120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| ............ Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там, зад бялата завеса, де лампата гори, в поле от светлина, две сенки на нощта. Присъщата за Яворовото мислене двойнственост веднъж е разполовила света чрез представата за време („На тъмна нощ часът.”) и втори път – чрез пространствената опозиция „тук-там”. Азът (лирическият глас, творецът) и сенките са от двете страни на „бялата завеса”. Творецът не просто изживява, но и напълно осъзнава творческия акт и редом с идейно емоционалните послания представя и формалните белези за неговото случваме. Характерните почти за всеки стих анжамбмани акцентират върху нюанси и придават многоаспектност на оформилите се опозиции („ден-нощ”,”тук-там”,”тъмно-светло”,”Аз-те”,”той-тя”). В часа на тъмната нощ, когато човекът би трябвало да намери покой след изпитанията на деня, поетът будува и се вглежда в света на сенките. Творческото съзнание разбира, че сенките са раждат в играта между тъмното и светлото, между черното и бялото, че въображението проектира реалността в света на сенките, за да я види „в поле от светлина” и да се опита да я разбере. Преди драмата на сенките лирическият говорител споделя своята драма – на виждащия, на осъзнаващия, на назоваващия. Подчертаната театралност на текста дистанцира лирическия Аз от лирическите герои сенки и го натоварва с нетипичната за Яворов, но характерна за модернистичния маниер на изображение умозрителност. Дори графиката на текста отделя чрез многоточие говоренето на Аза за себе си и за тях: ...сами една пред друга, сами една за друга в жажда и притома, там – сянката на мъж и сянка на жена. Виденията на лирическия Аз открояват в света на сенките емблематичните образи на човешкото – фигурите на мъжа и на жената. „Сами една пред друга” в своята митологична самотност, „сами една за друга” в своята вечна самотност, те са обречени да се вглеждат и да се стремят „в жажда и притома” към своето единство. „Ние живеем тука, движим се, говорим и вършим, но нивга не се докосваме един други, нивга не се разбираме, защото птоим на повърхността, далеч и от самите нас... тая идея Яворов развива в едно стихотворение, дивно по план на разположение, композиция и художествена проникнатост” – отбелязва Владимир Василев. Мотивът за невъзможното общуване, за непостижимата близост се разгръща многопосочно чрез сложна и богата поетика във втората и в третата строфа. Възприятията на лирическия Аз за света на сенките са изцяло зрителни („Аз гледам”). Слуховите картини са само предполагаеми („Те шепнат може би”, „Но може би и викат”, „Но може би крещят”). Оценките и обобщенията, изречени от лирическия глас, се основават на разкодирането на движенията на сенките „мъчително глава се към глава навежда”, „напрегнато ръце се към ръце протягат”. Напрежението и драматизмът от невъзможната близост са заложени в натрупването за представата за двойственост чрез повторенията „глава – глава”, „ръце – ръце”, „един пред друг - един за друг”. А чуството за обреченост и непреодолимост на състоянието, за разминаването между желание и възможности е внушено чрез двукратно изречената констатация „искат и не могат”, придружена при втората си поява от най-красноречивия знак за продължителност и безкрайност – многоточието. Проектираните върху „бялата завеса” сенки отразяват най-същественото състояние на човешкия дух – стремежа към другия, и най-трагичния фактор в общуването – противоречието между воля и реализация. Трагизмът се засилва от внушението за повторителност: „И пак, един пред друг, един за друг стоят”. Безмълвният театър на сенките прави видимо усилието на човешката двойствена природа да постигне единение и хармония и доказва, че „досегът” е невъзможен. Мотивът за нечутия зов е характерен за Яворовите текстове , посветени на отношенията между мъжа и жената. „Душата ми е стон. Душата ми е зов.” („На Лора”) – „Душата ти вълшебница мълчи” („Вълшебница”). В стихотворението „Сенки” разбирането за невъзможното общуване чрез звук и слово е доведено до крайност. Категоричността на изказа, съчетана с бъдеще време, е непоколебима: „Те няма да се чуят, ни ще се досегнат”. Текстът наслагва внушения за стремежа към досег, за степените на опитите за диалог (шепот, вик, крясък) и в огледална последователност категорично отрича възможностите за чуване и докосване. Огледалният принцип е завладял и композицията на творбата, финалът на третата строфа почти (а не напълно) повтаря финала на първата; образът на светлината от началото („в поле от светлина”) се повтаря в края като „през толкоз светлина”. Относително спокойният умозрителен тон се съхранява, но към него се прибавя драматизмът на категоричното твърдение, означено чрез удивителния знак. Нощното видение на лирическия Аз е ярко, посланието на условната сцена от театъра на сенките е доведено до еднозначност. Недоизказано остава състоянието на Аза, видял и назовал случващото се „зад бялата завеса”. Изследователите на Яворовото творчество често тълкуват пристрастрията на поета към призрачните безплътни фигури на нощта като предпочитания към духовното и същностното, към дълбинното и трудно познаваемото. Други виждат в афинитета към нощта (фикцията) израз на разочарованието от деня ( реалността ). Трети откриват предчувствие на поета за слепотата му и силно усещане за краткостта и преходността на земния човешки път. Трагичният,живот и драматичните текстове на Яворов подкрепят всички твърдения. Но стихотворението „Сенки” прибавя към тях разчитането на образа на нощта предимно като пространство на „чистото изкуство”, обитавано от безплътни сенки; пространство, в което творецът се вглежда с интереса на откривател на тайните на битието. Направата на текста (образна система, стилистични фигури, композиция, графика) засилва акцента върху условността, върху естетското предпоставено търсене на модерния творец. Осмислено през спецификата на литературното направление и през Яворовото откровение: „Затова са дневници моите сбирки. Аз се освобождавам чрез тях от болките си. То е начин на лекуване на душата.”. Стихотворението се превръща в свидетелство за възможността на лириката (и изобщо на изкуството) да претворява действителността, да я осветлява, за да я осмисля, за да я преодолява, за да я коригира. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|