Лучиян милков конфликтология

Диференцирани са два основни вида изследвания- фундаментални и приложни. “Традиционно, целта на фундаменталните изследвания е в търсене, получаване и теоретическо систематизиране на обективните знания за действителността. Целта на приложните изследвания е прието да се счита предписание за определен вид полезна, често пъти производствена дейност, т. е., точна, действена рецепта” [30, с. 3].
Основа на фундаменталните изследвания са потребностите на конфликтологичната практика, необходимостта от непрекъснато развитие и усъвършенстване на дейността на обществената система и нейните органи за управление развитието на конфликтите. При всеки вид изследване е необходимо да се построи теоретичен модел, отразяващ изучаемите обекти. При фундаменталните изследвания теоретичният модел отразява новите теории, създадени върху основата на критическия научен анализ на съществуващите до момента теоретични постановки.
В приложните изследвания този модел се изгражда върху съществуващата конфликтологична теория за същността, целите и задачите на практическата дейност за изследване и решаване на конфликтите.
В. В. Бережнова [30, с. 4-6] извежда четири гледни точки за същността и взаимоотношенията между двата вида изследвания :
- Фундаменталните и приложни изследвания се развиват самостоятелно, без взаимна намеса. Тази позиция е възможна, само ако се отчита факта, че всяка система от знания съдържа в себе и редица особености, имащи, макар и в потенциален смисъл, приложен смисъл.
- Фундаменталните и приложните изследвания са взаимно свързани и обусловени. Възниква въпросът, как съвременната фундаментална наука използва резултатите от приложната? Без развитието на първата е невъзможно развитието на втората. Именно, фундаменталната наука включва приложните изследвания в процесите на усъвършенстване и

обобщаване на знанията. Тя е онзи действителен фундамент и за приложната наука, а опосредствено, и за самата себе си.
- За преодоляване на противоречията, проявяващи се в практиката и решаване на възникващите в нея задачи, се налага разработването на специални средства, чрез които да се конструират и изучават особените идеални обекти. Така, над приложната наука се надстройва “горен етаж”, принадлежащ, според утвърдената терминология, към фундаменталните изследвания. В крайна сметка, кое е фундаментално, кое приложно, зависи от прилаганите от учените методологически постановки.
- Съществуват и мнения, че изследванията не бива да се делят на фундаментални и приложни. Това е обусловено от характера на обекта на конфликтологичните изследвания, които са особен вид дейност. Затова може да се говори, че в голяма част от изследванията има и фундаментално, и приложно. Важно е да се установи съотношението им.
То може да се определи от множество фактори: специфика на темата, дълбочина на нейната разработка, подготвеност на изследователите, кръг на научните им интереси.
ІІІ. Структура на изследването в областта на конфликтологията
Практически, всички методи на съвременната психология, педагогика, социология, политология, намират своето място в областта, свързана с изучаването на конфликтите, макар, че те не винаги са способни да осигурят съвсем надеждна информация и данни, които да бъдат надлежно анализирани. Сложността на самото явление „конфликт”, разнообразието от подходи при неговия анализ и разбиране, не рядко апелиращи към разни видове феноменологии, естествено, водят и към различни изследователски стратегии, отразяващи изходните установки на авторите, относно природата на изучаваните от тях явления.
Изследователите на съществуващите конфликти трябва да отчитат редица съществени проблеми [82, с. 19]:

- Конфликтът като явление, на равнище повседневен живот, е известен още от най-дълбока древност. Обаче, едва през последните десетилетия на ХХ век, конфликтът става обект на конкретни емпирични изследвания.
- Конфликтологията, все още, се намира в процес на формиране- с недостатъчно развита методология, без завършена система от понятиен апарат, научни принципи, методи и закони. По тази причина тя продължава да ползва знания и методи от други науки.
Развитието на конфликтологията е свързано с решаването на два други проблема:
- Намесата в конфликтните процеси, които протичат в социалната дейност, поражда нови ситуации, които създават благоприятни или негативни условия за тяхното протичане.
- Подобни нови ситуации изискват промяна и в инструментариума на изследването и избор на адекватни въздействия върху конфликтните процеси. От своя страна, това води до промяна в динамиката и управлението на обектите, където възникват и се разрешават конфликтите.
Актуалността на структурата и съдържанието на етапите на изследователския процес е от огромно значение за науката. ”Под изследователски процес се разбира особен вид целенасочена дейност, отличаваща се от другите видове по това, че: съдържа творческа част, която може да се нарече мисловен експеримент с въображаеми обекти; устремен е към изясняване съществените характеристики на явленията и процесите...; изследователят не притежава никакви алгоритмични предписания, където чрез последователното им изпълнение той може да достигне до успех...; изследователят е поставен в положение, при което той се оказва лице в лице със сложността на научния проблем, изпитва обективна недостатъчност от информация” [151, с. 77-78].
Всяко изследване се състои от редица процедурни етапи, които са взаимно свързани и обусловени.

1. Формулиране на проблема
Той трябва да е актуален, свързан с реалната практика, да е значим за обществената система. На този етап се установява степента на неговата разработеност, перспективността му за системата или за изследване на фундаменталните проблеми на теорията на конфликтологията.
„Изследователят трябва ясно да осъзнава и да е мотивиран от потребностите на обществото от знания по дадения проблем” [149, с. 79].
Формулирането на изследователските проблеми може да се реализира, както в научните институти, университети, министерства и техните национални и регионални подразделения, така и в стопански организации, фирми, сдружения, неправителствени организации, религиозни институции и др.
За целта, е необходимо да се направи разгърната програма на предстоящото изследване. Тя не трябва да бъде прекалено широка, т. е., да включва и множество второстепенни и незначителни въпроси. Трябва да отразява точно възникналата проблемна конфликтна ситуация и реалните противоречия, които я определят. „На практика, разработването на една програма за изследване на конфликта започва с разговора между
Възложителя, който може да бъде ръководител на стопанска или друга обществена организация, юридическо лице или фирма, извършваща определен вид стопанска дейност, който има потребност да разреши възникнал в дейността му конфликт и Изпълнителя, който обикновено се представя от научен колектив, и трябва да каже, как ще стане това, при какви финансови условия ще се реализира изследването и под каква форма ще представи крайния резултат от него” [80, с. 74]. Правилно изработената програма за изследване на конфликта е първата, но изключително важна стъпка в процеса на изучаване на конфликтологическия феномен, за която обикновено се изразходват голямо количество време, енергия и сериозни интелектуални усилия.

2. Извеждане и обосновка на целите и задачите на изследването
Главната преследвана цел може да бъде разчленена на частни, промеждутъчни цели. Целите на изследването трябва да бъдат конкретни и да намират своя израз в описание на онова прогнозирано състояние, в което се желае да се види обектът на изследване. “Разработката на йерархията на целите завършва с построяването на мрежова графика (или дърво на целите), в която се отделят критичните пътища, оптимизиращи последователността при изпълнение на научно-изследователските операции и всевъзможните дейности за достигане на крайната цел” [151, с.
81].
Непосредствено след формулирането на целите и подреждането им в йерархическа структура се пристъпва към изготвяне на задачите на изследването. Важен момент от определянето на задачите на едно изследване е тяхното разграничаване на главни и допълнителни, в зависимост от това, дали изследването има теоретически или практико- приложен характер. „Те (задачите) трябва да отговарят на основни въпроси, като например: как да изследваме цялостния социологически механизъм на конфликта, факторите, които оказват влияние върху него, какви са пътищата за решаване на изследвания проблем” [80, с. 75].
3. Предмет на изследването
Той дава отговор на въпроса, какъв е характерът на връзките между отделните елементи на механизма на конфликта и на какви нива се изследват, т. е., предметът определя характера на изследването и връзката му с конфликтологията.
4. Обект на изследването
Добре определеният обект на изследването гарантира до голяма степен точния обхват на предмета на изследването. „Дефинирането на обекта се свързва, най-често с хората, които участват в дадения конфликт, обединени в определена организационна форма. Те могат да се изследват

като отделни индивиди, или като обединени в рамките групи с различен социо-професионален характер и равнище на реализация” [80, с. 75].
5. Събиране и анализиране на фактически материал от предходни изследвания, научна литература, практика (от речници, статии, справочници, архивни материали, документи от областта на организацията и управлението на конфликтите)
Този етап води към високо ниво на компетентност и информираност у изследователите по разработвания проблем. Те се запознават с решените и нерешени въпроси, с предишни опити, резултати в страната и чужбина, значимостта на проблема за науката и практиката (психологическа, икономическа, социологическа, икономическа, правна, религиозна, семейна, групова, колективна и др.). „В този подетап, изследователят е длъжен стриктно да съблюдава принципите на контрол и надеждност на събираната първична емпирична информация, като в никакъв случай не се допуска натрупването на недостоверна информация. Достоверността на информацията не бива да зависи от този, на когото служи” [82, с. 21].
6. Съставяне на работна хипотеза на изследването
Работната хипотеза на изследването е праобраз на бъдещите теоретични постановки в случай, че в хода на изследователската дейност се потвърди. “Тя е свързана, както с предмета на изследването, така също и с методиката и методите, с които ще се осъществи то. Така че, работната хипотеза посочва само насоката, в която търсим решението на поставения въпрос. В процеса на самото изследване тя може да се коригира или видоизменя. По своята най-дълбока същност хипотезата е едно съждение за същността и взаимовръзката между явленията и процесите на обективната действителност, което има вероятностен характер” [36, с.
149]. Хипотезата бива два вида: обяснителна и прогностична. Първата е насочена към моделиране на причинно-следствените механизми на изследваното явление, а прогностичната е средство за перспективно,

изпреварващо преобразование на педагогическите процеси, явления и дейности, извършвани в образователната система. „Хипотезите трябва да се формулират кратко и еднозначно, но в същото време да ориентират върху основата на каква предварителна информация сме търсили нашите очаквания” [80, с. 75].
Правилно формулираната хипотеза дава възможности на изследователите внимателно да подберат методическия инструментариум, чрез който ще се проведе същинското изследване.
7. Създаване на методика на изследването
“След като уточни проблема, предмета, обекта, целта, задачите и хипотезите на своето изследване, изследователят трябва да се насочи към отговор на въпросите как, по какъв начин, в каква последователност и срокове ще стане това” [36, с. 154].
Задължително е изготвянето и приемането на работен план, с конкретни срокове, формиране на извадка на изследването, работни групи, обосновка на критерии и показатели, чрез които ще се извърши то, избор на изследователска методика. Изборът на един или друг метод на изследване зависи, от една страна, от типа и вида на конфликта, нивото на неговото проявление , а от друга, от характера на източниците на информация за същността му. „Сложен и труден е изборът на надежден метод за изследване на конфликтите. Той зависи от редица важни за изследването фактори. Не на последно място, сред тях са специфичните особености на изследвания обект, предметът на изследването и целите, които си поставят изследователите. От чисто методическа гледна точка, надеждността на даден метод е свързана с параметрите: обоснованост, устойчивост и точност” [80, с. 79].
8. Проверка на хипотезата, чрез събиране на допълнителни изследователски данни, опитна експериментална работа

На този етап се извършва същинското изследване на поставените проблеми. Понякога се налага използване на предварително пилотно изследване, при което се установява изходното състояние на лицата, групите, системите, организациите. При него се апробират методики, тестове, анкети, програми за беседи и интервюта, матрици за отразяване на получените данни.
Непосредствено след това се провежда и същинското изследване- с помощта на експериментална дейност. “Експерименталният процес е най- трудоемката, напрегната, динамична част на научното изследване, която е невъзможно да се прекъсне, експериментът не допуска каквито и да било незапланувани паузи” [36, с. 85].
9. Систематизиране и обобщаване на резултатите от изследването, анализ на получените данни
Данните от проведеното изследване се подлагат на обстоен анализ.
Обобщават се получените резултати, при възможност се изработват графики, схеми, диаграми, чрез които се изобразяват процесите и явленията. “Фактическият материал се подлага на класификация по различни белези, формулира се статистическата последователност, полигонът на разпределение, разкриват се тенденциите на стабилност, скокът във формирането качествата на обекта на експериментално въздействие и изследване” [36, с. 86]. Задължителна е направата на обстойни изводи и препоръки, които ще могат да се ползват, както от поръчителя, така и от други заинтересовани лица, групи, правителствени и неправителствени организации. Трябва да се направи и преглед на нерешените въпроси в конкретното изследване и се посочат причините- липса на време, на подходящ инструментариум, промяна на целите и задачите на изследване в самия негов ход, по-голяма сложност и обем на изследвания конфликт, отколкото се е предполагало в началото и др.
„Всеки изследовател-конфликтолог не бива да се бои да строи мостове

между отделните науки и научния инструментариум, който те използват. В крайна сметка, това е признак на научна сила, а не на научна слабост” [80, c. 22].
10. Изводи, мнения, препоръки за конфликтологическата практика
Получените резултати трябва да се направят достояние на обществеността (Парламент, Президентство, Министерски съвет,
Министерства, Държавни агенции, Инспекторати, преподаватели от средните и висши училища, образователни дейци, специалисти в научно- изследователски институти към БАН, ръководители на стопански организации, бизнесмени, топ мениджъри, ръководители на неправителствени организации, църква), чрез заключителен доклад, съобщения или статии в централния печат, студии в годишници, да бъдат изложени на национални или международни научни конференции, симпозиуми.
Ако изследването е с международно значение, то трябва да бъде публикувано в специализираните издания на ООН, НАТО, ЮНЕСКО и ЕС, или техните отделни комисии.
ІV. Оценка на резултатите от изследванията
Тя се налага поради факта, че получените резултати от всички изследвания трябва да се подлагат на различни видове оценяване- количествено, качествено, в национален или международен план, за приложимост, за резултатност и пр. За получаване на вярна и обективна оценка на изследванията, като сложни процеси, е необходимо изграждането на система от критерии за оценяване. Очертани са четири вида подходи, със съответстващите им критерии за оценка- библиографски, организационен, икономически и науковедски [36, с. 437-
440].

Същността на библиографския подход се състои в това да се събере, обработи и систематизира информация за разпространението на идеите и постановките от едно изследване или публикация в дадена научна област.
Организационният подход се основава на класификацията и групирането на вече проведени изследвания по кадрови състав, време за изпълнение на изследването, техническа осигуреност с апарати и материали, финансова обезпеченост.
Икономическият подход разглежда въпросите не само за материалната и финансова стойност на изследванията, но и тези за финансово- икономическата ефективност на образователната система.
Науковедският подход е най-комплексен, осигурява възможността за верификация на теоретичните изводи и препоръки и цялостна проверка на истинския принос за педагогическата практика на всяко изследване.
Сред важните въпроси е този за обекта на оценяване и вида на оценката на получените резултати.
Оценките могат да бъдат качествени и количествени. Те взаимно се преплитат и допълват. Чрез качествената оценка се дава вербална характеристика на дадено явление от образователната система, а количествената- винаги се основава на резултатите от качествената, като, редом с това, обективизира получените резултати.
Друг актуален въпрос е този за създаване на система от критерии за оценка на изследванията. Г. Бижков и В. Краевски [36, с. 445] извеждат следните четири критерия : научно-теоретическа и практическа значимост и актуалност на изследвания проблем; методология, методи и организация на проведеното изследване; представяне и анализ на данните и материалите от изследването, оформяне, според изискванията; научна и практическа значимост и новост на изследователските резултати, възможност за внедряване и перспективност за нови изследвания.

От изключителна важност е да се разкрият значението и специфичните форми на влияние на теорията и методологията на научните изследвания върху съвременната конфликтологична практика. В нея и чрез нея се реализират идеите, създадени от теоретиците на науката.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ПОВЕДЕНИЕ НА ЛИЧНОСТТА
Поведението на човека в живота на обществото е предмет на непрекъснати научни анализи от страна на философи и психолози от древността до наши дни.
Представителите на различните философски и психологически школи или го отъждествяват с “поведението на животните, или го разглеждат от позициите на “свръхчовека” или бога; от търсене на биологичната му обусловеност до социалната му детерминираност; от ограничаването му в чисто рационалистичните подбуди като идеи, цели, интереси до ирационалистичните влечения, чувства, нагони”, отбелязва В. Динев [86, с.
7].
Дълбинната основа на поведението се крие в обективно съществуващите интереси на личността. Те са свързващото звено между потребностите и поведението й. Възникването и формирането на интересите протича независимо от съзнанието на личността, но преминали веднъж през съзнанието на човека, стават подбудител на волята му.
Безусловно, реализацията на интересите е свързана със съзнателната дейност на личността и нейната воля. От друга страна, дейността може и да не съответства на интересите, ако те са осъзнати неправилно или недостатъчно пълно.

Според М. Фуко, “понятието “поведение” с неговата двусмисленост е едно от тези, които най-добре позволяват да се схване специфичното в отношението на властта.”Поведението” е едновременно акт на “водене” на другите (според повече или по-малко стриктни корективни механизми) и начин за държание в едно повече или по-малко отворено поле” [224, c. 76].
Поведението е една от формите на реализация на личността в ежедневния й живот чрез дейността. То е в тясна връзка с понятията
„поведенчески акт”- негова функционална единица и „действие”, което лежи в основата на постъпките и поведението на личността.
Като структурообразуващ елемент на поведението се посочват мотивите на личността. Проявата им е опосредствана от функциите на съзнанието, което е висша степен на еволюционното развитие на регулативните механизми на нервната система у човека. Често пъти, поведението на индивида се определя едновременно от няколко мотива.
Полимотивационността на поведението предполага, че не винаги всички мотиви са насочени в една и съща посока и не се подчиняват на едни и същи действия. Нерядко е налице противостоянието на различните мотиви- те взаимно се изключват, т. е., налице е „борба на мотивите” у личността. „Общо взето, хората искрено ще вярват, че разбират точно причините за своето собствено поведение и че причините в подкрепа на това тяхно поведение го оправдават. Невероятно трудно ни е да признаем честно пред самите себе си и пред другите, че сме направили нещо „лошо”.
Обикновено сме убедени, че онова, което сме направили е „добро”, независимо от начина, по който хората гледат на нашето действие”, пише
Ш. С. Брем [195, c. 230].
Формулираните през 40-те години на ХХ век от К. Левин идеи на топологическата психология, за признаване на взаимовлиянието между човека и средата, отхвърлят т. н. „вътрешно” и „външно” въздействие. Той насочва вниманието си към изучаването на ситуационните детерминанти

на човешкото поведение. Поведението се разглежда като естествен резултат от взаимодействието между индивида и ситуациите, в които той е включен. От страна на личността, най-съществени за поведението са когнитивните и мотивационните фактори, а от страна на ситуациите- онова значение, което те имат за психиката на индивида. За Н. Леонов, „човекът и светът, встъпвайки във взаимодействие, образуват особена онтологическа реалност, защото човекът е „продължен в света”, тъй като той облича обектите на този свят в различен смисъл и ги прави ценности” [136, c. 18].
Х. Селие [192], в резултат на сериозен анализ на въпросите за адаптацията и реакциите на организма, формулира оригиналната си теория, придобила световна популярност, наречена „Стрес без дистрес”.
Стресът (от латински- „stress”- напрежение) е неспецифична реакция на организма към ситуацията, която изисква по-голямо или по-малко функционално преустройство и съответстваща адаптация. Той разработва въпросите за естествената мотивация и т. н. „кодекс на поведението”.
Счита, че принципите на общия адаптационен синдром и теорията за стреса са в основата на обяснението на човешкото поведение и в процесите на неговото саморегулиране и самопрограмиране, т. е., тогава, когато личността влиза в ролята не само на изпълнител, но и на режисьор на своята мотивация. Естествената природа на стресовите реакции се проявява в това, че животът без стрес е немислим, а „пълната свобода от стрес означава смърт”, отбелязва канадският автор [192, c. 30]. За това е необходимо личността да си изработва механизми за приемане или отхвърляна на външни или вътрешни подбуди, играещи ролята на мотиви на поведение. Механизмът за управление на мотивацията се изгражда само в онзи случай, когато е резултат от усилията на самата личност под формата на самосъзнание. Без това, мотивите на поведение не могат да придобият личностна значимост и ще имат неустойчив характер, ще се

изграждат под въздействието на едни или други обстоятелства.
Поведението на личността ще бъде импулсивно, непредсказуемо, непоследователно. За автора, най-рационален тип поведение е т. н.
„алтруистически егоизъм”.
От изключителна важност за индивида е фактът, че всяка нова житейска ситуация предизвиква стрес, но не всяка от тях е критична.
Критични състояния в психиката и соматиката предизвиква само дистресът, който се преживява като мъка, страдание, изтощаване на физическите, интелектуалните и емоционално-волевите сили, болест, нещастие, съпровожда се с нарушения в процесите на адаптация, контрол, възпрепятстване на самоактуализацията на личността.
„Стресът, според Л. П. Гримак, е аромата и вкуса на живота. Празният ум и ленивото тяло страдат от дистреса на безделието. Умственото пренапрежение, неуспехите, неувереността, безцелното съществуване- това са най-вредните стресогенни фактори” [63, c. 178].
Поведението на личноста в дейността й е насочено към осъществяване на жизнените цели и задачи. По-силно или по-слабо осъзнаваните цели са жизнено необходими на личността, за съхраняване на духовното равновесие и преодоляване на стресогенните фактори, които забавят реализацията на поставените цели.
І. Определение и същност на поведението
Всяко човешко поведение се ситуира в контекста на социалната взаимозависимост. Поведението е едновременно отговор и стимул, поради предполагащата равенство взаимност, съществуваща във всички видове взаимоотношения- преки или символични, между социално действащите личности.
Изследването на закономерностите на поведението на хората е сложна и многостранна задача, поради факта, че върху отделната личност въздействат едновременно, с различна сила и интензивитет, множество

фактори: социални, психични, екологически, политически, идеологически, икономически, образователни.
1. Определение
Според С. Л. Рубинщайн, „под поведение се разбира определен образ на организираната дейност, осъществяваща връзка на организма със заобикалящата го среда. Обикновено се различават три основни, специфични по своята психична природа, типа поведение: инстинктивно поведение, навици и разумно поведение” [189, c. 98].
Комплекс е от ответни реакции, обусловени от действията върху организма на външните условия на живот. В своята дълбока същност поведението е съвкупност от постъпки по отношение на обектите от живата и нежива природа, към отделния индивид или обществото като цяло. Най-простите форми на поведение се опират на инстинктивните действия, а елементите на съзнателното поведение се появяват в тези случаи, когато то се опира на отразяването на съотношението между предметите, и, особено, в случаите, когато те се използват в качеството си на оръдия на труда.
К. К. Платонов [176] счита, че в същността на понятието „поведение” се включва широко признатото и исторически наложило се значение, съгласно което, то е външно изражение на дейността, без показване на нейните субективни компоненти.
“Поведението е организирана по определен начин система от действия или поведенчески актове, която осъществява връзка на организма със заобикалящия го свят. Човешкото поведение, за разлика от това на животните, не се свежда само до обикновено приспособяване към средата, а е процес на активно взаимодействие между личността и външния свят”, пише Л. Десев [73, с. 366].
Постъпката е съставен елемент на системата “поведение” и е свойствена само на човека. Според А. Н. Леонтиев, “първите активни и

съзнателни постъпки са началото на личността. Нейното изграждане протича в напрегната вътрешна работа, когато човек постоянно решава задачи от вида- “какъв да бъда”- и, случва се, да отхвърли от себе си това, което го задържа” [138, с. 382]. Постъпките на личността лежат в основата на нейното поведение и активно участват в изграждането на собственото
“Аз”.
Поведението на личността се приема от множество изследователи като многообразна символика и виталност, както във „външен”, така и във
„вътрешен” план. Външното поведение се свързва с изразните действия, изказвания, движения на индивида, а вътрешното- с чувствата, представите, мислите, идеите. „Човешкото поведение се усвоява в процеса на личностното развитие, както чрез интериоризацията, така и чрез екстериоризацията” [187, с. 365].
С. Л. Рубинщайн отхвърля дуализма между външно и вътрешно поведение, постулирайки функционалното единство между дейност и съзнание.
Поведението на личността предполага не само приспособяване към средата, а и активно взаимодействие между нея и външния свят. „То е не само реагиране на външни стимули и вътрешно напрежение, а е, преди всичко, активна дейност, свързана с ценностни ориентации на индивида към различни обекти, цели и средства за реализирането им” [73, с. 366].
Поведението на личността винаги е свързано с конкретната ситуация, в която тя се намира.
Като минава през различни етапи, индивидът достига от конкретната предметна дейност до вътрешното решаване на определени проблеми, които се извършват под формата на съкратена и беззвучна реч. Тази вътрешноличностна комуникация („разговор със самия себе си”) играе важна роля за самоуправление на поведението.

Редом със съзнателното поведение, личността извършва и нерефлектирано, т. е., неосъзнато, автоматизирано поведение, привички.
Чрез него индивидът действа и икономисва физически и психични сили и енергия. Автоматизирайки нашите действия, привичката прави движенията по-точни и свободни. Тя намалява степента на съзнателност на вниманието, с чиято помощ се извършват действията. В никакъв случай, обаче, неосъзнаното поведение не трябва да се противопоставя на съзнателното, тъй като в онтогенетичното развитие на индивида, първото се развива след второто.
Всяка личност се откроява със свой собствен поведенчески дефицит и поведенчески репертоар.
Поведенческият дефицит показва отсъствието или слабата проява на необходимото поведение, като последица от грешки във възпитанието, отсъствие на примери или модели за подражание. Решаващи за поведенческия дефицит са отсъствието на позитивни ценности, нарушена нормативно-оценъчна система, които водят до конфронтация на личността с групата, обществото, държавата.
Поведенческият репертоар е съвкупност от начини на поведение, към които даден индивид проявява склонност. Определя се от степента на възпитаност, мястото в йерархията на групата, заемания пост, властовите и финансови позиции, степента на известност и публичност на личността.
2. Същност
Съвременните науки (генетика, неврофизиология, невробиология, етология) разкриват от нови позиции същността на човешкото поведение, извеждат на преден план най-важните негови детерминанти: гените и способността им да предават от поколение на поколение определени наследствени признаци, в това число и поведенчески; функционалната асиметрия на мозъка, свързана с различни функции и сфери на влияние от страна на мозъчните полукълба. Антропо-психичната програма за

изследване същността на човека отделя особено внимание на душевно- психичните структури в човешкото битие и поведение. Л. Фоербах вижда корените на човешката същност в страстите и любовта, А. Шопенхауер- във волята, В. Дилтай- в емоционално-ирационалните преживявания, изпълващи живота на личността, Н. Абаняно- в откритостта и жизнената свобода на човека, М. Шелер- във виталните актове на влеченията, К.
Ясперс- в екзистенциалната комуникация, М. Хайдегер- в априорните структури на грижите и страха, Ж. Маритен- в грижата за другия.
Г. Мюни и Ст. Папастаму правят опит да вникнат в същността и съдържанието на поведението, както от функционална, така и от формална страна: „Характерно обяснение на подхода на психологията на поведението (социална или не) ще приписва пряко функционална роля на поведението: даден човек действа върху друг като стимул, следователно, поведението, само по себе си, съставлява съдържанието на комуникацията.
Поведението е и форма, организираща съдържания. Следователно, друга причина за влиянието на повторението на едно и също поведение може да се крие в неговата инструментална функция: по този начин повторението може да придава експлицитен характер на специфичния атитюд на действащото лице спрямо специфичен обект. Тъй че, от тази гледна точка, поведението не е характерното съдържание на информацията: неговата функция е да изразява в комуникацията съдържание, което да му служи като основа” [195, c. 472].
Несъмнено, само по себе си, поведението е съдържание и то представлява привилегирован канал, както и езикът, за изразяване на дадено съдържание, което личността притежава и желае да го направи достояние на заобикалящите я хора.
Човешкото поведение се усвоява в процеса на личностното развитие.
Минавайки през различни етапи, човек достига от конкретната предметна дейност до вътрешното решаване на проблеми.

Наред със съзнателното поведение, човек осъществява и несъзнателно, като си осигурява възможност да действа по-икономично, спестявайки си вземането на решение. Осъществяват се преходи от неосъзнато към осъзнато поведение и обратно (чрез психотерапия, поведенчески тренинг и др.).
Като производно на понятието „поведение” е понятието „стил на поведение”.
То е свързано с организацията на поведението и на мненията, с развитието на интензивността на техния израз, т. е., с тяхната „риторика”.
М. Домс и С. Московичи определят стила на поведение „като нарочна подредба на словесни и/или несловесни сигнали, изразяващи значението на настоящото състояние и бъдещата еволюция на онези, които го демонстрират” [195, c. 77].
Като всяка поредица от поведенчески прояви, стилът на поведение има два аспекта. Първият е инструменталният. Той дава информация за обекта, който трябва да се оценява. Вторият е символният аспект и дава сведения за личността, която е възприела своеобразен стил на поведение. Стилът на поведение е информативен, що се отнася до неговото съдържание, само доколкото съобщава нещо за своя автор. Носителят на съответния стил на поведение е убедителен, тъкмо защото се възприема като убеден. Неговите убеждения, сигурност в поведението, устойчивост са залог за автентичността на заеманите и защитавани позиции.
Да ръководим своите привички, да изграждаме в себе само такива, които са полезни за развитието на собствената ни личност, за здравето ни, означава съзнателно и целенасочено да усъвършенстваме собствения си стил на поведение.
В процеса на индивидуалното си съзряване личността придобива различни стилове на поведение- на самостоятелност, на непоколебимост да се влезе в остра схватка с онези, които имат неприемливо за обществото

поведение, на непримиримост към несправедливостта, на резоньорство, на примиренческо отношение към неправдата, на гъвкавост.
Стиловете на поведение оказват пряко влияние върху възприемането на междуличностните отношения. „Не водят ли те, всъщност, до сблъсък в отношенията между партньорите, не създават ли различни напрежения, които управляват, поддържайки ги (като устойчивостта), смекчавайки ги
(като гъвкавостта) или изостряйки ги (като непримиримостта)?”, питат риторично Г. Мюни и Ст. Папастаму [195 , c. 483].
Интерес представлява и твърдението на М. Домс и С. Московичи, че стилът на поведение няма собствено значение. Той придобива значение само по време на взаимодействие на личността с други хора. „Тъкмо като показва своеобразен стил, единият от партньорите ще се опита да предаде информация за обекта на съждение, както и за самия себе си, като негов съдник. Другият партньор ще се опита да направи заключение от скритото под повърхността съдържание, като декодира видимите фрагменти и им придава значение” [195, c. 77].
Също като звуците във всяка реч и език, така и поведението придобива истински смисъл, само като се съчетае с друг вид поведение- това на близките, колегите, познатите, връстниците, приятелите и др.
Прието е [63, c. 169] да се различават две нива на организация на човешкото поведение: ситуационно и личностно.
Първото е напълно обусловено от социалните и физически параметри на обкръжаващата среда, които не се оценяват от гледна точка на личностните цели и предпочитания. Поведението на индивида на ситуационно ниво на организация, като че ли, е външно предизвикано (от социалната среда, групата, обществото, семейството, религията) и се характеризира с противоречивост и непредсказуемост.
Второто се характеризира с това, че ситуационните подбуди постепенно се преобразуват в личностни мотиви на поведение.

Развиващата се личност, опирайки се върху предварително планираните цели и задачи, придобива способност да приема или отхвърля външните и вътрешни подбуди като мотиви на поведението. Нещо повече, личността не само се отнася критично към своите мотиви, но и ги съотнася със собствените житейски преживявания, прави ги обект на управление и регулация. Приемането на даден мотив от личността означава, че той е необходим за нея и има определен житейски смисъл.
ІІ. Теории за същността на поведението
В границите на общата теория на човешкото познание се развиват и обособяват множество изследователски направления, които систематизират човешкия опит и съществуващите принципи от теорията на човешкото поведение. Съвременното състояние на науките за поведението на човека има своя епистемологичен предобраз в работите на
Е. Касирер, от началото на 30-те години на ХХ век. Позициите му за същността на поведението на личността (по-специално за символното поведение на човека) са отразени в монографиите: “Философия на символните форми” [251] и “ Изследване на човека” [112].
Обект на анализ са няколко от най-популярните теории за поведението на личността и причините, които го обуславят.
1. Фройдизъм
Това е теоретично направление, създадено от австрийския лекар З.
Фройд (1856-1939 година).
Той счита, че човекът е рожба на природната еволюция и, в крайна сметка, подлежи на същите закони. Изгражда теорията си върху четири основни стълба :
Първият- засяга принципа на детерминизма. Според него, всяко събитие има достатъчно предшестващи го причини. “Нищо, което човек върши или казва не е случайно или неволно; по принцип всичко може да се

проследи до причини, които са някак в човешкото съзнание” [220, с. 65-
66].
Вторият- обхваща възгледите на З. Фройд за несъзнаваните душевни състояния. Нарича ги “подсъзнателни” (които могат да станат съзнателни) и запазва термина “несъзнавани” за онези, които не могат да станат съзнателни при нормални условия. “В такъв случай се твърди, че съзнанието не е тъждествено със съзнателното или онова, което може да стане съзнателно, а включва неща, за които човекът може да няма познания” [220, с. 107].
Третият- отнася се до схващанията на автора за инстинктите.
”Инстинктите са движещите сили в умствения апарат, цялата “енергия” в нашето съзнание идва само от тях” [220, с. 110]. Нищо в поведението на човека не е случайно или неволно. “Макар да смята, че съществуват неопределен брой инстинкти, той мисли също, че всички те, вероятно, произхождат от няколко основни, които могат да се съчетават или дори да се заместват взаимно по много причини. Без никакво съмнение твърди, че един от тези основни инстинкти е сексуален по същността си, но би било вулгарно и неправилно, отбелязва Л. Стивънсън, да се твърди, че З. Фройд отдава цялото човешко поведение на сексуални подбуди” [201, с. 86].
Четвъртият стълб визира проблемите за развитието или историята на индивидуалния човешки характер. Индивидуалността зависи, както от опита, така и от наследствеността. Създават се подробни теории за етапите на развитие , през които преминава всеки човек- от раждането до смъртта.
“И така, кой е основният двигател в човешкото поведение в теорията на
Фройд? Това е енергията на подсъзнателните психосексуални влечения, която се преобразува и пренасочва към различните човешки дейности”
[203, с. 7].
Редом с психосексуалните мотиви, като подбудител на поведението, З.
Фройд извежда и психологическите конфликти, в които попада личността.

Подтискането е един от така наречените защитни механизми, чрез които личностите, според него, се опитват да избягват вътрешните конфликти.
2. Бихейвиоризъм
В началото на ХХ век интересът към същността на човешкото поведение се засилва и през 1913 година щатският учен Дж. Уотсън (1878-
1958 година) полага началото на бихейвиоризма в психологията (от английски- „behaviour”- поведение). Според него, предмет на психологията трябва да бъде наблюдаемото поведение, съвкупността от реакции на дадени стимули, а не съзнанието и мотивацията на човека.
Обект на научно изследване на бихейвиоризма са, поддаващите се на обективно наблюдение форми на речево и двигателно поведение, двойката стимул-реакция, адаптацията към определена ситуация, а не непознаваемите психически състояния на животните и неразкриваемите състояния на човешкото познание.
През 1924 година Дж. Уотсън окончателно завършва теорията си за поведението и я излага в книгата си “Бихейвиоризъм” („Behaviorism”).
Според него, поведението на животните и хората може да бъде наблюдавано открито, като при това, понятието “поведение” не включва съмнителни философски предпоставки, които биха отвлекли вниманието на изследователите от същността на човешкото поведение.
Бихейвиоризмът пръв прави опит да реши теоретично проблема за вътрешната мотивация, като подбудител на човешкото поведение. Приема се, че изучаването на познавателната активност е открит нов синдром от вродени потребности.
Един от най-влиятелните и водещи експериментатори-психолози в традицията на бихейвиоризма е щатският учен B. F. Skinner (1904-1990 година). Той приема напълно обективен подход към психологията и силно вярва в предвиждането и контрола върху поведението. Според него, то не е каприз, а е напълно детерминирано. През 1971 година в книгата си

“Отвъд свобода и достойнство” („Beyond Freedom and Dignity”) отново твърди, че технологията на поведението може да разреши проблемите на човешкия живот и на човешкото общество, само ако се откажем от илюзиите си за индивидуална свобода, отговорност и достойнство. Според него, психологията може да ограничи вниманието си до законите, които пряко свързват влиянието на околната среда с поведението. Налице са две различни предположения. Първото е, че човешкото поведение се управлява от някакви научни закони. “Ако трябва да използваме научните методи в областта на човешките дела, налага се да приемем, че поведението е законно и определено” [278, c. 6]. Второто предположение е, че тези закони определят причинно-следствените връзки между факторите на околната среда и човешкото поведение. “Нашите
“независими променливи”- причините за поведението, отбелязва той, са външни условия, чиято функция е поведението” [278, c. 35]. Стига до идеята, че психологическата наука е достигнала такъв етап на развитие, че е в “състояние да предложи техники за манипулиране и контрол на човешкото поведение, а оттам и за промяна на човешкото общество към по-добро или по-лошо” [278, c. 437].
Л. Стивънсън критикува постановките и позициите на B. F. Skinner за това, че някой има правото да кондиционира поведението на другите индивиди без тяхното изрично съгласие. “Съществуват дълбоки проблеми- фактически, концептуални и етични- относно това, как чисто научният подход към дадена личност, чието поведение има познаваеми причини, които се поддават на манипулиране, може да се съчетае с обикновеното твърдение, според което, се отнасяме към другите хора като към рационални същества, които са отговорни за съзнателните си действия”
[201, c. 132].
3. Диференциална теория на емоциите

Диференциалната теория на емоциите [106], като най-близко стояща до бихейвиоризма, решава проблема с вътрешната мотивация на личността. К.
Изард приема, че в основата на вътрешно мотивираното поведение на личността лежи фундаменталната емоция „интерес-възбуда”, която в някои случаи се съчетава с емоцията „удоволствие-радост”. Представителите на диференциалната теория на емоциите “използват активна научна стратегия за концептуализиране на вътрешната мотивация, като водеща в структурирането на човешкото поведение”, отбелязва А. Величков [48, с.
15].
4. Етологични възгледи
Лауреатът на Нобелова награда- австриецът К. Lorentz, е най-яркият представител на етологията (наука, изучаваща същността и биологичната обусловеност на поведението на животните). Основната същност на етологията се изразява в това, че много поведенчески признаци на животните се преобразуват в хода на филогенезата, по пътя на натрупването на малки (дребни) фенотипични изменения у човешкия вид.
При изучаването на човешкото поведение авторът [267] отхвърля тезата, че всяко поведение се обуславя от средата и насочва вниманието си към проучване на инстинктивните модели на поведение. “Най-важното във възгледите му за човешката същност, според Л. Стивънсън, е теорията, че също като много други животни, ние имаме вътрешен подтик към агресивно поведение спрямо нашия вид. Той мисли, че това е единственото възможно обяснение за конфликтите и войните през цялата човешка история” [201, с. 141-142].
К. Lorentz вярва, че хората са наследили много поведенчески характеристики от животинските ни предшественици, които е невъзможно да бъдат елиминирани чрез възпитанието. Една от тях е агресивността в поведението им. Изучавайки по-конкретно историята и същността на агресивното поведение, авторът разграничава следните негови видове:

“териториално (за хранене), между противоположни индивиди
(съперничещи си мъжкари от даден вид), за йерархично господство (водач на група)” [267, с. 74-76]. Счита, че агресията е една от движещите сили, които “се крият зад модели на поведение, които външно нямат нищо общо с агресията и дори изглеждат като нейна противоположност” [267, с. 35].
В икономическата дейност въпросите, свързани с агресията, имат свое сериозно място за анализ. Много от съвременните философи и икономисти, представители на хуманистичното направление в науката (Е.
Фром, Х. Маркузе, Фр. Фукуяма, А. Тофлър, П. Дракър, Н. Н. Мойсеев), считат, че глобализацията на пазарните отношения и пазарното стопанство през последните десетилетия на ХХ век са изключително агресивни и поставят на преден план невралгични за човечеството въпроси, свързани с опазването на мира, изхранването на населението, екологията, преодоляване на изостаналостта, сблъсъка на цивилизациите, международния тероризъм. У. Бек с тревога пише, че за могъщите транс- национални компании, като най-ярки представители на глобализацията, са характерни “ново могъщество и стратегически потенциал, които се основават на възможностите им: да транспортират работни места там, където разходите и данъците за инвестиране в работна сила са възможно най-ниски; да разчленяват продуктите и услугите и съобразно разделението на труда да разпръскват тяхното производство на различни места по света; да манипулират национални държави или отделни места на производство в своя полза, противопоставяйки ги помежду им, с цел постигане на най-ниски данъци и най-изгодни инфраструктурни условия; да разграничават символно мястото на инвестиране от мястото на живеене и да ги противопоставят едно на друго в своя полза” [27, с. 16-17].
ІІІ. Взаимоотношение „дейност-поведение”
Понятието „дейност” е с много по-широк обхват от понятието
„поведение”.

В психологическата наука, за пръв път, през първата четвърт на ХХ век, С. Л. Рубинщайн разработва въпроса за връзката между дейност и психика, като основополагащ методологически принцип на психологията.
Нарича го “принцип на дейностния подход”. Той пише: „Всяко психическо явление е отражение на действителността и звено в регулацията на дейността. Затова в сферата на психологичното изследване влизат и движенията, действията, постъпките на хората” [189, с. 264].
Дейността на човека отразява неговия начин на живот, общуването с другите хора, професионалната му реализация. “Въвеждането на категорията “дейност” в психологията променя целия понятиен строй на психологическото знание, отбелязва А. Н. Леонтиев. Поради това, е потребно тя да се разглежда в цялата й пълнота, чрез нейните важни зависимости и детерминации” [139, с. 141].
Психиката на личността е в тясна връзка с нейната дейност, която протича в условията на открита взаимност, сред другите хора, съвместно или при взаимодействие с тях, или очи в очи с обкръжаващия свят.
„Дейността е тази система, вътре в която получава своето значение и функционира психиката, че психика и съзнание представляват подбудителната, регулиращата и контролираща част на дейността, че самата съзидателна дейност е единство на психичното, отразително- подбудителното (вътрешно) и на изпълнителското (външно)” [16, c. 64].
Посредством дейността, човек реализира своите съзидателни, разумни потребности. Тя е единство между две форми: външна и вътрешна. Те са във взаимна връзка и зависимост. Външната форма се реализира благодарение на вътрешната (психичната), а реализирането на вътрешната е възможно въз основа на външната. “Външната форма на дейност може да се означи като поведение, в което се разграничават поведенчески актове и поведенчески диспозиции. Поведенческите актове са начините на поведение, детерминират се двойно и едновременно- от външната

ситуация и от вътрешните условия на индивида. Поведенческите диспозиции са вътрешните условия, детерминиращи начините на поведение. Те са, условно казано, вътрешната форма на дейност и се обособяват чрез процеса на учене и усвояване” [163, с. 124]. В дейността на личността се осъществява връзка между обективно съществуващите обществени отношения, т. е., между външното, обективното и вътрешното, субективното, намиращо израз в психическата мотивация на обективната, по своята същност, социална дейност на личността. „Външното се преработва във вътрешнопсихично, изискванията на обществото- в психическа мотивационна детерминация. Психичното се материализира чрез дейността” [171, c. 32].
Според индивидуалното психично формиране и развитие на човека, с по-специално значение за изграждането, възпитанието и самовъзпитанието на личността, като основни видове дейности се открояват: играта, ученето, трудът и общуването. „Дейността винаги е свързана с трудовия процес, в резултат на което се създава продукт на труда. От тази гледна точка, безмисленото прекършване на клон е резултат от поведението, а използването му като колче за туристическа палатка- дейност” [ 63, c. 161].
Редом с това, както поведението, така и дейността възникват в резултат на действията на личността. „Осъществяването на каквато и да било по сложност дейност изисква изпълнението на редица действия.
Действията са относително самостоятелни процеси (без значение, дали са външни- практически, или вътрешни- интелектуални), чийто основен признак е насочеността към постигане на съзнателна цел. За разлика от дейността, действията не притежават самостоятелни мотиви, а се подчиняват на мотивите на тази дейност, чието съдържание образуват.
Относителната самостоятелност на действията се изразява в това, че едно и също действие може да влиза в състава на различни дейности.
Съхранявайки, при това, своята пряка цел, то се променя само по своята

мотивация, по своя смисъл за субекта, и по своята напрегнатост, емоционална окраска и т. н.”, отбелязва А. Н. Леонтиев [137, с. 6-7].

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: