Кой се страхува от политическата коректност?
Изтегляне 74.22 Kb.
|
| Ася Маркова
Кой се страхува от политическата коректност? На използването на политически коректен език, когато той изобщо се чува в българското публично пространство, по правило се гледа като на лицемерие, прикриващо истинските имена на нещата, заради други интереси – например проформа спазване на външните за нас разпоредби на Европейския съюз (на които не държим), заради облагите, даващо ни членството ни (на които държим). Това подозрение в двойна игра няма как да не ни хрумне – няма как, например политически коректната думата „ром” да не зазвучи фалшиво, когато образът, който непрекъснато ни представят на неин фон е в по-добрия случай насмешлив и подигравателен, такъв, че най-добре би стоял в края на телевизионната емисия за подобряване на настроението след поредицата сериозни новини, а в по-лошия случай този образ скрито провокира омраза и агресия. Това постигат например медийните съобщения за криминални престъпления, в които, ако те са извършени от гражданин от ромски произход, това задължително се отбелязва, като факт, които някак си трябва да обяснява всичко.Такова тенденциозно представяне на ромите в българските медии, белязано от проформа спазване на правилата на политическа коректност, но чуждо на нейния дух на респект към достойнството на конкретната личност, би имало като ефект единствено, че и политически коректния днес термин ром един ден също ще стане обиден. И ако действително днес големият процент на бедност, необразованост, престъпност и социалната изключеност продължава да бележи ситуацията на ромите в България , вината за това до голяма степен е и във фасадната толерантност на медийният език. Този език – нерефлективен към собствената си маргинализираща функция –тенденциозно се фокусира и раздува случайния факт на етническия произход ако не до генетична, то поне до тотална културна детерминираност, през призмата на която сякаш трябва да намерят обяснения всички убеждения, навици, вярвания, постижения или провали на родилият се с този етнически произход. Има един, натрапил се около събитията в Катуница, често срещан в ежедневния език аргумент срещу използването на политически коректния термин: „Те самите се наричат така, не го смятат за обиден.” В този аргумент от една странна има голяма доза простодушие: съвсем малко трябва да си психолог на житейско равнище, за да не се довериш напълно, когато насреща ти дойде отговорът „не, циганин съм си”. Само че не на простодушие, а на върховна форма на цинизъм и унижение ми се струва ситуацията, безброй пъти наблюдавана от мен по българските телевизии, когато репортерът приклещва с микрофона някой човек на ръба на социалния минимум и победоносно му задава въпроса –„Нали сте си цигани? Нали не те обижда?” А защо тогава да има политически коректен термин щом думата „циганин” ужким не обижда? Струва ми се повече от показателно за това колко сериозни за обществената чувствителност са последствията от системното повтаряне на този тип стигматизиращо и маргинализиращо представяне на ромския етнос в българското публично пространство, че когато публична фигура като Кеворк Кеворкян си позволява публично да изкаже сьжаление, че не „цигани”, а кучета ще бъдат кастрирани в ромските квартали1,това не предизвиква нито обществен скандал, нито съдебно преследване, нито поне мобилизира масово интелектуалците да се противопоставят дискурсивно на това, подобно открито патологично мракобесие да минава за нещо нормално. Разбира се, трябва да направим разлика между радикалните форми на расизъм, пример за който е тук цитираното изказване на Кеворк Кеворкян (наред с лозунгите в този дух на националисти, расисти и футболни фенове) от една страна, използването проформа на коректните термини от някои политици и журналисти, от друга, и все пак по-комплицираните аргументи на някои интелектуалци да отказват да говорят на политически коректен език. Защото ако обичайния аргумент, които почти всеки срещнат употребява e ”какво значение има думата, гледайте ги какво правят”, то от хората на словото и разума, които толкова често, и разбира се с право, надигат глас в защита на правописа и граматика, се очаква да знаят и за тежестта на семантиката на думите, т.е. да осъзнават, че речта създава определен тип социални отношения. В случая- едно унизително отношение. От тук нататък аз ще приведа и ще опитам да отговоря на някои от именно тези по-комплицирани аргументи, тъй като намирам за стряскащо, че голяма част от онези, които иначе най-очевидно с езика и начина си на изразяване се отличават като български интелектуален елит, по този толкова социално значим въпрос, отказват да се разграничат изрично от онова съдържание във всекидневното и медийното говорене за и към малцинствата, което им отказва дори минималния респект на обръщението. Откривам аргументи в тази посока в едно интервю2 на Момчил Дойчев, доцент по политология, а освен това и автор на книгата „Политическата коректност срещу либералната толерантност”.Основната теза на цитирания текст е, че политическата коректност е израз на нова левичарско-радикална идеология, враждебна по същността си на либералния дух на съвременните демократични капиталистически общества. Аргументацията му, обобщено казано, протича по следната линия׃ 1) Политическата коректност – твърди Момчил Дойчев – в действителност е нетолерантна идеология, която се представя за език на толерантността, но самата е санкционираща и етикетираща с дискредитиращи термини- расисти, фашисти, екстремисти, фундаменталисти и т.н. Контрааргументът тук е класически либерален като по учебник и в него няма нищо ляво радикално: Eзикът на пренебрежението и омразата блокира възможността за равни шансове и маргинализира. Този език провокира съответни действия и директно потъпква достойнството и свободата на определени индивиди и групи. Следователно едно общество е либерално и демократично, когато на първо място не оставя такива гласове без отговор. Минималното условие за демократичност тук е да съществува публичен дебат – да се чуят контрааргументите, за да се прецени премината ли е границата на толерантността към нетолерантните.Ако се прецени, че тази граница е премината, то да има правни механизми тези гласове да бъдат санкционирани. 2) Следващият аргумент на Момчил Дойчев е, че езиковите и правни санкции, които политиките на толерантността се опитват да прокарат, в действителност единствено разпалват латентни социални, политически и етнически напрежения. Цитирам: „…давайки необосновани и незаслужени привилегии, дори в противоречие със закона, на тези „потиснати, експлоатирани и дискриминирани“ групи… така всъщност им вреди много повече. Защото това води до обратна реакция на „нормалните“ групи, които не искат и няма да се примирят с привилегиите на малцинствата!От друга страна, всяка друга „нормална“ социална група започва да се стреми да стане привилегировано малцинство, т.е. да разпределя по голям дял за себе си от „демократичната баница. ““3 Макар Момчил Дойчев да определя себе си като класически либерал и този аргумент няма нищо общо с класическият либерализъм.Той по-скоро може да се приеме като социално- дарвинистко описание на отношения на естествен подбор, в чиито механизъм не бива да се месим: мнозинството на силните не иска да отпусне привилегии на слабите и това следва да се приеме за нормално. За въпросите, кои неравенства са несправедливи, въпроси, стоящи в сърцевината на класическа либерална теория, тук липсва каквато и да било чувствителност. Нека припомним, че в рамките на класическия либерализъм справедливи са само онези неравенства, които се оформят едва след като са спазени минималните условия на равен старт и еднакви правила за всички участници. Ако тези условия в едно разбиращо се като либерално общество не са равни, е въпрос на справедливост те да бъдат изравнени. Не става дума за борби за незаслужени привилегии,както твърди Момчил Дойчев, а за това, че сме избрали да живеем в общество, основано на универсално човешко право, а не на природният закон на силата. 3) Доколкото Момчил Дойчев уеднаквява радикалното левичарство и политиките на толерантността той твърди,че става дума за сходна с марксизма идеология, целяща да инструментализира онеправданите, за да се прояви като техен политически спасител. Не е чудно, че предпоставяйки това, по нататък той ще твърди следното: „Tази политика днес намира своя най-силен съюзник „в лицето на радикалния ислям, на ислямските екстремисти и терористи, които единствено могат ефективно да се противопоставят и да унищожат омразната „буржоазна демокрация”, докато всъщност като невинни жертви на репресивната им реторика падат„ десни хора, консерватори, християндемократи, либерали и дори социалдемократи, които осъзнават проблема и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин! А в резултат са заклеймени и репресирани от господстващата левичарско-популистка посредственост! ” 4 Колко изопачено спрямо фактите е това конструирано родство между радикалното левичарство и либералните ценности на достойнството и правата, които обосновават политическата коректност, може да стане ясно веднага на фона на приведеният от него пример с Тило Сарацин,съпоставяйки го с фактите: Oт тезите на неговата,станала скандална книга „Deutschland schafft sich ab“ категорично се разграничиха не само консервативната канцлерка Ангела Меркел и бившият вече президент Вулф, издигнат от същата партия, които по никакъв начин не могат да бъдат заподозрени в левичарски, камо ли в ляво-радикални симпатии, но и абсолютно всички парламентарно представени партии и Германия. И нека направя тук едно уточнение: Критиките срещу Сарацин бяха насочени срещу тезите му за генетична обусловеност на социалното поведение и генерализиращата му реторика срещу мюсюлманите, без да е обозначаван от никого публично като фашист.
Да кажеш че коректните термини са евфемизми е все едно да кажеш „хайде да не казваме на черното бяло, знаем как стоят нещата, знаем и значението на думите”5.С това изказване всички членове на онеправдани или маргинализирани групи директно се окачествяват като имащи от какво да се срамуват. Не, нещата не стоят просто така и така, а зависят и от това какви социални отношения искаме и около какви норми се обединяваме, за да вървим в желаната посока. Систематичната насмешка над светогледа, над езика, над живота, който живееш, е вид жестокост, на която са податливи единствено хората . Унижението от обезценяването ти в очите на другите от които си част, в очите на онези, от които може би искаш да си част, и най-вече-в собствените ти очи са измеренията на този тип жестокост. Именно за това нюансите на езикът, които говорим са толкова важни. 2 Момчил Дойчев, Политическата коректност е нетолерантна идеология, създаваща нови кливиджи на омраза, от 28 януари 2011г. ; http://www.obshtestvo.net/content/view/1995/3/ 3 Пак там 4 Пак там 5 В духа на този тип идеологическо натурализиране е и статията на Емил Григоров „Моят Иван, Моето циганче“, публикувана на 3 септември 2011г. във вестник „Труд“, покрай събитията в Катуница: “Аз роми не познавам. Затова, моля ви, не ме заклеймявайте като расист само защото говоря за нещо, което познавам, и го назовавам с дума, чието значение знам.“; http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1062609 Каталог: 1123 1123 -> Към общия бюджет за 2011 Г. Разходна част на бюджета по раздели раздел III — Комисия 1123 -> 1. определяне на проблема 1123 -> Конкурс за най-добър бизнес план на неправителствена организация тази година са: г-жа Виктория Блажева 1123 -> 1. контекст на предложението Изтегляне 74.22 Kb. Сподели с приятели:
|