ПРИНЦИП № 7Наблегнете на добрата репутация и другия ще я оправдае.8

обезсърчи, като изтъкна грешките ми. Новата направи точно обратното. Тя упорито хвалеше нещата, които правех правилно, и омаловажаваше грешките ми. „Имате вродено чуство за ритъм – уверяваше ме тя.- Вие наистина сте роден танцьор.” Е, моят здрав разум ми подсказваше, че винаги съм бил и ще бъда четвъртокласен танцьор, но все пак, дълбоко в сърцето си, все още ми харесва да си мисля, че тя може би наистина мисли това, което казва. Разбира се, аз й плащах, за да го казва, но нима си струва да повдигаме този въпрос?
Във всеки случай, знам, че танцувам по-добре, откакто тя ми каза, че имам вродено чуство за ритъм. Това ме насърчи. Вдъхна ми надежда. Накара ме да поискам да се усъвършенствам.
Кажете на детето си, на партньора си, на свой служител, че е глупав или некадърен,
че няма дарби, че прави всичко не както трябва, и ще съсипете всякакво желание за опит да се усъвършенства. Но направете обратното – насърчавайте го упорито,
направете така, че задачата да изглежда лесноизпълнима, покажете му, че вярвате в способностите му да се справи, в наличието на неоткрита досега дарба у него – и той ще се упражнява цели нощи, за да се изяви блестящо.
Лоуел Томас, вещ експерт по човешки взаимоотношения, използва тази тактика.
Той дава на човек увереност, вдъхва му смелост и вяра. Ето например, веднъж аз прекарах с него и съпругата му почивните дни и вечерта в събота ме поканиха да участвам в една приятелска среща бридж пред пламтящия огън. Бридж? О, не! Не! Не!
Не и аз. Нямам понятие от бридж. Тази игра винаги е била загадка за мен. Не! Не!
Невъзможно!
„Но, Деил, няма нищо сложно – отвърна Лоуел. – В бриджа не правиш нищо друго освен памет и преценка. Ти си писал статии за паметта. Бриджът ти е в кърпа вързан.
Ще го овладееш за нула време.”
И така, преди да разбера какво става, се озовах за първи път в живота си на масата за бридж. И само защото ми казаха, че притежавам усета необходим за тази игра.
Като говорим за бридж, си спомням за Или Кълбъртс, чиито книги за бридж са преведени на много езици и са продадени в милиони тиражи. А той самият ми разказа,
че никога не би превърнал тази игра в своя професия, ако една млада жена не го беше уверила, че има усет за нея.
Когато дошъл в Америка през 1922 г. Той се опитал да си намери работа като преподавател по философия и социология, но не успял.
После се заел да продава въглища и отново не успял.
След това започнал да продава кафе, но и в това не успял.
Той играел по-малко бридж, но по онова време въобще не му хрумвало, че някой ден ще го преподава. Не само че бил слаб играч на карти, но бил и много досаден.
Задавал толкова много въпроси и се впускал в толкова задълбочени анализи след играта, че никой не искал да играе с него.
Но срещнал една красива учителка по бридж, Джоузефин Дилан, влюбил се в нея и се оженили. Тя забелязала колко внимателно анализира той картите си и го убедила, че е непроявен гений в тази игра. Кълбъртсън ми каза, че именно насърчението, то и нищо друго, го накарало да превърне бриджа в своя професия.
Кларънс М. Джоунс, един от преподавателите в нашия курс в Синсинати, Охайо,
разказа как насърчението и представянето на грешките като леснопоправими променили изцяло живота на сина му.
„През 1970 г. Моят син Дейвид, който тогава беше на петнайсет години, дойде да
127

живее при мен в Синсинати. Беше живял нелек живот. През 1958 г. Получи фрактура на черепа при пътна катастрофа и на челото му беше останал голям белег. През 1960 г. С
майка му се разведохме и той замина с нея в Далас, Тексас. Докато навърши петнайсет години, беше прекарал повечето си време в училище в специални класове за бавноразвиващи се в Далас. Може би заради белега училищното ръководство беше решило, че е получил мозъчно увреждане и не може да се развива нормално. Беше изостанал с две години от връсниците си, затова беше едва в седми клас. Но не знаеше таблицата за умножение, събираше на пръсти и едва можеше да чете.
Имаше обаче едно нещо, което го интересуваше. Обичаше да поправя радиоапарати и телевизори. Искаше да стане телевизионен техник. Аз го насърчих и му обясних, че за да може да придобие нужната квалификация, се изискват знания по математика. Реших да му помогна да я усвои добре. Набавихме си четири комплекта карти със задачи – за умножение, деление, събиране и изваждане. Минавахме ги подред, оставяйки правилните отговори настрани. Когато Дейвид бъркаше, аз му казвах правилния отговор и връщах картата обратно в купчината – и така, докато ня останаха карти.
Сипех похвали при всеки правилен отговор, особено ако предния път беше сбъркал на същата карта. Всяка вечер минавахме цялото тесте, докато не останеше нито една карта.
Измервахме времето с хронометър. Обещах му, че когато мине всички карти за осем минути без грешни отговори, ще престанем да правим упражнението всяка вечер. Това се струваше на Дейвид непосилна задача. Първата вечер ни отне 52 минути, втората 48,
после 45,44,41, после под 40 минути. Празнувахме всеки рекорд. Повиквах жена ми,
двамата го прегръщахме и танцувахме танц на победата. След един месец той минаваше без грешка всички карти за по-малко от осем минути. Когато подобряваше само малко времето си, настояваше да повторим упражнението. Беше направил фантастично откритие, че да учиш е лесно и забавно.
Естествено успехът му по алгебра скочи. Удивително е колко по-лесна ти става алгебрата, като се научиш да умножаваш. Той изненада и себе си, като получи много добра оценка по математика. Това не се бе случвало никога. Настъпиха и други промени, с почти невероятна скорост. Четенето му напредна бързо и той започна да изразява вродената си способност да рисува. По-късно същата учебна година учителят му по естествени науки му възложи да направи експозиция.
Той реши да изработи много сложна поредица от модели, илюстриращи ефекта на лостовете. Това изискваше умение не само в рисуването и моделирането, но и в приложната математика. Неговата експозиция спечели първата награда в училищната изложба по природо-математически науки, отиде на градското състезание и спечели трета награда за Синсинати.
Едно дте, което беше забавено с два класа, за което казваха, че има „мозъчно увреждане”, което съучениците му наричаха „Франкенщайн” и му казваха, че мозъкът сигурно му е изтекъл от кухината на главата му, изведнъж откри, че може действително да учи и да постига успехи. Резултатът? От последните месеци на осми клас през цялото време в гимназията той винаги беше сред отличниците. В гиманзията го избраха в националното дружество на отличниците. След като установи, че ученето е лесно,
целият му живот се промени.”
Ако искате да помогнете на другите да напреднат, не заправяйте .....

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: