Джак канфийлд марк виктор

Връх Америка

Защо точно аз? - пищеше Тод, докато баща му изтегляше в лодката окьрвавеното му тяло от тъмните води на езерото.

После Тод изгуби съзнание, а баща му, заедно с двамата му братя и трима приятели, го откараха бързо до брега, за да потърсят помощ.

Всичко беше толкова нереално. Прекарали бяха чудесен ден, карайки водни ски на езерото в Оклахома, където живееха баба му и дядо му. След водните ски Тод по-жела да потренира на симулатора. Докато сваляше въжетата на ските, скоростите се включиха на обратно и засмукаха краката му в турбините - Всичко стана за един миг. Чуха го да вика, когато вече беше твърде късно! И се озова в болница, животът му висеше на косъм.

Двата му крака бяха жестоко обезобразени. Седалищният нерв на десния крак беше прекъснат и кракът му, от коляното до върха на пръстите, остана парализиран завинаги. Лекарите казаха, че вероятно никога няма да проходи. Тод бавно се възстанови от раните си, но костта на дясното му стъпало също заболя. Седем години физически и емоционално се бори да запази крака си. Накрая обаче настъпи часът, когато трябваше да се изправи пред най-големия си кошмар.

Един мрачен ден през април 1981 година Тод лежеше в съзнание на операционната маса в Масачузетската болницата в очакване на предстоящата процедура. Обсъждаше спокойно с персонала на болницата каква пица му се искало да хапне след операцията.

- Пица с бекон и ананас - шегуваше се той.

С наближаването на ужасния момент, се почувства залят от вълна на спокойствие. Сърцето му се изпълни с покой при мисълта за един цитат от Библията, който помнеше от малък: „Праведните вървят пред него и подготвят пътя за стъпките му".

Без никакво колебание Тод вярваше, че следващата стъпка е ампутацията. Изчезнала беше дори и най-малката надежда, надделя куражът му да посрещне неиз-бежното. За да заживее по желания от него начин, налагаше се да изгуби крака си. Само няколко минутки и кракът вече го нямаше, но затова пък пред него се отваря-ше едно ново бъдеще.

По идея на роднини и приятели се записа да учи психология. Завърши с пълно отличие и си намери работа като ръководител на клиниката към Центъра за работа с инвалиди поради ампутация в Южна Калифорния. С психологическото си образование и личния си опит от ампутирането на крака, той започна да забелязва, че успява с работата си да повлияе върху живота на други хора с ампутирани крайници.

- Всички стъпки в живота ми са вече подредени - мислел си той. - вярвам, че съм излязъл на правия път, но каква да бъде следващата ми стъпка? - питал се той.

До злополуката водел напълно нормален живот. Туризъм, екскурзии, спорт, флиртуване с момичета, излизания с приятели. След травмата продължил да се среща с приятели, но спортът не бил по силите му. Изкуственият крак, който получил след ампутацията, му позволил отново да ходи, но не повече.

Имало нощи, когато Тод сънувал, че тича през тревата на полето, само за да се събуди после сред суровата действителност. Страшно му се искало отново да може да тича.

През 1993 година желанието му се сбъднало. Специалистите разработили нов вид протеза. Чрез своя специалист по протези, той се сдобил с такава.

Отначало с мъка се научил да тича, като постоянно се препъвал и се задъхвал. Благодарение на упорството си обаче скоро можел да тича по 12 мили на ден.

Докато се занимавал да развива новите си способности, един негов приятел случайно прочел в едно списание статия, която решил, че може би ще бъде интересна за Тод. Някаква организация търсела човек с ампутиран крайник за изкатерване на най-високия връх във всеки един от 50-те щата. Освен него щяло да има още четирима алпинисти инвалиди, които искали да се опитат да подобрят настоящия рекорд, изкатервайки всичките 50 върха за не повече от 100 дни.

Идеята въодушевила Тод.

- Защо пък да не опитам? - рекъл си той. - Навремето много обичах да се катеря, а сега тъкмо ще мога да изпитам възможностите си докрай.

Кандидатствал за участие и моментално го приели.

Експедицията трябвало да потегли през април 1994. Тод разполагал с почти цяла година за подготовка. Всеки ден тренирал за катеренето, започнал нов режим на хранене и през почивните дни се занимавал с алпинизъм. Всички одобрявали намерението му, но някои смятали, че решението му не е достатъчно разумно.

Тод не позволил на негативно настроените да му попречат. Той си знаел, че е взел правилно решение. Помолил се да получи напътствие и веднага узнал, че това е следващата правилна стъпка в живота му.

Всичко вървяло идеално - до февруари 1994, когато получил доста обезкуражаваща новина, финансирането на експедицията се провалило. Координаторът на проекта казал, че съжалява, но нямало какво да се прави освен да се разпусне групата.

- Аз не се отказвам! - възкликнал Тод. - Вложил съм твърде много време и труд, за да се откажа сега. Посланието ми към хората, трябва да бъде чуто и, ако Бог е рекъл, ще намеря начин да осъществя тази експедиция!

Без да позволи на новината ди го стресне, Тод се заел да задейства машината. През следващите шест седмици събрал достатъчно финансова помощ, за да предприеме нова експедиция. Убедил неколцина приятели да му помогнат с тиловото осигуряване на катеренето. Уит Рамбах щял да му бъде партньор, а аз, Лиса Манли, приех да се занимавам с организацията тук долу. Всичко беше уредено и той потегли в уречения час с новата си експедиция, наречена „Връх Америка".

По време на подготовката си Тод научи, че само 31 души са изкачвали въпросните 50 върха. Повече бяха изкачилите се на връх Еверест, най-високата планина в света.

Тод и Уит започнаха катеренето си на 50-те върха в 5:10 следобед на 1 юни 1994 година от връх Макинли в Аляска. Предишният рекордьор, Ейдриън Крейн, и един сержант от армията, Майк Вайнинг, им помагаха в катеренето на Денали, индианското име на връх Макинли.

- Условията на планината бяха събършено непредсказуеми - разказва Тод. - Всеки момент можеха да налетят бури. Изкачването до върха е като игра на котка и мишка.

- Температурите понякога падаха до минус 17-18 градуса - продълзкава той. - Дванадесет дни се борихме с времето, височинната болест и други опасности. Знаех, че планината е опасна, но не осъзнавах до каква степен, докато не видях с очите си как отгоре смъкват двама измръзнали.

- Катерехме стъпка по стъпка. Последните триста метра бяха най-трудни. Налагаше ми се три пъти да поема въздух преди всяка крачка. През цялото време си повтарях, че посланието ми ще бъде чуто, само ако стигна до върха. Тази мисъл ми помогна да стигна до горе.

Останалата част от експедицията мина бързо и вълнуващо. Компанията „Фоникс" се притече на помощ на „Връх Америка" като финансира останалата част от катеренето. Хората се заинтересуваха от делото на Тод, от решителността му да подобри рекорда, а също и от личната му история. Посланието му се разгласяваше от вестници, телевизия и радио, докато пътуваше из страната.

Всичко вървеше точно по разписание, докато не дойде време за изкачването на 47-ия връх, връх Худ в щата Орегон. Седмица по-късно двама души изгубиха живота си в планината. Всички съветваха Тод и Уит да не предприемат катеренето. Не си заслужавало да рискуват.

Изпълнен с колебания и страхове, Тод се свърза със стария си приятел от училище и майстор алпинист Фред Залокар. Когато Фред чул за перипетиите му, рекъл:

- Тод, Вече си стигнал твърде напред, за да се откажеш. Аз ще те кача на върха, напълно безопасно.

След неколкократни спорове с планинските власти и множество часове внимателно планиране, Тод, Уит и Фред успешно се изкачиха на връх Худ. Само три върха деляха Тод от рекорда.

И тогава, на 7 август 1994 година, в 11:57 сутринта, Тод стъпи победоносно на върха на хавайския връх Мауна Киа. Изкачил беше всичките 50 върха само за 66 дни, 21 часа и 47 минути, подобрявайки стария рекорд с цели 35 дни!

Още по-забележителен обаче беше фактът, че Тод, с ампутирания си крак, подобри рекорда, поставен от човек с два здрави крака.

Тод беше на седмото небе от щастие, не само защото беше поставил нов световен рекорд в катеренето, а защото вече знаеше отговора на въпроса „Защо точно аз?", който не му даваше покой от момента на злополуката при езерото.

На 33 години той разбра, че неговият триумф над трагичната злополука може да се използва за насърчаване на хората по света, за да повярват, че могат да преодолеят личните си трудности.

През целия период на катеренето и до ден днешен Тод Хюстън праща на хората по света следното послание. С ведра увереност той твърди:

- Ако вярваш в Бога и в дадените ни от Бога способности, можеш да преодолееш всички трудности, които животът ти поднася.

ЛИСА МАНЛИ