г 59 Страст и безразличиеПредставете си за момент

59
Страст и безразличие
Представете си за момент, че сте на самолет от Ню Йорк за Сан Франциско.
Полетът върви гладко, но недалеч от Скалистите планини гласът на пилота зазвучава в интеркома: „Дами и господа, пред нас има турбулентна зона.
Моля заемете местата си и затегнете предпазните колани“. След това самолетът влиза в турбуленцията, която е една от най-силните, които някога сте преживявали - цялата машина се люлее и тресе така, че ви прилошава.
Въпросът е: какво ще направите? Дали сте от хората, които се заравят в книгата или списанието си, които продължават да гледат филма, опитвайки се да „изключат" съществуването на турбуленцията? Или пък ще вземете списъка с действия при авария, ще се вторачите в стюардесите, търсейки признаци на паника, ще се вслушате в звука на двигателите, за да разберете дали има нещо притеснително?
Естествената ни реакция в този случай сочи от какъв тип е нашето внимание в труден момент. Сценарият със самолета е част от психологически тест, разработен от Сюзан Милър, психолог от университета „Темпъл“, с цел да се оцени дали хората предпочитат да застанат нащрек и да обследват внимателно всеки детайл от тежкото положение, или, тъкмо напротив, се стремят да се справят с тревожните моменти, като се опитат да ги забравят. Тези две гледни точки към дистреса имат напълно различни последствия за начина, по който хората преживяват емоционалните си реакции. Онези, които обръщат сериозно внимание на ситуацията, могат неволно да засилят собствените си реакции, особено ако концентрацията им е лишена от равнодушието на самоосъзнатостта.
Резултатът е, че емоциите изглеждат много по-силни. Другите, които се опитват да се изолират, снижават възприемането на емоционалната си реакция, та дори успяват да намалят и самата реакция.
Ако доведем това виждане до крайност, ще се окаже, че за някои хора емоционалната осъзнатост е непреодолима, а за други почти не съществува.
Да си спомним само за онзи студент, който една вечер забелязал пожар в общежитието, отишъл, взел пожарогасителя и загасил огъня. Нищо необичайно - само дето и на отиване, и на връщане ходел, вместо да тича.
Причината? Ами не смятал, че случаят е особено спешен.
Чух тази история от Едуард Дийнър, психолог от Илинойския университет в Ърбана, който изследва интензивността, с която хората преживяват собствените си емоции (Голяма част от работата бе извършена,
самостоятелно или в екип, от Ранди Ларсън, докторант на Дийнър, който
днес работи в Университета на Мичиган.) Този студент, чийто случай заслужавал място в колекцията от казуси на Дийнър, демонстрирал едно от най-ниските нива на интензивност, които ученият бил виждал. Той бил човек без страсти, човек, който живее, почти без да чувства, дори в случаи като този с пожара.
Съвсем различно е положението с една жена в другия край на спектъра на
Дийнър. Когато веднъж изгубила любимата си писалка, тя дни наред не

60 можела да влезе в релси. Друг път толкова се развълнувала от някаква реклама за разпродажба на дамски обувки в скъп магазин, че захвърлила всичко, скочила в колата и карала три часа до магазина в Чикаго.
Дийнър стига до извода, че като цяло жените изпитват и положителните, и отрицателните емоции по-силно от мъжете. Освен това - дори да оставим настрана разликите между половете - хората, които забелязват повече неща, имат по-богат емоционален живот. Най-малкото тази по-дълбока емоционална чувствителност означава, че за такива хора и най-дребният дразнител отприщва буря от емоции, някои прекрасни, други - ужасяващи, докато хората в другата крайност не чувстват почти нищо дори и при най- тежки обстоятелства.
Човекът без чувства
Гари вбесявал годеницата си Елън, защото макар че бил интелигентен, задълбочен и успешен хирург, емоционалният му живот бил доста безцветен, а самият той изобщо не реагирал на каквато и да е проява на емоции. Можел да говори блестящо за наука и изкуство, но когато станело дума за чувства - дори и за чувствата му към Елън, - Гари изведнъж млъквал.
Колкото и да се опитвала годеницата му да събуди някаква страст. Гари си оставал безчувствен и студен. „Обикновено не изразявам чувствата си“ - казал той на терапевта, с който се консултирал по настояване на Елън.
Когато станало дума за емоционалния му живот, той добавил: „Не знам за какво да говоря; не изпитвам силни чувства - нито положителни, нито отрицателни“.
Не само Елън се ядосвала на дистанцираността на Гари; както доверил на терапевта си, той не бил в състояние да говори открито за чувствата си пред когото и да е. Причината за това била, че май изобщо не знаел какво чувства.
Доколкото можел да прецени, той не чувствал нито гняв, нито тъга или радост (Случаят на Гари е описан в Hillel I. Swiller, “Alexithymia: Treatment

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: