Иван вазов под игото

32
много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.
Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска
„мечешка услуга“, защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.
Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.
Тая вечер той беше особено разположен към деликатната
Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.
— Яж, моя гълъбице; „гладна мечка хоро не играе“, казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.
Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм.
Докторът заблъска една тава и запя весело:
Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление,
като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно.
Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.
Той грабна револвера.
— Кои са там? — извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.
— Докторе, заповядайте на конака.
— Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?
— Запри по-напред мечето.
Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.
— Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си —
издума строго онбашият.
— Защо арестуван? Кой ме арестува?
Димитре ле, русокосо момиче,
я кажи на майка си, Димитро,
да не ражда друго чедо като теб…

33
— Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!
И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.
Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на
Клеопатра, който приличаше на истински плач.
В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.
Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак
Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо
Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.
Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.
Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.
— Докторе, тая дреха твоя ли е? — попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.
— А защо не е у тебе?
— Снощи я харизах на един сиромах.
— Дека това?
— В Хаджи Шадовата улица.
— По кое време?
— Тъкмо по два часа (по турски).
— Познаваш ли го?
— Не, но го съжалих, защото беше гол и окъсан.
— Как лъже сиромахът — каза Нечо презрително.
— Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща —
пришъпна му съседът.
И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа.
Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.
— Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?
Докторът видя един вестник „Независимост“ и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.
— Кой ти ги тури тогава в джоба?

34
— Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.
Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.
Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.
— Повикайте ранения Османа! — заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:
— Този беше, ефендим.
— От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?
— Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.
Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.
— Това заптие лъже безсъвестно! — извика той.
— Излез си, Осман ага… Челеби — подзе пак беят със сериозен вид, — ти отказваш ли всичко това?
— Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.
Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:
— Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.
— И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.
— Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?
Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:
— По три часа бях у Марко Иванов — детето му е болно.
— У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме — възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.
Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.

35
— Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи
Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? —
обърна хитро въпроса беят.
Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.
Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:
— Кажи, дека беше по него време, челеби?
— Не мога да кажа — отговори тихо и решително докторът.
Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на
Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.
— Казвай, челеби! Де си бил по това време?
— Това не мога да кажа по никой начин… то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в
Петканчовата улица не съм бил!
Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно,
като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Всичко казах.
— Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! — каза беят строго.
Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения,
които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.

36

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: