Джордж оруел 1984
Изтегляне 3.05 Mb. Pdf просмотр
|
| Тя се хвърли на леглото и веднага, без никакво встъпление, по най-долния и вулгарен начин, който човек може да си представи, вдигна полата си. Аз… Видя се как стои там, в слабата светлина на лампата, с мириса на дървеници и евтин парфюм в ноздрите, а в сърцето с чувство на поражение и отвращение, което даже в този миг си оставаше примесено с мисълта за бялото тяло на Катрин, смразено завинаги от хипнотичната сила на партията. Защо все така трябваше да става? Защо не можеше да има собствена жена, вместо веднъж на няколко години да се задоволява с подобна животинска схватка? Но истинска любовна връзка беше почти немислима. Всички жени от партията си приличаха. Въздържанието бе толкова дълбоко вкоренено в тях, колкото и предаността към партията. Природното чувство бе задушавано с целенасочено възпитание от ранни години, с игри, 77 студени бани и глупостите, с които им тъпчеха главите в училище, в организацията на Разузнавачите и в Младежкия съюз, с лекции, паради, песни, лозунги и маршове. Разумът му подсказваше, че сигурно има изключения, но сърцето му не го вярваше. Всички те бяха непоколебими, както изискваше от тях партията. Повече, отколкото да бъде обичан, той искаше да пробие тази стена от целомъдрие поне веднъж в живота си. Успешният полов акт беше бунт. Желанието беше престъпмисъл. Ако беше успял поне да пробуди Катрин, това би било нещо като прелъстяване, въпреки че му беше съпруга. Но случилото се трябваше да бъде доразказано. Той изписа: Запалих лампата. Когато я видях на светло… В тъмнината слабата светлина на газената лампа му се стори много ярка. За първи път можа да разгледа жената. Тъкмо беше пристъпил към нея, и спря, изпълнен с похот и ужас. Много добре съзнаваше на каква опасност се бе изложил с идването си тук. Съвсем вероятно бе на излизане да го спипа патрулът: може би дори вече го чакаха пред вратата. А да си отиде, без да е направил онова, за което бе дошъл!… Трябваше да го напише, трябваше да се изповяда. В светлината на лампата изведнъж беше видял, че жената е стара. Толкова дебел слой грим покриваше лицето й, че то сякаш щеше да се напука като картонена маска. В косите й имаше бели кичури: но най-зловеща бе устата — полуотворена черна кухина. Нямаше никакви зъби. Той написа бързо с разкривен почерк: Когато я видях на светло, беше истинска старица, поне петдесет годишна. Но все едно, направих го. Отново притисна клепачите си с пръсти. Накрая го беше написал, но това с нищо не промени нещата. Терапията се оказа безуспешна. Изпитваше все същото силно желание да крещи мръсни думи колкото му глас държи. 78 7 Ако има някаква надежда — написа Уинстън, — тя е в пролите. Ако имаше надежда, тя сигурно беше в пролите, защото само сред тях, само сред техните гъмжащи, презрени маси, представляващи осемдесет и пет на сто от населението на Океания, можеше да се роди силата, която да унищожи партията. Партията не можеше да бъде свалена отвътре. Нейните врагове, ако имаше такива, нямаше как да се обединят, нито дори да се намерят. И да съществуваше легендарното Братство — макар че вероятността бе минимална, — немислимо бе неговите членове да могат да се съберат, освен по двама или по трима. Бунт беше да размениш поглед, да промениш тона на гласа си и най- много да прошепнеш някоя дума. Но пролите, ако само можеха някак да осъзнаят собствената си сила, нямаше да имат нужда да се крият. Те трябваше само да се изправят и да се отърсят, както кон се отърсва от мухи. Ако искаха, можеха още утре да разгромят партията. Нима рано или късно няма да се сетят за това? И все пак!… Спомни си как веднъж, докато вървеше из една многолюдна улица, страховит рев на стотици гласове — женски гласове — гръмна от една пресечка малко по-напред. Бе силен, чудовищен вик на ярост и отчаяние, едно дълбоко, мощно „Ооооооо!“, което отекна като тътен на камбана. Сърцето му подскочи. Започна се! — каза си тогава. Бунт! Най-сетне пролите разкъсват оковите! Когато стигна на мястото, видя тълпа от двеста-триста жени с трагични изражения, които се блъскаха около сергиите на открития пазар, сякаш обречени пътници на потъващ кораб. Точно в този момент обаче общото отчаяние преля в множество дребни свади. Оказа се, че на една от сергиите продавали тенекиени тигани. Бяха грозни и чупливи, но готварски съдове трудно се намираха. После стоката неочаквано свършила. Блъскани и бити, жените, които бяха успели да си ги купят, сега се опитваха да се измъкнат с тиганите си, докато десетки други вдигаха врява и обвиняваха продавача, че ги давал с връзки и че е скрил останалите тигани. Изведнъж отново се разкрещяха. Две подпухнали жени, едната с паднала върху лицето коса, се бяха вкопчили в един тиган и се 79 опитваха да го издърпат всяка към себе си. И двете теглеха, после дръжката се счупи. Уинстън ги наблюдаваше с отвращение. А само за миг каква почти потресаваща сила бе прозвучала в онзи вик на някакви си сто-двеста гърла! Защо те никога не крещяха така за нещо действително важно? Написа: Изтегляне 3.05 Mb. Сподели с приятели:
|