Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XI Царуването на Петър III
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XI
Царуването на Петър III Балсамирано, напудрено, облечено в сребърна рокля, със златна корона на главата, със скръстени ръце и вкаменено лице, едрото тяло на императрица Елисавета стоя изложено шест седмици в една от залите на Зимния дворец. Придворни дами и гвардейски офицери бдяха над покойната. След поклонението я пренесоха в Казанската катедрала "Света Богородица". Десет дни просълзеният народ преминаваше пред величествената катафалка. За обикновените хора тя бе дъщерята на Петър Велики. Те не знаеха нищо за прахосничеството й, за жестокостите й, за похотливостта й, за некадърността й. Щом като има толкова много злато, скъпоценности, свещи около ковчега, значи е била могъща господарка. Истинска рускиня. А казваха, че наследникът й бил германец! Според обичая дворяните, духовниците, военните, представителите на буржоазията и на занаятчиите положиха клетва за вярност пред новия император. Петър III изпитваше само презрение към народа, когото бе натоварен да управлява. Той не криеше омразата си към покойницата, нито светотатствената си радост, че се бе отървал най-после от надзора й. Изведнъж, след като бе държан дълго под попечителство, можеше да си позволи всичко. И залиташе, опиянен от новата си свобода. Като предизвикателство към дълбоката всенародна печал, отказа да бди край тялото, и ако случайно се приближаваше до ковчега, то бе само за да смае присъствуващите: говореше на висок глас, шегуваше се, гримасничеше, подиграваше се на поповете. Придворните, за да му се харесат, присъствуваха на вечерите и на представленията, които устройваше в покоите си, без ни най-малко да се съобрази с траура на Русия. На сбирките никой нямаше право да се явява в черна дреха. Всички бяха длъжни да се обличат празнично, да пият, да се смеят и да пеят. Екатерина също бе задължена понякога да присъствува на угощенията в бално облекло. През останалото време проявяваше примерно благочестие. Десет дни наред, докато тленните останки на императрицата стояха положени в храма, тя се явяваше редовно и, коленичила пред катафалката, покрита от глава до пети с черен креп, дълги часове потъваше в молитви и сълзи. Налагаше си това мъчително задължение не от любов към покойната, а от грижа за собствения си авторитет пред руското общество. Хората, които минаваха да се простят с мъртвата императрица бяха буржоа, работници, селяни, търговци, войници, попове, просяци; те виждаха и живата императрица, съкрушена от скръб, без корона и накити, сред свещи и икони. На фона на религиозната пищност Екатерина им се струваше истинска рускиня. Тя се кръстеше и коленичеше като всяка руска жена. Ако заговореше, щяха да се изненадат от немското й произношение. Екатерина усещаше, че близо до нея, в полумрака се нижеше човешки поток и почти физически долавяше симпатиите, които печелеше с поведението си. "Императрицата пленява сърцата, пише пълномощният министър на Франция барон дьо Брьотьой. Никой по-ревностно не отдава на покойната императрица дължимите почести, които в гръцката религия са сложни, изпълнени с предразсъдъци. Тя може би вътрешно се надсмива, но духовенството и народът вярват, че е дълбоко покъртена и са й благодарни. Хората, които я познават, знаят, че зачита със забележително усърдие празниците, постите и всички други обичаи, към които императорът се отнася с пренебрежение, но които не са без значение за страната. Екатерина не забравя и не прощава заплахата, която императорът често й отправяше, когато беше велик княз — да я подстриже и затвори в крепост, както бе направил Петър Велики с първата си жена. Като се прибавят към това и всекидневните унижения, положително в глава като нейната зрее нещо и чака удобния момент да излезе наяве." В деня на погребението Петър стигна върха на нахалството си. Непрекъснато се кълчеше зад ковчега. Сановниците, които държаха краищата на дългата му мантия, от време на време ги изпускаха, понеже той се втурваше напред и им избягваше. Черният плат се издуваше зад него от вятъра и това го забавляваше. После изведнъж спираше, възрастните придворни го настигаха, но тогава пък забавяше стъпките си, за да разстрои редиците на кортежа. По време на опелото няколко пъти избухваше в смях, плезеше се и говореше на висок глас, като прекъсваше свещениците, сякаш умееше да измисля само неща, които да подклаждат омразата на поданиците му. Дали мисълта за всевластието му не го умопомрачаваше? Или споменът за чудатостите на Петър Велики и Елисавета? Види се, действуваше под напора на онова злокобно обаяние, което притегля застаналия на ръба на дълбока пропаст. Да, с всеки изминат ден лична предопределеност го тласкаше към бездната, която щеше да го погълне. Всяка негова дума, всеки негов жест го водеха към гибел. Още през нощта, след възкачването си на престола, той изпрати вестоносци до всички войскови части със заповед да спрат военните действия. Войската, която водеше сражения заедно с австрийците, трябваше да се изтегли незабавно, поделенията, които бяха завзели Източна Прусия, Померения, Нойбранденбург — да напуснат завладените територии, а току-що превзетият град Колберг — да бъде изоставен. В същото време написа на Фридрих лично писмо, за да изрази възхищението си от него и приятелските си чувства. Кралят на Прусия, който вече чувствуваше близкия си крах, засия от радост. За него и за армията му обратът означаваше неочаквано избавление. Един безумец му поднасяше победата на поднос. Руският император наруши поетото от сената задължение да не сключва сепаративен мир и на 24 април — 5 май 1762 година щеше да подпише договор с Фридрих, според който не само се задължаваше да му върне всички завзети територии, но и да присъедини войските си към неговите срещу австрийците, довчерашните съюзници на Русия. Той носеше пръстен, на който беше инкрустиран портретът на неговия идол и всяка минута пламенно го целуваше. Кичеше се с едно единствено отличие — лентата на пруския "Черен орел". "Налял се с вино тъй, че да не може да се държи на краката си, нито да говори", Петър фъфлеше пред пруския посланик с пиянския си глас: "Да пием за здравето на вашия крал, наш общ господар. Той ми оказа чест, кат" ми повери цял свой полк. Надявам се да не ме уволни. Можене да го уверите, че ако ми заповяда, ще ида да се бия и в ада, заедно с цялата си империя!"49 В шифрован доклад посланикът на Англия пише до правителството си: "Привързаността или по-скоро преклонението на негово императорско величие към пруския крал е буквално неописуемо."50 Не стигаше отчуждението, настъпило между императора и армията след резкия и позорен обрат, който напомняше по-скоро предателство, и Петър реши да наложи пруска дисциплина и дори пруска униформа на войските си. Но ако офицерите лесно се съгласиха в този момент да сменят противника си по политически причини, съсловната им вярност бе много силна, а още по-голямо уважението към военните традиции, за да приемат новия ред и новата униформа. Императорът ги обиждаше, като ги обличаше в германски дрехи. Подчинявайки ги на "Фридриховия кодекс", той ги разстройваше. Преди понасяха боя с тояги за всяко дребно провинение и се връщаха в редиците си с одрани гърбове, но със здрав дух. Сега роптаеха, че ги карат да повтарят едно и също упражнение, ако не са го изпълнили с точността на рота автомати. Увлечен от германофилията си, Петър разтури гвардейския полк и го замени с холщайнов. Той назначи принц Георг Холщайн за командуващ руските въоръжени сили и го постави начело на кавалерията, която беше елитна част и никога досега не бе имала друг пълководец, освен самия владетел. Искаше да живее с илюзията за постоянно състояние на война и непрекъснато издаваше заповеди до артилерията за стрелба. От сутрин до вечер топовни канонади разтърсваха Санкт-Петербург. Жителите на града бяха с надути глави и смлени нерви. "Тътенът бе толкова силен, сякаш мирният град бе обсаден", пише Рюлиер. Веднъж Петър пожела да чуе гърма на сто големи оръдия и заповяда да изстрелят в един и същи миг залповете. За да го отклонят от приумицата му, го убеждаваха, че градът ще се срути от силата на детонацията. Често ставаше от масата и с чаша в ръка се юрваше на колене към портрета на пруския крал. После се провикваше: "Брате мой, заедно ще покорим света!" Петър изпитваше към пратеника на Фридрих особена слабост. Искаше всички млади жени в двореца да са негови… Затваряше го с тях и заставаше пред вратата с извадена шпага. След като разтресе армията, Петър се зае с църквата. Покръстен бе в православната вяра, защото делото го изискваше, но дълбоко в сърцето си остана лутеранец. Религията, която изповядваха неговите поданици, му се струваше сбирщина от тъпи легенди и варварски предразсъдъци. Той, европеецът, се чувствуваше длъжен да изтупа прахта на руската църква. Въпреки настоятелните съвети на Фридрих, все още не се бе коронясал за император в Москва. Следователно, не бе официален църковен глава и тази измет в митри му се противопоставяше! Вдъхновен от идеята за прогрес, намисли да премахне всички икони от местата за молитва освен изобразяващите Исус Христос и Богородица, да смени расото на духовниците с пасторския редингот и да накара свещениците да обръснат брадите си; по негово искане в двореца му бе изграден лутерански храм и лично присъствуваше на службите; обяви равенство между различните вероизповедания и наложи мерки на търпимост към руските "еретици" и най-вече към староверците; накрая и като връх на всичко издаде указ за конфискуване на църковните имоти. Това означаваше посегателство върху руската светая светих. Църквата в Русия бе много богата и много мощна. Притежаваше огромни владения, а не плащаше данък на държавата. Нейните крепостници бяха най-угнетените може би в цялата империя. Влиянието й върху народа бе тъй силно, че никой владетел не бе дръзнал да излезе насреща. Ако някой й се опълчеше, означаваше, че се опълчва срещу бога. Ако посегне на имуществата й, все едно че ограбва бога. Указът за секуларизацията на част от манастирските имоти възмути епископите, а поповете възнегодуваха: новият император бе еретик, лутеранец, същински антихрист. В селата избухнаха бунтове. "Надига се обществен вик на недоволство", установява барон дьо Брьотьой в телеграма от 18 юни 1762 година. Но сред лавината от укази имаше и такива, които бяха посрещнати с одобрение. С един замах Петър премахна бюрото на политическата полиция или "Частната канцелария", за която Кейт пише в доклада си от 5 февруари 1762 година: "Този чудовищен двор се оказа по-жесток и тираничен от самата испанска инквизиция." Много хора, приближени до трона, въздъхнаха с облекчение. Дворяните бяха особено доволни от обнародваната Прокламация за привилегиите, която ги освобождаваше от военна служба, освен по време на война, даваше им право да пътуват в чужбина и разширяваше правата им над крепостните. Задоволството на големите руски семейства не продължи дълго. Петър върна от Сибир заточените от Елисавета сановници — Бирон, Миних, Лесток и Остермановите синове. Отново се обгради с германски съветници. Повечето от тях го притискаха да екзекутира "отявлените си врагове". Той се колебаеше. Всъщност му липсваше жестоката решителност на истинските самодръжци, за които мъченията и убийствата бяха необходими спътници на всяка политика. Садист беше само в дребните неща. Обичаше да тъпче, да подиграва, да обижда, но не и да убива. По едно време сериозно намисли да задължи всички дворцови служители да се разведат и след това да ги ожени по свой избор. Но после му хрумна друга идея и забрави глупавия си план. Примерът на пруския крал го заслепяваше и сега искаше да се прослави като него на бойните полета. След като бе водил безброй бойни действия върху маса с тестени войници, почувствува нужда от истинска война, истински войници, истинско бойно поле. Едва-що бе оповестил, че "иска всеобщ мир" и веднага реши да обяви война на Дания, за да си възвърне наследствената провинция Шлезвиг, от която Русия никак не се нуждаеше. Фридрих се обезпокои от прищявката му и се опита да го разубеди. Напразно. Въпреки че средствата в съкровищницата бяха на изчерпване и военните се гневяха, загдето ги бе лишил от една сигурна победа над Прусия, Петър заповяда армията и флотът да се готвят за война. Докато императорът се въодушевяваше от новата си мечта, Екатерина продължаваше да си дава вид на скръбна, набожна и примирена. Тя имаше важна причина да живее сдържано: бременността, която криеше от всички и главно от мъжа си. Смяташе, че я унижава, като я държи в покоите й, разположени в единия край на новия Зимен дворец. В противоположния край се бе настанил той с Елисавета Воронцова. Но решението му предоставяше на Екатерина свободата, която й бе нужна. Елисавета Воронцова ликуваше. И всички Воронцови заедно с нея. "Като начало" Петър я назначи за главна стопанка на двореца. Новото й звание не й придаваше нито повече чар, нито повече достойнство. "Тя е глупава, пише барон дьо Брьотьой през януари 1762 година. По-грозна от нея няма. Досущ като слугиня в долнопробен хан." Германецът Шерер бе още по-строг в оценката си. "Тя псува като войник, разногледа е, вони, слюнки хвърчат от устата й* като говори." Разправяха, че освен това биела императора, че се напивали и че нейната грубост и разпасаност твърде му допадали. "Мнозина вярваха, че ако любовницата му роди син, той ще се ожени за нея, а детето ще обяви за свой наследник, пише барон дьо Брьотьой на 15 февруари 1762 година. Но епитетите, които госпожица Воронцова му прикача публично при всяка кавга, са успокоителни в това отношение." Всички смятаха, че Петър не е импотентен, а стерилен. Той не пропускаше случай да се подиграе с Екатерина пред жената, която по негова воля скоро щеше да я замести като императрица. На 18 януари 1762 година барон дьо Брьотьой пише на херцог Шоазьол: "Императрицата е в най-тежко положение, към нея се отнасят с подчертано презрение. Вече ви споменах, монсеньор, че тя се опитва да приема философски нещата, но подобна тактика не подхожда на характера й. Оттогава насетне се убедих по най-безспорен начин, че вече много трудно понася поведението на императора и високомерието на госпожица Воронцова. Няма да се учудя, ако рано или късно княгинята, каквато е решителна и буйна, прибегне до някаква крайност. Зная, че има приятели, които ще се постараят да я успокоят, и поиска ли, ще пожертвуват всичко за нея." На 10—21 февруари 1762 година за тържествата по случай рождения си ден Петър заповяда на съпругата си да предаде на любовницата му ордена "Света Екатерина", с който се отличават само императриците и съпругите на престолонаследниците. Екатерина го бе получила, след като официално бе обявена за годеница на великия княз. Явно със своя жест Петър искаше публично да потвърди, че има намерение да изпъди сегашната императрица и да даде на Русия друга в лицето на Елисавета Воронцова. Екатерина, с пристегнат корем, за да скрие бременността си, пребледня, овладя се и изпълни заповедта, без да пророни нито дума. За нея това беше единственият изход, тъй като детето, което вече мърдаше в утробата й, я заставяше да мине в отбрана. Нейното спокойно и благородно поведение й спечели симпатиите на всички, които не знаеха истинските й съображения. Сега първостепенната й грижа бе да роди в двореца, без да събуди подозренията на придворните, които само дебнеха повод да подронят нечия чест. Неспокойната шетня, викът от болка, плачът на новороденото или бъбривостта на някоя прислужница можеха да я погубят. Съдбоносната дата наближаваше и Екатерина, под предлог, че й е навехнат кракът, не излизаше от стаята. Тя приемаше посещения там, легнала или по халат, с превързан крак и уморено лице. За нея се грижеше само една вярна и опитна камериерка. Но се осланяше и на слугата си Шкурин, който й бе предан до смърт. Той бе посветен в тайната и бе намислил смел план, за да отдалечи императора от двореца, когато започне раждането. Щеше да отскочи до къщичката си, която се намираше доста далеч, и да я подпали. Императорът, любител на пожарите, щеше да дотича с любовницата си както обикновено. Щяха да го задържат около жаравата колкото бе необходимо. Екатерина одобри плана и вечерта на 11—22 април, още щом почувствува първите болки, Шкурин драсна огъня на бедния си дом. Пламъците бързо плъзнаха и обхванаха целия квартал. Известени за интересното събитие, Петър и Елисавета Воронцова, които се готвеха за сън, набързо се облякоха и се запътиха, последвани от тълпа придворни, към мястото на пожара, за да се порадват на гледката. Докато императорът, възбуден, с крясък издаваше заповеди, ругаеше и размахваше бича си около пожара, а прислужницата се суетеше около родилката, Екатерина се сдоби с момче. Веднага щом го изкъпаха и повиха, Шкурин взе детето от ръцете на майката, загърнато в боброва кожа, и го повери на своя роднина, която щеше да се грижи за него.51 За пореден път Екатерина само зърна детето си. Но бе предотвратила скандала и сега изпитваше огромно облекчение: тази й беше утехата за всички огорчения, които беше изживяла. Бързо се привдигна. "Навехнатият крак" бе излекуван. Дипломатите я поздравиха с благополучното оздравяване. Рюлиер, тогава аташе във френското посолство, бе очарован: "Тя е с приятна и благородна фигура, с горда походка, блестяща индивидуалност и поведение. Има осанка на владетел. Челото й е високо и открито. Устните — свежи, зъбите — красиви. Кестенявите й очи, със синкави отблясъци, са прелестни. На лицето й ярко е изписан горд израз. Чарът й иде от изключителното желание да се харесва и съблазнява." От своя страна Мерси д’Аржанто пише на Мария-Терезия: "Едва ли е възможно под привидното си спокойствие да крие тайни замисли." Когато я поласка за цветущия й вид, тя отвърна загадъчно усмихната: "Не можете да си представите, господине, какво струва на една жена да е хубава." Петър не се укротяваше. Търсеше всякакви поводи да подрони престижа на жената, защото не можеше да й прости, че му е все още съпруга. На 9 юни 1762 година даде вечеря за четиристотин души по случай ратифицирането на мирния договор с Прусия. Облече пруската си униформа и сложи лентата на ордена "Черен орел". Против волята си руските офицери трябваше да пият за славата на Фридрих 11. Но преди да произнесе наздравица в чест на пруския крал, Петър предложи да вдигнат чаши за императорското семейство. Всички гости станаха прави. На другия край на трапезата Екатерина, както подобаваше, не стана. Едва бе оставила чашата си, когато императорът изпрати своя адютант Гудович да я попита защо не се е изправила на крака като останалите. Тя отговори, че не е станала тъкмо защото е член на императорското семейство. Нейните думи подразниха Петър и той върна офицера да й каже, че е глупачка. После, като се опасяваше да не би Гудович да е смекчил израза от уважение към нейно величество, изрева през масата: "Глупачка!" (Дура) и я прониза с поглед, пълен с омраза. Думата изплющя като плесница в настъпилата тишина. Всички я чуха. Петър побърза да добави, че единствените членове на императорското семейство, които признава и които присъствуват в залата са самият той и двамата му чичовци, принцовете Холщайн. Първата крачка бе направена. Императорът публично бе обявил, че Екатерина не му е вече никаква съпруга, нито пък императрица. Тя не можа да сдържи сълзите си след шока, който й причини безразсъдното оскърбление, обърна се към съседа си, граф Строганов, и го помоли да й разкаже нещо весело. Разумовски и барон дьо Брьотьой се намесиха в разговора и с бодри думи се помъчиха да разсеят затруднението, в което бе изпаднала императрицата. Най-после тя се овладя и се усмихна. След миг на вцепенение присъствуващите също се съвзеха. Погледи, изпълнени с уважение, се насочиха към несправедливо оскърбената императрица. В желанието си да я срази, Петър, без да иска, улесни плановете й. От яд още същата вечер той въдвори граф Строганов в имението му, провинил се с прекомерното си усърдие да утешава високопоставената си съседка на трапезата. Четири дни по-късно заповяда да затворят Екатерина в крепостта Шлиселбург. Чичо му, принц Георг Холщайн, настоятелно го помоли да се откаже от тази крайна мярка, която, наблегна той, щеше да възмути армията и част от дворянството. Петър отстъпи с нежелание. Но Екатерина беше предупредена за намерението му. Вече знаеше, че съдбата й ще се решава с жребий, ези или тура, тя или той, трон или затвор. Или може би смърт. "Намерението му да премахне жена си, пише Беранже, шарже д’афер на френското посолство, изглежда изпълнимо, като се има предвид варварската и безразсъдна свирепост на Петър III." Колкото по-близка ставаше опасността, толкова по-сериозно приятелите на Екатерина се замисляха за възможността за дворцова революция. Княгиня Дашкова, която, по думите на Беранже, беше "неимоверно непредпазлива и смела", се зае да привлече някои военни от салоните. Петимата братя Орлови събираха привърженици сред младите гвардейски офицери. Григорий, който бе назначен за ковчежник на артилерийския корпус, бъркаше в касата с пълни шепи и успя да подкупи стотина войници. В Преображенския полк офицерите Пасек и Бредихин се кълняха единствено в Екатерина. В Исмаиловския полк можеха да се опрат на Рославев и Ласунски. Разбира се, с тях бяха и атаманът Кирил Разумовски, мъдрият Панин и някои по-второстепенни фигури. Щяха ли да им стигнат силите да свалят императора, внук на Петър Велики, в полза на една принцеса, в чиито вени не течеше нито капчица руска кръв? Нужни им бяха много пари, за да платят на повече хора. И Екатерина тайно се обърна към посланика на Луи XV барон дьо Брьотьой. Младият и блестящ дипломат бе изпратен преди време в Русия с надеждата, че ще спечели благоразположението на Екатерина със забележителната си личност. Но когато й се представи, мястото вече бе заето. Освен това херцог Шоазьол твърде неблагоразумно му бе позволил да вземе в Русия и жена си. Тя бе красива и не искаше и да чуе да я мамят, дори и от политически съображения. Отношенията между дьо Брьотьой и императрицата никога нямаше да преминат границата на протокола. Но тя харесваше неговия ум и маниери и чувствуваше симпатиите му. Именно от него поиска неотложно заем от шейсет хиляди рубли. Според указанията на херцог Шоазьол дьо Брьотьой се измъкна, но за да не изложи Франция, не даде точен отговор и замина от Санкт-Петербург за Варшава, а оттам за Виена, като остави Беранже да се справи с трудното положение. Няколко дни по-късно, разочарована и възмутена, че не бе срещнала разбиране, Екатерина изпрати на дипломата следното писмо: "Покупката, която ни е необходима, положително ще вземем скоро, и то доста по-евтино, тъй че нямаме нужда от още средства." Беранже остана възхитен. Беше избавен от голяма неприятност. Той не вярваше в успеха на заговора, който крояха разни луди глави. Слаби му се виждаха "подпорите" на съзаклятието. Но междувременно Екатерина се бе обърнала към Англия с молба да финансира "покупката". Един английски търговец й зае сто хиляди рубли. Ето че повече от всякога се почувствува свързана с Великобритания и враждебно настроена към Франция. Във Версай скоро щяха да си дадат сметка каква грешка бяха допуснали. "Господарката няма да ви прости, че я изоставихте в такъв върхов момент", пише господин дьо Брьой на дьо Брьотьой. Всъщност въпреки оживлението си приятелите на Екатерина нямаха точен план, нито представа как щяха да я възкачат на трона, щом настъпи часът. Всичко бе мъгла, треска и случайност. Петър, неподозиращ нищо, напусна Санкт-Петербург на 12 юни 1762 година и замина за резиденцията си в Ораниенбаум. Смяташе да си почине няколко дни, преди да настигне армията в Померания, да разбие датчаните и да си възвърне скъпоценното херцогство Шлезвиг. За нещастие руският флот не бе в състояние да потегли. Епидемия бе повалила голяма част от моряците. Но какво от това! Петър подписа указ, с който заповядваше на всички болни да оздравеят в най-кратък срок. И докато чакаше, устройваше празници с любовницата си, правеше преглед на частите си. Неговите близки съветници напразно се опитваха да го убедят колко е опасно да се отдалечава от столицата и от империята в момент, когато в Санкт-Петербург една придворна клика бе решила да го погуби. Но той нехаеше, не се вслушваше и в думите на Фридрих II, който му предаде чрез пратениците си — барон Холц и граф Шверин, че най-напред трябва да се короняса в Москва, че русите държат много на формата и не могат да почитат владетел, който не е получил благословията на църквата, че един далновиден монарх не започва война, преди да си е осигурил тила. Единствената предпазна мярка, която Петър реши да вземе, се отнасяше до местожителството на Екатерина. Той й нареди да напусне Санкт-Петербург и да се установи в Петерхоф, близо до Ораниенбаум, на Финския залив. Приятелите на Екатерина разбираха, че й се готви клопка. Тя бе неспокойна, но не искаше да отстъпи. Реши да замине сама, като повери сина си Павел на Панин. В Петерхоф, където пристигна на 19 юни, се настани не в двореца, а в павилиона "Mon plaisir", разположен на самия бряг. Там или щеше да дочака пратениците на Орлов, или да бяга от копоите на мъжа си. Петър бе наредил да я предупредят, че ще се върне в Петерхоф на 29 юни, за имения си ден "Свети Петър и Павел" и че трябва да бъде готова да го посрещне. Дали отново щеше да използува приема, за да я нагруби, или нещо повече, да я изпрати в крепостта, както стотици пъти се бе заканвал? Като разбраха за опасната среща, привържениците на Екатерина нерешително и тревожно започнаха да се съвещават. Но ето че на 27 юни капитан Пасек бе арестуван. Беше се напил и пред свидетели хулил императора. Ако го подложеха на изтезание, можеше да издаде нещо. Пръстът бе на спусъка. Не биваше да чакат повече. Трябваше да нападнат незабавно и на всяка цена. По-малкият брат на Григорий, Фьодор Орлов, се завтече при атамана Кирил Разумовски, убеден привърженик на Екатерина и на Академията на науките. Той изпрати да събудят директора на академичната печатница Тобер и му нареди да отпечати незабавно прокламация, с която се обявяваше свалянето на Петър III и възкачването на Екатерина II. Това беше безразсъдство, понеже все още нито един войник не бе тръгнал да подкрепи императрицата. Тобер се уплаши, за-усуква, заспори. Но Разумовски изрече: "Вече твърде много знаете! Сега главата ви е заложена както и моята!" Тобер отстъпи и заповяда да наберат текста. Оставаше да предупредят Екатерина. С тази задача се зае Алексей Орлов. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|