Избрани цитати от Блага Димитрова в „Пътуване към себе си
Изтегляне 43.45 Kb.
|
| Узнах, че заедно с него и всички водопроводчици били цяла нощ на крак, без никой да им
нарежда. Чуждата вина им тежеше като собствена. Недоспалите им лица носеха усойната сянка на едно угризение. Все пак те би трябвало да предотвратят наложеното им прибързване. По цялото 12-километрово трасе на водопровода по непристъпни сипеи и чуки бяха плъпнали да издирят повредата. Спомних си едно трепкаво зарево, което снощи очертаваше отвъдния хребет. То било от факлите в ръцете на тия каналджии, винаги кални и изцапани. Защо чистотата се крие понякога зад тиня и смрад? Опасността е най-сигурна проверка за хората — тя ги сортира поточно от кадрова картотека. Лицата ставаха все по-тревожни. По всичко личеше, че педя по педя целият тръбопровод трябва да се разкопава, преглежда и оправя. Отваряше се тройна работа. Те не мислеха ни за сън, ни за ядене. Дори вода от мръсните, пропускащи тръби не можеха да сръбнат в умората. Аз бях тръгнала да разузнавам какво мислят… Сама от себе си се засрамих, сякаш аз бях окаляна до уши, а не те. 390 Бай Шекир запали карбитна лампа. Двамата с Лалю се вмъкнаха в тесния процеп на пещерата между сълзящите канари. В това тъмно, ледено леговище на подземни води щяха да пълзят по корем в тиня и влага, да разкопават път, за да проникнат до сърцето на изтървания извор и да го хванат в шепа. Тръгнах си обратно, без да се сбогувам с Лалю. Бях уловила някакъв извор на човешка чистота, който нямаше да пресъхне в мене. След дълга борба със себе си на разсъмване бях направила своя избор. Заранта не забелязах какво бе времето. Май че имаше облаци и падна мъгла. Трябва извътре да ми е било слънчево. В известен смисъл имах рожден ден. Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит — всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена. Най-хубавият ден в живота ми! Достатъчни са две педи земя, за да стоиш изправен и да гледаш в очите деня. Но как е трудно това! По-лесно е, ако се опираш на по-голям терен: да лазиш като влечуго, да газиш другите с четири лапи на хищник. Дори да бръмчиш и хвърчиш като досадна муха се иска повече пространство. Колко малко е потребно, за да бъдеш човек — само две стъпа̀ла земя. Затова е така неустойчиво. Всеки миг те заплашва спъване и падане. И все пак ти стоиш изправен на два крака и гледаш нависоко. Това ти стига. (За дългоочакваната среща…) В дългото си очакване на тая среща бях я обмисляла миг по миг, бях я режисирала и нагласяла. Дори си имах подготвени някои заядливи реплики за в запас. Но при първото кръстосване на погледите ни всички предполагаеми варианти се разбиха на сол. Изхвърлих ги зад себе си като жалки глинени трошляци. Бях поразена от реалността. Нищо всъщност не ставаше, а бе повече от всичко. Никога и с най - развихрено въображение не бих могла да предвидя толкова неща в едно нищо. „Човек — това е отговорност.“ Исках да бъда човек. Да стоя изправена на два крака. Нищо повече! Ето, това бях търсила. Затова бях избягала. А човек бяга ли? Само дивите животни бягат подгонени. Двукрако и бягане — някак не върви. В жаждата си да бъда човек аз бях допуснала най-голямата грешка спрямо човешкото в себе си — да обърна гръб и да бягам. Позор. Непоносимо унижение — да бягаш, погнат от страха. Най-сетне стигнах донякъде… Трябваше да сбъркам, за да търся грешката си. Къде бе тя? Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешка? Тоя страх да не сбъркам! Той спъваше всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък да нямам правото да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да сгреша. Това мое пътуване не бе напразно. Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.
Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака. Каквото и да те чака! Изтегляне 43.45 Kb. Сподели с приятели:
|