Искам да ти вярвам

205
— Още не мога да проумея откъде го взимате това огромно небе
— каза той.
— Боядисваме го с големи валяци, под камуфлаж, за да не можеш да ги видиш.
Сега той се засмя и Джен знаеше, че ако погледнеше косата му,
тя щеше да е разрошена като нейната и той щеше да я приглади с ръка и да се опита да я отметне от очите си.
— Още много ли има? — попита Мат.
— До онзи завой и малко по-нататък — каза тя, докато минаваха покрай редица ниски къщи и едно училище. Когато пътят се закатери нагоре по хълма, изведнъж я обзе неподозирана смелост. — Затвори очи. Ако искаш да преживееш това място наистина, трябва да затвориш очи.
— Стига, Дженифър — каза Мат, — аз вече разгледах снимките.
Подготвих си домашното.
Джен намали скоростта и го погледна, доволна, че той не можеше да види очите й зад тъмните очила.
— Добре, добре — каза той и поклати глава, — ще опитам пълноценното преживяване. — Когато Мат затвори очи, Джен си нареди да се съсредоточи върху пътя.
Значи така изглежда, когато спи. Готов да го събудят с
целувка.
Той издаде някакъв звук и тя се обърна да го погледне.
— Моля?
— Нищо. Просто една глътка чист въздух ми заседна в гърлото.
— Сигурен ли си?
Мат кимна и Дженифър натисна педала на газта, като изчака колата да се изкатери по гърбицата на възвишението и да започне да се спуска надолу, преди да намали и да спре отново, за да го погледне. Тя искаше да види момента, когато Мат щеше да отвори очи.
— Добре, пристигнахме. — На лицето му се изписа искрена изненада, последвана от пълно изумление. Като малко момче с кофичка и лопатка в ръце.
— Кажи ми, че това е филмов декор? — каза Мат, гледайки като омагьосан ту морето, ту нея, но Дженифър беше прекалено щастлива,
за да отговори и вероятно щеше да продължи да седи там още много дълго, ако зад тях не се беше появила някаква кола.

206
— Хайде да намерим къде да паркираме — каза тя.
* * *
Те слязоха по пътя до плажа и Мак вече не се опитваше да контролира изражението си в отклик на гледката, която се разкриваше пред очите му. Пред тях се разстилаше залив с почти златистобял пясък. В двата края на залива от вълните излизаха естествени скалисти кейове, които сякаш бяха заградили морето. Усещането за уютен тих пристан се подсилваше от обраслите с висока бледозелена трева дюни,
които образуваха естествен заслон. Дюните бяха осеяни с хижи и вилички, които образуваха малка, сплотена общност, сгушена до самия бряг на морето. Това само по себе си би било достатъчно условие за прекрасно място, но един вълшебен детайл го превръщаше в незабравимо видение, омагьосващо като песента на сирена, запечатано завинаги в паметта ти — и това беше полуразрушен замък, прострян като смачкана и разбита корона върху една масивна скала. Беше невъзможно да видиш тази картина и да не си представиш мумифицирани рицари и призрачни дами, бури и тъмници, и кървави престъпления.
Контрастът между величествените руини и
спокойствието на морския бряг объркваше усещането за перспектива и
Мак си помисли, че в мъгливо или дъждовно време тук навярно цареше злокобна, призрачна атмосфера. Но днес, окъпано в слънце и светлина, мястото беше поразително красиво.
— Така, позволи ми да обобщя. Тук имаш съвършения плаж,
морето, кокетните хижи и руините на величествен замък.
— И една от най-прекрасните кръчми, в които си влизал някога…
— А аз съм обиколил доста кръчми. — Това едва ли беше уместна реплика от устата на Мат Харпър, Мак трябваше да внимава повече. Макар че не можеше да се сравнява с грубостта, която беше на върха на езика му, когато Дженифър му каза да затвори очи в колата,
„Надявам се, че ти няма да направиш същото“. Това щеше да й напомни за катастрофата.
Те минаваха покрай туристи и семейства, хора в неопренови костюми за гмуркане и Мак беше толкова погълнат от гледката, че

207
забрави да гледа свирепо хората, които оглеждаха Дженифър.
— Значи ти идваш тук от малка? — Тя се усмихваше, беше свалила слънчевите си очила.
— Да. Татко не обича морето, но мама го обожава. Тя е израснала в Уолсенд край реката, баща й работел в корабостроителниците, а майка й понякога я водела тук. Тя е влюбена в това място и аз също се влюбих. — Джен го погледна смутено.
— Значи тя не е фермерска дъщеря?
— Мама? Не. Била е учителка, когато се е запознала с татко,
довела класа си на посещение в истинска ферма. Дядо все още е бил жив.
Откритието за плебейския произход на Бренда го разсея за миг от гледката. Дженифър вървеше до него, засенчила очите си с длан, за да съзерцава морето и къщичките на плажа.
— Винаги съм искала да живея тук — каза тя. — Вярно, аз обичам полята, но представяш ли си какво е да се будиш от шума на вълните, по цял ден да се любуваш на хоризонта.
— Можеш ли да спестиш пари, за да си купиш виличка тук?
Тя се наведе, вдигна един плавей и се зае да го освободи от увитите около него водорасли.
— Не е толкова лесно. Тези къщички не се продават. Обикновено се предават по наследство и остават в семейството. — Тя хвърли пръчката в морето. — За мен това е само една красива мечта.

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: