76 тревога води със себе си друга, която на свой ред подхранва първата.
Дължим този пример на Лизабет Рьомер и Томас Борковец, психолози от
Пенсилванския университет, чийто изследвания върху тревожността - сърцевина на всяко притеснение - издигнаха тази емоция от непонятно достижение на невротиците до ранга на наука
(Lizabeth Roomer e Тhomas Borkovec, “Worry; Unwanted Cognitive Activity That Controls Unwanted Somatic Experience", In Handbook of Mental Control, Wegner and Pennebaker.) Няма как да възникне проблем в случаите, в които притеснението върши работа - непрекъснато предъвкване на проблема, т.е. използването на конструктивни разсъждения, които могат да изглеждат като неоправдана тревога, може наистина да доведе до решение. Така или иначе реакцията,
която отключва тревогата, е именно постоянната бдителност, готовността ни да търсим потенциални източници на опасност, която несъмнено ни е позволила да оцелеем в хода на еволюцията. Когато страхът породи емоционална реакция на тревога, част от нея насочва вниманието ни към непосредствената заплаха и ни принуждава да се мобилизираме за нейното разрешаване, и съответно да пренебрегнем всичко останало - поне за момента. В известен смисъл притеснението е един вид репетиция за възможността нещо да се обърка и за способността ни да се справим с него
- неговата задача е да ни накара да намерим работещи решения за опасностите в живота, като ги предвидим преди още да са ни застигнали.
Проблем
възниква едва при хроничната, периодично повтаряща се тревожност, която непрекъснато се възпроизвежда и така и не стига до каквото и да е положително решение. Подробният анализ на хроничната тревога доказва, че тя по всичко прилича на лек случай на емоционално отвличане: притесненията се взимат едва ли не от нищото, не подлежат на контрол, пораждат непрекъснат поток от притеснения, разумът не може да се справи с тях и в крайна сметка жертвата на тази тревога се оказва окована от едностранчиво и лишено от всякаква гъвкавост мнение по отношение на предмета на притеснението си. Когато този цикъл се усили и стане постоянен, той пресича психологическия Рубикон и се превръща в пълномащабен
неврологичен проблем, в някакъв вид тревожно разстройство - във фобия, в обсесивно-компулсивна невроза, в страхова невроза. При всяко едно от тези разстройства притеснението се съсредоточава върху даден обект по различен начин; при фобиите тревогата се приковава към предмета, породил страха; при натрапливите неврози вниманието е съсредоточено върху това да се предотврати някаква ужасяваща катастрофа;
при пристъпите на паника, характерни за страховата невроза, водещ може да бъде страхът от смъртта - както и страхът от самия пристъп на страх.
Всички тези разстройства имат обща основа: притеснение, излязло извън всякакъв контрол. Така например една жена, лекувана от обсесивно- компулсивно разстройство, имала поредица от ритуали, които отнемали по- голямата част от времето й: душове от по четиридесет и пет минути няколко пъти на ден, миене на ръце за по пет минути
повече от двадесет пъти на ден,
77 и какво ли още не. Сядала единствено след като почиствала със спирт стола, за да го дезинфекцира. Не искала да се допира до деца и животни, зашото ги смятала за твърде мръсни. Всички тези натрапливи желания се дължали ма смътния ѝ страх от микроби; тя непрекъснато се притеснявала, че ако не се мие и дезинфекцира непрекъснато, ще се разболее и ще умре.
Сподели с приятели: