Литература за първи път той е въведен в употреба от Волфганг Радке

Под съдържание на обучението се разбират обема и качеството на знанията, уменията, навиците и начините на познание, които учениците трябва да усвоят в училище. Съдържанието на обучението отразява равнището на икономическото, социалното, политическото, културното и научно-техническото развитие на обществото. Заедно с измененията в обществото се променя и съдържанието на обучението – то трябва да отговаря на обществените изисквания. Друга основна детерминанта освен равнището на развитие на културата и производството при утвърждаване на съдържанието на обучението е обектът на въздействието - ученикът и възрастовите му особености. Съдържанието на обучението се развива непрекъснато и сравнително по-бързо отколкото целта. Целта притежава много по-голяма константност и устойчивост. Съдържанието на обучението предопределя характера на образованието, което получават подрастващите поколения. Образователните последици са са най-пряко следствие от обучението и неговото съдържание. Характерът на съдържанието на обучението се обуславя преди всичко от принципите, които се спазват при подбора му.

Същността на принципа за нагледност се изразява в поставяне на учениците в непосредствен контакт с предметите, явленията, събитията и фактите, чиито съществени характеристики ще се изучават, в резултат на което се уточняват и разширяват техните сетивни представи, обогатява се и се разширява сетивният им опит, развива се тяхната наблюдателност. Под достъпност се разбира съответствието между съдържанието и методите на обучение и възрастовите особености на учениците, което дава възможност знанията, уменията и навиците да се усвояват с нормално напрежение на силите.

Съвременните измерения на принципа за съзнателност се свеждат не само до задълбоченото опознаване на фактите, законите, закономерностите, изводите, обобщенията, но и до позитивното мислене на учениците към изучаваните дисциплини, към учителя и съучениците си, към самия себе си.

В съвременната дидактика под активност се разбира отразително-преобразуващото отношение на ученика към обекта на познание, към учебния материал.

Под системност се разбира усвояването на знанията, уменията и навиците в определена логическа връзка, при която всеки елемент е свързан както с предходния, така и със следващия, като водещи са съществените признаци на предметите и явленията и тяхната съвкупност представлява цялостно образувание, система.

Съвременната интерпретация на принципа за трайност на знанията, уменията и навиците изисква усвояването им да се отличава със задълбоченост и трайност, в резултат на което учениците могат да ги прилагат както в конкретната учебна дейност, така и при решаването на разнообразни теоретични и практически ситуации . Принципът за индивидуален подход изисква да се изучават индивидуалните особености на всички ученици - не само на тези, които изостават и не успяват, а и на тези, които са изявени, интелектуално надарени.

Терминът „метод” има гръцки произход и буквално означава изследване ,учение. Методът на обучение е форма от правила, инструкции и процедури, с помощта на която се осъществява взаимодействие между преподаване на метод на обучението от страна на учителя и активизиране на познавателната и практическата дейност на учениците с цел усвояване на това съдържание, насочено към постигане на целите на обучението и образованието.

Диалогът е широко използван метод на обучение още от времето на Сократ. Наблюдението е активна форма на сетивното познание. Упражнението е съзнателно повтаряне на определено действие, за да се формират умения и навици съобразно даден еталон. Драматизацията е специфичен подражен метод, при който се използват средствата на драматичното изкуство. Играта е особен начин за отражение и усвояване на действителността във въображаем план.

Терминът доцимология има гръцки произход и означава изпитание. Доцимологията е наука, която се занимава с проверяване и оценяване на постиженията на учениците, с научното изучаване на изпитните и конкурсните методи. Пръв публикува доцимологическите си изследвания Анри Пиерон през 1927 – 1930 година.

Контролът и оценката имат важна диагностична стойност. Чрез контрола се проверява способността на ученика да усвоява учебното съдържание. Предварителният контрол се използва в началото на учебната година, за да се провери готовността на учениците да пристъпят към усвояването на нов учебен материал. Текущият контрол се провежда оперативно през целия ход на учебния процес. Той установява как са усвоени отделните теми и понятия, какви пропуски и затруднения се срещат при усвояване на учебния материал. Чрез него учителят контролира и собствената си дейност. Заключителният контрол се провежда в края на тема, раздел, срок, учебна година, в зависимост от основната дидактическа задача, която се поставя пред контрола.

Класическите методи за оценяване са устна качествена оценка , оценка с бележка .

Съвременните методи за оценяване са проверовъчни тестове , машини-екзоминатори,програмни учебници/контролни тестове, наръчници за оценяване.
Терминът форма има латински произход и означава строеж,устройство,вътрешна структура.Най-често организационните форми се делят на три големи групи: 1)класни урочни; 2) класни неурочни; 3) извън класни. Основно място в училищното обучение заемат класните урочни форми. Основна организационна форма на обучение е урокът. Урокът е вид формална организация, която отразява дейността на учителя и тази на ученика, с помощта на която се разработва и усвоява определена от учебното съдържание за определено учебно време.Учителят конструира и реализира урока в технологичен план. Урокът като основна организационна форма се подчинява на закономерностите на обучението. Той е сътавенот взаимосвързани компоненти – цели, съдържание, методи, средства и т.н., всеки от които е органично обусловен от останалите. Всеки урок има съставни елементи, които се реализират по различен начин в отделните видове уроци. Присъствието на всички основни елементи в един урок не е задължително.

Индивидуализацията и диференциацията на обучение намират своите основания в съществените психически и физически различия между отделните ученици, в дълбоките различия, които характеризират индивидуалната дейност. Индивидуализацията следва да се разглежда като форма за организация и разгръщане на обучението, която отчита индивидуалните особености, но е интегрирана в колективни форми за организация. За индивидуализацията на обучението голямо значение има опознаването на индивидуалните различия, които следва да се взимат под внимание. Диференциацията е функционалната страна на индивидуализацията, нейна основна и специфична форма за практическа реализация на връзката учител – ученик. Тя разкрива съдържанието, характера, механизма и структурата за осъществяване на индивидуалния подход. Диференциацията е тясно свързана с индивидуализацията, тя се изгражда въз основа на индивидяализацията и я реализира практически в условията на обучението. Разграничават се две понятия за диференциация - вътрешна и външна. Външната диференциациия се характеризира с обособяването на учебни групи въз основа на индивидуалните особености за относително дълъг период от време. Вътрешната диференциация се характеризира със съобразяване с индивидуалните особености при условията на обикновените класове в рамките на урочната работа в клас. Най-податлива на диференциране в процеса на обучението е психиката на учениците, при която ясно се открояват различията между тях. Диференцираната групова дейност има временен характер и винаги е част от единното класно обучение. Групите може да се обособяват както с хомогенен, така и с хетерогенен състав.