А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство

26 - НАШАТА ГЛАВНА НУЖДА

"А над всичко това

облечете се в любовта." (Колосяни 3:14)
Християнството в неговия чист вид никога не е било предназначено от Бога само за катедри, амвони и олтари; то е било предназначено за новородения човек, за неговото ново сърце и "обновен живот".

Истинското християнство не е излизане или бягство от реалния живот, а сила за преодоляване на тази реалност.

Затова ако християнството, което ние лично сме приели и което ние изповядваме е само за неделните дни или остане до стените на молитвения дом а не върви заедно с нас през останалите дни от седмицата, в работата, в службата, със занаята, ако то не промени нашия характер, ако не се въплъщава в нас и не се проявява в нашия живот, то нашето християнство е лъжливо.

Християнството като религия на любовта не може да бъде егоистично, формално, безучастно към чуждите беди и безразлично към нуждите на ближния. Християнин без любов е лъже християнин и християнство без любов е лъже християнство.

И така ние имаме достатъчно основание да кажем, че само това, което е възвишено, което е благородно, което е основано на себеотричане и самопожертване, което е изпълнено с любов и благодарност към Изкупителя, което е пълно със съчувствие към ближния, което се оправдава и обяснява с любовта, всичко това и само това е истинското християнство.

Едва ли е нужно да увеличим размерите на този труд, като се задълбочим във въпроси като: защо сме християни, изгубили първата любов? Кога, къде и при какви обстоятелства сме я загубили? По какъв начин християнската любов "по дух" се е обърнала изведнъж в обряд? Напълно ни удовлетворява вече този факт че любовта ни е изгубена и че връщането ни към първата любов, както в началото на християнството ни е главната ни нужда.

Читателят не може да не забележи тази основна разлика, която ни превежда между истинското християнство, произлизащо от вечния източник на любов и този вид християнство, което е прието по наследство, от втора ръка, по традиция.

Последствията от тази печална подмяна са очевидни.

Човек трябва да бъде духовно сляп, щото да не вижда в какво се изражда човешката личност без любов. Как целия човек, който е бил определен да бъде «храм на Святия Дух», се превръща в «разбойнишки вертеп" и сърцето - обиталище на любовта - в свърталище на нечисти духове.

Погледнете какво е останало от моралните устои на семейството, църквата, обществото и цялото човечество? Наблюдавайки всички тези признаци на Второто пришествие на Христа, иска ни се да се провикнем заедно със старозаветния пророк: "Горко ни, защото денят преваля, защото се простират вечерните сенки."

Въпреки всичките успехи, открития, постижения и блестящи завоевания на науката, светът преживява не разцвет, а залез на духовната култура. Горко ни, ако не виждаме това и не вземем присърце този факт.

За мнозина от нас деня на нашия живот отива към залез. Бързо преминава детството, юношеството, младостта, зрялата възраст, незабелязано наближава старостта, разпростират се вечните сенки и започва да лъха хлад от прохладния гроб.

Божия ден на благодатта, деня на спасението, който продължава вече близо две хиляди години, също е към своя край, а заедно с това завършва и денят на нашето служене на Господа, приближава се завършването на човешката история и се открива безкрайна вечност.

Размишлявайки за бързотечния живот апостол Павел и на дело подбужда вярващите: "да се пробудят от сън", "да се облекат в Господа Исуса Христа", "да отхвърлят делата на тъмнината и да се облекат в оръжието на светлината", "да оставят първоначалните учения за Христа и се стремят към съвършенство", "да се облекат в любовта".

От многото метафори, които апостол Павел използува в своите послания "дрехата" е една от най-хубавите. Апостол Павел сравнява материалната дреха за тялото с духовната дреха за душата.

Нашите прародители са "ходили в Господната светлина" и "не се срамували" защото са били с «дрехата на святостта», в дрехата която е бил облечен сам Господ, както е писано: «Господи, Боже мой! Ти си твърде велик, с блясък и величие си облечен.» (Псалм 102:1)

В момента на грехопадението човек загубил духовната дреха и по своята греховна природа останал духовно гол. Нашите прародители неразумно се мъчели да прикрият своята голота с финикови листа - материални дрехи. Много хора подражавайки им, понастоящем чувстват своята духовна голота пред Бога и се стремят да я прикрият с добри дела, с дрехите на своята собствена праведност, а не с праведността на Голготската жертва на Христа. Те са за съжаление, не знаят още, че преди обръщението ни към Христа «нашата правда е като мръсна дрипа». (Исая 64 гл.)

Апостол Павел пише до вярващите: Нашата праведност е Христос и сам Той лично желае: «да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, т.е., правдата, която е от Бога въз основа на вяра». (Филипяни 3:9) На богатия Христос е казал: «Едно не ти достига» - рождение свише!

На една от църквите в Мала Азия Христос казва: «Но това имам против тебе» че си оставила първата любов.»

Днес Христос обръщайки се към нас с думите, изказани към Лаодикийската църква, рисува духовното състояние на съвременното християнство: "Зная твоите дела, понеже си нито студен, нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл. Така понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна от устата Си. Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те, да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш." (Откровение 3:15-18)

Ето защо апостол Павел предупреждава вярващите за опасността от себеизтъкването като казва: "да не би облечени да се окажем голи" пред лицето на Господа. Помнете, че "всички вие в Христа сте кръстени и в Христа сте облечени". (Галатяни 3 гл.)

Павел заповядва: "Съблечете вехтия човек с делата му и облечете се с новия, който се обновява в познанието по образа на Създателя." "Облечете се Божии избрани, святи и възлюбени, в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение..." Дотам стига този списък на обличания, че Павел пише: "И над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство."

Едва ли е нужно да питаме: защо трябва да се облечем в любовта преди всичко, след всичко и повече от всичко?

Ние сме длъжни да сторим това най-вече, защото любовта има превъзходство над всички причислени към нея добродетели, - "най-голяма от тях е любовта".

Ние сме длъжни да се облечем в любов, защото тази е най-голямата нужда на вярващия. Без любов личността е суха, безхарактерна, безсилна, недъгава и винаги нещастна.

Висшата цел на всеки християнин трябва да бъде: достигането на любовта, защото само тя ни учи и ни дава нужните сили затова, щото да понасяме несъвършенствата на другите, да уважаваме всички, всички да обичаме.

Най-голямата нужда на всяко семейство е това, щото да се облече в любовта. Семейство без любов е семейство без душа. Без любов в семейството не може да има и щастливо детство, нито окриляно юношество, нито желана зрялост, нито достойна старост, нито спокойна смърт, нито блажена вечност.

Накрая, за какво е най-голямата нужда на съвременната църква, ако не в това, щото всеки неин член лично да преживее новорождение свише и да се убеди на дело какво значи «да се облече в любовта» и постоянно да пребъдва в нея.

Впрочем кога можем да кажем, че сме се облекли в любовта? Само тогава, когато сме приели Христа Исуса не само като наш личен Спасител, но и като наш личен Господ. Кога Той, като наш Началник и Господар, ще седне на трона на нашата душа, получавайки от нас пълно и безусловно право да се разпорежда и управлява нашия живот; кога плодовете на Св. Дух ще се изявяват в нашия характер, кога ние като нищожни Негови раби усвоили навика да се подчиняваме на Него във всичко, кога ние вече не сме свои и не живеем за себе си?

Колко трудно е за съвременния християнин да разбере и приеме тези истини. Колко недостижими ни се струват те. А наистина такова духовно състояние била отличителната черта на древната апостолска църква и остава и днес същността на истинската църква. Словото Божие недвусмислено казва: "А Христос е умрял за всички нас, за да не живеем за себе си, но за Този, Който умря и възкръсна."

Ние вече говорим затова, че на земята царува неумолимия закон на егоизма. Егоизмът - същността на греха е причина за грехопадението и коренът на световното зло. Главното проявление на егоизмът се намира в това, че всеки смъртен човек живее само за себе си за своите лични интереси. В това се крие всичкото зло на човечеството. И прав е бил Жан Жак Русо като е казал: "Човече! Не търси причините за злото на света, ти си тази причина!"

Да живееш за себе си в този свят е напълно приемливо. Но наистина ние християните не сме от този свят. А само трябва да се съобразяваме с него. Ние сме призвани да живеем по нови принципи, нов начин на живот. Христос ни изкупи от закона на егоизма и вложи в нашите сърца "нов закон" закона на любовта, "закон съвършен, закон на свободата." (Яков 1 гл.)

Така са разбирали и така са живели първите християни. Апостол Павел нееднократно споменава за това и този факт е известен на всички християни и приет от тях. Той пише: "Защото никой от нас не живее за себе си, а живеем ли - за Господа живеем, умираме ли - за Господа умираме. И затова живеем ли, умираме ли, винаги сме Господни."

Според учението на Евангелието да живеем за себе си е недостойно за християнина, неправилно, осъдително, престъпно. Християнин, който продължава да живее за себе си, няма право да се нарича християнин. Първите християни винаги са помнели, че Христос умря за всички, за да живеем вече не за себе си, защото Умрелия очаква пълен духовен обрат в нашия живот.

Кога може да се каже, че «за Господа живеем? - Когато съзнателно сме повярвали, обърнали сме се, «отрекли сме се от себе си» и сме последвали Христа, «взели своя си кръст".

Когато живеем ежедневния живот на съразпятие и изпълнение със Святия Дух.

Когато в семейство, в църква или на работа не търсим своето, но преследваме Божиите цели, защитаваме Неговите интереси и изпълняваме Неговата воля.

Когато чувствуваме нашата лична отговорност пред Бога за спасението на погиващи души и с любов им свидетелствуваме за Христа.

Когато с желание носим теготите на делото Божие, жертвуваме за него нашето време, труд, здраве и материални средства.

Словото Божие казва, че проповядването на Евангелието по целия свят ще продължи, докато Той дойде... Но, кой може да го продължи? Само в едно не можем да се съмняваме, че то ще се продължи не от тези които живеят за себе си. Господ използува за своето дело само тези, които «не живеят за себе си, а за Умрелия и Възкръсналия за тях».

Забележете, че Христос не заповядва да живеем за Него. Той очаква, нашето пълно отдаване и самоотвержено служение да произтичат от дълбока благодарност към Него. Нищо друго в света не може да ни приведе към живот за Него.

С печал трябва да отбележим, че живота на някои християни ни напомня за живота на един богаташ скъперник, който потъвал. Като чул виковете на нещастника някой си младеж, рискувайки собствения си живот, се хвърлил в студената вода и спасил живота на скъперника богаташ. Като излезли на брега богатия се разчувствал и в знак на благодарност подал на младежа една намокрена банкнота от пет рубли. Юношата невъзмутимо приел "наградата" за спасения живот и изчервявайки се заради него, усмихнато добавил: "Ако знаех преди това, че твоят живот струва само пет рубли, аз никога не бих се подхвърлил на смъртна опасност."

Как често на нашия Спасител се случва да се удивлява, като вижда оскъдността и нищожността на нашата благодарност към Него. Колко често в нашия живот се изпълнява руската пословица: "Давещия се брадва обещал, а извадил жалка дръжка." В момента на нашето покаяние и обръщение към Христа, често даваме обещания на Бога да посветим част от живота си за служение на Христа и ближния, но скоро тези добри намерения изчезват и се забравят. Предишния светски живот постепенно завлича нашите сърца и ние отново направляваме живота си не с любов, а от егоизъм, живеем не за Бога, а за себе си.

Разсъждавайки по човешки, Господ трябваше в подобни случаи да ни отхвърли, така както грънчарят изхвърля глинения съд, който се е развалил в ръцете му, но велика е Божията любов и търпение.

Веднъж рано сутринта на брега на голямо езеро, където обикновено приставали рибарските лодки, се забелязал силует на човек, който очаквал приближаването на лодките. Това било Генисаретското езеро в Римската провинция Галилея. В приближаващите се лодки били апостолите, които се връщали в дома си след безсънна и изморителна нощ след несполучлив риболов. Стоящия на брега на езерото Непознат човек е бил възкръсналия от мъртвите Исус Христос, Небесния Скулптор, Великия Ваятел на душите ни.

Беседата с отреклия се три пъти апостол Петър е била главната цел за явлението на Спасителя.

Разбира се Петър не е бил забравил своето духовно падение, което е причинило толкова огорчение на Спасителя и се е чувствувал обезкуражен. Петър два пъти е видял вече възкръсналия Господ, но Той нито един път не е говорил с него. В тази трета среща, апостол Петър не е знаел какво ще стане. Но Господ, който познавал сърцето му, поискал да разсее неговото недоумение. Преди да започне беседата Си, Той поканва Петра и другите апостоли да вкусят от приготвената за тях храна. Малко знаят, че да вкусиш храна и "да дойдеш и да обядваш" в онези времена е било символ на примирение и дружба. Враговете не са имали общение един с друг, не разделяли храната, не се хранели заедно. Обядвайки заедно с Петър, Господ освободил Петър от неговия вътрешен гнет и безпокойство.

От само себе си се разбира, че Петър очаквал разговор с Христа. Но най-малко е мислел, че той така ще започне, както е започнал. Въпреки всичките предположения на Петър, Христос не го е укорил, не го изобличил, не го разпитал. В онази паметна нощ на предателство и отричане, когато Спасителят окървавен е стоял пред синедриона, в двора на Кайафа е погледнал към Петър. Петър излязъл вън и горко плакал, а било нощ...Там в мрака на нощта, където никой не го е виждал, той с горчиви сълзи на разкаяние, плакал за своя тежък грях и бил помилван.

"А когато биваме съдени от Господа, с това се наказваме, за да не бъдем съдени заедно със света." (1 Коринтяни 11:32)

Миналото на Петър в тази нощ е било опростено и забравено от Христа.

Христос, който сега се явил се заинтересувал не от миналото на Петра, а от настоящето и бъдещето. Преди три години Христос е призовал Петър да бъде "ловец на човеци" и Той не променя Своето намерение. "Ако сме неверни, Той верен остава, защото не може да се отрече от себе Си."

Там на брега Христос взел Петър настрана от другите апостоли и гледайки изпитателно в очите му получавал един и същ отговор на въпроса: "Симоне Йонов, любиш ли Ме?"

Петър стоял пред Христа на пясъчния бряг на езерото и слушайки този въпрос чувствувал себе си така, като че ли стоял пред Христа в Страшния съд. Някога Петър е бил уверен в своята любов към Христа и можел да Му каже затова, но не и сега. Отричането от Христа посяло в сърцето му мъчително съмнение, лишило го от предишната самоувереност. Петър не дава прям, непоколебим отговор. Два пъти той подбира по-слаби думи, но Христос не се задоволява с тях. Христос иска Петър точно да определи степента на своята любов към Него, питайки за трети път: "Симоне Йонов, любиш ли Ме, повече отколкото тия?" Припомни си твоите предишни уверения: «Ако и всички да се съблазнят в Тебе, аз няма да се съблазня», «Господи, с Тебе аз съм готов в тъмница и на смърт да отида!", "Живота си ще дам за тебе!» (Матей 26, Лука 22, Йоан 13 гл.)

Тези чудни думи казани от Христа в отговор на уверенията на апостол Петър, все още звучали в ушите му: «Живота си ли ще дадеш за Мене...» Петър си спомнил всичко това и вече не се решил да съпостави и сравни своята любов с любовта на другите ученици.

"Петър се наскърби, че Христос за трети път го попита: любиш ли Ме?" И отговаряйки на този въпрос, той предоставя на Спасителя пълното право да определи големината и качеството на любовта му към Него. Петър казва: "Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам." Ти знаеш, че при цялата моя самонадеяност и неразумие и даже падение в душата ми, че пак гори огъня на любовта към Тебе.

Всичко това е станало отдавна, много отдавна, около преди двадесет века. Но връзката между това, което е преживял в душата си Петър на брега и тези преживявания, които е възможно да изпитваме в този час е поразителна. «Христос е същият вчера, днеска и во веки.» Този въпрос, който е бил зададен тогава, Христос с право може да го зададе на нас и днес: «Обичаш ли Ме?» Той не пита обичаш ли ти моето учение, моята църква с нейните задачи, цели и много различни служения в света? Но Христос пита: любиш ли Ме ти като Син Божий, като този, Който е умрял за тебе на Голготския кръст и те е изкупил с вечно спасение?

Христос очаква от нас отговор, и какво можем сега да му отговорим?

Можем ли с дълбока искреност и гореща преданост да кажем: "Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че Те обичам." Ти знаеш, че моята любов към Тебе, не е случаен наплив на чувства, но нов закон, контролиращ моето сърце и управляващ моя живот.

Да Го любиш значи да имаш вътрешна непоколебима вяра и да я изразиш с молитва, благодарност и хвала.

Да о обичаш значи да живееш непрестанно в Неговото присъствие, да ходиш с Бога, както е ходил Енох: "И не се намери вече, защото Бог го взе"; както е ходил Левий, за когото сам Господ е казал: "Заветът Ми беше с него за живот и за мир, който му дадох заради страха, с който ми се боеше от името Ми. Законът на истината беше в устата му и неправда не се намери в устата му. Ходеше с Мене в мир и правота и отвърна мнозина от беззаконие."(Евреи 11 гл., Малахия 2 гл.)

Да Го любиш значи всяка крачка от живота си "да виждаш Невидимия". Писанието казва: "Никога, никой не е видял Бога, но ако се любим един друг, то Бог пребъдва в нас, и ние пребъдваме в Него, знаем това, защото Той ни е дал от Своя дух", Духът на любовта, Святия Дух. Своето обещание: "Ще се вселя в тях и ще ходя сред тях", Бог изпълни в живота на изкупените. Само християните, които са облечени в любов са способни да видят Невидимия, във всяка своя крачка. Христос е казал: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога." (1 Йоан 4, Евреи 11, Матей 5)

Изследвайки биографиите на тези Божии мъже, които са "видели Невидимия", ние идваме до заключението, че всички са били люде, които са изпитали нещо общо, а именно: страшни трудности, крайна самотност и незаслужено хулене.

Мойсей видя Невидимия не само при горящата къпина, на планината Хорив, но той Го видя и в двореца на фараона, отказвайки се да се нарича син на фараоновата дъщеря, защото предпочете да страда с Божиите люде, като разсъди, че укорът за Христа е по-голямо богатство от египетските съкровища. Той е видял Помазаника, когато «не се убоял от царския гняв и оставил Египет». По петите им са били вражеските колесници, пред тях е била безкрайната пустиня и морската бездна. При такова безнадеждно състояние Мойсей сдържал с вяра победата, «като един, който виждаше Невидимия». (Евреи 11:24-27)

Яков видял Невидимия връщайки се от Месопотамия. Там при потока Явок, цялата нощ се е борил с Бога и Му казал: «Няма да Те пусна, ако не ме благословиш.»

Данаил видя Невидимия в рова на лъвовете.

Първомъченик Стефан никога не беше виждал така реално Невидимия, както тогава когато го убиваха с камъни.

Апостол Павел никога не е видял Невидимия така ясно, както на портата на Дамаск, в Ерусалимския храм, където юдеите са се опитвали да го разкъсат. Павел видя Невидимия в Троада, Филипи, Коринт и особено в Листра, за което четем следното: «Биха апостол Павел с камъни и го изхвърлиха извън града, като очакваха да умре.» (Деяния 14)

Да видиш Невидимия в Неговите действия в живота си, само това е единственото, което помага във всички наши затруднения, «който победи ще устои».

Накрая да любиш Христа значи да си непрекъснато под водителството на Святия Дух.

В своята беседа с апостол Павел Господ му казал: "Истина, истина ти казвам, когато беше млад ти сам се опасваше и ходеше където си щеше, но когато остарееш ще простреш ръцете си и друг ще те опасва и ще те води накъдето не щеш." (Йоан 21:18) Петър нищо не могъл да отговори на това. Още същия ден, по собствени съображения той се върнал от Ерусалим в собствената си родина Галилея. А още предния ден по лична инициатива казал на група ученици: "Отивам да ловя риба. Казват му: ще дойдем и ние с тебе. Отидоха веднага и се качиха на лодката, и през оная нощ не уловиха нищо." Петър "сам се опасваше и ходеше, където си искаше", сам е бил господар на себе си, пълновластен разпоредител на живота си.

В това отношение ние всички приличаме на Петра. Даже и тия които са приели Христа, продължават да проявяват своеволие, да живеят както намират за добре, даже и делото Божие правим това, което на нас ни се струва, че е правилно.

Петър е ходил, там където сам е искал! Не са ли станали тези думи лозунг на съвременните младежи и социалните и религиозни групировки? Тази лъжлива независимост не е ли легнала в основата на ъгъла на много съвременни последователи на Христа?

Такова гледище и отношение към независимостта противоречи на учението на Христа за Святия Дух и нашата пълна зависимост от Него.

Петър имал пламенна младост и можел да има не по-малко бурна зрялост и суетна старост, ако друг не го опасвал на времето. В деня на Петдесятницата друг опасал Петра и ние виждаме друг Петър, който остава верен на Господа до края на живота си.

Не много отдавна треперещ за живота си и следващ Христа отдалеч, сега е свободен от страха. Сега друг опасал Петра и той не се бои да каже истината на всички жители на Ерусалим и «на всеки народ под небесата»: «Вие взехте Исуса и като Го приковахте с беззаконните си ръце, убихте Го.»

Опасаният от Св. Дух апостол Петър не се страхувал от заплахите и побоищата: «Началниците, като извикаха апостолите, биха ги... те излязоха от синедриона радвайки се, че за името на Господа Исуса бяха удостоени да приемат безчестие.»

Опасания Петър не се страхувал от насилствена смърт: «Около това време цар Ирод простря ръцете си да притесни църквата. Уби с меч Йоановия брат Яков и като видя, че беше угодно на юдеите, той при това улови и Петра. Когато Ирод щеше да го изведе, Петър спеше между двама войника, окован с две вериги и стражари пред вратата вардеха тъмницата.» (Деяния 12)

«Друг» опасвал Павел и ние виждаме друг Павел. Неукротимия гонител на Църквата, Савел, паднал пред нозете на Христа, и смирено го пита: «Господи, какво заповядваш да правя.»

Изследвайки историята на християнската Църква, ние се уверяваме в това, че от опасването на Святия Дух се нуждаят не само апостолите, християните от първия век или тези, които особено много са били плодоносни на Христовата нива. От това се нуждае всеки вярващ.

Излишно е да говорим за това, че Бог както по-рано може да опасва, Той желае всички ние да сме опасани. Важно е само да напомним това, че Бог, като ни счита със свободна воля, никога и никого не опасва насилствено. Бог очаква докато ние осъзнаем нашата крайна нужда от това опасване и прострем нашите ръце; докато не се съгласим напълно да се подчиним на водителството на Св. Дух; докато не се «облечем в любов, която е съвкупност на съвършенството.» (Деяния 5; Колосяни З гл.)