Николай Слатински

Периодът на тази вълна, започнал, условно казано, след 11 септември 2001 г., продължава до ден днешен, има всички основания да се предполага, че още дълго ние ще се намираме под нейното въздействие. Следователно в един момент вероятно така ще свикнем с нея, тя ще стане другото име на нашето ново „естествено състояние”, ще се превърне в нашите, взаимодействащи си на принципа на обратната връзка Битие и Съзнание, че предишните две вълни ще ни се струват само кратки, останали далеч в близкото минало прелюдии.

При тази вълна рискът се разбира като въздействие на несигурността върху целите на системата (държавата, корпорацията), т.е. това са възможни, с голяма степен на неопределеност събития или процеси, които могат да въздействат върху визията, мисията, стратегията и ресурсите на системата. Очевидно е, и то в максимална степен, че това също не е само въпрос на лингвистика, а е качествено различен начин на мислене, качествено различен начин на действие и противодействие, качествено различен начин на изграждане и на определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Става дума за процес, в който е въвлечена системата, при това за процес със сложна динамика, подчинен на определена логика и разпознаваем и подлежащ на осмисляне само чрез висока степен на абстракция. Процес, който трябва да се управлява и, тръгвайки от целите на системата, да се формират пулове от ресурси, способности и хора, чрез които да се постига приемливо ниво на МИНИМИЗИРАНИ РИСКОВЕ. В зависимост от характера, честотата на проявяване и възможните щети, които може да причини, спрямо риска се следват основно четири базисни подхода — той се приема, избягва, споделя (прехвърля, трансферира, хеджира) или се ограничава.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, фирмата) вече се насочват към УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.

Така че нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Общуването с риска е процес.
  
• 
  Рискът се управлява (приема, избягва, споделя, ограничава).
  
• 
  Целта е постигане на минимизирани рискове.
  
• 
  Стратегията е ЦЕЛЕВО ОРИЕНТИРАНА, т.е. базира се на целите, които системата се стреми да постигне.
  

Следва да поясня още нещо. Тъй като акцентът се премества от Безопасността през Сигурността към Риска, все повече в мениджмънта на компаниите се говори не за защита на сигурността (като се подразбира — защита на безопасността) и не за гарантиране на сигурността, а за УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.

Съдейки по новите стратегии за национална сигурност на Холандия, Великобритания (както вече подчертах) и отчасти на САЩ⁵⁵², подобна нова стратегическа логика се залага не само за корпорациите, но и за държавите. На преден план излиза не гарантирането на сигурността, а идентификацията, анализът, оценката, въздействието и мониторинга на рисковете, т.е. УПРАВЛЕНИЕТО НА РИСКА, което съответно премества и акцента от охраната от заплахи, през превенцията на опасности към ранното сигнализиране на рискове.

А без да влизам в по-нататъшни теоретични дискусии и дисекции, за пълнота на изложението ще подчертая, че ако при защитата на безопасността говорим за АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ, а при гарантирането на сигурността — за ОТНОСИТЕЛНА СИГУРНОСТ, то при управлението на риска вече говорим за ТРАНСФОРМАЦИОННА СИГУРНОСТ.

Накратко ще поясня какво означават тези три вида сигурност.

Сигурността, както ще бъде показано в други мои разработки, може да се разглежда като мяра за устойчивостта на равновесното положение на една система (ако се разглежда равновесното положение като статическа точка — точков хомеостазен атрактор); или като мяра за устойчивостта на динамическата траектория на системата (ако се разглежда една предварително определена траектория във времето и пространство — траекторен хомеостазен атрактор).

За да илюстрирам първия случай, достатъчно е да се вземе за пример махалото, което се колебае около срединното, най-ниско положение. Тогава за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от равновесното положение, системата запазва способността си да се завърне в него или поне да се движи с минимални колебания около него.

За да илюстрирам втория случай, достатъчно е да се вземе като пример една траектория на движение, която системата (например една космическа ракета) следва. Тогава за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.

На това място, говорейки за въздействията и реакциите на тях, се налага да уточня, че за изясняването на всички системни и структури подходи, приоритети и проблеми, свързани с управлението на сигурността е необходимо винаги да бъдат определяни и анализирани няколко изключително съществени неща:

Първо, на кого трябва да бъде гарантирана сигурността и защо трябва да бъде гарантирана сигурността (например ако става въпрос за обществото, общността и/или индивида — кои сме ние, а кои са другите; какво опазваме — суверенитет, обществен ред, идентичност и т.н.).

Второ, от кого се защитаваме и от какво се защитаваме (например държави, организирани престъпни мрежи, различни бедствия, аварии, катастрофи и т.н.);

Трето, кой определя заплахите и как определя заплахите (например властовите институции, но и не само те; с какви приоритети, по какви методи и с какви процедури);

Четвърто, кои са най-ефективните агенти за въздействие и кои са най- ефективните мерки за въздействие (чрез кои институции и по какъв начин).

Следователно управлението на сигурността включва:

• 
  идентификация на обекта на сигурността;
  
• 
  идентификация на субекта на заплахата;
  
• 
  идентификация на агента, управляващ сигурността;
  
• 
  идентификация на отговора на заплахата⁵⁵³.
  

а) няма (или могат да бъдат пренебрегнати) такива въздействия, които могат да я извадят от нейното равновесно положение;

б) са възможни въздействия, които, ако развият своя потенциал, биха могли да извадят системата от равновесното й положение, но тя притежава ресурси, с които може да предотврати възникването им или да неутрализира реализацията на този техен потенциал и така да остане необезпокоявана в своето равновесно положение.

в) възникват въздействия, чиято (ескалираща) мощ е в състояние да извади системата от равновесното й положение и да предизвика изключително сериозни последици за сигурността на тази система, но системата разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и неутрализира тези въздействия, така че да запази равновесното си положение.

В случай а) се подразбира, че не съществуват никакви въздействия върху системата, или ако съществуват, от гледна точка на нейната сигурност те са незначителни като моментна стойност и като тенденция за развитие във времето. Подобна сигурност, може да се нарече условно „абсолютна” („идеална”), защото до голяма степен тя е гарантирана без прякото участие на системата, а е повече резултат от стеклите се обстоятелства.

В случай б) се говори за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя напуска равновесното положение, да не бъде достигната. Подобна сигурност може да се нарече условно „относителна”.

В случай в) въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва такива структурни трансформации, с които усилва потенциала си и съумява да ги неутрализира и управлява успешно. Такава сигурност може да се нарeче условно „трансформационна”.

Тъй като все по-често в нашето динамично и изпълнено с предизвикателства и рискове време на преден план ще излиза трансформационната сигурност, тя може да бъде определена като такова динамично и променящо се във времето и пространството ниво на сигурност, при което ако възникнат сериозни въздействия върху сигурността на системата, тя разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и минимизира тези въздействия без те да се отразят в неприемлива степен на целите на системата.

Една държава може да постигне подобна трансформация, като:

● предприема извънредни усилия, нетипични за нейното нормално функциониране, например превъоръжаване на армията, нарастване на военния бюджет; минаване на икономиката на военни релси; обща мобилизация; извънредно законодателство; патриотична агитация.

● сключва двустранни договори с други държави (и в ущърб дори, ако се налага, на собствения си суверенитет и независимост);

● встъпва в съюз, алианс, коалиция или система за сигурност;

● доброволно влиза във федерация с (става част от) друга страна.
В този свят на нови рискове, които имат по-голяма степен на вероятност да се реализират или могат да нанесат по-голям ущърб, ако се реализират, става все по-важно, все по-жизненоважно да се изработи дългосрочно, разумно и съизмеримо с възможностите на страната ни, поведение. Проектирането и програмирането на такова поведение може да стане на базата на сценарийното планиране и в съгласие с достиженията на съвременната наука за управление на сигурността (а не без тази наука и дори в разрез с нея).

За изработването на вярно дългосрочно поведение за България, е необходимо да се изгради представа (т.е да се прогнозира) как ще изглежда светът утре. Екстраполацията на развиващите се процеси, отчитането на евентуални събития тип „черен лебед”, както и прилагането на съвременни методи за сценарийно планиране биха ни дали различни възможни алтернативни модела на утрешния свят.

Като илюстрация ще представя тук два такива модела, които имат, според мен, висока степен на вероятност за реализиране:

1. „US”-world — задълбочаване на силно еднополюсния модел и съхраняване на американското доминиране (лидерство, господство).

При този модел всяка държава ще бъде изправена пред дилемата да сътрудничи или да е опонент на САЩ. Основните конфликти ще се породят от съпротивата срещу този модел и ще бъдат на най-различна основа — етнически, религиозни, политически, икономически, демографски, социални, екологични и др. Всеки проблем ще бъде пречупван през призмата на безпрецедентния глобален статут на САЩ. Ще има множество групи, несъгласни с този модел и те ще се обединяват и консолидират в своеобразен алианс на недоволните и губещите от еднополюсния модел, а САЩ ще бъдат за тях огромен дразнител и в същото време основание за тяхното сплотяване. Това ще прави САЩ особено уязвими. Но и всеки, който е близък сателит на САЩ е неизбежно застрашен да се окаже обект на възмездие. България, ако съхрани сегашната проамериканска ориентация на външната си политика, ще навлезе във време и пространство на уязвимост.

Характерът на съпротивата срещу доминирането на САЩ ще се проявява чрез асиметричните насилия, разпространяващи се по мрежовите структури, чиито различни нива, гнезда и резервоари ще се преплитат. В такъв свят на разпространяване, припокриване, и мутация на мрежови структури (те са практически неизтребими), тероризмът ще бъде ежедневие, а борбата с него много трудна. В тази борба първа жертва ще се окажат много от демократичните свободи. Ще живеем в нестабилност и непредсказуемост. На насилието ще се отговаря с насилие. Ожесточението ще нараства и ще се търси безпощадно изкореняване на терора, което ще ражда още терор.

2. „EU”-world — постепенно осъществяване на преход към един многополюсен свят, където САЩ ще са само първи сред равни.

Това е „EU”-world, защото Европейският съюз дава добър пример как големи държави впрягат своите ресурси, воля, разум и мощ в плуралистична, солидарна структура, за да се изгради общество, което се бори задружно за просперитет на всеки отделен член чрез просперитет на общността, което решава споровете си по мирен начин. Кавичките тук са още по-важни, защото става дума за метафора.

В този различен свят САЩ ще желаят или ще бъдат принудени да съучастват в съвместни колективни усилия, да ангажират своето превъзходство за работа в името на общото благо. Те ще действат заедно с развитите страни, ще спомагат за решаване на реалните проблеми на човечеството, ще се опитват да атакуват не толкова и не само проявите на тероризъм, колкото причините за тях. Така ще се създадат условия по-ясно и по-зримо да бъдат идентифицирани реалните конфликти. Ресурсите няма да се влагат само в армии и части за специални операции, а и в модернизация на изоставащите общества, на които ще се предлагат (но за доброволен избор от тях) различни стратегии за догонващо развитие (това донякъде ще облекчи и демографските проблеми — модернизацията е най-мощното ефективното средство). Опонентите на САЩ, на Запада, на развитите държави ще бъдат лишени в значителна степен от основания да фокусират своя гняв срещу САЩ и да опаковат разрушителните си действия с антиамериканизъм; ще се окажат без оправдание за насилието си, а фактът, че се полагат усилия за лекуване на реалните язви на света ще отнеме на недоволните от наличието на тези язви немалко мотиви за съпротива и така ще ги затрудни в намирането на масова подкрепа, в рекрутирането на още и още недоволни, с които те да попълват своите редици.

Независимо от идеализираното му описание, този втори свят — „EU”-world, съдържа в себе си конструктивни елементи с напълно постижима практическа реализация. Той би могъл да се осъществи, като САЩ — отчасти доброволно, отчасти принудително, под натиска на събитията — възприемат подхода на колективните действия. В такъв свят по-трудно ще възникне база за сплотяване на недоволните, по-сложно ще се изплитат мрежови структури на насилието, защото ще отсъства основният дразнител — „имперското поведение на САЩ”, който да обединява всевъзможните гнезда, ядра и ядки от радикали и екстремисти. Тяхното консолидиране ще се натъква на прегради, ще намалеят стимулите и енергията им за обединяване и взаимна подкрепа — различните региони имат различни проблеми; различните прослойки имат различни проблеми; различните идеологии имат различни проблеми. И при това проблемите не се оставят да се възпаляват, а се атакуват, най-малкото показва се воля за решаването им.

Разбира се небето над света няма да е безоблачно. На редица места ще възникват гроздове на ярост и клетки на съпротива. Но те ще са атомизирани, много по-малки и по-уязвими, лидерите им ще могат по-леко да бъдат идентифицирани и елиминирани, актовете ще бъдат изолирани, по-лесно предотвратими. С тия общности ще може да се води борба — леговище след леговище; терористичните групи ще бъдат бити — една по една; изтръгвани като кътни зъби — един след друг, докато остане беззъбото чене на тероризма, на всичко онова деструктивно, озлобено, навъсено и нахъсено, което заедно със себе си иска да завлече към дъното и човешката цивилизация.