Сестра Мириам беше католическа монахиня, насочена към мен от нейния изповедник брат Алфред, с когото бях работил преди много години, след смъртта на тираничния му баща. Алфред ми беше писал:
Драги д-р Ялом (извинете, но все още не мога да се обърна към вас с Ърв – за това ще са ми необходими още една или две години терапия). Надявам се да можете да приемете сестра Мириам. Тя е любяща, щедра душа, но среща доста трудности по пътя към душевния покой. Сестра Мириам бе очарователна и мила, но доста обезсърчена жена на средна възраст, чието облекло по никакъв начин не издаваше призванието ѝ. Открита и пряма, тя бързо и без стеснение сподели проблемите си. През цялата си кариера в Църквата тя бе получавала значително удовлетворение от благотворителната работа с бедните, но поради силния ѝ интелект и административни способности я товарели с все по-висши управленски длъжности в ордена. Макар да вършела тази работа много добре, качеството на живота ѝ се понижило. Разполагала с малко време за молитва и размисъл, а сега почти всеки ден имала конфликти с други висшестоящи служители, домогващи се до повече власт. Чувстваше се опетнена от гнева си срещу тях.
Харесах сестра Мириам от самото начало и с ежеседмичните ни срещи все повече нарастваше уважението ми към тази жена, която в по-голяма степен от всички, които познавах, бе отдала живота си на служба на другите. Бях решен да сторя всичко по силите си, за да ѝ помогна. Сестра Мириам беше изключително интелигентна и необикновено набожна. Никога не попита какви са моите религиозни убеждения, а след няколко месеца терапия вече ми имаше доверие дотам, че в една от сесиите донесе личния си дневник и ми прочете няколко пасажа от него. Сподели ми за дълбоката си самота, усещането за недодяланост и завистта си към другите сестри, надарени с красота и изящество. Докато ми четеше за тъгата си по пропуснатото в живота – брак, сексуален живот и майчинство, тя избухна в сълзи. Съчувствах на болката ѝ, мислейки за своите любящи отношения с Мерилин и децата.
Тя бързо се съвзе и благодари за присъствието на Иисус в живота ѝ. С въодушевление ми разказа за ежедневното си общуване с него рано сутрин, което ѝ давало сила и утеха още от юношеските ѝ години в манастира. Напоследък заради административните задължения рядко успявала да се отдаде на своя утринен размисъл и това много ѝ липсвало. Бях много загрижен за сестра Мириам и решен да ѝ помогна да възобнови сутрешното си общение с Иисус.
Един ден след срещата ни, докато правех велосипедната си обиколка, аз осъзнах колко старателно потискам своя религиозен скептицизъм по време на сесиите със сестра Мириам. Никога преди не бях се сблъсквал с такова себеотрицание и отдаденост. Макар и аз да приемах терапевтичната си работа като служба на пациентите, знаех, че моята отдаденост не може да се сравнява с нейната. Аз се отдавах по собствен график и приемах заплащане за услугите си. Как Мириам бе станала толкова самоотвержена? Замислих се за ранния ѝ живот и развитие. Родителите ѝ обеднели, след като баща ѝ се инвалидизирал вследствие на злополука във въглищна мина, и четиринайсетгодишна я изпратили в манастир, където рядко я посещавали. Животът ѝ от този момент нататък бил строго регулиран с молитви, усилено изучаване на Библията и катехизиса сутрин, обед и вечер. Оставало ѝ съвсем малко време за игри, забавления, приятелства и разбира се, контакти с мъже.
След сесиите с Мириам често размишлявах за краха на собственото си религиозно образование. Младите евреи във Вашингтон по мое време бяха изложени на един остарял доктринерски подход, който от сегашна гледна точка сякаш имаше за цел да ни отблъсква от религиозния живот. Доколкото знам, нито един от връстниците ми не запази някакви религиозни нагласи. Родителите ми бяха етнически евреи: говореха идиш, ревностно се придържаха към кашерните хранителни правила, поради което ползвахме четири различни сервиза за хранене (за млечни продукти и месо през годината и отделни за Пасха), съблюдаваха Дните на покаяние и бяха пламенни ционисти. Заедно с роднините и приятелите си формираха сплотена, затворена група и почти никога не завързваха приятелства с неевреи и не полагаха каквото и да било усилие да се приобщят към американската култура.
И въпреки силно изразената им еврейска идентичност, аз съзирах в тях малко признаци за истински интерес към религията. Освен задължителното посещение на синагогата в Дните на покаяние, постенето на Иом Кипур5 и избягването на квасен хляб по време на Пасха, никой от тях не приемаше религията сериозно. Никой не изпълняваше ритуалите на ежедневната молитва, поставянето на тфилин6, не четеше Библията или палеше свещи на Шабат.
Повечето семейства имаха дребен бизнес, предимно бакалии или магазинчета за алкохол или деликатеси, които затваряха само в неделите и на Коледа, Нова година и големите еврейски празници. Една сцена от синагогата по време на Дните на покаяние се е запазила ярка в паметта ми: мъжете – баща ми и всичките му приятели и роднини, са насядали на един и същи ред в долната част, а жените, сред които сестра ми и майка ми, са горе. Спомням си, че седях до баща ми и облегнат на рамото му, си играех с ресните на синьо-белия му молитвен шал и вдъхвах нафталинената миризма на рядко обличания му празничен костюм, докато той следеше с пръст еврейските думи, които произнасяше канторът или равинът. Тъй като не разбирах нищо от еврейския текст, аз положих голямо усилие да се съсредоточа върху английския превод на съседната страница, който изобилстваше с описания на жестоки битки, чудеса и безконечни славословия за Бог. Не попаднах дори на ред, който да има някаква връзка със собствения ми живот. След като бях прекарал порядъчно дълго време до баща ми, аз изтичах навън в малкия двор, където всички деца се събираха да разговарят, играят и разменят закачки.
Такива бяха религиозните ми преживявания в ранните години. За мен си остава загадка защо родителите ми никога, дори веднъж, не се опитаха да ме научат да чета на иврит или да ми предадат важните еврейски религиозни принципи. Но с наближаването на тринайсетия ми рожден ден и моя Бар Мицва нещата се промениха и аз бях записан в неделно религиозно училище, където бях нетипично буен и настойчиво задавах неуместни въпроси като: „Ако Адам и Ева са били първите хора, тогава за кого са се оженили техните синове?“ или „Ако обичаят да не се консумира мляко с месо има за цел да се избегне отвратителната възможност телето да бъде готвено в млякото на майка си, тогава, рави, защо това правило трябва да включва и пилетата? В края на краищата – припомнях за всеобщо раздразнение – кокошките не дават мляко“. В крайна сметка на равина му дойде до гуша от мен и ме изгони от училището.
Но с това нещата не приключиха. Нямаше как да се избавя от Бар Мицва. Родителите ми ме изпратиха при частен учител – господин Дармщат, търпелив човек с изправена и горда осанка. Основната задача в Бар Мицва, която очаква всяко навършващо тринайсет години момче, е да изпее високо на иврит съответната хафтара за седмицата (подборка от откъси от Книгите на пророците) пред цялата конгрегация на синагогата.
В работата с господин Дармщат възникна сериозен проблем: бях неспособен (или не желаех) да уча иврит! В училище бях отличник по всички предмети, винаги първенец в класа, но започнеше ли подготовката за тази задача, аз внезапно оглупявах съвсем: не можех да запомня еврейските букви, нито пък звуците или мелодията, по която трябваше да изпея текста. Накрая търпеливият г-н Дармщат вдигна ръце от мен и съобщи на баща ми, че положението е безнадеждно: аз никога нямаше да науча необходимата хафтара. Затова на моята церемония Бар Мицва братът на баща ми – чичо Абе, изпя вместо мен каквото трябваше. Равинът ме бе помолил да прочета няколко реда благословии на иврит, но още на репетициите беше станало ясно, че няма да се справя дори с това, така че на церемонията той примирено вдигаше пред мен картончета с транслитерираните с английски букви думи на иврит.
Майка ми и баща ми трябва да са брали голям срам в този ден. И как би могло да е другояче? Но не си спомням с нещо да са издали това – не видях гримаса, не чух дори подхвърлена дума. Надявам се да съм посмекчил разочарованието им с отличната реч (на английски език), която произнесох по-късно, на празничната вечеря. Напоследък, размишлявайки за живота си, често се питам защо чичо ми, а не баща ми, изпя моя текст на церемонията. Дали защото срамът на баща ми е бил прекалено силен? Как ми се иска да можех да го попитам. А какво си спомням за няколкомесечната си работа с г-н Дармщат? Амнезията ми, що се касае до тези занимания, е почти пълна. Онова, което си спомням, е ритуалът ми да слизам от тролейбуса спирка преди дома му, за да хапна набързо на една сергия на „Литъл Тавърн“ – верига във Вашингтон, чиито щандчета бяха покрити със зелени керемиди и предлагаха три хамбургера за двайсет и пет цента. Фактът, че бяха забранени, ги правеше още по-вкусни: това беше първата трейф (некашерна храна), която вкусвах!
Ако юноша като младия Ървин, в разгара на криза на идентичността, днес се обърне към мен за професионална психиатрична консултация с пояснението, че не може да се научи да чете на иврит (макар да е отличен ученик), бил е изгонен от неделното религиозно училище (при положение че никога не е имал съществени поведенчески проблеми), а освен това е консумирал първата си некашерна храна по път към учителя си по иврит, предполагам консултацията ни би протекла по следния начин:
