всеки трябва да поддържа формата си. Спомнете си за нашите момчета на Малабарския фронт! И моряците на плаващите крепости!
Помислете само с какво те трябва да се справят. А сега опитайте пак.
Така е по-добре, другарю, така е много по-добре — добави тя окуражително, докато Уинстън със силен замах успя да докосне за първи път от няколко години пръстите на краката си, без да сгъне колене.

50
4
С дълбока несъзнателна въздишка, която даже близостта на телекрана не можеше да потисне в началото на всеки работен ден,
Уинстън придърпа диктографа към себе си, издуха прахта от микрофона и сложи очилата си. След това разви и прикачи едно към друго четири малки рула хартия, които вече бяха паднали от пневматичната тръба вдясно от бюрото му.
В стените на кабинката му имаше три отвора. Вдясно от диктографа се намираше малка пневматична тръба за писмени съобщения, вляво — по-голяма за вестници, а в стената отстрани, но подръка, имаше голям продълговат процеп с капак от телена мрежа.
Той беше за ненужната хартия. Подобни процепи имаше с хиляди или десетки хиляди из цялата сграда, не само във всяка стая, но и на всяка крачка по коридорите. Неизвестно защо ги наричаха дупки на паметта.
Ако някой знаеше, че даден документ подлежи на унищожение, или даже ако видеше ненужен къс хартия, автоматично вдигаше капака на най-близката дупка на паметта и го изхвърляше, откъдето струя топъл въздух го понасяше към огромните пещи, скрити някъде в подземията на сградата.
Уинстън прегледа четирите рула хартия, които беше развил.
Всяко съдържаше съобщение само от един или два реда, изписано на телеграфния жаргон — не истински новговор, но предимно с думи от новговор, който се използваше в министерството за вътрешни нужди.
Съобщенията гласяха:
таймс 17.3.84 реч гб африка погрешно уточни таймс 19.12.83 план гп 4-то тримесечие 83 грешки свери последно издание таймс 14.2.84 миниблаг погрешно и цитиран шоколад уточни таймс 3.12.83 съобщение гб заповед по частта двуплюс недобър отн неличности препиши изцяло предпров предвкартотекиране

51
Със смътно чувство на задоволство Уинстън отдели четвъртото листче. Това бе сложна и отговорна задача и по-добре бе да се заеме с нея накрая. Останалите три бяха рутинни, въпреки че за втората навярно щеше да му се наложи доста да се порови из цифрите.
Уинстън набра на телекрана „Задни дати“ и поиска съответните броеве на „Таймс“, които само след няколко минути се плъзнаха по пневматичната тръба. Получените листчета се отнасяха до статии или съобщения, които по една или друга причина се смяташе за необходимо да се променят или, според официалната формулировка,
да се уточнят. Така например в броя на „Таймс“ от седемнайсети март бе публикувана реч на Големия брат от предния ден, в която той предвиждаше, че положението на Южноиндийския фронт ще остане спокойно, а Евразия скоро ще предприеме нападение в Северна
Африка. В действителност върховното командване на Евразия бе предприело нападение в Южна Индия и бе оставило Северна Африка на мира. Затова се налагаше да се преработи параграфът от речта на
Големия брат така, че той да предвижда това, което се бе случило наистина. Или пък в броя си от деветнайсети декември „Таймс“ беше публикувал официални прогнози за производството на различни видове стоки за потребление през четвъртото тримесечие на 1963
година, което беше и шестото тримесечие на деветия тригодишен план.
В днешния брой бе публикувано съобщение за действителното производство, от което се виждаше, че по всяка точка прогнозите бяха съвсем погрешни. Задачата на Уинстън бе да коригира първоначалните цифри така, че те да съответстват на последните. Третото листче се отнасяше до една съвсем дребна грешка, която можеше да се поправи за няколко минути. Само през февруари Министерството на изобилието бе поело обещанието („категорично се задължаваше“ беше официалната формулировка), че през 1984 година дажбата шоколад няма да бъде намалявана. Както Уинстън много добре знаеше обаче, в края на тази седмица дажбата шоколад щеше да бъде намалена от трийсет на двайсет грама. Сега само трябваше да се замени първоначалното обещание с предупреждение, че вероятно ще се наложи намаление на дажбата, може би през април.

52
Щом приключи с листчетата, Уинстън закачи направените на диктографа корекции за съответните броеве на „Таймс“ и ги пусна в пневматичната тръба. След това почти несъзнателно смачка оригиналните листчета и бележките, които си беше правил, и ги пусна в дупката на паметта, за да бъдат погълнати от пламъците.
Той не знаеше с подробности какво става в невидимия лабиринт,
където водеха пневматичните тръби, но можеше да предполага в общи линии. След като се сверяха и съберяха всички необходими корекции за определен брой на „Таймс“, броят се преиздаваше, оригиналът се унищожаваше и вместо него в архива се завеждаше уточненият брой.
Този процес на постоянни поправки се прилагаше не само за вестниците, но и за книги, периодични издания, брошури, плакати,
листовки, филми, звукозаписи, рисунки, фотографии — за всякакъв вид литература или документи, които биха могли да имат някакво политическо или идеологическо значение. Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута. По този начин с документи можеше да се докаже, че е вярна всяка прогноза на партията; в архивите не се допускаше никакво съобщение или мнение, което би противоречило на изискванията на момента. Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. В най-голямото отделение на Архивния отдел, много по-голямо от това, в което работеше Уинстън, се трудеха хора, чиято единствена задача бе да издирват и събират забранени и подлежащи на унищожение книги, вестници и всякакви други документи. Броеве на „Таймс“, които може да са били пренаписвани десетина пъти поради промени в разположението на политическите сили или несбъднали се пророчества на Големия брат, се съхраняваха в картотеките с първоначалната си дата и не съществуваше никакъв друг брой, който да ги опровергае. Книгите също се събираха повторно,
преписваха се многократно и неизменно се преиздаваха, без дори да се спомене, че са били извършени корекции. Дори писмените инструкции, които Уинстън получаваше, и свършеше ли работа с тях,
неизменно веднага изхвърляше, никога не съобщаваха, нито дори намекваха, че става въпрос за фалшификация: винаги се казваше, че има пропуски, печатни грешки или неверни цитати, които в интерес на точността трябва да се поправят.

53
Всъщност, мислеше си той, докато променяше данните на
Министерството на изобилието, това дори не беше фалшификация.
Просто подмяна на една безсмислица с друга. По-голямата част от материала, с който работеха, нямаше никакво отношение към реалния свят, дори не и отношението на конкретната лъжа. Статистиката беше в еднаква степен измислена както в първоначалния, така и в коригирания си вариант. В повечето случаи човек трябваше сам да си я изсмуче от пръстите. Министерството на изобилието например бе предвидило, че производството на ботуши за тримесечието ще е сто четирийсет и пет милиона чифта. Съобщено бе, че действителното производство възлиза на шестдесет и два милиона. От своя страна при преписването на предвидения брой ботуши Уинстън го беше намалил на петдесет и седем милиона, така че, както обикновено, да може да се каже, че планът е бил преизпълнен. Във всеки случай шестдесет и два милиона бяха еднакво далеч от истината, както петдесет и седем милиона или сто четирийсет и пет милиона. Най-вероятно никакви ботуши не са били произведени. Още по-вероятно бе никой да не знае колко са били произведени, нито пък да се интересува. Това, което всеки знаеше,
беше, че на хартия се произвеждат астрономичен брой ботуши, докато може би половината население на Океания ходеше босо. Същото се отнасяше за всеки документиран факт, все едно значим или дребен.
Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не беше сигурна.
Уинстън хвърли поглед към отсрещната страна на коридора. В
съответната кабинка оттатък дребен, педантичен, с леко набола брадичка мъж на име Тилътсън се трудеше усърдно със сгънат вестник на коляно и с уста, почти долепена до микрофона на диктографа.
Видът му беше такъв, сякаш се мъчеше да остане насаме с телекрана.
Вдигна глава и очилата му блеснаха враждебно към Уинстън.
Уинстън познаваше бегло Тилътсън и нямаше представа с какво се занимава. Служителите в Архивния отдел не разговаряха охотно за работата си. В дългия коридор без прозорци, с двойни редици кабинки,
от които се носеше безкрайно шумолене на хартия и шепот на гласове,
мърморещи нещо в диктографите, имаше доста хора, чиито имена
Уинстън не знаеше, въпреки че всеки ден ги виждаше да бързат нагоре-надолу по коридора или да размахват ръце по време на
Двеминутките на омразата. Знаеше, че всекидневната работа на

54
дребната жена със сламенорусата коса в кабинката до неговата бе да открива и изтрива от печатните издания имената на хора, които са били изпарени, и следователно се смяташе, че никога не са съществували.
Това бе донякъде уместно, тъй като нейният собствен съпруг бе изпарен преди няколко години. А малко по-нататък едно кротко,
безполезно, замечтано същество на име Апълфорт, с много космати уши и изненадващ талант да жонглира с рими и стихотворни стъпки,
подготвяше изопачени варианти — окончателни текстове, както ги наричаха — на стихотворения, които се смятаха за идеологически неиздържани, но по една или друга причина се налагаше да останат в антологиите. И този коридор, в който работеха петдесетина души,
беше само едно подразделение, нещо като клетка в огромния комплекс на Архивния отдел. По-нататък, отгоре, отдолу, други рояци хора се потяха над невъобразимо множество задачи. Имаше огромни печатници с помощник-редактори, типографски експерти, печатари и лаборатории със сложна апаратура за фалшифициране на фотографии.
Имаше отделение за телепрограми с инженери, режисьори и екипи актьори, специално подбрани заради умението си да имитират гласове.
Цели армии чиновници в справочните отделения имаха задача да изготвят списъци от книги и периодични издания за конфискуване. В
огромните хранилища се складираха коригираните документи, в скритите пещи се изгаряха оригиналите. А някъде — неизвестно къде
— беше мозъчният тръст, съгласуващ усилията на всички и определящ политиката, която налагаше именно този фрагмент от миналото да бъде съхранен, друг да бъде фалшифициран, трети — напълно заличен.
Впрочем целият Архивен отдел беше само един клон на
Министерството на истината, чиято първостепенна задача бе не да реконструира миналото, а да осигурява гражданите на Океания с вестници, филми, учебници, телекранни програми, пиеси, романи — с всевъзможни информации, инструкции или забавления, от паметник до лозунг, от лирическо стихотворение до биологически трактат и от детски буквар до речник по новговор. Министерството не само трябваше да задоволява разнообразните нужди на партията, то трябваше да повтаря цялата тази операция на по-ниско равнище заради пролетариата. Друга система от отдели се занимаваше с пролетарска литература, музика, театър и изобщо забавления. Тук се издаваха

55
жълта преса, която не съдържаше почти нищо друго освен спортни новини, криминална хроника и астрология, сензационни евтини романчета, сексфилми и сантиментални песни, съставяни изцяло по механичен път със специален калейдоскоп, наречен стихоплетец.
Съществуваше дори цяла подсекция — на новговор Порлсек — за издаване на най-долнопробна порнография, която се разпращаше в запечатани пликове и беше забранена за партийните членове, с изключение на нейните съставители.
Докато Уинстън работеше, от пневматичната тръба паднаха три нови листчета, но те бяха елементарни и той си свърши работата по тях, преди да го прекъсне Двеминутката на омразата. След омразата се върна в кабинката си, взе от рафта речник по новговор, отмести встрани диктографа, избърса очилата си и се зае с основната за тази сутрин задача.
Най-голямата радост в живота на Уинстън бе работата му. В
основната си част тя беше досадно рутинна, но в нея имаше и такива сложни и заплетени задачи, в които можеше да потънеш като в математически уравнения — деликатни фалшификации, в чието съставяне нямаше какво да те ръководи освен собствените ти познания за принципите на ангсоц или преценката ти какво партията иска да кажеш. За това Уинстън го биваше. Понякога дори му поверяваха коригирането на уводни статии на „Таймс“, които се пишеха изцяло на новговор. Той разви листчето, което бе оставил настрана. То гласеше:

Изтегляне 3.05 Mb.

Сподели с приятели: