Мисленето
Кое аз би трябвало да е от значение?
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Кое аз би трябвало да е от значение?За да демонстрираме силата на помнещото Аз при вземането на решения, моите колеги и аз организирахме експеримент, в който използвахме мека форма на измъчване. Ще го нарека „ситуацията на студената ръка“ (нейното грозно техническо название е cold-pressor). От участниците се искаше да подържат ръката си потопена до китката в болезнено студена вода, след което да я извадят и обършат с топла кърпа. Субектите в нашия експеримент използваха свободната си ръка, за да контролират стрелките на клавиатура, така че да осигурят непрекъснат запис на болката, която понасят. Това беше непосредствено съобщение от тяхното изпитващо Аз. Избрахме температура, която причиняваше умерена, но поносима болка: разбира се, участниците доброволци можеха да извадят ръката си по всяко време, но никой не избра да постъпи по този начин. Всеки участник изтърпя два такива епизода: Краткият епизод се състоеше от 60 секунди потапяне във вода с температура 14 °С, която се усещаше като болезнено студена, но не непоносимо. В края на 60-те секунди експериментаторът инструктира участника да извади ръката си от водата и му предложи топла кърпа. Дългият епизод продължаваше 90 секунди. Първите 60 секунди бяха идентични на краткия епизод. Експериментаторът не каза абсолютно нищо в края на 60-те секунди. Вместо това отвори една клапа, която позволи във ваната да потече малко по-топла вода. През допълнителните 30 секунди температурата на водата се увеличи приблизително с 1°, напълно достатъчно за повечето субекти, за да открият лек спад в интензивността на болката. Бяхме казали на участниците, че ще имат три такива опита, но всъщност те изпитваха само краткия и дългия епизод, всеки с различна ръка. Между опитите имаше интервал от седем минути. Седем минути след втория опит на участниците бе дадена възможността да изберат379 дали да участват в третия опит. Казахме им, че единият от опитите ще бъде повторен абсолютно точно и че могат да избират дали да повторят преживяването, което са имали, с лявата или с дясната си ръка. Разбира се, половината участници бяха имали кратък опит с лявата си ръка, а другата половина с дясната; половината първо бяха изпитали краткия опит, а другата половина дългия, и т.н. Това беше старателно контролиран експеримент. Експериментът бе организиран така, че да създаде конфликт между интересите на изпитващото и на помнещото Аз, както и между изпитваната полезност и полезността на решението. От перспективата на изпитващото Аз дългият опит беше очевидно по-лош. Очаквахме, че помнещото Аз ще има друго мнение. Правилото за пика и завършека предсказва по-лош спомен за краткия, отколкото за дългия опит, а пренебрежението към продължителността предсказва, че разликата между 90 секунди и 60 секунди болка ще бъде игнорирана. Следователно предсказахме, че участниците ще имат по-благоприятен (или по-малко неблагоприятен) спомен за дългия опит и ще изберат да повторят него. И те го направиха. Цели 80% от участниците, които бяха съобщили, че болката им е намаляла във финалната фаза на по-дългия епизод, избраха да повторят него, заявявайки по този начин, че са готови да понесат 30 секунди ненужна болка в предвидения трети опит. Субектите, които предпочетоха дългия епизод, не бяха мазохисти и не избираха съзнателно да се изложат на по-лошото преживяване; те просто правеха грешка. Ако ги бяхме попитали: „Бихте ли предпочели потапяне за 90 секунди или само първата част от него?“, те със сигурност щяха да изберат кратката опция. Ние обаче не използвахме тези думи и субектите правеха онова, което им идваше най-естествено: избираха да повторят епизода, за който имаха по-малко противен спомен. Субектите знаеха доста добре кой епизод беше по-дълъг – ние ги попитахме, – но не използваха това знание. Тяхното решение се ръководеше от едно просто правило на интуитивния избор: избираш опцията, която харесваш най-много или която най-малко не харесваш. Правилата на паметта определяха колко те не харесваха двете опции, което на свой ред определяше избора им. Експериментът със студената ръка, подобно на старата ми загадка с инжекциите, разкри несъответствие между полезността на решението и изпитваната полезност. Предпочитанията, които наблюдавахме в този експеримент, са още един пример за ефекта „по-малкото е повече“, с който се срещнахме по-горе. Друг такъв пример е изследването на Кристофър Си, в което прибавянето на съдове в комплект от 24 съда намалява общата им стойност, защото някои от прибавените съдове са чукнати. Такъв пример е и Линда, активистката, за която хората преценяват, че е по-вероятно да е банкова касиерка феминистка, отколкото банкова касиерка. Сходството не е случайно. И в трите ситуации е отговорна все същата оперативна особеност на Система 1: Система 1 представя комплектите чрез средни стойности, норми и прототипи, а не чрез сборове. Всеки епизод на студена ръка е набор от моменти, които помнещото Аз складира като прототипен момент. Това води до конфликт. За един обективен наблюдател, оценяващ епизода на базата на съобщенията на преживяващото Аз, онова, което е от значение, е „зоната под кривата“, която интегрира болката с времето; тя има естеството на сума. Споменът, който запазва помнещото Аз обаче, е един репрезентативен момент, силно повлиян от пика и завършека. Разбира се, може би еволюцията е създала паметта на животните такава, че да складира цялостите, както сигурно прави в някои случаи. За катерицата е важно да „знае“ общата сума на храната, която е складирала, и представата за средния размер на орехите не би бил добър заместител. Обаче целостта на болката или удоволствието с времето може да е по-малко важна от биологична гледна точка. Знаем например, че плъховете показват пренебрежение към продължителността както при удоволствие, така и при болка. В един експеримент плъхове биват изложени последователно на серия, при която началото на светлина сигнализира, че скоро ще им се подаде електрошок. Плъховете бързо се научават да се плашат от светлината и интензивността на техния страх може да се измери чрез няколко физиологични реакции. Главното откритие е, че продължителността на шока380 има малък или никакъв ефект върху страха – всичко, което е от значение, е интензивността на болката от стимула. Други класически изследвания показват, че електрическата стимулация на определени области в мозъка на плъхове (и на съответстващите им области в човешкия мозък) произвежда усещане на интензивно удоволствие. В някои случаи то е толкова интензивно, че плъховете, които могат да стимулират мозъка си чрез натискане на лост, умират от глад, понеже не правят никаква пауза, за да се нахранят. Приятната електрическа стимулация може да се достави взривообразно, варирайки по интензивност и продължителност. Тук отново от значение е единствено интензивността. Увеличението на продължителността на един взрив на стимулиране381, изглежда, не увеличава готовността на животното да го запази. Правилата, които управляват помнещото Аз на хората, имат дълга еволюционна история. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|