Цветана Генчева, превод от английски

Сърцето ми спря, когато осъзнах колко е красив. Да, той беше привлекателен и преди, но сега стана наистина невероятен.
Великолепен.
Жената забеляза усмивката на Лев и му подаде момиченцето, а аз отново останах удивена, когато той го пое, без да каже и дума, постави го в скута си и го прегърна нежно. После целуна малката по косата.
Настася ме погледна отново и усмивката ѝ бързо се стопи. Гледаше ме по същия начин като Саша. Не беше сигурна в мен. Не я винях.
Затова пък момиченцето беше страхотно. Беше със светлокафяви очи като останалите от семейството, с тъмна коса, но за разлика от другите на масата, косата му се къдреше на симпатични, подскокливи масури, вързани на високи опашки. Беше трудно човек да го погледне и да не се усмихне. То бе очарователно пухкаво, а миглите му бяха толкова дълги, че приличаше на порцеланова кукла.
Погледът на Настася стана почти болезнено тежък. Трябваше да направя нещо, при това бързо.
Станах, тръгнах към нея и спрях на една крачка. Тя ме погледна и повдигна вежда. Аз протегнах ръка.
– Извинявайте, устата ми беше пълна. Не исках да съм невъзпитана.
Аз съм Мина.
Тя присви очи към ръката ми и най-сетне я пое и я разтърси.
– Казвай ми Нас. Всички ми казват така.
Тя пусна ръката ми и аз се върнах на мястото си. Взех си вилицата.
Погледнах Нас, която наблюдаваше брат си и дъщеря си с много нежност. Не успях да се сдържа и ѝ се усмихнах.
– Много е красива.
– Знам – усмихна се мило Нас. – И тя го знае.
Саша стана и отиде при Лев.
– Дай ми моето момиченце.
Лев му я подаде и Саша я целуна с обич по бузата; заговори ѝ тихо на ухото, а тя дръпна декоративната му кърпичка и я натъпка в устата си. Аз седях и неочаквано се почувствах объркана.
Чие беше това дете?

Ейда донесе нова чиния с яйца и щом забеляза закуската пред мен,
се усмихна на Саша и сервира на него. Докато минаваше покрай Нас,
тя се наведе и я целуна по косата, преди да постави овесената каша пред Лев.
– Ти искаш ли нещо, миличка? – попита тя Нас, преди да излезе.
Нас неочаквано ми се стори уморена.
– Не, ядох в самолета. Благодаря, Ейда.
– Бих те попитал защо се прибираш по-рано – започна Лев, – но ми се струва, че вече знам отговора. Как беше полетът? Лидия вдигна ли много шум?
Тогава момиченцето се разбъбри.
– Ея. Ея. Ееея. – Погледна Саша и продължи: – Аш. Ма Дея. Дея. –
Погледна Лев и пъхна ръка в устата на Саша. Останах удивена, че той не възропта, просто се усмихна около малките пръстчета. – Отет.
Папа. Папа. Отет. – Нас беше следващата. – Азея. Азея. Ма тету. Тету.
– След това ме погледна и замига, преди да се обърне към Саша и да изрече едно несигурно: – Жена.
Саша прихна тихо около пръстчетата и малката Лидия се усмихна,
показа всичките си зъбки, а очите ѝ се усмихнаха също като на Лев.
Обърнах се към него и се усмихнах.
– Тя прилича на теб.
Той се обърна към мен с развеселени очи.
– Връзва се. – Спря за момент, преди да добави: – Все пак ми е дъщеря.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: