Женската сексуалност
Изтегляне 1.37 Mb. Pdf просмотр
|
| Либидото е фалическо Каквото и да е ерогенното място на частичните му желания, обектът на частичното задоволяване на бебето се реферира към фалоса. За устата това е еректилното зърно, което се нагажда към нея и от което бликва млякото, докато ръцете предусещат гъвкавата и издута форма на майчината гръд. За ануса това е формата на седалището и изпражненията. За бебето момче до двайсет и петия месец това е еректилността на пениса, от който блика струята урина. След това еректилността на пениса е в служба само на удоволствието до настъпването на пубертета с изхвърлянето на сперма, което е завършек на еротичната еректилност. Всички частични ерогенни форми са пълни и се реферират към фалоса — било като желание на пениса, било като желание за пенис. Общият силует на съзрялото тяло в изправено положение, както при мъжа, така и при жената, в морфологично отношение също препраща към фалоса. Това важи и за сексуалните форми: пенисът на мъжа напомня стрела, гърдите на жената — куполи, по различен начин фалически и привличащи зрителните и осезателните нагони. Следователното собственото тяло е тотален фалически обект, а прелъстителните за ерогенните зони области са също фалически, но частични в обема си. Колкото до фините усещания на ушите, очите, носа, осезанието, те също биват валоризирани чрез отнасянето им към фалоса като продълговата форма или дупка и се допълват. За мъжа женското се свързва с архаичните ценности на майката с пълнотата на гръдта и половия й орган, обещаващ да приеме неговия еректилен пенис, който е нарцистично стойностен за него. За жената мъжът се свързва с фалическите ценности на различието между половете, открито в ранното детство; телесният контакт и желанието на подовия й орган за мъжкия полов орган съдържат обещание за плодовитост: когато се роди, детето ще бъде представител на фалическия символ, въплъщение на свързването на родителското желание на двамата. Тази изкусителна фаличност, характерна за всички аспекти на либидото на човешкото същество, в същността си се отнася към всички подутини във формата на тялото, представляващи обещание за избликваща изконна сила, оставила в нарцисизма на всеки човек обединяващ спомен от наслаждението, изпитано от задоволяването на желанията. Това обещание за помирение на тялото и сърцето увеличава напрежението на либидото в ерогенните зони, станали такива поради факта на раздялата, на очакваното завръщане и новата раздяла, която придава ценност на желания обект, когато той се отдалечава. Ето защо въображаемата фалическа представа е винаги в основата на желанието, зовящо другия за междупсихично, междутелесно, междуемоционално общуване, което е обновително и творящо при условие, че удоволствието от него е достигнато. Това е удоволствие от живата цялост, преоткрита благодарение на две желания, съвпадащи в своето рефериране към символичния фалос, който те взаимно се подпомагат да завладеят. Както видяхме, поради отдалечеността от желания обект в неговата цялост — отдалеченост усещана като отсъствие, когато е пространствена, усещана като минала или предстояща, когато е времева — желанието за телесно обладаване на обекта е придобило фалическо образово и креативно значение у човешкото същество, каквото и да е ерогенното място на неговите частични желания, какъвто и да е обектът, желан от субекта, и какъвто и да е неговият пол. Но всеки от тях, всеки човек е функционално и креативно немощен, когато е сведен до съществуването на самотен индивид, винаги безплоден извън емоционалните срещи. И ето че отдалечеността на телата, благодарение на която се раждат чувствата, разкриващи любовта, се премахва по време на половия акт, щом телата се прегърнат и половите органи проникнат един в друг. Противоречат ли желанията яа сърцето на желанията на тялото? Да, разбира се, когато езикът на обзетите от желание хора се свежда единствено до сексуалното единение, когато е центриран върху усещанията на телата им, изгубени едно в друго (не казваме ли: „Загубили са си ума от любов“?). Ако никакво слово между тях не продължава да изгражда езика на любовта им и модулациите на чувствата им в наслаждението, което си доставят, а после във взаимото очакване, тогава времето и пространството, изчезнали в половия акт, ги доближават до нечовешкото. Не е ли това нарцистичното изживяване с примес на агония, което съпътства ефимерността на всички наши земни еротични радости? Тревожността е близо до желанието, толкова по-близо, колкото по- голямо е желанието. Раждането, отбиването, прохождането, контролът на сфинктерите, пълната физическа и функционална самостоятелност в пространството на детето по отношение на тялото на възрастния, морфологичното различие между половете, различните възрасти, смъртта, развалата на плътта отмерват нашето безсилие да се означим другояче освен чрез другия и чрез различията ни: освен телесните различия, които са видими, всички останали източници на динамика, на общуване са ни познати само чрез езика, правдив или не, който свидетелства за различията в мисленето и в чувствата между хората. Всички тези променящи и постепенни изпитания на еволюцията на либидото се съпътстват от тревожност. Тя е присъща на участта ни на човешки същества и подкрепяна от въображението — намира в символната функция езика, помагащ ни да я понесем при отсъствието на друг, който да чуе този език. Благодарение на нар-цисизма, чрез който се възприемаме като междинен обект в отсъствието на другия, ние си изработваме вътрешен език, отдаваме се на креативно действие. Символната функция и посредничеството на думите, писането, изкуството и работата ни позволяват донякъде да отсрочим страданието си; но инстинктът към смъртта, изкусителен и утешителен за самотния субект, изтощен в желанието да срещне другия, не ни оставя дълго в покой. Отдаването на възстановителния сън е, уви, краткотрайно за този, който е измъчван от желание и любов. Със събуждането изкусителният и динамичен инстинкт към живота подновява вътрешните терзания на човешкото същество. Дори лековете, които символната функция ни помага да открием, са опасни и на свой ред пораждат тревожност, когато са самотни. В самотното умуване и пророкуване езикът на вътрешния живот може да засенчи живота на интелигентността. Съживяването на спомените може да съсипе сърцето в самотен нарцисизъм и в предъвкване на миналото, или да изроди желанието в умствено мастурбиране с празни проекти за бъдещето. Косативно действие става клопка и бягство от другите, когато е самотно и никой в обществото не го приема, признава или оценява, ако субектът не намира друг, който да се интересува от делото му. Дори децата, които родителите очакват с нетърпение да се родят, когато са ги желали, бързо избягват от тях, а ако не избягат, подписват провала на потомството им. Целият живот на човешкото същество минава в надежди за завладяване на фалоса, в находки и в радости, че най-после го е открило, и в разочарования, че го е загубило и отново го желае. И така до старостта. Може би е различно в последния етап, когато най-сетне преситени от фалически илюзии, приемем откритието, че сме обречени на смъртта. Може би тогава желанието, освободено от ценностите, към които тялото и навиците са ни карали да се стремим, достига до единствената безсетивна, безпространствена и безвремева символика, до динамика, лишена от образа на желанието и известяваща на субекта дългоочакваното духовно наслаждение. Може би това значи да умрем — да достигнем до сетния си пристан, до тясната ивица на постигнатата наслада, щом не сме могли поради незнание да назовем този, когото очакваме, символичния фалос и само него — непозната личност, личност източник на словото на словата, смисъл на нашите сетива и оттам техен отговор. Ще ни разкрие ли последният ни дъх, отвъд сетивното, тайнството на онова, което ни кара да живеем и желаем, и да умираме от желание? След житейското пътуване в пространствено-времевата цялост на тялото, това ли е съдбата на женското либидо? Така мисля и мисля, че същото се отнася и за съдбата на мъжкото либидо. Но дали някога ще узнаем със сигурност? И защо нашето човешко съществуване да не е просто празен такт като тактът, който се отмерва преди да започне музикално изпълнение? А като говорим за отмерване, целият ни живот не е ли по мярата на нашата обусловеност от другите, тясно свързани в общуването, целият ни живот не е ли в хармония или не с другите? Ние сме отмервали тази вътрешна музика, отмервали сме нашите изразителни слова. Когато се разделяме с тялото си и изказваме на нашите спътници последните си любовни чувства с последната си дума, може би като изпълнителя оставяме инструмента, на който сме свирили музика за ушите на другите хора и за нашите уши. Тогава умът ни започва да очаква нечувана музика, да очаква чувства отвъд тези, които затвореното ни сърце е познало, чувства, идващи от времето, когато сме страдали от всички наши раздели. След като тялото ни се върне в земята, от съединените елементи на която е съставено, какво слово, облекчено от знаци, облекчено от емоции, какво непроизносимо за нашия човешки ларинкс слово ще чуем, което ще подпише истината за дългия ни колкото миг във вечността живот? Но през този живот, всеки ден и всеки час, жените срещат или си мислят, че срещат мъжете; дори ако са напразни поради свършека на всеки един от нас и поради свършека на свършека на всички човешки същества, тези срещи дават в своето време и пространство, ден след ден, смисъл на техните емоции, желания, мисли, действия и това е предметът на нашия разговор. Така че да продължим… |