Цар Борис Трети е изисквал от своето правителство стриктно да бъдат изпълня-вани нацистките програми за депортиране на българските евреи

Тази антиеврейска политика е провеж-дана известно време и след като хитлеристките войски са претърпяли редица тежки пораже-ния край Сталинград и в други съветски ра-йони. Така например на 17 февруари 1943 г. той приел направеното от премиера проф. Бог-дан Филов предложение да бъде използвано убийството на ген. Луков за засилване на „борбата както против комунизма, така и против еврейството”¹⁴⁹. На състоялата се на 15 март 1943 г. аудиенция цар Борис Трети пак е заповядал на министър-председателя Богдан Филов да държи “едно твърдо поведение” по “еврейския въпрос”¹⁵⁰.

На свои аудиенции („на четири очи”) царят “напълно” е одобрявал изразеното гледище, че трябвало строго да се наказват и отстраняват от длъжност министри и парла-ментарни шефове, които са проявявали меко-шавост и милост към евреите и са забавяли тяхната депортация извън пределите на страната. Казвал е, че това трябва да се прави дори и с риск да се стигне до правителствена криза.

В началото на 1943 г. с одобрението на цар Борис Трети е подписана българо-герман-ска спогодба за депортиране („най-първо”) на 20 хил. български евреи. Тази спогодба е из-готвена и подписана на 22 февруари 1943 г. от шефа на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев и специалния представител на германското посолство в София Данекер. Нейното изпълнение започнало с акция за арес-туване и затваряне на евреите от Македония и Беломорието. Над единадесет хиляди (11,343) евреи от македонските и беломорските краища са натоварени като добитък на железопътни товарни вагони и са извозени до гр. Лом и река Дунав, откъдето с речни кораби са откарани в Полша за умъртвяване. Било решено от „ста-рите” предели на българската държава да бъдат набрани още към 9 хиляди евреи измежду онези от тях, които са „неблагонадеждни”, „нежела-телни” и „болшевишко-комунистически елемен-ти” (този термин е употребен от цар Борис Тре-ти в разговора му с германския външен минис-тър Йоахим Рибентроп по „еврейския въпрос”). Междувременно много български евреи, в т.ч. момичета и жени, избягали в планините и ста-нали партизани (например с. Искра, Пловдивско носи името на младата партизанка-еврейка Клара Ешкенази - Искра, убита през първите дни на септември 1944 г. от монархистите в Новаковския балкан).

По династични съображения на 17 фев-руари 1943 г. цар Борис Трети отказал да одобри уговореното с английското правител-ство изселване (посредством швейцарската легация) в Палестина на 4 хил. деца и 500 възрастни евреи, особено след като герман-ският посланик в София Адолф Бекерле съобщил, че неговото правителство е против това изселване, понеже то „би послужило за пропаганда в полза на Англия и би възбудило недоволството у арабите, които германците не искат да дразнят”. Германските власти деклари-рали, че „не искали да се бъркат в нашите вътрешни работи и биха подкрепили всяко правителство, което е в състояние да се справи с комунистите, с евреите, за които в нова Европа няма място...”¹⁵¹.

На 11 март 1943 г., т.е. дни след нача-лото на масовата депортация на евреите от „новите” земи, премиерът проф. Богдан Филов е казал на Redard (управляващ швейцарската легация в София), че в нашата страна евреите упражнявали „вредно влияние” и трябвало „да се защитаваме с оглед на това, че и ние можем да станем театър на военни действия”¹⁵². После добавил: „Ние винаги сме били най-то-лерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, каквито в нормални времена сигурно не бихме взели”.

Срещу депортирането на българските ев-реи се обявили деятели на Българската пра-вославна църква. Те покръствали евреи, ко-ито, за да избягнат депортирането, преминава-ли в редиците на православното християнст-во. В Пловдив владиката Кирил (чиито родите-ли били преселени в София албанци) открито заявил, че ако натоварят събраните за депорти-ране евреи във вагоните, той ще легне пред вла-ка. В София митрополит Стефан покръствал ев-реи и скрил в дома си главния еврейски равин.

Покръстването, приемането на христи-янската вяра от евреи юдаисти не е „грях”, по-неже християнството като религия и полити-ческо движение е производно на юдаизма. Според светите писания основателят на християнската партия в Ерусалим Исус Христос се представял за „Човешки син”, изпратен на земята от намиращ се в „небесата” негов „Отец”, чиято божествена принадлежност не е визирана, но се подразбира, че това е юдейският Бог Йехова¹⁵³ (в гл.10, т.30 на евангелието от Йоан.се твърди, че Исус Христос бил казвал: „Аз и Отец едно сме”).

По принцип българските владици и църк-вата като цяло се застъпвали главно за покръс-тените евреи (по закон от ограничаване на граждански права се освобождавали евреи, ко-ито са приели християнството до 23 януари 1941 г.). На състоялата се на 15 април 1943 г. тяхна среща с Царя и премиера проф. Богдан Филов, те са получили уверения, че покръсте-ните евреи (евреите християни) ще бъдат из-ключени от санкциите на антисемитските за-кони и решенията на Консисторията (Еврейс-кият верски съвет). Владиците приели препо-ръката на премиера „по тези въпроси” да не правят „писмени изложения”, т.е. да не се вди-га шум в обществото, понеже „настроението в камарата (Народното събрание) е против ев-реите”¹⁵⁴. Повечето депутати били дали пълно-мощия на правителството „изрично с дирек-тивата тяхното (на евреите) положение да се отегчава” (в смисъл да се утежнява).

От този факт ясно проличава, че монар-хофашизмът у нас е в основата на антисе-митизма и депортирането на българските евреи, особено като се има предвид, че в дваде-сет и петото Народно събрание мнозинството депутати са били монархофашисти.

Напоследък потомци на спасени през 40-те години на ХХ в. български евреи твърдят, че дължат живота си на местни монархофашисти и сякаш не желаят да бъде изразявана признателност към касираните от 25-ото (1940–1944 г.) Народно събрание и изпратените в концлагери депутати комунисти. Това са: Аврам Гачев, Атанас Къдрев, Тодор Поляков, Коста Божилов, Димитър Захариев, д-р Любен Дюгеджиев, Петър Митев, Белю Белев и Никола Джанков от БЗНС. В концлагера Аврам Гачев е умрял вследствие на нанесения му тежък побой с тояга.

Години наред тези касирани (през юли 1941 г.) депутати са преживявали ужасите на лагерите, само защото са дръзнали да се застъпят за онеправданите български евреи. Заедно с тях са страдали и семействата им (майки, бащи, деца и съпруги), които също са били подложени на репресии и унижения.

Една от причините за касирането на въпросните депутати е, че в парламента са критикували вносителите на разглежданите антисемитски нацистки закони. Например към края на 1940 г. депутатът комунист Тодор Поляков е произнесъл аргументирана реч срещу внесения Закон за защита на нацията.

Основните аргументи в тази реч са: през Първата световна война нашите евреи са вою-вали заедно с българите и не представляват заплаха за нацията; евреите се чувстват бъл-гари и са “формирали своя мироглед под вли-янието на Ботев, Вазов, Славейков, Яворов и други”; евреите са “коректни и трудолюбиви”; “лошите или добрите качества са индивиду-ална черта, а не национална”¹⁵⁵.

Съвременни отвъдокеански лидери на еврейски финансови институции и на „непра-вителствени организации” финансират „поли-толози”, режисьори, писатели и журналисти, които в свои филми, коментари и писания тенденциозно поставят на една плоскост ко-мунистите с германските нацисти. Злонаме-рено представят съветският комунистически ръководител Йосиф Сталин като „злодей”, който по нищо не се различава от германския нацистки фюрер Адолф Хитлер. Мъчат се да принизят историческата роля на работническо-селския водач Йосиф Сталин, който е написал значими книги ( в т.ч. „Националният въпрос”) и има голям принос за превръщане на Съветския съюз във велика държава.

Както е известно комунистите още от деветнадесети век се борят за сближение и „съединение” на трудовите хора от всички страни без оглед на расовата им принадлежност, а нацистите разпалват войни за налагане господството на своите раси в света и за физическо унищожаване на славяни-те, евреите и циганите. Комунистите прилагат политика на мирно и доброволно (по икономически съображения) сближение и сливане на нациите. Техен ръководен принцип е да се отстоява свободата на самоопределяне и отделяне на нациите в отделни държави. Свободата на отделяне по думите на В. И. Ленин е „ най-доброто и единствено полити-ческо средство против идиотската система на дребните (малките) държави и национална-та раздробеност” („Свобода отделения –лучшее и единственное политическое средство против идиотской системы мелких государств и национальной обособленость, которая к счастью человечество неудержимо разрушает-ся всем развитием капитализма” (В.И. Ленин, Полное собр.соч.,, Изд. „Политической лите-ратуры”, М. 1969 г., Том 27, с. 457).

Противно на тази политика нацистите водят войни за окупиране и анексиране на чуждестранни територии и за покоряване и изтребване на населяващите ги народи.

Може би една от причините, поради която съвременните финансови олигарси не правят разлика между комунистите и нацисти-те е, че едните и другите се борят за подчиня-ване на финансовия капитал на държавата. Собствениците на банки и други финансови компании се стремят всячески да държат в своите ръце върховната държавна власт (кра-ле, президенти, депутати, министри) и да разполагат с всички национални и глобални парични, природни и материални ресурси. Комунистите използват държавната власт за подчиняване на финансвия капитал и особено кредитирането на държавата (включително чрез национализация на частните банки), а нацистите - за разправа с богатите евреи, отнемане на техните парични и търговски капитали и предоставянето им на свои парти-зани. Това ги прави опасни врагове на собствениците на банките на Федералния резерв на САЩ и на другите финансови и застрахователни институции (след 1991 г., когато беше разрушена могъщата държава Съветски съюз, финансовите олигарси станаха абсолютни господари на човечеството).

Още в публикувания през 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия” е записано, че ко-мунистите и социалистите са за „централиза-ция на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка и държавен монопол”¹⁵⁶.

Тази политическа платформа била пос-рещната на нож от лидерите на партии, пред-ставляващи финансовата буржоазия. По сведе-ния на Фридрих Енгелс немският евреин Карл Маркс бил облят „с потоци от най-подли, най-долни клевети”¹⁵⁷. Целият световен печат бил затворен за него и той бил лишен от правото да се защитава. Това давало възможност на неговите противници да го злепоставят, като цитират негови формулировки извън контек-ста. Например така са цитирани негови отгово-ри (от 1843 г.) на въпроси, касаещи общест-веното поведение на еврейските му събратя, а именно: „Коя е светската основа на еврейството? Практическата потребност, користолюбието. Кой е светският култ на евреина? Търгашеството. Кой е неговият светски бог? Парите”¹⁵⁸.

Тези нравствени черти на богатите евреи са разгледани от Карл Маркс за обосноваване на тезата, че „еманципацията на човечеството от еврейството” (т.е. от сребролюбието, ко-ристолюбието и спекулантството) може да се постигне в обществен строй, при който са ограничени възможностите за търгашество и придобиване на всичко с пари, а също и на способите за подчиняване и експлоатация на народите от „богоизбрани”, „висши” и т.н. раси. Изследването им е продиктувано от обстоятелството, че в живота и литературата еврейството се отъждествява с търгашеството (освен за обозначаване на „евреин”, „юдей” немската дума „Jude”, се употребява и в смисъл на „лихвар” и „търгаш”).

Със съгласието на цар Борис Трети “веднъж завинаги” е бил свален от поста зам.-председателят на Народното събрание Димитър Пешев. Царят прекратил политичес-ката кариера на този депутат от гр. Кюстендил задето е направил публично достояние тайното депортиране на евреите от „старите” български земи.

През онези мрачни дни в Народното събрание първи надигнал глас срещу депорта-цията на евреи депутатът Димитър Икономов от Дупница (адвокат, роден през 1888 г., а през 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд). През първите дни на март 1943 г. той съобщил на Димитър Пешев, че в Дупница станал сви-детел на „покъртителната картина на минава-щите пеша през града евреи от Беломорието, всички които – старци, жени, деца, мъже, натоварени с багажи, отчаяни, плачещи за по-мощ, но безпомощни, едва се влачили неиз-вестно закъде”. Гражданите на Дупница били „възбудени и възмутени”, не можели да наблю-дават спокойно „трагичната съдба на толкоз хора”. Мнозина между тях „плачели”.

След този разговор Димитър Пешев оти- шъл в родния си град Кюстендил и узнал от околийския управител, че тайно се извършвала подготовка за събиране (нощно време) на мест-ните евреи на едно място, където да им се доставяли съдове за естествени нужди и вода. В града бил пристигнал представител на Коми-сарството по еврейските въпроси, който започ-нал приготовления за осигуряване и компози-ране на влакове за събиране на евреите в тю-тюневи складове и за тяхната депортация.

После в София пристигнала делегация (Иван Момчилов – адвокат, Асен Суичмезов –търговец и Владимир Куртев – учител и деец на ВМРО), изпратена от граждани на Кюстендил с молба депутатът и съгражданин Димитър Пе-шев да се застъпи за евреите и да не допусне изпращането им „вън от България”.

В изпълнение на тази задача на 9 март 1943 г. в сградата на Народното събрание се състояла среща на предвождани от Димитър Пешев десетина депутати с министъра на вът-решните работи Петър Габровски (комуто било подчинено Комисарството по еврейските въп-роси). По време на тази среща министърът бил „смутен и неспокоен”, но заявил, че „не пред-стои нищо ново и особено срещу евреите”¹⁵⁹. Това твърдение било „неправдоподобно” и про-тиворечало на представените от Димитър Пе-шев сведения за прибиране на евреите в тър-говски складове и за изпращането им извън пределите на българската държава. Сякаш с не-го не се целяло „някаква заблуда и коварство, а се намеквало, че депортацията на евреите се ръководи от Двореца.

Министърът отрекъл достоверността на сведенията за предстояща реализация на „нови мерки” срещу евреите, успокоил присъствалите на срещата депутати и ги уверил, че ще се „осведоми точно и ще види какво ще прави”. Той спазил поетия ангажимент и на следващия ден били освободени евреите, събрани в скла-дове, влакове, училища и т.н. (главно в градо-вете Дупница, Кюстендил, Пловдив).

Изглежда цар Борис Трети е бил незабав-но осведомен за акцията на Димитър Пешев и придружаващите го депутати. Уплашен от по-бедите на съветските войски на Източния фронт, той е дал заден ход, отменяйки депор-тирането на евреите от „старите” български зе-ми. Този път не минал коронният му номер да върши престъпления тайно и след това да ги приписва на подчинените му българи, особено след като подкрепящите Димитър Пешев депу-тати възроптали и заявили, че няма да носят „отговорност” за последствията от предприе-тите „нови мерки” срещу българските евреи.

Отмяната на подготвяната депортация на евреите от „старите” български земи се посрещ-нала с облекчение от Димитър Пешев, подкре-пилите го депутати и по-голямата част от бъл-гарската интелигенция. С оглед да бъде избяг-нато „непоправимото”, т.е. депортацията на бъл-гарски евреи извън пределите на страната, Ди-митър Пешев продължавал да използва парла-ментарната власт за запазване на техния живот.

На 19 март 1943 г. Димитър Пешев е из-пратил до правителството протестно писмо по „еврейския въпрос”. В писмото, подписано от 43-ма депутати, е изразена тревога от ширещия се „злонамерен слух”, че правителството „въз-намерявало” да изпрати евреите от „старите” български земи „вън от България”¹⁶⁰. Не било нужно да се прибягва до толкова „жестоки мерки”, при положение че в България евреите били сравнително малко на брой, а държавата е „въоръжена” с много „закони, средства и въз-можности”, които осигурявали „обезвреждане-то на всеки опасен и вреден елемент…”. Това не бивало да се допусне, тъй като то можело да доведе до „обвинение за масово убийство”, ко-ето да „падне върху главата на България”.

Този текст на писмото показва, че под-писалите го народни представители (представ-ляващи една четвърт от общия брой на депу-татите в тогавашния парламент) са предуга-дили наближаващия крах на нацистка Герма-ния и са поискали от своите партийни другари в правителството да прекратят зловещата де-портация на българските евреи. Изразили са опасенията си, че при евентуална военна побе-да на болшевишка Русия ще бъдат обвинени в геноцид на етническа група в България.

Депутатите, подписали това писмо, били включени в депутатските листи с протекциите на Царя. Смятали за свой дълг да предупредят самонадеяните министри (индиректно и цар Борис Трети) за последствията от масовото унищожаване на българските евреи (след раз-грома на хитлеристките войски в Сталинград). Министър-председателят проф. Богдан Филов смятал, че с въпросното писмо се цели да се „удари правителството”¹⁶¹ и по негова иници-атива било свикано (на 24 март 1943 г.) из-вънредно заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство за „блами-ране” на Димитър Пешев. На заседанието при-съствали 114 депутати (от общо 160 в На-родното събрание), които единодушно гласу-вали „доверие на правителството по всички въпроси, включително и по мерките против евреите”. Изтъкнало се, че с това се „счита от-теглено и писмото на Пешев”.

Междувременно писмено отказване от подписа си е направил народният предста-вител д-р П. Кьосеиванов – брат на бившия министър-председател Георги Кьосеиванов от гр. Пещера. Устно се отказал от своя подпис и депутатът Спас Маринов.

По сведение на Димитър Пешев само тридесетина от подписалите писмото депута-ти останали „верни на своя подпис”. На въп-росното заседание „никой” не посмял да се обяви против общата и антиеврейската поли-тика на правителството. Премиерът проф. Бог-дан Филов с изказването си дал да се разбере, че няма да търпи изказвания по съдържанието на депутатското протесно писмо. Той осъдил депутатската акция и я представил „като бунт” срещу правителството. Не допуснал да се дискутира и говори по същество за правител-ствената антиеврейска политика и успял да отклони вниманието на депутатите от зад-кулисните действия на Царя, който бил в осно-вата на депортирането на евреите от „новите” и „старите” български земи. В замяна на това депортиране той смятал да спечели благово-лението на Хитлер и германските нацисти и да засили ролята на Кобургската династия на Балканите.

Разочарован от „проявите на безпринцип-ност, податливост и кариеризъм на някои депу-тати”, Димитър Пешев напуснал заседанието и случайно срещнал на улицата българския пи-сател и историк Симеон Радев (1879–1969 г.), прочут със своята класическа книга „Строителите на съвременна България”. След като изслушал разказа на Димитър Пешев за бурното заседание на парламентарното мно-зинство, големият български творец Симеон Радев казал: „В новата история на България има две грешки, които може да се сравняват по своята големина, това са 16 юни 1913 г. – нашето нападение на съюзниците през Балкан-ската война (започнато по устна заповед на главнокомандващия цар Фердинанд), а втората – повдигането на еврейския въпрос и начинът, по който се решава”¹⁶² (лично от цар Борис Трети).

Заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев отказал да си подаде оставката и бил свален с гласовете на повечето (66 души) от присъствалите на заседанието депутати. Той и други депутати, подписали протестното писмо, са проявили доблест, чест и човечност към преследваните от Двореца безпомощни български евреи. Самият Дими-тър Пешев е придал гласност на тайно направ-ляваната (от дворцовия апарат, някои минист-ри и Комисарството по еврейските въпроси) депортация на евреи от „новите” и „старите” български земи. Може би в това се състои неговият основен принос за спасяването на де-ветте хиляди български евреи, които по дого-вор е трябвало „най-първо” да бъдат събрани от „старите” български земи и депортирани в нацистките крематориуми.

Бойка реч в защита на евреите е произ-несъл на 26 март 1943 г. в Народното събрание буржоазният депутат проф. Петко Стайнов (кой-то непосредствено след 9 септември 1944 г. е министър на външните работи на България). Повод за произнасянето на тази реч било об-съждането на Наредба, която била приета пред-ната година от правителството и внесена за одобрение в Народното събрание. По силата на въпросната Наредба в „освободените” през 1941 г. земи се признавало българско подан-ство на заварените поданици (включително и на тези от „небългарски произход” – гърци и сърби). Такова поданство, обаче не се призна-вало на местните евреи. Дапутатът Петко Стай-нов изразил недоволството си от обстоятел-ството, че тази Наредба „не се отнася за лица от еврейски произход”. Той попитал: „тези ев-реи, които ги натоварихте като добитък в ня-какви вагони, дигнахте ги в една тъмна нощ от техните жилища, без да им дадете възможност да се облекат, питам, какво престъпление са извършили те, та ги екстрадирате”¹⁶³?

Едва на 29 март 1943 г. цар Борис Трети е споделил, че “германската кауза” е вече “пропаднала”¹⁶⁴. След Сталинградската битка и последвалите я събития, той е проумял, че водената от него политика на въвличане на българското царство във войната на страната на хитлеристка Германия е пагубна за неговата династия (която над две десетилетия е власт-вала чрез извършване на военни преврати, терор и убийства). Вероятно тогава цар Борис Трети е бил напълно обладан от мисълта за опазване на живота на членовете на царското семейство и е възприел тактика на протакане и отлагане на депортацията на останалите в “старите” български земи евреи. На една своя аудиенция той изразил мнение от тях да бъдат взети „работоспособните в работни групи и по този начин” да се избегне „изпращането на евреи от старите предели в Полша”¹⁶⁵.

По време на едно от поредните си пъту-вания до Германия (в началото на април 1943 г.) цар Борис Трети бил приет от министъра на германското министерство на външните ра-боти Йоахим Рибентроп, с когото „подробно” обсъдил „еврейския въпрос”. Понеже не мо-жел открито да признае, че вече е безсилен да го реши, т.е. да депортира повече български евреи (като преодолее нарастващата съпротива на антифашисти, депутати, църковни служите-ли и военни срещу водената от него анти-семитска политика), той дълго обяснявал на своя събеседник, че „евреите у нас са шпаньоли” (испанци), малко на брой и „съвсем не играят тази роля, както в други страни”¹⁶⁶. Според Царя това обяснение не било възприето от Рибентроп, който отговорил с думите: „евреите си остават винаги евреи”.

Когато се разчуло за планираното масо-во депортиране на евреи от „старите” българ-ски земи, цар Борис Трети бил принуден публично да се оправдава за прилаганата у нас антиеврейска политика. След появата на въпросното писмо и застъпничеството на Ди-митър Пешев пред министри, той бил предиз-викан „да излезе на светло”.

На 15 април 1943 г. пред членове на Све-тия Синод на Българската православна църква, цар Борис Трети изтъкнал, че „еврейският въпрос не е само наш, а „общоевропейски”. Повторил нацистката догма, според която „еврейството вреди на човечеството” и добавил, че „световният катаклизъм” е предизвикан от притежаващите „спекулативен дух” евреи¹⁶⁷ (в случая не се прави разлика между богатите еврейски банкери и търговци и водещите скромен живот техни съ-народници).

Правителството подготвило и реализи-рало план за изселване на евреите от София и други големи градове в затънтени краища на страната. Под ръководството на комунистичес-ката партия е организирано масово протестно движение за защита на евреите. На 24 май 1943 г. е устроена многохилядна протестна демонстра-ция, която се отправила към двореца, но демон-странтите били разпръснати от полицията. Били извършени арести на стотици демонстранти. Два дни по-късно (на 26 май 1943 г.) в царското Интендантство (сградата на сегашната столич-на община на ул. “Московска”) цар Борис Тре-ти повикал проф. Богдан Филов за доклад по въпросните протести и „нападението” на парти-зани в Батак, където изгоряла дъскорезница. След тази среща премиерът проф. Богдан Фи-лов е написал: „Царят одобрява напълно мер-ките против евреите”¹⁶⁸.

Въпреки антифашистките протести пра-вителственото решение било изпълнено и в срок от две седмици живеещите в София евреи били насилствено изселени в провинцията.

Силно влияние за спасяването на българ-ските евреи е оказало бързо разрастващото се антифашистко партизанско движение. Тогава разположените в планините (Родопи, Стара планина, Пирин, Рила и т.н.) партизански чети прераснали в отряди, провеждали успешни ак-ции в различни селища и повдигали борческия антифашистки дух на населението.