Всяко ниво на Бога съдържа скрити въпроси и съмнения. В този случай скритият въпрос е: Наистина ли Бог може да прави добро със своите заплахи? Всемогъщият трябва да направи така, че никой да не се изкуши да го открие, което означава, че трябва да демонстрира силата си. Праведният трябва да получи осезаема награда, грешният - да усети божия гняв. Псалм 101* твърди, че между Бога и праведния човек е сключена сделка:
Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи ще пея.
2. Ще размислям за път непорочен: кога ще дойдеш при мене? Всред моя дом ще ходя с непорочно сърце.
3. Няма да сложа пред очите си нищо беззаконно; престъпно дело мразя: до мене то няма да се прилепи.
Като част от тази клетва за вярност псалмът изброява какво няма да се толерира: лошите миеш, клеветите, гордите и надутите, въобще лошите хора.
Спомням си как получих урок за силата на Бога, когато бях на три години. Родителите ми бяха наели за мен детегледачка, защото майка ми бе заета с ново бебе. Тя беше от Гоа, християнска част на Индия със силно европейско влияние. Казваше се Мари да Силва. Всеки ден Мари ме караше с количка в парка. След около час тя ме вадеше от количката и ме пускаше на земята. После рисуваше кръг около мен с тебешир, като ми казваше със строг глас, че ако изляза извън кръга, богинята Кали ще изяде
сърцето ми и ще изплюе кръвта ми. Естествено тази перспектива ме плашеше до смърт и аз никога не се осмелих дори да приближа границата.
Ние сме като крави, които не биха прекрачили свалената метална ограда към пътя, от страх, че копитата им ще се заплетат в нея. фермерите прилагат един прост номер, като рисуват на пътя говедар, чийто вид кара животните да се връщат назад. Божиите закони може би са просто един такъв призрак; от страх да не си навредим, ние се въздържаме от не-подчинение, макар никога да не сме изпитали Божието наказание в действителния си живот. И в резултат на това тълкуваме обикновените нещастия - болест, банкрут, загуба на любимо същество - като идващи от Бога.
Каква е природата на доброто и злото?
ДОБРО Е ДА ПОЛУЧИШ КАКВОТО ЖЕЛАЕШ.
ЗЛОТО Е ВСИЧКО, КОЕТО ТИ ПРЕЧИ
ДА ПОЛУЧИШ ЖЕЛАНОТО.
Послушанието, само по себе си, не е цел. Затова, че се подчинява на Божиите закони, вярващият очаква награда. При второто ниво тя се изразява в осъществяване на желаното. Бог позволява да се изпълнят желанията ви и ви кара да чувствате, че сделката е справедлива. В ролята си на Всемогъщ Бог, той започва да изпълнява молитви. В тази ценностна система богатите могат да се окичат с добродетелност, докато бедните са морално подозрителни и да си беден изглежда срамно. (Не бива на това да се гледа като на библейска традиция или просто продукт на протестантската етика - в Китай меркантилният успех, като мярка за доброта, съществува от векове. Само най-самоотрйцателните секти на будизма отричат приравняването на богатството към Божията благодат.)
Колкото и елементарно да изглежда, измерването на доброто и злото според наградата, има своите скрити капани. Както с разочарование открива всяко дете от предучилищна възраст, другите искат същото, каквото и ти, и понякога нещата не достигат. Правилата на обществото ни спират да грабим, да удряме и после да бягаме. Следователно Егото трябва да измисли как да величае Аза, като в същото време запазва своята добродетелност: Решението рядко приема формата на чиста откровеност и съпричастност.
В резултат на това се ражда манипулацията. Целта на манипулацията е да получиш каквото желаеш, но да не изглеждаш лош в този процес. Ако искам твоята играчка и мога да те придумам да ми я дадеш, тогава никой (включително и моята съвест) не може да ме обвини, че съм я откраднал. Тази сметка е много важна, когато се боите от вина, а още повече, ако ви е страх, че Бог гледа и си записва. Странното е, че най-големите манипулатори са мотивирани от съвестта, и все пак манипулират; способността да отличава доброто от злото, без докрай да взема под внимание разликата, отличава манипулатора от престъпника или насилника.
Това не са ли просто кратки пътеки, които се изкушаваме да използваме, за да постигнем своето? Ако се обърнем към Стария завет, ще се убедим, че самият Бог е манипулативен. След като разрушава света с наводнение, само споразумението му с Ной му попречва да използва тоталитарна сила. След това той става по-внимателен - хвали онези, които спазват закона, въздържа се от прояви на гняв, изпраща безкрайна поредица от предсказания, които да атакуват греха, чрез проповеди, събуждащи чувството за вина. Ние използваме същата тактика в обществото, като насърчаваме конформизма по отношение на смятаното за добро от мнозинството, докато крием лошото, причинявано на погрешно мислещите (пацифисти, радикали, комунисти и други), които не желаят да влязат в пътя.
Какво е предизвикателството на моя живот?
МАКСИМАЛНИ ПОСТИЖЕНИЯ.
Второто ниво не е въпрос само на гола сила. То внася чувство за оптимизъм в живота. Светът съществува, за да бъде изследван и покоряван. Ако наблюдавате как едно двегодишно дете бива завладяно от Аз, ще видите, че чувството за наслада е неизбежно. Егото ви дава сила, макар неговите уроци често да са горчиви.
Будистката доктрина за смъртта на Егото, като път за просветление, е нещо, което повечето хора не могат да приемат. Смъртта на Егото се базира на добра аргументация, а именно: колкото повече животът ви се концентрира върху Аз, мен, мое, толкова по-несигурни ще ставате. Егото вярва в придобиването на все повече и повече. Неговият апетит за наслада, власт, секс и пари е ненаситен. Но това не води до щастие, а до изолация, тъй като получавате своя дял за сметка на някой друг. Така се принуждавате да се боите от загубата. Още по-лошо - принудени сте да се идентифицирате с външното и тази тенденция може да доведе само до вътрешна празнота. На най-дълбоко ниво насладата никога не е път към Бога, защото попадате в плен на двойнствен кръг (да търсите наслада и да избягвате болката), докато Бог е отвъд всякакво противопоставяне.
Колкото и убедително да звучи ползата от смъртта на Егото, малцина биха се лишили от нуждите на Аз, мен, мое. При второто ниво това е особено вярно, тъй като Бог дава своята благословия на онези, които постигат нещо.
Веднъж при мен дойде за съвет пенсиониран шеф, който смяташе че има проблеми с хормоните. Попитах го какви са симптомите.
- Откъде да започна? - заоплаква се той. - Нямам никаква енергия.
Почти през ден нямам желание да ставам сутрин. Часовете минават, а аз седя в креслото, мрачен и изпълнен със съмнение за смисъла на живота.
На пръв поглед това приличаше на депресия, вероятно причинена от неотдавнашното пенсиониране на човека. Медицински е документирано, че внезапното пенсиониране може да се окаже опасно. Мъже без оплаквания от сърдечно заболяване или рак неочаквано умират от тези болести; едно изследване откри, че продължителността на живота на пенсионираните изпълнителни директори е с тридесет и три месеца по-къса от средната.
Аз старателно извърших поредица от изследвания, но както подозирах, ендокринната система на човека беше наред. При следващата ни среща му казах:
- Ще направите ли нещо съвсем елементарно заради мен? Просто затворете очи и постойте мълчешком десет минути. Не си гледайте часовника, аз ще следя времето вместо вас.
Макар и леко мнителен, човекът направи онова, за което го молех. Минаха десет минути, като вторите пет видимо не бяха леки за него, съдейки по помръдването му. Когато отвори очите си, той възкликна:
- Защо ме накарахте да направя това? Какъв е смисълът?
- Вие станахте доста неспокоен - отбелязах аз.
- Искаше ми се да скоча от стола - каза той.
- Значи въпросът не е в липсата на енергия - моята забележка го стресна. - Не смятам, че имате хормонален проблем, лоша обмяна на веществата или депресия - казах аз. -Вие години наред сте организираш външния си живот, въртели сте бизнес, управлявали сте голям многоброен персонал и неща от този род.
- Така е и това ми липсва повече от всичко - мрачно отбеляза той.
- Разбирам. Сега'когато нямате външен фокус, какво откривате? Че не сте обръщали почти никакво внимание на вътрешния си живот. Проблемът ви не е липсата на енергия,
а хаосът. Умът ви е научен да командва всичко край вас, лишавайки се от това да знае какво е да имаш вътрешен ред.
Този човек бе отдал живота си на ценности от второ ниво и предизвикателството, пред което се изправяше сега, бе да се развие не навън, а навътре. На второ ниво Егото е толкова насочено към постиженията, че пренебрегва заплахата от празнота. Властта сама по себе си не означава нищо и предизвикателството да придобиваме все повече и повече власт (наред с нейните символи - пари и положение) оставя огромен смислов вакуум. Точно поради тази причина на това ниво Бог изисква абсолютна вярност - за да не може вярващият да се вгледа прекалено дълбоко в себе си. Но трябва да поясним, че говорим за нещо, което всъщност не е изискване на Всемогъщия, това е друга проекция. Пенсионираният директор от моя случай трябваше да вземе решение - дали да започне да култивира вътрешен живот или да започне някакъв бизнес, който да му даде нов външен фокус. Пътят на най-малкото съпротивление беше да се залови пак с бизнес, по-трудният път - да излекува объркания си вътрешен живот. Пред такъв избор е изправен всеки, преминавайки от второто към третото ниво.
Коя е най-голямата ми сила?
ПОСТИЖЕНИЯТА.
Коя е най-голямата ми пречка?
ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА, УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СЪМ ЖЕРТВА.
За всеки, който намира удовлетворение във високите професионални постижения, второто ниво представлява примамливо място за почивка по време на духовното пътешествие. Често единствените, които продължават към по високо ниво, са хората, претърпели някаква драстична загуба в живота си. Това не означава, че загубата е оправдана от духовна гледна точка. Тя носи своите опасности, главно, че ще се почувствате жертва, което повече от всякога намалява шансовете за духовен растеж. Но неуспехът наистина поставя някои въпроси за убежденията на второ ниво. Ако работите усилено, защо Бог не ви възнаграждава? Липсва ли му силата да дарява щастлива съдба или напълно ви е забравил? Докато не възникват такива въпроси, Бог от второ ниво е идеалното божество за основаващата се на конкуренцията пазарна икономика. Някои цинично го определят като Бог на придобиването и харченето на пари. Въпреки това остава проблемът за вината.
„Идвам от малък град в Средния Запад. Бях единственият ученик от гимназията, който успя да стигне до елитен колеж. Постъпването там бе наградата, която ценях най-много." - спомни си един мой приятел.
„Преди месец излизах от работа на път към един нов ресторант. Бях закъснял, а междувременно някакъв бездомен човек смяташе да преспи на входа на нашата сграда. Беше запушил вратата и аз трябваше да го прекрача, за да стигна до таксито. Разбира се, виждал съм бездомни и преди, но сега за първи път буквално трябваше да мина над него.
През целия път до центъра не можах да се отърся от гледката и тогава си спомних за първия си месец в колежа преди двадесет години. Вървях в онази част на Бостън, която има прозвището „Бойната зона". Там беше пълно със заведения и книжарници. Чувствах се едновременно изплашен и заинтригуван. Когато си тръгвах някакъв несретник припадна пред мен на тротоара. Той се строполи на земята, хората наоколо се втурнаха да викат линейка, а аз продължих да вървя напред. Двадесет години по-късно, докато седях в таксито, почувствах как ме изпълва угризение. Бях лъгал себе си, нали разбираш. Бездомният пред моята къща не беше първият човек, когото прекрачвах."
Въпреки външните награди, второто ниво е свързано с появата на чувство за вина. Това е форма на присъда, която не изисква вездесъщ авторитет, освен в самото начало. Някой трябва да дефинира заповедите, определящи кое е добро и кое зло. След това спазването на закона ще наложи нашето подчинение. Ако пренесем процеса обратно в семейството, корените на вината се проследяват и вървят по едни и същи линии. Двегодишното дете е порицавано от майка си, че се е опитало да открадне парче сладкиш и му се казва, че това, което прави, е лошо. До този момент вземането на сладкиша не е кражба, то просто следва желанието на Егото.
Ако детето повтори действието, то се превръща в кражба, защото детето нарушава една заповед и в повечето семейства ще последва някакво наказание. Сега детето е притиснато между две сили - насладата да извърши онова, което желае, и болката от наказанието. Ако е нужно да се развие съвест, тези две сили трябва да са почти равни. В такъв случай детето си определя свои граници. То ще си вземе сладкиша, когато е „редно" (разрешено от майката), а не когато „не е редно" (това предизвиква чувство на вина чрез гузна съвест).
Фройд определя това като развитие на Свръх Аз - на наши вътрешни правила. „Свръх^ означава „над", в смисъл че Свръх Аза наблюдава Аза отгоре, като държи в готовност заплахата от наказание. Да се научим да смекчаваме строгостта на Свръх Егото понякога е много трудно. Така както някои вярващи не могат да приемат, че Бог понякога иска да промени правилата, невротиците не са в състояние да се научат да виждат своята съвест в перспектива. Те чувстват огромна вина за дребни нарушения, поставят си строги емоционални граници, като им е трудно да прощават на другите, а любовта към себе си остава недостъпна за тях. Второто ниво носи удобството на ясно формулираните закони, но също и клопките да ценим прекалено много законите и границите за сметка на вътрешното развитие.
Кое е най-голямото ми изкушение?
ПРИСТРАСТЯВАНЕТО.
Не е случайно съвпадение, че богатото и привилигировано общество е много податливо на силно пристрастяване. Второто ниво се осланя на насладата и когато тя стане натраплива, резутатът е пристрастяване. Ако източникът на удоволствие е наистина удовлетворяващ, съществува естествен кръг, който започва от желанието и свършва с насищането. Пристрастяването никога не затваря кръга.
Второто ниво, също така, се гради върху властта, а тя има лошата слава да бъде егоистична. Когато грижовният родител не иска да даде свобода на глезеното от него дете, извинението може да бъде: „Аз те обичам прекалено много, затова не искам да пораснеш". Но неизреченият мотив е егоистичен: Копнея за насладата, която ми носи това да останеш дете. Богът от второ ниво е ревнив към властта, която има над нас, защото тя му доставя удоволствие. Той е пристрастен към контрола. И подобно на пристрастяването при хората, резултатът е, че Бог не е доволен, колкото и силен контрол да упражнява.
Психиатрите всеки ден се срещат с хора, които се оплакват от емоционалното терзание в живота си, но въпреки това сляпо са пристрастени към драматизма. Те не могат да живеят извън танца любов-омраза, те създават напрежение, подсилват недоверието, но никога не си тръгват сами. Други навици също се основават на поведението: нуждата от нещо погрешно в живота ни (или да го създадем, ако то не съществува), вманиачаването на тема „нещата не вървят в правилната посока" - това е пристраствяне към „ами ако" и накрая стремежът да бъдем съвършени на всяка цена.
Тази последна страст приема светска форма у хора, копнеещи за съвършено семейство, съвършен дом и съвършена кариера. Те не могат да видят иронията, че такова „съвършенство" е мъртво, то може да се купи само с цената на убитата ни вродена спонтанност, която по природа не може да бъде контролирана. Съществува обаче съответното духовно състояние, чиято цел е да угоди на Бога чрез живот, който няма никакви петна. В клетвата за вярност в Псалм 101*, вярващият дава обещание, което не може да бъде изпълнено от никого:
„Няма да сложа пред очите си нищо беззаконно;
престъпно дело мразя:
до мене то няма да се прилепи."
Такъв абсолютизъм сам по себе си води до пристрастяване - и точно тук, на второ ниво, се ражда фанатизмът.
фанатикът попада в плен на собствените си противоречия. Докато ортодоксалният вярващ се чувства доволен, когато изпълнява закона до последната подробност, фанатикът иска да пречисти дори мислите си. Пълен контрол над ума не може да се постигне, но това не му пречи да си налага най-стриктна бдителност, фанатиците също така са вманиачени на тема чистотата на другите, като по този начин непрекъснато преследват човешките несъвършенства.
Такава съдба очаква онези, които остават на второ ниво - те губят представа за истинската цел на духовния живот - хората да се освободят и да живеят в невинност и любов. Тази загуба не може да се компенсира, освен ако човек не престане да се вглежда толкова много в закона. За целта той трябва да открие вътрешния живот, което не може да стане, докато надзирава и следи собствените си желания. Бдителността на края убива спонтанността. Когато един човек започне да вижда, че животът е нещо повече от стремеж към съвършенство, старите лоши желания отново надигат глави. Само че този път те биват възприемани като естествени, не лоши и така пътят към трето ниво е отворен. Когато човек се обърне навътре към себе си, магията на Аза се разрушава и се слага край на неговите домогвания.
ТРЕТО НИВО: БОГ МИРОТВОРЕЦ
(Нагласа за успокоено съзнание)
Не може да се каже, че по-ранният Бог от първо и второ ниво държи особено на мира. Дали прави наводнения или причинява войни, Богът, който видяхме досега, предпочита борбата. Дори такива силни връзки като страха и преклонението започват да се износват. „Вие мислите, че сте създадени, за да служите на Бога, каза веднъж един индийски гуру, но накрая може да откриете, че Бог е създаден, за да служи на вас." Подозрението, че това по всяка вероятност е вярно, поражда третото ниво, тъй като до този момент равновесието е в полза на Бога. Преклонението пред него е от по-голямо значение, отколкото нашите нужди.
Равновесието започва да се променя, когато открием, че можем да задоволяваме собствените си нужди. Не е необходим Бог „горе на небето", за да имаме спокойствие и мъдрост, тъй като мозъчната кора вече съдържа механизъм и за двете неща. Когато човек престане да се съсредоточава над външната дейност, затвори очи и се отпусне, работата на мозъка автоматично се променя. Преобладаването на алфа-вълнови ритми сигнализира за състояние на покой, като в същото време човек е в съзнание. Мозъкът не се готви за сън, но и не мисли. Вместо това е налице един нов вид будност, такава, която няма нужда от мисли, запълващи тишината. В същото време настъпват съответни промени в тялото, като например спадане на кръвното налягане и забавяне
ритъма на сърцето, съпроводено от намалена консумация на кислород.
Тези различни промени не изглеждат особено впечатляващи, когато се облекат в технически термини, но субективният ефект може да е от решаващо значение. Спокойствието заменя хаотичната активност на мозъка, вътрешният тормоз спира. Псалмите повеляват: „Размислете в сърцето си на леглата си и утихнете."
И дори още по-категорично: „Застанете и познайте, че аз съм Бог."
Това е Бог от трето ниво, който може да бъде описан така:
Дистанциран.
Спокоен.
Предлагащ утеха.
Непретенциозен.
Отстъпчив.
Безмълвен.
Вглъбен.
Изглежда почти невъзможно това божество, което няма склонност към насилие, да се е появило от второто ниво и наистина не е така. Третото ниво надхвърля властния, взискателен Бог, който някога е господствал, така както новият ум превъзхожда стария. Единствено като открие спокойствието в себе си, вярващият може да намери място, недостъпно за божественото отмъщение и наказание. Накратко умът се насочва навътре, за да опознае себе си. Това определя основата на вглъбяването и медитацията във всяка традиция.
Първото значително изследване на нагласата за успокоено съзнание съпътства изследването на мантра-медитацията (по-специално трансценденталната медитация) през 60-те и 70-те години. Дотогава науката на Запада не обръща особено внимание на медитацията. Всъщност на никого не е хрумвало, че ако медитацията е истинска, трябва да я съпътства някаква промяна в нервната система. Първите изследвания на фондация Менингер показват, че някои йоги могат да забавят пулса на сърцето си и дишането си почти до нула. физиологически те би трябвало да са на ръба на смъртта, но вместо това отчитат силно вътрешно спокойствие, блаженство и сливане с Бога. Това явление, също така, не е просто куриоз от Изтока.
През декември, 1577 г. испански монах от град Авила бил отвлечен посред нощ. Откарали го в Толедо, за да го хвърлят в църковния затвор. Похитителите му не били бандити, а хора като него от ордена на Кармелитите, срещу който той бил извършил тежък грях - взел погрешната страна в ожесточен теологически спор. Като съветник на монахините кармелитки той им бил разрешил да си изберат свой водач, вместо да поверят това на епископа.
От съвременна гледна точка този диспут е напълно безсмислен. Монахът бил подложен на ужасни мъчения. Тъмната му килия „всъщност представлявала бюфет, в който не можел да стои изправен. Всеки ден го отвеждали при пастора, където на пода получавал хляб, вода и остатъци от сардина. После бил подлаган на продължително изтезание: той коленичел на земята, а монасите един след друг минавали край него и с кожени камшици го удряли по голия гръб. Отначало вършели това всеки ден, но после - само в петък. Мъченията се извършвали толкова старателно, че раменете му останали недъгави за цял живот."
Измъчваният монах ни е известен като светеца Йоан Блажени от Авила - неговата вдъхновена поезия, посветена на Бога, е писана точно по онова време. Докато бил затворен в тъмния шкаф, свети Йоан въобще не мислел за своите мъки. Единственото, за което помолил, било молив и хартия, за да записва изблиците на вътрешния си екстаз. Той чувствал особена радост от съприкосновението с Бога на място, което било недостъпно за света:
В тъмна, тайна нощ,
жаден за любов и целият във огън -
щастливо, чудно бягство!, -
невидим се измъкнах аз.
Най-после бе домът ми тих, спокоен.
Тези начални стихове от „Тъмна нощ" описват бягството на душата от тялото, което спасява поета от болката и му носи радост. Но за да се случи това, мозъкът трябва да открие начин да отделя вътрешните изживявания от външните. В медицината се срещат случаи, когато пациентите са изключително нечувствителни спрямо болка. В случаите на напреднала психоза, пациентът изпада във вцепенение и не реагира при стимулиране. Не се наблюдава реакция на болка - също като пациент, чиито нерви са мъртви. Известно е, че хроничните шизофреници се режат с ножове или се горят с цигари, показвайки безчувственост спрямо болката.
Но ние не можем да сложим в един кюп големия поет и светец и душевно болните. В случая за св. Йоан от Авила е съществувала неотложна нужда да се отдели от своите мъчители. Той е трябвало да намери път за бягство и вероятно това е бил психологическият подтик за неговия екстаз. В поезията си св. Йоан се спасява при своята тайна любов - Христос, който го гали и утешава в прегръдката си.
.... и там
сетивата ми се стопиха във въздуха.
Аз лежах, забравил свойто съществуване, върху любимия положих моето лице. Всичко спря. Оставих съществото си, оставих грижите си да изчезнат сред лилиите надалеч.
Св. Йоан описва с точно подбрани думи преминаването от материалното ниво в което са приковани телата ни, към квантовото, където физическата болка и страданията не се чувстват. В основата на духовната красота на изживяваното лежи нагласата на успокоеното съзнание.
За да се поставите в подобно положение, си представете, че сте маратонец. Маратонът е изпитание на крайната издържливост и поносимост на тялото спрямо болка; в определен момент бегачите на дълги разстояния влизат в „зоната", място, където човек се издига над физическата болка.
• Бегачът повече не чувства болката като част от своите усещания. Богът на успокоеното съзнание е дистанциран.
Сподели с приятели: |