Интеркултурна компетентност на педагога

По дисциплината: Играта и интеркултурното възпитание

Необходимостта от специализирана подготовка на учителите от позициите на интеркултурната педагогика е добре известна и е натрупан различен опит за такава подготовка в някои страни на Европа и САЩ. За да се постави сериозното и отговорно начало на организирана и институционализирана дейност в тази посока у нас обаче са необходими няколко предварителни условия:

• поява на осъзната обществена потребност от специфична подготовка, квалификация и преквалификация на бъдещите и работещите учители;

• научно обосноваване на модела за учител, притежаващ специфични социални и тясно специализирани професионални умения;

• наличие на учебни програми;

• наличие на подготвени специалисти, които да провеждат обучението по тези учебни програми;

• подготовка на педагогически материали, подходящи за реализация на идеите на интеркултурното образование в процеса на обучението и възпитанието.

Представата за модела на учителят, подходящ да реализира целите и да решава задачите на интеркултурното образование все още не е достатъчно ясно очертан. Според Анторнио Пероти от учителя се изисква “познаване на повече култури и житейски опит и умение за сътрудничество”. Двете измерения - “познания” и “взаимоотношения” са абсолютно необходими. Пероти счита, че трябва “да се научим да разпознаваме и да преодоляваме стереотипите, повърхностните впечатления, предразсъдъците, еднозначните гледни точки”, което ще се постигне само, чрез по-добро опознаване на другия, а и на самия себе си в гносеологичен и ценностен аспект. Измерението “взаимоотношения” може да се реализира, чрез създаването на ситуации в които “да осъзнаем различията, да изживеем нещо друго, да подходим нетрадиционно към действителността, да работим заедно с другия, да развиваме хоризонтални взаимоотношения в класа, да правим връзка между познанията от училище и средата, заобикаляща детето.”

Друг поглед към модела се очертава от виждането, че учителят трябва да притежава две групи специфични умения: умение за формиране на базови социални умения у учениците: умение за изслушване и разбиране на разсъжденията на другите; умение за ясно изразяване на своите мисли; умение за свободно участие в дискусиите; умение за анализиране на собствените мисли и промяна на позицията, ако е необходимо; устойчивост на възгледите за собствения начин на живот.

Учителят трябва да може да формира у учениците основни техники на учене: техники на наблюдение, слушане, разбиране; техники за връзки в групата, комуникиране; техники за работа в интердисциплинарни групи.” Към това се прибавят изисквания за методическа компетентност, изразяваща се в “умения за управление на класа; активизиране на групата; индивидуализация на преподаването; проектиране на проблеми, цели концепции“ и специфични организационни учения, свързани с умения за създаване и работа в екип и за интеркултурен групов обмен.

Според Егле Бечи: “професионалната подготовка на тези учители ….трябва да се осигурява в различни университети, чрез експерименти, при които значението на познанията в културен план (исторически, литературни, етнологически, географски, езикови) трябва да бъде поне равно на това на дидактическите технологии и педагогическата психология, и накрая чрез съвместна подготовка с представители на малцинствените групи.

Пероти предлага идеи за “програма за квалификация, която би дала възможност да се практикува и преосмисля междукултурното съдържание последством:

• исторически подход към миграционните движения и обобщена информация за явлението миграция;

• етно-социологическо задълбочено изследване на различните системи от културни препратки, които (бъдещите) учители биха могли да наблюдават у своите ученици;

• анализаторски подход при обсъждане на медиите, за да бъдат те по-добре разбрани, да бъдат използвани за онагледяване на учебния предмет, да се държи сметка за представите на учениците за техните учебни предмети почерпени от медиите, за да могат учителите да впишат своята работа в действителен контекст и в рамките на вече придобитите от техните ученици знания;

• сравнително изследване на образователните системи, което не бива да се ограничава до описание на системите в различните страни, а да предизвиква размисъл върху ценностите, които те въвеждат;

• задълбочено познание на правата на човека (схващания, история, международни и национални текстове, житейска практика), което върви ръка за ръка с откриването на първоизточниците на нетолерентността и ксенофобията;

• социо-лингвистичен подход и изследване на ролята на езика за културното самосъзнание на детето;

• въвеждането в преподаване на езиците на понятия от лингвистиката и психолингвистиката (по-специално процесът на усвояване на езика);

• изследване в рамките на лингвистичната дидактика на двойното предначначение на езика: като средство за общуване, инструментално знание, което подготвя почвата за усвояване на други човешки човешки знания и на технологичната еволюция (езикът на общуването), и езикът като функция, определяща самоличността и произхода, областта, семейството (майчин или първороден език);

• познаване на социологията на културите: тяхното дифузност и неизменност, символичната им натовареност, взаимоотношенията на сила;

• преразглеждане на вида и ролята на оценката, която дава училището на поведение, уменията и познанията;

• търсене на по-справедливи форми на оценяване, които държат сметка за различния културен произход на учениците и за техния начин на възприемане на знанията;

• познаване на действителното местно положение на мигрантите (икономическо, социално, юридическо; разнообразието на ситуации и групи; отношенията с местното

• действителен контакт с общностите на мигрантите и с местното население с цел по-добри взаимоотношения със семействата на учениците;

• придобиване на опит в сътрудничеството между поливалентни и многокултурни екипи, защото е важна мигрантите да присъстват не само сред онази част от населението, за която са предназначени услугите, но и сред тези, които ги предлагат и владеят.”(5, 86-87)

В програмата прави много силно впечатление междунаучния подход, включващ познания из областта на историята, етно-социологията, журналистиката, компаративистиката, международното право (частта за правата на човека и личността), социолингвистиката, психолингвистиката, лингвистичната дидактика, социологията на културата, доцимологията, социалната психология, психологията на общуването. Преосмилянето и прилагането на този междукултурен подход в програмите за подготовка и преквалификация на учители у нас вероятно ще срещне много затруднения най-вече поради неподготвеността на голяма част от специалистите от отделните научни области да се преориентират в измеренията на интеркултурността и междудисциплинарността . Въпреки тези очевидни затруднения и предполагаеми забавяния приориентацията неминуемо ще настъпи и колкото по-бързо стане това, толкова по-добре ще се впишем в европейския контекст на съвременни образователни парадигми.