Клуб "5 сутринта"

194 ности, най-прекрасните обстоятелства и най-висшето добро. Всичко, през което преми- наваме, пътувайки през живота си, е наистина една фантастична оркестрация, чиято цел е да ни покаже най-истинските ни таланти, да ни свърже с най-висшия ни аз и да задъл- бочи близостта ни със славния герой, който живее във всеки от нас. Да, във всеки от нас без изключение. И това включва и вас.
Туристическият гид, който по една случайност беше и бивш политически затворник, беше едър мъж с дрезгав глас. Докато водеше гостите си към килията, в която Нелсън
Мандела е бил принуден да преживее толкова дълги и трудни години, той отговаряше на всичките им въпрос.
– Познавахте ли Нелсън Мандела? – попита замислено Магьосникът.
– Да, лежах заедно с него тук на остров Робън осем години.
– Какъв беше той като човек? – попита художникът, който изглеждаше смазан от емо- циите, които изпитваше, докато вървяха по главния коридор на затвора, където се бяха разиграли толкова много жестокости през ерата на апартейда.
– О-о – каза тихо гидът с приятна и дори мъдра усмивка, – този човек скромно слу- жеше на другите.
– А какъв беше Нелсън Мандела като лидер? – попита предприемачката.
– Изумителен. Изпълнен с достойнство. Вдъхновяваше с начина, по който се дър- жеше и с всичко, през което премина. Всеки път, когато се срещнеше с някой от после- дователите си, често това ставаше тук на двора – разказваше гидът, когато влязоха в една част от затвора, където на политическите затворници било разрешено да се раз- хождат, да разговарят, да планират и да стоят, – той го питаше: „Учиш ли?”. Често каз- ваше и друго: „Всеки от вас трябва да учи другия“, като по този начин показваше на съратниците си колко важно е да споделят наученото всеки ден, за да издигат лидерс- ките способности на всички около себе си. Мистър Мандела разбираше, че образовани- ето е най-важният път към свободата.
– Към този човек се отнасяха толкова лошо – добави гидът. – Всички тези часове на смазваща работа в каменоломната. Всички тези мъчения и унижения. Няколко години, след като го вкараха тук, му наредиха да изкопае гроб в двора на затвора – и после да легне в него.
– Сигурно си е помислил, че това е краят – каза тихо и замислено милиардерът.
– Вероятно – отговори гидът. – Вместо това пазачите си разкопчаха панталоните. И уринираха върху него.
Магьосникът, милиардерът, предприемачката и художникът сведоха поглед надолу.
– Ние всички имаме нашия остров Робън, на който сме затворени – каза милиарде- рът. – Движейки се през живота, ние понасяме нашите собствени изпитания и неспра- ведливости. Разбира се, нищо толкова ужасно като случилото се тук. Някъде четох, че
Нелсън Мандела най-много съжалява, задето не са му разрешили да излезе от затвора, за да отиде на погребението на най-големия си син, който загинал в автомобилна катас- трофа. Сигурно всички съжаляваме за нещо. И никой не може да избегне своите собст- вени изпитания и трагедии.
Гидът посочи към четвъртия прозорец отдясно на входа към двора.
– Ето там – каза той. – Това е килията на Нелсън Мандела. Нека да влезем.
Килията беше невероятно малка. Без легло. Дървена масичка, пред която затворникът трябваше да коленичи, за да пише в дневника си, тъй като нямаше стол, циментов под и кафяво вълнено одеяло със зелени и червени шарки.
– През първата година след затварянето на Нелсън Мандела не му е било позволено

195 дори да носи дълъг панталон, въпреки че южноафриканската зима е мразовита. Дали му само тънка риза и шорти. Когато се къпел, пазачите стояли до него и гледали този въз- растен мъж гол – това било начин да го унижат – и да го прекършат. Когато станело време за ядене, му давали храна, която и животно не би яло. Когато се получавали писма от жена му и децата му, често не му ги предавали. Или ако му ги давали, те били силно цензурирани. Всичко това се правело нарочно, за да смажат духа на мистър Мандела – обясни гидът.
– Струва ми се, че всичко, което е понесъл в тази килия, голяма колкото кутия за обувки на този пустинен остров сред бушуващия океан, го е развило, дало му е сила и го е отворило – каза Магьосникът. – Този затвор се е превърнал в неговото най-тежко изпитание. Малтретирането се е превърнало в негово спасение, защото го е повело към естествената му сила, най-висша човечност и най-чист героизъм. В един свят с толкова много егоизъм, апатия и хора, загубили представа какво значи да си човечен, той изпол- звал всичко, което му се случвало, за да израсне в една висша душа на тази планета – човек, който да покаже на всички други какво представляват лидерството, силата на духа и любовта. И правейки това, той е станал една от най-великите ни емблеми за прошка. И най-прекрасните символи на мира.
– Да, наистина – отговори гидът. – Когато мистър Мандела най-после беше освободен от остров Робън, го прехвърлиха в Поправителния център Дракенстайн между Паарл и
Франсхук. Издигането му за президент на Южна Африка вече беше неизбежно и той се подготвял да поеме поста и да поведе една свободна, но изключително разединена на- ция. През този последен период от затварянето му му дали къщичката на пазача. В деня на освобождаването му той излязъл от нея на дългия павиран път, който завършвал с поста на охраната и бяла порта. Хората от персонала на затвора го попитали дали иска да бъде закаран по този път към свободата с кола. Той отказал и отговорил, че предпо- чита да ходи пеш. И после този лидер, който извършил огромна реформа и променил историята, оставил след себе си наследство, което ще вдъхновява много поколения, тръгнал бавно към дългоочакваната свобода.
Гидът пое дълбоко дъх и продължи:
– Мистър Мандела оглави страна, която беше на прага на гражданска война. И все пак по някакъв начин той успя да стане обединител, вместо унищожител. Още си спом- ням думите от прочутата реч, която изнесе на един от процесите срещу него:

Изтегляне 2.29 Mb.

Сподели с приятели: