Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
| - Кой ви каза всичко това, докторе?
Отговорът не закъсня: - Страданието. Албер Камю, „Чумата“ Тъпа болка в слабините ме принуди да отида на лекар. В началото всичко изглеждаше наред, докато лекарят не погледна резултатите от изследванията на урината. В урината имаше следи от кръв. - Ще ми се да отидете до болницата и да направите още някои изследвания - бъбреци, цитология... - хладно и делово каза той. А аз дори не чух следващите му думи. При думата „цитология“ мозъкът ми сякаш замръзна. Цитология. Рак. Съвсем мъгляво си спомням обясненията му за това кога и къде трябва да отида за потвърждаване на диагнозата. Инструкциите му бяха съвсем прости, но ми се наложи да го помоля да ги повтори три или четири пъти. Умът ми не можеше да се откопчи от думата „цитология“. Чувствах се така, сякаш са ме пребили пред входната врата на собствения ми дом. Защо реагирах така крайно? В крайна сметка лекарят просто беше съвестен и компетентен и се опитваше да постави точна диагноза. Рискът от рак беше минимален. В онзи момент обаче подобни рационални анализи нямаха никаква стойност. В царството на болните емоцията е цар, а страхът - начин на живот. Ние сме изключително крехки емоционално, когато сме в лапите на болестта, защото душевното ни благоденствие се основава отчасти на илюзията за неуязвимост. Заболяванията, и особено тежките, подкопават тази илюзия и ни лишават от предпоставката, че интимният ни свят е сигурен и безопасен. Изведнъж започваме да се чувстваме слаби, безпомощни и раними. Проблем възниква тогава, когато медицинският персонал отказва да обърне внимание на емоционалните реакции на пациентите, дори и да се грижи адекватно за физическото им състояние. Това пренебрежение към емоционалната реалност на болестта не отчита трупащите се доказателства, че емоционалните състояния на хората могат да играят понякога значителна роля за предразположението им да отстъпват пред болестите или пък за способността им да се възстановяват от тях. Съвременните медицински грижи страдат от значителна липса на емоционална интелигентност. За пациента всяка среща с лекар или сестра може да бъде шанс да получи успокояваща информация, да се разведри или утеши - или, ако срещата не протече както трябва, да изпадне в дебрите на отчаянието. Твърде често обаче медиците са твърде забързани и вглъбени, за да обръщат внимание на такова страдание. Разбира се, има и състрадателни професионалисти, които отделят време на това да успокоят и информират пациента си, докато лекуват тялото му. Тенденцията обаче е към налагане на една професионална вселена, в която институционалните императиви могат да принудят медицинския персонал да забрави колко раними са пациентите или да не иска да отделя време за каквито и да е допълнителни грижи. И тъй като жестоката реалност в здравеопазването все повече се определя единствено от счетоводителите, нещата като че ли само се влошават. Освен чисто хуманния аргумент за това лекарите да предлагат не само грижи, но и загриженост, има и други важни причини да се обръща внимание на психологическата и социалната реалност на пациентите и да се приеме, че тя е неделима част от медицината. В наши дни вече може да се аргументира чисто научно, че съществува определена медицинска полза - и при превенцията, и при лечението на заболяванията - която може да се извлече, като се лекува не само болестното, но и емоционалното състояние на пациента. Това, разбира се, не важи за всекиго, но данните от стотици случай недвусмислено сочат, че резултатите наистина са по-добри и следователно емоционалната интервенция трябва да стане стандарт за медицински грижи, особено при някои тежки заболявания. Исторически погледнато, медицината в съвременното общество определя като своя мисия лекуването на заболяването, т.е. на функционалното нарушение, като напълно пренебрегва болестта, т.е. начинът, по който пациентът възприема и преживява това заболяване. Пациентите приемат този възглед и така стават част от един мълчалив заговор, при който се пренебрегват емоционалните им реакции спрямо медицинските им проблеми - или пък тези реакции се отхвърлят напълно, тъй като уж не били свързани с въпросните проблеми. Това отношение се подхранва допълнително от един медицински модел, който осмива идеята, че умът може да повлияе на тялото в достатъчна степен, за да предизвика някакви значителни изменения. Съществува и една също толкова непродуктивна идеология в точно обратната посока: представата, че хората могат да излекуват сами и най-тежката болест, като живеят щастливо и си мислят за хубави неща, та дори и че вината за болестта им си е единствено тяхна. Резултатът от всички тия приказки, че „отношението лекува всичко“, е едно широко разпространено объркване и неразбиране на това доколко болестта може да се повлияе от ума, а дори и по-лошо - понякога хората започват да се чувстват виновни за това, че са болни, сякаш болестта им е белег за някакъв морален недостатък или душевна негодност. Истината е някъде по средата. Моята цел тук е да прегледам научните данни, за да изясня противоречията и да заместя безсмислиците с по-ясно разбиране за степента, до която нашите емоции - а съответно и емоционалната ни интелигентност - определят дали ще сме здрави или болни. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|