На Йохан Фридрих Хербарт
Изтегляне 28.39 Kb.
|
|
Педагогическата система на Йохан Фридрих Хербарт Йохан Хербарт бива наречен като най-големия философ сред педагозите и най-големия педагог сред философите. Хербарт има философско образование и наследява катедрата по философия от самия Имануел Кант, който е символа на немската класическа философия. При Хербарт се забелязва най-добре това единство между всички философски науки, включително етика, естетика, философия с психологията и с педагогиката. Хербарт е немски философ, педагог, психолог. Той е роден в семейството на съдебен чиновник през 1776 г. в сравнително малко немско градче Олденбург. Той е бил в едно материално осигурено семейство с изключително амбициозна майка, която има много високи цели за развитието на своя син. След завършването на гимназията, той следва философия в Йенския университет. Там той се запознава с Фридрих Шилер, Йохан Фихте, Гьоте. Влиза в едно студентско обединение с тези високо еродирани личности, преподаватели по това време в Йенския университет и заедно с тях много често посещава Ваймар. След завършването на своето образование, той работи като частен учител в едно богато швейцарско семейство. И всъщност от този момент започва интереса на Хербарт към педагогиката. Като този интерес се изразява в една кореспонденция с Песталоци по отношение на това как да възпитава тези три момчета, по възможно най-добрия начин, за да могат да получат не само блестящо за времето си възпитание, но и обучение. Тук идва и една от фундаменталните идеи на Хербарт, че не можем да говорим отделно за възпитание и обучение, а всъщност това е единен процес, който той нарича възпитаващо обучение. Хербарт гостува и на Песталоци в Бургдорф. Също като Фрьобел, Хербарт се опитва да имитира Песталоци. Хербарт се насочва към научна работа и защитава дисертационен труд, който е свързан с нагледността на метода на Песталоци. В тази своя дисертация той отново се насочва към свързването на обучението и възпитанието с психологията,защото няколко пъти Хербарт психологизира педагогиката. Установява много тясна връзка в своите теоретични разработки между психологията и педагогиката. Хербарт се явява на университетски конкурс за доцент, като през 1902 г. той става доцент в Гьотингенския университет. След това много бързо защитава професура и освен доцентската степен, той става и професор по философия и педагогика. Като тук вече насочва своето внимание към връзката между педагогиката и философията. След това се явява на един конкурс в Кьонигсбергския университет или това е днешния Калининград. В Кьонигсберския университет, Хербарт работи като професор в продължение на 25 години, но тъй като това е една доста студена област с много минусови температури, те не са се отразявали добре върху здравето на Хербарт и той е търсил начини да може да се върне отново в университета в Гьотинген. След 25 години работа, той успява през 1833 г. да се върне в Гьотингенския университет, остава в него като университетски преподавател до края на живота си през 1841 г. Хербарт насочва своето внимание към структурата на процеса на обучение и към методите на преподаване. Като има информация, че той се запознава и със самия Вилхелм Хубе и е бил поканен в една комисия във връзка с реформиране на немското висше образование. Лекциите на Хербарт и неговите идеи стават популярни благодарение на неговите учители. Въпреки че живее в едно бурно време, време на революции и войни това не пречи на Хербарт да се съсредоточи в своите научни интереси. В много източници се отбелязва, че той е бил привърженик на монархията, но като цяло не е бил човек, който се е занимавал с политика. В някои източници Хербарт бива представен като кабинетен учен, един човек, който обича да се рови в теорията и да направи своите умозаключения въз основа на това, което е прочел в теорията. По отношение на живота на Хербарт можем да кажем, че той се радва на спокоен, материално осигурен живот, защото неговите родители се развеждат, но той получава едно доста прилично богатство от своята майка, която му завещава едно добро наследство, но това наследство той притежава след 40-годишна възраст. По отношение на приносите, които има Хербарт можем да коментираме това, че той наистина свързва педагогиката с психологията, философията и етиката. Всичко това той прави въз основа на своите философски възгледи. Като според философията на Хербарт можем да говорим за една теоретична и практическа философия. Теоретичната философия според него включва логиката, мегафизиката и естетиката, докато практическата философия включва етиката. През 1806 г. Хербарт публикува основното си произведение, което се нарича „Обща педагогика“ изведена от целите на възпитанието. Точно в този свои труд той разглежда връзката между педагогиката, психологията и етиката, и разглежда тази диференциация на философията на теоретична и практическа. Според Хербарт педагогиката не е самостоятелна наука, а тя е приложна философия. Понеже педагогиката взема целта и средствата на възпитание от етиката. И наистина Йохан Хербарт доказва, че педагогиката е една приложна философия, която по възможно най-добрия начин интегрира в себе си познанията от етиката и психологията, и за това той толкова много говори за така наречената практическа философия. Хербарт въвежда в психологията понятието „аперцепция“, на базата на това понятие той гради своята педагогическа теория. Според него аперцепцията е този механизъм за усвояване на нови представи, чрез активиране на наличните в съзнанието представи, тоест аперцепцията е този познавателен механизъм, чрез който човек усвоява нови представи като активира в съзнанието си сходни представи. Въвежда и понятието „възпитаващо обучение“ като говори за него като единство от възпитание и обучение. Друг принос на Йохан Хербарт по отношение на философията е неговото разглеждане на устройството на света и достига до идеята, че в основата както на материалния, така и на нематериалния свят стоят едни частици, които той нарича „реали“. Тези частици той определя като едни прости същности, които са нематериални, непознаваеми и неизменчиви. Хербарт пише също така: -„Обща практическа философия“, „Основни пунктове на метафизиката“, „Психологията като наука“, „Въведение в философията“, „Върху тъмните страни на педагогиката“. Според Хербарт крайната педагогическа цел това е формирането на добродетели. Съществува и близка педагогическа цел, която според него е формирането на многостранност и уравновесеност на характера. А също така има и разширена педагогическа цел, Хербарт определя като подчинение на волята, чрез нравствения вкус. В своите възгледи за педагогическите цели Хербарт говори и за необходима педагогическа цел. Необходимата педагогическа цел, той определя като подсилване на нравствения характер. Като този нравствен характер се формира винаги в процеса на обучение и в процеса на общуване. Основните средства за изграждането на нравствения характер са опита, общуването, целенасоченото обучение, както и самия процес на изграждане на характера. Хербарт изключително много се занимава с висшата цел в педагогиката и тази висша цел на базата на своите теоретични възгледи, той определя като личностен идеал. Когато обаче пренесем тези неща в практиката нещата стават по-трудно, защото не сме сигурни какво означава да формираме идеалната личност. Тази идеална личност се мени съобразно времето, съобразно личностите, които разглеждат идеала за личността. Според Хербарт ако педагогиката остане само на 1 ниво висша цел – да се формира идеалната личност, това е много трудно разбираемо за учителите, и много трудно ще се реализира в практиката. И за да бъде по-разбираемо и практически по-удобно, той разглежда тази висша цел като съвкупност от 5 нравствени идеи, норми или задачи: Първата задача, идея, норма, която поставя Хербарт това е идеята за вътрешна свобода. Идеята за вътрешна свобода изисква съгласуваност между воля и разум. Това е връзката между нашите действия и нашето усещане за това, кое е правилно и кое е грешно. Втората идея, норма, задача това е идеята за съвършенство. Идеята за съвършенство означава да съществува хармония между воля и мотиви, тоест това което аз имам воля да направя, да се водя от мотивите ми за разбиране на това, кое е правилно и кое не е. Третата идея, норма, задача за благоразположение или идеята за доброжелателност. Тази идея за благоразположение или доброжелателност ни дава представата за чуждата воля и доброто на човека, тоест тази идея ни помага да осъзнаем разликата между моята воля и чуждата воля, когато има разминаване. Аз зачитам мнението на другия, аз го приемам като равнопоставено, че аз не искам моето его да победи неговото его. Четвъртата идея е тази за правото. Идеята за право има регулираща функция между две воли, тоест идеята за право е в основата на правната система. Приема се, че е естествено да има различия между хората, но все пак правото ни дава представа за онова, което обществото, държавата приема като правилно. Петата идея, задача е за справедливост. Идеята за справедливост ни дава моралната стойност на противоречието между две воли. Правото също има регулираща функция, но тя е по отношение но обществото, държавата, докато идеята за справедливост всъщност ни дава каква е представата на морала за това добро и за противоречието между две воли. Другият принос на Хербарт е целта да систематизира педагогическите понятия в една система. Неговата цел е да създаде една логически завършена система от понятия, но факт е, че той не успява да постигне тази цел. Хербарт поставя 3 основни педагогически понятия: Управление Дисциплиниране или нравствено култивиране Обучение Според Хербарт целта на управлението е да подчини дивата буйност на детето и да отстрани принципа на безредие. Според него детето е природно същество, което чрез възпитанието трябва да развие заложбите, които природата е заложила в него и да формира едни нравствени добродетели. Да превърне детето от природно в социално същество. Управлението винаги е насочено към настоящето на детето и не е свързано с неговото духовно развитие. Заетостта на детето ние осигуряваме чрез игри, възлагане на задачи от страна на възрастния, проследяване на това дали детето изпълнява изискванията на възрастни. Основните средства тук са: заплаха, надзор, заповед, забрана, авторитет и любов. Според Хербарт авторитета в себейството се излъчва от бащата, а любовта от майката. С възрастта управлението на възрастния намалява. Другото основно педагогическо понятие според Хербарт е дисциплинирането или нравственото култивиране. Това всъщност е нравственото възпитание така както го разбира педагогиката. Дисциплинирането е насочено към бъдещето на възпитаника. Всъщност целта на нравственото култивиране е да се формира нравствения характер на възпитаника. Третото основно понятие според Хербарт е обучението. Като цел на обучението той поставя формирането на многостранен интерес. Точно тук е голямото доказателство, че Хербарт психологизира педагогиката, защото интереса е фундаментално психологическо понятие, а Хербарт го поставя като цел на обучението, което приема като основно педагогическо понятие. Хербарт определя интереса като вид умствена дейност. Той разглежда различни видове интереси, прави различни класификации на интересите. Като например разделя интересите на коствени и преки. Коствените интереси определя като тези, които отговарят на моментните желания и стремежи на личността. Докато преките интереси той определя като относително устойчиви, постоянни интереси, които са ядрото на всяко обучение. По отношение на класификацията, която прави на интересите, които са цел на обучението той ги разделя на познавателни интереси, интереси насочени към познанието и интереси насочени към общуването. Към интересите, които са насочени към познанието Хербарт включва 3 подвида интереси: Емпиричен интерес – има за цел да отговори на въпроса какво става, насочен е към разнообразието на обектите. Умозрителен интерес – насочен е към причинно-следствената връзка, тази свързаност, която съществува между понятията и закономерностите. Естетически интерес – това всъщност е естетическото отношение към света, който ни заобикаля, развитие на естетическия вкус. Другите 3 интереса са насочени към общуването или той ги нарича съпричастни интереси: Симпатичен интерес – той е насочен към съпричастието към всички хора, изграждането на любов към човечеството. Този интерес ни уча да обичаме човечеството, такова каквото е. Асоциален интерес – това е интерес към обществото, такова каквото е в момента. Религиозен интерес – това е интерес към идеята за бога и познаването на религията. Най-големият принос на Хербарт в педагогиката е насочването и разглеждането на процеса на обучение. В своите теоретични възгледи той сравнява процеса на обучението с дишането. Самият той въвежда едни артикулационни степени, които се намират във всеки акт на обучение независимо от възрастта на учениците, независимо от учебното съдържание, независимо от опита на учениците. Тоест както ние дишаме като човеци независимо в каква среда се намираме, за да бъдем живи ние трябва да дишаме, така и Хербарт приема, че обучението независимо къде, кой и как го провежда преминава през така наречените артикулационни степени, които неговите ученици наричат формални степени. Хербарт въвежда 4 артикулационни степени: Ясност – това е точното наблюдаване на новото, което ще се изучава. Ние се насочваме отделни факти от реалността, такава каквато е и точно това, което наблюдаваме ще е новото, което ще се изучава. Асоциация – това е свързването на новото, на новите представи със съществуващите преди това представи. Система – знанията, които вече имаме свързваме в една система чрез анализ и синтез на отделните елементи, и изясняване на отношенията между тях. Метод – систематизираното знание се прилага в практика, имаме приложение на придобитите знания в практиката. Хербарт създава и едни формални степени за възпитанието. Тези формални степени за възпитанието са: Възприемане Очакване Изискване Действие Тази теория на Хербарт остава много далеч от учителите до 1865 г., като имаме предвид, че той умира 1841 г. тази теория остава позната само на неговите ученици и студенти. През 1865 г. обаче се създава „Обединение за педагогически идеи“, това са негови ученици, студенти, последователи, които си поставят за цел да разпространяват идеите на Хербарт сред учителите и най-вече да ги направят достъпни. Хербарт има много последователи, като най-известните от тях са: Туйскон Цилер, Вилхелм Райх. Туйскон Цилер издава един годишник на Дружеството по научна педагогика като целта на този годишник е да публикува статии от учители и за учители във връзка с теорията на Хербарт и особено много във връзка с тези формални степени на Хербарт. Туйскон Цилер разделя тази първа степен ясност на анализ и синтез. Вилхелм Райх продължава работата по отношение на тези степени като ги нарича по друг начин, а именно: подготовка, преподаване, схващане, обобщаване и приложение. Друг последовател на Хербарт е Ото Вилман, който издава избраните педагогически произведения на Хербарт, защото приживе той не е държал толкова да издава своите педагогически лекции, а по-скоро е насочвал интереса си към философията и връзката на педагогиката с философията, психологията и етиката. Докато Ото Вилман подбира по педагогическата част от философските произведения на Хербарт и ги издава. Обособява се едно направление на последователите на Хербарт, което се нарича „хербартианство“. То има много трайно присъствие в педагогиката и в общи линии определя развитието на педагогиката до втората Световна война, макар че на базата на отрицание на идеите на Хербарт се създава така наречената реформаторска педагогика, която се опитва да се противопостави на класическата педагогика. Защото в един момент тези формални идеи, тези етапи през, които трябва да премине всеки акт на обучение стават много удобни за учителите и те се превръщат в една абсолютна формалност, че всеки акт на обучение в началото има подготовка, която е свързана с анализ и синтез на подаване на новото, след това има непосредствено преподаване на новото, след това е неговото затвърждаване и прилагане на практика и неговото обобщаване и систематизиране. Най-изявеният защитник на теорията на Хербарт на Балканския полуостров е сръбо-хърватския педагог Стефан Басаричек, който създава такава учителска семинария в Загреб. Като след Освобождението 1878 г. Стефан Басаричек е поканен от българските власти да дойде в България и да организира такова педагогическо училище за подготовка на учители в духа на теорията на Хербарт. Басаричек предлага като по-добър вариант българи да получат стипендия от държавата и да отидат да се обучават в Загреб. И наистина след Освобождението по един или друг начин се намират такива помощи /стипендии/, те се наричат стипендианти. И вече със завръщането на първите възпитаници на загребското училище се открива и първото педагогическо училище в Казанлък след Освобождението през 1882 г. Развитието на българската педагогика след освобождението е точно в духа на тези формални степени на Хербарт. Идвайки в България учениците на Стефан Басаричек превеждат неговите основни произведения, които са свързани с дидактика, история на педагогиката, теория на възпитание. Първите педагогически помагала и учебници, които са за обучението на учители всъщност са на базата на теорията на Хербарт. Това, което дава принос за развитието на реформаторската педагогика, която противостои на хербатианството е управлението на Александър Стамболийски и неговото правителство, в което министъра на просвещението се насочва към реформаторската педагогика, а не толкова към педагогиката на Хербарт. Хербарт е абсолютен връх в развитието на педагогиката, защото независимо дали се утвърждава или се отрича по един или друг начин се коментират неговите възгледи. Изтегляне 28.39 Kb. Сподели с приятели:
|