88
— Наистина — свалила поглед Любомилка, — наистина?
Паднах в локвата, той ми изпра роклята, след това ме повози на копата, а как се казва — не каза. Наричаше ме „мъниче“ и когато си тръгна, нито веднъж не ме погледна — разказала на баба си
Любомилка и заплакала. И продължила през сълзи:
— Аз стоях, гледах как си тръгва. Само че
той нито веднъж не ме погледна, не каза как се казва.
Бабата притиснала към себе си внучката. Галила русата й главица, сякаш гали в нея енергията на Любовта. И шептяла тихо като молитва: „О, велика енергия от Бога. Със своята благодат помогни на внучката ми. Не изгаряй неукрепналото й сърчице. Вдъхнови я за сътворение“.
А на глас казала на Любомилка:
— Искаш ли този много добър момък само в теб да гледа винаги?
— Да, искам. Искам!
— Не му се мяркай пред очите три години.
— Защо?
— Защото те е видял изпоцапана с кал. Плачещо, безпомощно мъниче. Този твой образ е останал в него. За три години ще станеш по- голяма, по-красива и умна, ако се постараеш.
— Много ще се старая. Само ми подскажи, бабо, как да се старая?
— Ще ти разкажа всичките си тайни. Ако ги изпълняваш строго,
ще станеш по-красива от всички цветя на Земята, хората ще ти се любуват. Не теб, а ти сама ще можеш да избираш любимите си.
— Казвай, бабо, аз всичко ще изпълня, казвай по-бързо —
подканвала баба си малката Любомилка, дърпайки от нетърпение роклята й.
И бавно, тържествено произнасяйки думите, бабата разкрила на внучката си:
— Сутрин трябва да ставаш по-раничко. А ти се излежаваш и капризничиш. Ставаш, тичаш на ручея, измиваш се с чиста изворна вода. Връщаш се вкъщи и хапваш малко каша. Ти винаги искаш сладки ягоди.
— Бабо,
защо да се старая вкъщи, щом той няма да ме види как сутрин се къпя в ручея и ям каша? — удивила се Любомилка.
89
— Това няма да види. Но твоите старания ще ти се отразят с външна красота. И енергия ще се появи вътре.
Любомилка се стараела да следва бабините си съвети. Невинаги се получавало, особено през първата година. Но тогава баба й сутрин сядала на леглото и казвала: „Ако не станеш със слънчицето, не изтичаш до ручея, в този ден няма да станеш по-красива“.
И Любомилка ставала. На втората година посвикнала с режима,
с лекота изпълнявала процедурите по измиването сутрин, весело ядяла кашата.
До края на бабиния срок — три годинки — оставал само месец.
На капището пристигали хора от различни краища за панаира.
Каруците с хората преминавали покрай имението, в което живеела
Любомилка. Заедно с по-голямата си сестра Екатерина, Любомилка гледала преминаващите. И изведнъж една каруца свила от пътя,
приближила до
вратата, пред която стояли двете момичета. И в нея, в приближилата каруца… Веднага го познала Любомилка. Сред другите хора седял и управлявал коня нейният любим, порасналият Радомир.
Сърчицето на момичето затрептяло, когато каруцата се приближила и спряла.
Най-възрастният сред всички седящи, вероятно бащата, казал:
— Бъдете здрави, девойки! Предайте на баща си, на майка си и на всички възрастни, поклон от мен. Бихме искали да пийнем от вашия квас. Забравихме да си вземем за из път.
Любомилка презглава се втурнала вкъщи и викнала:
— Поклон на всички. Ама къде е каната? Къде е нашата кана с кваса? Ах да, в мазето, изстуден.
И се втурнала в мазето, събаряйки стоящата до вратата кофа.
Като скороговорка изстреляла на баба си и дядо си:
— Не
казвайте нищо, ще подсуша, като се върна.
Сграбчила каната и изтичала до вратата, спряла за малко, поела си дъх, сдържайки вълнението си, важно излязла, подала на най- възрастния мъж каната с кваса.
Докато бащата пиел квас, тя не откъсвала очи от Радомир. Но той разглеждал Екатерина.
Когато каната стигнала до него, той допил останалия в нея квас,
скочил от каруцата и
подал каната на Екатерина, казвайки:
— Благодаря. От добри ръце е направена закваската.
90
Каруцата се отдалечила. Любомилка гледала след нея, след това изтичала в дъното на градината, паднала на пейката и горчиво заридала.
— Защо пак си толкова печална, Любомилка? — приближила се баба й и седнала до нея.
През плач разказала на баба си за случилото се Любомилка:
— Те спряха пред нашата порта и помолиха за квас, там беше онзи юноша, който ме вози преди три години на копата. Още по- красив е станал. Аз изтичах и донесох квас в каната. Всички пиха и го хвалиха. Той също пи, след това даде каната на Екатерина. Не на мен,
бабичко, а
на нея, на моята разлъчница, на Екатерина. И на нея, не на мен, каза „Благодаря“. Тя, яката върлина, докато бях за квас, нещо му говореше и го гледаше. Той също я гледаше и дори й се усмихна.
Родната ми сестра — разлъчница. Тя е върлина!
— Защо се сърдиш на сестра си? Тя няма вина. Вината е в теб.
— Но за какво, бабо? Какво не направих както трябва?
— Слушай внимателно. Твоята сестра е избродирала гладка цветна шевица на ръкавите на ризата си. Ти също искаше да направиш такава сама, но бродерията на твоята риза се получи крива. Сестра ти умее още да говори в стихове, при коледуването тя е най-добрата, а ти не искаш да си поговориш с влъхвите: те учат хората да четат и да съчиняват стихове. Твоят избраник сигурно е умно момче, способно да оцени красивото и умното.
— Още три години ли, бабо, трябва да се уча?
— Възможно е да са три. Но може и да са пет.